Борис Акунин
Турски гамбит (9)

Глава девета

В която началството мъмри Фандорин

С мисъл за бащинското напътствие на горещо любимия командир, храбрият юноша възкликна: „Ще умра, но ще доставя донесението, Михаил Дмитриевич!“ Деветнайсетгодишният герой скочи на донския си кон и през бушуващата в долината оловна вихрушка полетя натам, където зад спотаилите се в засада башибозуци бяха разположени основните сили на армията. Куршуми пищяха над главата на ездача, но той все пришпорваше разгорещения кон и си повтаряше: „По-бързо! По-бързо! От мен зависи изходът на боя!“

Ала злата съдба е по-силна от храбростта. От засадата изтрещяха изстрели и доблестният ординарец се строполи на земята. Облян в кръв, той скокна и със сабя в ръка се втурна срещу неверниците, но жестоките врагове го връхлетяха като хищни черни птици, повалиха го възнак и дълго сякоха с кривите си саби безжизненото тяло.

Тъй загина Серьожа Берешчагин, братът на прочутия художник.

Тъй повехна един многообещаващ талант, на който не било съдено да разцъфти.

Тъй падна на бойното поле третият от вестоносците, които Соболев пращаше при Императора…

„Русские ведомости“, (Санкт-Петербург)

31 август (12 септември) 1877 г.

Към осем часа вечерта тя отново се озова на познатия кръстопът, но вместо останалия без глас капитан сега там се разпореждаше един също толкова прегракнал поручик, чиято задача бе много по-жестока от тая на предшественика му — налагаше се да управлява два насрещни потока: каруците продължаваха да карат снаряди към предната линия, а откъм бойното поле извозваха ранените.

След първата атака Варя прояви малодушие, осъзнавайки, че не би могла да понесе още една подобна сцена. Тя тръгна към тила, а пътьом си и поплака, слава Богу, наоколо нямаше кой да я види. Но не стигна до лагера, понеже я досрамя.

Мимоза, префърцунена госпожичка, слабачка, не спираше да се упреква тя. Знаеше много добре, че отиваш на фронта, а не на разходка в Павловия парк. А най-вече не искаше да доставя удоволствие на титулярния съветник, който пак излезе прав.

С две думи, тя обърна кончето назад.

Яздеше бавно, шумът на боя приближаваше и сърцето й все по-мъчително се свиваше. В центъра пушките бяха млъкнали, гърмяха само топовете, но откъм ловешкото шосе, където се сражаваше отрязаният от своите отряд на Соболев, непрестанно се носеха залпове и нестихващ рев на множество гласове, впрочем едва доловим от толкова голямо разстояние. Генерал Мишел май бе загазил.

Варя се сепна — от храстите изскочи потънал в кал ездач. Маклафлин с пламнало лице и килната шапка, по челото му се стича пот.

— Какво става там? Как върви боят? — попита Варя, хващайки коня на ирландеца за юздата.

— Като че ли всичко е наред — отвърна той, докато бършеше калта от лицето си. — Уф, нахълтах в някакво блато, едва се измъкнах.

— Наред ли? Да не превзеха редутите?

— Не, турците удържаха центъра, но преди двайсетина минути край нашия наблюдателен пункт профуча в галоп граф Зуров. Много бързаше за щаба, само успя да извика: „Pobeda! Vliazohme v Pleven! Niamam vreme, gospoda nosia spesho donesenie!“ Мосю Казанзаки препусна подире му. Тоя господин е страшно суетен и явно иска да присламчи към вестоносеца с надеждата и той да намаже — Маклафлин поклати глава с неодобрение. — А господа журналистите незабавно се юрнаха да предават, нали знаете, за подобен случай всеки си има свой човек сред телеграфистите. Бъдете сигурна, че в тоя миг телеграмите за превземането на Плевен вече летят към редакциите на вестниците.

— Ами вие?

Кореспондентът отвърна с достойнство:

— Аз никога не се суетя, мадмоазел Суворова. Първо трябва да се изяснят подробностите от всички страни. Вместо кратичко съобщение ще изпратя цяла статия и тя ще излезе в същия сутрешен брой, в който ще са и техните недоносени телеграми.

— Значи можем да се връщаме към лагера? — попита Варя с облекчение.

— Предполагам, че да. В щаба ще научим повече неща, отколкото в тая савана. Пък и скоро ще мръкне.

 

 

Но в щаба никой нищо не знаеше. От главното командване нямаше никакви съобщения за превземането на Плевен, тъкмо обратното — излизаше, че настъплението е отбито по всички основни направления и че загубите са направо астрономически, поне двайсет хиляди души. Говореше се, че императорът бил съвсем обезсърчен, а колкото до успехите на Соболев, всички свиваха рамене: как би могъл Соболев с двете си бригади да превземе Плевен, щом 60 батальона от центъра и десния фланг не са успели да завземат дори първата линия редути?

Нещата изглеждаха доста заплетени. Маклафлин тържествуваше, доволен от своята предвидливост, а Варя я хвана яд на Зуров — самохвалко, лъжец, само е объркал хората.

Настъпи нощ, навъсените генерали се прибраха в щаба. Варя видя как в къщурката на оперативния отдел пристигна заобиколеният от адютанти главнокомандващ Николай Николаевич. Конското му лице, обрамчено от гъсти бакенбарди, се гърчеше от тик.

Навред се шушукаше за огромните загуби — излизаше, че е избита почти една четвърт от армията, но гласно се говореше само за героизма на войниците и офицерите. Наистина беше проявен голям героизъм, особено сред офицерите.

Малко след полунощ угриженият Фандорин успя да открие Варя.

— Да вървим, Варвара Андреевна. Вика ни в-високото началство.

— Нас? — учуди се тя.

— Да. Целия специален отдел в пълен състав и нас двамата също.

Те се упътиха с бързи крачки към кирпичената къщурка, където се разполагаше ведомството на подполковник Казанзаки.

В познатата й стая се тълпяха офицерите от специалния отдел на Западния отряд, но началникът им не бе сред тях.

За сметка на това пък зад бюрото заплашително намръщен бе седнал самият Лаврентий Аркадиевич Мизинов.

— Аха, ето че и господин титулярният съветник и госпожа секретарката му благоволиха да дойдат — злъчно произнесе той. — Е, сега остава само да дочакаме негово високоблагородие господин подполковника и можем да започваме. Къде е Казанзаки?! — изрева генералът.

— Никой не е виждал Иван Харитонович тая вечер — плахо отвърна един от старшите офицери.

— Браво. Знаете да пазите тайни — Мизинов скочи от мястото си, закрачи из стаята, тропайки силно с ботуши. — Това не е армия, а представление на фокусници ескейписти! Цирк шапито! Потрябва ли ти някой, веднага ти казват, че го няма. Изчезнал! Безследно!

— Ваше високопревъзходителство, говорите със загадки. Какво се е случило? — попита тихо Фандорин.

— Не знам, Ераст Петрович, не знам! — извика Мизинов. — Надявах се вие с Казанзаки да ми обясните. — Той млъкна, овладя се и продължи по-спокойно: — Добре тогава. Не чакаме никого повече. Идвам право от императора. Присъствах на крайно интересна сцена: генерал-майорът от свитата на негово императорско величество Соболев втори крещи, та се къса и на негово императорско величество, и на негово императорско височество, а императорът и главнокомандващият се надпреварват с оправданията.

— Невъзможно! — ахна някой от жандармите.

— Млък! — кресна генералът. — Мълчете и слушайте! Както става ясно, около три часа по пладне отрядът на Соболев, след като е превзел с челен удар Къшинския редут, прониква в южните покрайнини на Плевен, минавайки в тила на турската армия, но е принуден да спре предвид недостатъчното количество щикове и артилерия. Соболев неколкократно праща вестоносци, искайки подкрепления, но башибозукът всеки път ги прихваща. Най-сетне към шест часа адютантът Зуров, съпроводен от ескадрон казаци, успява да си пробие път до разположението на централната група войски. Казаците се връщат обратно при Соболев, понеже там е от значение всеки човек, а Зуров препуска към щаба на главнокомандващия сам. Соболев чака подкрепления всеки миг, обаче напразно. И нищо чудно, тъй като Зуров не пристига в щаба на главнокомандващия и там никой не узнава за успехите на левия фланг. Привечер турците се предислоцират, стоварват върху Соболев цялата си мощ и към полунощ той отстъпва на изходни позиции, след като е изгубил повечето си хора. А Плевен ни е бил в кърпа вързан! Въпросът към присъстващите е: къде е могъл да се дене адютант Зуров — посред бял ден, в центъра на нашето разположение? Кой може да ми отговори?

— Вероятно подполковник Казанзаки — рече Варя и всички се извърнаха към нея.

Развълнувана, тя преразказа онова, което бе чула от Маклафлин.

След дълга пауза шефът на жандармите се обърна към Фандорин:

— Вашият извод, Ераст Петрович?

— Битката е загубена и сега е късно да си скубем косите, това са емоции, които пречат на разследването — сухо отбеляза титулярният съветник. Какво следва да се направи. Разделяме на квадрати територията между кореспондентския наблюдателен пункт и щаба на командващия. Това п-първо. Още с първите лъчи на слънцето претърсваме всеки к-квадрат. Това второ. При откриването на т-труповете на Зуров или Казанзаки нищо да не се пипа с ръце и да не се гази наоколо — това трето. За всеки случай да потърсим и единия, и другия в лазаретите сред тежко ранените — това четвърто. Засега, Лаврентий Аркадиевич, не можем да сторим нищо п-повече.

— Какви са вашите предположения? Какво да докладвам на императора? Предателство?

Ераст Петрович въздъхна.

— По-скоро д-диверсия. Впрочем сутринта ще знаем със сигурност.

През нощта никой не мигна. Имаше много работа: офицерите от специалния отдел деляха района на квадрати от по половин верста, определяха състава на издирваческите групи, а Варя обиколи всичките шест полеви болници и лазарети да провери самоличността на докараните в безсъзнание офицери. Нагледа се на такива неща, че на разсъмване вече беше изпаднала в някакво странно състояние на пълно затъпяване. Но не откри нито Зуров, нито Казанзаки. Затова пък видя сред ранените доста познати, дори и Перепьолкин. Капитанът също се бе опитал да се провре с бой през засадите и да повика подкрепления, но го бяха посекли с ятаган през ключицата — не му вървеше с башибозуците. Лежеше на леглото блед и нещастен и хлътналите му кафяви очи гледаха със същата мъка, както и в незабравимия ден на първата им среща. Варя се втурна към него, но той се извърна на другата страна и не каза нищо. Защо ли я мрази толкова?

Първите лъчи на слънцето огряха Варя на пейката пред специалния отдел. Фандорин насила я накара да седне, нареди й да си почива и Варя опря натежалото си изтръпнало тяло до стената, потъна в някаква мътна, тегава полудрямка. Всички кости я боляха, от време на време дори й призляваше, което не бе никак чудно след нервите и безсънната нощ.

Издирващите групи се пръснаха по квадратите си още по тъмно. В седем и петнайсет пристигна в галоп пратеник от 14-ия участък, изтича в стаята и отвътре веднага излезе Фандорин, закопчавайки в движение китела си.

— Да вървим, Варвара Андреевна, намерили са Зуров — кратко отрони той.

— Убит ли е? — изхлипа тя.

Ераст Петрович не отговори.

Хусарят лежеше по очи, с извита настрани глава. Варя отдалеч забеляза сребърната дръжка на кавказкия кинжал, щръкнал от лявата му плешка. Като слезе от коня, видя и профила му: зяпналото в почуда червено, застинало око, пронизаното от куршум слепоочие с черното обгоряло от барута петно наоколо.

Варя пак изхлипа без сълзи и се обърна, за да не гледа тази картина.

— Нищо не сме пипали, господин Фандорин, както ни беше наредено — докладваше жандармът, отговарящ за групата. — Само километър му е оставал до щаба. Препускал е през дерето, затуй не го е видял никой. А пък изстрелът — тук тъй се гърмеше, че… Картината е ясна: ударът с кинжал в гърба е бил неочакван, изненадали са го. После е доубит с изстрел в лявото слепоочие — от упор е стреляно.

— Тъй-тъй — проточи неопределено Ераст Петрович, наведен над трупа.

Офицерът сниши глас:

— Кинжалът е на Иван Харитонович, веднага го познах. Беше го показвал, разправяше, че му бил подарък от някакъв грузински княз…

На това Ераст Петрович каза:

— Чудесно.

А на Варя й призля още повече, тя затвори очи, за да прогони поредния пристъп — повдигаше й се.

— Има ли следи от к-копита? — попита клекналият Фандорин.

— Уви. Нали виждате, край поточето е само чакъл, а нагоре всичко е изпотъпкано — сигурно вчера ескадроните са минали оттук.

Титулярният съветник се изправи, постоя близо минута край проснатото тяло. Неподвижното му лице бе посивяло, в тон с посребрените слепоочия. А едва е минал двайсет, помисли си Варя и потръпна.

— Добре, поручик. З-закарайте убития в лагера. Да тръгваме, Варвара Андреевна.

По пътя тя попита:

— Възможно ли е Казанзаки да е бил турски агент? Невероятно! Той, разбира се, е отвратителен, но все пак…

— Не чак дотам, а? — мрачно се усмихна Фандорин.

Към пладне намериха и подполковника — след като Ераст Петрович заповяда още веднъж и тоя път по-внимателно да прегледат горичката и храсталака, разположени недалеч от мястото, където бе загинал клетият Иполит.

Според разказите (този път Варя не отиде) Казанзаки бил полуседнал-полулегнал, облегнат на голям камък зад един гъст храст. В дясната му ръка имало револвер, на челото дупка от куршум.

Лично Мизинов дойде да ръководи съвещанието по резултатите от разследването.

— Преди всичко държа да отбележа, че съм крайно недоволен от работата на титулярния съветник Фандорин — поде генералът с глас, който не обещаваше нищо добро. — Ераст Петрович, буквално под носа ви е действал опасен, перфиден враг, причинил тежки щети на нашето дело и поставил под заплаха съдбата на цялата военна кампания, а вие не успяхте да го разконспирирате. Задачата, естествено, не беше лесна, но и вие пък не сте някой новак. Какво да придиряме на обикновените сътрудници на специалния отдел? Те са набирани от различни губернски управления, преди войната повечето са били обикновени следователи, но за вас, с вашите способности, това е непростимо.

Варя, притиснала с длан слепоочието си, хвърли кос поглед на Фандорин. Изглеждаше напълно невъзмутим, но едва забележима руменина (надали някой освен Варя би я зърнал) оцвети скулите му — изглежда, думите на шефа го бяха засегнали.

— И тъй, господа, какво виждаме? Виждаме безпрецедентна в световната история конфузия. Секретната част на Западния отряд, най-важното от всички съединения в Дунавската армия, е била ръководена от изменник.

— Може ли това да се смята за безспорно установено, ваше високопревъзходителство? — запита плахо най-старшият сред жандармските офицери, майор с посивели мустаци.

— Помислете си, майоре. Добре, да приемем, че това, дето Казанзаки е грък по произход, а сред гърците има много турски агенти, все още не е доказателство. Но ако си спомняте, в записките на Лукан фигурираше някой си тайнствен Ј. Сега вече е ясно кой бил тоя Ј — „жандармът“.

— Но думата „жандарм“ се пише с „G“ — „gendarme“ — не отстъпи мустакатият майор.

— Тя е „gendarme“ на френски, а на румънски се пише „jandarm“ — снизходително го осветли високото началство. — Ето кой е дърпал конците на румънския полковник — Казанзаки. Нататък. Кой се втурва да съпровожда Зуров, препуснал с донесение, от което зависи съдбата на битката, а вероятно и на цялата война? Казанзаки. Нататък. Чий е кинжалът, с който е убит Зуров? На вашия началник. Нататък. Впрочем, какво нататък? След като не успява да измъкне кинжала, заседнал в лопатката, убиецът разбира, че няма да може да снеме подозрението от себе си, и се застрелва. Между другото, в барабана на револвера му липсват точно два куршума.

— Но един вражески шпионин не би се самоубил, а би се опитал да се укрие — все така несмело вметна майорът.

— Къде точно, ако мога да запитам? Не би могъл да пресече линията на огъня, а в нашия тил от днес щеше да бъде обявен за издирване. Не би могъл да се укрие при българите, не би могъл да стигне до турците. Куршумът е за предпочитане пред въжето — това го е преценил правилно. Освен това Казанзаки не е шпионин, а именно предател. Новгородцев — обърна се към адютанта си генералът, — къде е писмото?

Онзи измъкна от папката белоснежен лист хартия, сгънат на четири.

— Намерено е в джоба на самоубиеца — поясни Мизинов. — Четете на глас, Новгородцев.

Адютантът със съмнение изгледа Варя.

— Четете, четете — подкани го генералът. — Тук не е институт за благородни девици, а госпожа Суворова е член на следствената група.

Новгородцев се прокашля, изчерви се и зачете:

Мили Ванчик-Харитончик, сарце мое…

Това е същинският правопис тук, господа — вметна от себе си адютантът. — Чета, каквото е написано. Невероятно грозен почерк. Хм.

… сарце мое. Жувота бес тебе е такъв че да вземе да са убий човек все е по-убаво от такъв жувот. Как ма целуваше и милуваше и аз тебе а съдбата подъл ни гледал-завиждал и нож зад гърба кътал. Прах съм аз без теб, земен кал. Много те мола върни се бързо. Ако пък някой друг освен Бесо намериш в твой скапан Кишинев майка ми да умре — ша дода и ша го закола.

Твой за хиляда годин Палавничето

— В смисъл „твоя“, така ли? — попита майорът.

— Не, не е „твоя“, ами си е тъкмо „твой“ — ухили се накриво Мизинов. — Там е цялата работа. Преди да се озове в Кишиневското жандармско управление, Казанзаки е служил в Тифлис^[1]. Незабавно пратихме телеграма и вече получихме отговора. Прочетете телеграмата, Новгородцев.

Новгородцев прочете новия документ видимо с по-голямо удоволствие, отколкото любовното послание.

До негово високопревъзходителство генерал-адютант Л. А. Мизинов в отговор на запитването от 31 август, получено в 1 часа и 52 минути след пладне. Свръхспешно. Свръхсекретно.

Докладвам, че по време на службата си в Тифлиското жандармско управление от януари 1872 г. до септември 1876 г. подполковник Иван Казанзаки се прояви като способен и енергичен служител и не са му налагани официални наказания. Напротив, за прослужени години е награден с орден „Свети Станислав“ трета степен и има две благодарности от Негово императорско височество кавказкия наместник. Обаче съгласно получена през лятото на 1876 г. агентурна информация проявявал странни пристрастия и дори бил имал противоестествена връзка с известния тифлиски педераст княз Висарион Шаликов с прякор Палавника Бесо. Не бих отдавал значение на подобни клюки, но предвид факта, че въпреки зрялата си възраст подполковник Казанзаки е ерген и не е известно да е имал връзки с жени, реших да проведа вътрешно разследване. Успяхме да установим, че подполковник Казанзаки наистина се познава с Палавника, но няма потвърждение за интимните им отношения. Въпреки това намерих за добре да ходатайствам за преместването на подполковник Казанзаки в друго управление, без причините да се отразяват в служебното му досие.

Началник на Тифлиското жандармско управление полковник Панчулидзев

— Това е — резюмира с горчивина Мизинов. — Хързулнал съмнителния сътрудник на другите, че на това отгоре и скрил причините от началството. А резултата го сърба цялата армия. Заради предателството на Казанзаки от два месеца висим пред тоя дяволски Плевен и не е ясно колко още има да се мотаем с него! Височайшият имен ден е провален! Императорът днес приказваше за отстъпление, можете ли да си представите?! — Той нервно преглътна. — Три несполучливи атаки, господа! Три! Помните ли, Ераст Петрович, че първата заповед за превземането на Плевен занесе в шифровъчния отдел тъкмо Казанзаки? Не знам как точно е успял да смени „Плевен“ с „Никопол“, но тоя юда явно има нещо общо с цялата работа.

Варя се сепна и си рече, че облаците над съдбата Петруша май се разкъсват. А генералът направи гримаса и продължи:

— Полковник Панчулидзев, естествено, ще го дам под съд и ще настоявам за пълното му разжалване, да е за урок на всички, дето пазят мълчание, обаче неговата телеграма ни позволява дедуктивно да възстановим цяла верига. Всичко тук е достатъчно просто. Тайният порок на Иван Казанзаки е станал някак си известен на турската агентура, от която Кавказ гъмжи, и подполковникът бил вербуван чрез шантаж. Историята е вечна като света. „Ванчик-Харитончик“! Пфу, гадост! Поне да беше за пари!

Варя тъкмо бе отворила уста да се застъпи за привържениците на еднополовата любов, които в крайна сметка, нямат вина за това, че природата ги е създала различни от другите, но в тоя момент Фандорин се изправи.

— Може ли да видя писмото — помоли той, завъртя листа в ръце, незнайно защо прекара пръст по сгъвката и попита: — А къде е пликът?

— Ераст Петрович, направо ви се чудя — разпери ръце генералът. — Какъв плик искате? Да не би подобни послания да се пращат по пощата?

— Значи п-просто така си е било във вътрешния джоб? Тъй-тъй — и Фандорин седна на мястото си.

Лаврентий Аркадиевич сви рамене.

— Вие, Ераст Петрович, вземете да се захванете със следното. Не изключвам предателят да е успял освен полковник Лукан да вербува още някого. Вашата задача е да откриете дали в щаба или около щаба не са били разхвърляни и други драконови зъби. Майоре — обърна се той към старшия офицер, който скочи от мястото си и застана мирно. — Назначавам ви временно да завеждате специалния отдел. Задачата си остава същата. Да се оказва всестранно съдействие на титулярния съветник.

— Слушам!

На вратата се почука.

— Разрешете да доложа, ваше високопревъзходителство? — една глава със сини очила на носа надникна през пролуката.

Варя знаеше, че човекът е секретар на Мизинов, незабележим чиновник с трудна за запомняне фамилия, когото по незнайни причини никой не обича и от когото всички се страхуват.

— Какво има? — наостри уши шефът на жандармите.

— Извънредно произшествие в ареста. Комендантът дойде на рапорт. Казва, че се е обесил един от арестантите.

— Пшибишевски, да не сте откачили? Тук има важно съвещание, къде се пъхате с тия щуротии?

Варя се хвана за сърцето и секретарят веднага произнесе точно тия думи, които тя толкова се страхуваше да чуе:

— Ама самоубиецът е шифровчикът Яблоков, оня същия. Оставил е бележка, която има най-пряко отношение… Затова се осмелих… Но щом не съм дошъл навреме, моля за извинение и се оттеглям — чиновникът обидено подсмръкна и уж че си тръгна.

— Писмото тук! — изрева генералът. — Коменданта също!

На Варя й притъмня пред очите. Насили се да се изправи, но не успя, беше я сковало някакво странно вцепеняване. Тя видя надвесилия се Фандорин, опита се да му каже нещо, но успя само да зине безпомощно.

— Ето че се изясни как Казанзаки е подправил заповедта! — възкликна Мизинов, прочитайки набързо бележката. — Слушайте. „Пак паднаха хиляди убити и всичко това е заради моята немарливост. Да, аз съм виновен, до смърт виновен и повече не го отричам. Извърших непоправима грешка — оставих заповедта за превземането на Плевен на масата и излязох по лична работа. В мое отсъствие някой е сменил само една дума в депешата, а аз предадох шифровката, без дори да я проверя! Ха-ха, истинският спасител на Турция изобщо не е Осман паша, ами съм аз, Пьотър Яблоков. Не си правете труда да разглеждате случая ми, господа съдии, издавам присъдата си сам.“ Ах, колко елементарно било всичко! Докато хлапакът търчи по своите си работи, Казанзаки на бърза ръка преправил депешата. Колко му е!

Генералът смачка бележката и я запрати на пода в краката на изпъналия се мирно комендант на ареста.

— Ер… Ераст Пет… рович, как… во става? — с мъка успя да изговори Варя. — Петя?

— Капитане, какво е положението с Яблоков? Мъртъв ли е? — обърна се Фандорин към коменданта.

— Какъв ти мъртъв, един клуп не можал да направи като хората! — гракна оня. — Свалиха го от въжето, свестяват го!

Варя блъсна Фандорин и се втурна към вратата. Удари се о касата, изтича на стъпалата и ослепя от яркото слънце. Наложи се да се спре. Фандорин пак се озова до нея.

— Варвара Андреевна, успокойте се, най-лошото се размина. Сега ще идем там заедно, само си поемете дъх, че не приличате на себе си.

Той внимателно я подхвана под ръка, но това съвсем деликатно докосване незнайно защо предизвика у Варя непреодолимо отвращение. Тя се сгъна надве и обилно повърна право върху ботушите на Ераст Петрович. После се отпусна на стъпалата и се опита да проумее защо земята е застанала диагонално, а никой не се изтъркулва от нея.

Нещо приятно, ледено обгърна челото й и Варя чак изсумтя от задоволство.

— Хубава работа — дочу се кънтящият глас на Фандорин. — Та това е тифус.