Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Турецкий гамбит (сборник „Особые поручения“), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Турски гамбит

Превод: Владимир Венцелов

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–52–X

История

  1. — Добавяне

Глава пета

В която се описва структурата на харема
Старите ботуши

Фронтова скица

Кожата им е напукана и е станала по-мека от конски бърни. Човек не може да се яви в прилична компания, обут с такива ботуши. И аз не го правя — те имат друго предназначение.

Уши ми ги преди десет години един стар софийски евреин. Той ме оскуба десет златни лири и ми каза: „Господине, над праха ми отдавна ще е израснал репей, а ти ще си носиш ботушите и ще споменаваш стария Исак с добра дума.“

След по-малко от година, когато бях на разкопките на асирийския град в Месопотамия, се откърти токът на левия ботуш. Наложи ми се да се върна в лагера. Куцуках самотно из нажежените пясъци, попържах от сърце стария софийски мошеник и се кълнях, че ще изгоря ботушите в огъня.

Моите колеги, британските археолози, които продължиха без мен, не стигнаха до разкопките — конниците на Рифат бег, който смята гяурите за деца на Шейтана, ги връхлетяха и изклаха до крак. Не хвърлих ботушите в огъня, а смених тока и им поръчах сребърни налчета.

През 1873 година, през май, когато бях тръгнал за Хива, моят водач Асаф реши да си присвои часовника ми, пушката и врания ми ахалтекинец Ятаган. През нощта, докато съм спял в палатката си, пуснал в левия ми ботуш една ефа, чието ухапване е смъртоносно. Но ботушите бяха цъфнали отпред, ефата изпълзяла навън и изчезнала в пустинята. На сутринта самият Асаф ми разказа замисъла си, тъй като беше съзрял в избавлението ми ръката на Аллах.

Половин година по-късно с кораба „Одрин“ налетяхме на скала в Термаическия залив, заплувах към брега, който беше на две и половина левги, и ботушите ме теглеха към дъното, но аз не ги захвърлих. Знаех, че това ще е равносилно на капитулация и няма да доплувам. Ботушите ми помогнаха да не се предам. Аз единствен стигнах до брега, всички останали се удавиха.

Сега съм там, където убиват. Смъртта всекидневно витае над нас. Аз обаче съм спокоен. Обувам ботушите си, които за десет години от черни станаха кафеникави и сред огъня се чувствам все едно съм с бални обувки на излъскан паркет.

И никога не разрешавам на коня си да тъпче репеите — ами ако те растат от праха на стария Исак?

„Ревю паризиен“ (Париж)

Шарл Д’Евре

18 (6) юли 1877 г.

Варя от три дни работеше с Фандорин. Трябваше да спасява Петя, а както каза Ераст Петрович, това можеше да стане по един-единствен начин — като се открие истинският виновник за станалото. И гордата Варя лично се примоли на титулярния съветник да я вземе за помощница.

На Петя лошо му се пишеше. Не разрешиха на Варя свиждане, но от Фандорин тя научи, че всички улики са срещу шифровчика. Получавайки заповедта на главнокомандващия от подполковник Казанзаки, Яблоков тутакси се заел с шифрирането, след което, според инструкцията, лично отнесъл депешата до телеграфния пункт. Варя подозираше, че разсеяният Петя като нищо е могъл да обърка градовете, още повече Никополската крепост я знаеха всички, докато тоя Плевен до момента малцина го бяха чували. Но Казанзаки не вярваше в неговата разсеяност, пък и самият Петя упорстваше и твърдеше, че отлично си спомня как е кодирал именно Плевен, такова смешно име.

А най-лошото беше, че според присъствалия на един от разпитите Ераст Петрович Яблоков явно криел нещо, при това го правел крайно нескопосно. Петя изобщо не умееше да лъже и Варя отлично го знаеше. Междувременно работата отиваше към военен съд.

А Фандорин търсеше истинския виновник по много странен начин. Сутрин навличаше едно идиотско раирано трико и дълго правеше английска гимнастика. По цял ден се излежаваше на походното легло, само от време на време се отбиваше в оперативния отдел на щаба, а вечерите задължително прекарваше в клуба при журналистите. Пушеше пури, четеше си книгата, наливаше се с вино, но не се напиваше, а когато някой го заприказваше, отговаряше без всякакво желание. Не й възлагаше никакви задачи. Само, преди да й пожелае лека нощ, казваше: „Ще се в-видим утре вечер в клуба.“

Варя просто се побъркваше от съзнанието за своята безпомощност. Денем обикаляше из лагера и с четири очи гледаше да открие нещо подозрително. Но нищо подозрително не се забелязваше и тя се упътваше към палатката на Ераст Петрович, за да го размърда и подтикне към действие. В бърлогата на титулярния съветник цареше наистина ужасно безредие: навсякъде бяха разхвърляни книги, едромащабни карти, дамаджани с българско вино, дрехи и оръдейни гюллета, които той очевидно използваше вместо гимнастически гири. Веднъж Варя не успя да забележи, че на стола, кой знае защо, е оставена чиния със студен пилаф, седна в нея и страшно се ядоса, понеже колкото и да се мъчи, не можа да изпере мазното петно от единствената си прилична рокля.

На 7 юли вечерта полковник Лукан организира в пресклуба (с тази английска дума наричаха шатрата на журналистите) вечеринка по повод рождения си ден. По този случай му бяха докарали от Букурещ три каси шампанско, за което твърдеше, че е платил по трийсет франка бутилката, но парите бяха отишли на вятъра — всички много бързо забравиха за виновника на тържеството, герой на деня стана Д’Евре.

Същата сутрин, въоръжен с бинокъла на позорно загубилия облога Маклафлин (между другото, Фандорин получи срещу мизерната си стотачка цяла хилядарка, и то благодарение на Варя), французинът бе предприел дръзка експедиция: съвсем сам под закрилата на кореспондентската си лента беше проникнал до предните позиции на неприятеля в Плевен и дори бе успял да вземе интервю от един турски полковник.

— Мосю Перепьолкин любезно ми обясни как най-добре да стигна до града, избягвайки куршумите — разказваше заобиколеният от възторжени слушатели Д’Евре. — И наистина се оказа съвсем лесно — турските дозори никакви ги нямаше. Срещнах първия низамин чак в покрайнините на града. „Какво си ме зяпнал? — креснах. — Веднага ме води при най-големия началник!“ В Ориента, господа, най-важното е да се държиш като падишах. Щом крещиш и заплашваш, значи го имаш това право. Водят ме при полковника. Казват му Али бей — червен фес, огромна черна брада, на гърдите — ромбовидната значка на „Сен-Сир“.[1] Чудесно, казвам си, прекрасната Франция ми се притича на помощ. Тъй и тъй викам, аз представлявам парижката преса. Съдбата ме е захвърлила в руския лагер, а там можеш да умреш от скука, никаква екзотика, едно голо пиянство. Ще се съгласи ли почитаемият Али бей да даде едно интервю за парижките читатели? Съгласи се. Седим, пием изстуден шербет. Али бей ме пита: „Има ли го още онова чудесно кафене на ъгъла на булевард «Распай» и улица «Дьо Севър»?“ Честно казано, представа си нямам дали още го има, понеже отдавна не съм стъпвал в Париж, обаче отговарям: „Разбира се, там си е и процъфтява още повече от преди.“ Поприказвахме си за булевардите, за кан-кана, за кокотките. Полковникът се трогна, разроши си брадата — хубава брада, съвсем като на маршал Дьо Ре — и въздъхна: „Ох, веднъж да свърши тая проклета война, и право в Париж.“ „А скоро ли ще свърши, бей ефенди?“ „Скоро — вика Али бей. — Съвсем скоро. Щом русите изтикат мизерните ми три табора от Плевен, слагайте точката. Пътят е отворен чак до София.“ „Леле-мале — кахъря се аз. — Смел човек сте вие, Али бей. С три батальона срещу цялата руска армия! Непременно ще напиша за това в моя вестник. Но къде е славният Осман Нури паша с неговия корпус?“ Полковникът свали феса, махна с ръка: „Обещаха да пристигне утре. Само че няма да успее — пътищата са калпави. Най-рано в другиден привечер.“ Общо взето, добре си прекарахме. Поприказвахме си и за Константинопол, и за Александрия. Едвам се измъкнах, полковникът вече се разпореждаше да колят коча за чевермето. Monsieur Perepyolkin ме посъветва да запозная с интервюто си щаба на великия княз. Там прецениха, че беседата ми с почитаемия Али бей представлява интерес — скромно завърши кореспондентът. — Предполагам, че турския полковник още утре го чака малка изненада.

— Ах, тоя Д’Евре, тая луда глава! — Соболев разпери генералските си обятия. — Истински гал! Дай да те целуна!

Лицето на Д’Евре потъна в бухналата му брада, а Маклафлин, който играеше шах с Перепьолкин (капитанът беше свалил черната си превръзка и съсредоточено се взираше в дъската вече с две очи), сухо отбеляза:

— Капитанът не биваше да ви използва за съгледвач. Не съм сигурен, скъпи ми Шарл, че вашата постъпка е безукорна от гледна точка на журналистическата етика. Кореспондент на неутрална държава няма право да взема страна в конфликта, а още по-малко да се нагърбва с ролята на шпионин, тъй като…

Обаче всички, включително и Варя, толкова задружно се нахвърлиха срещу педантичния келт, че той се видя принуден да млъкне.

— Охо, тук било весело! — екна звучен, самоуверен глас.

Варя се обърна, на входа стоеше строен хусарски офицер, чернокос, с дръзко засукани мустаци, малко изпъкнали нехайни очи и нов-новеничък кръст за храброст на гърдите. Всеобщото внимание изобщо не смути влезлия, напротив, хусарят го възприе като нещо естествено.

— Ротмистър граф Зуров от Гронденския хусарски полк — представи се офицерът и козирува на Соболев. — Помните ли ме, ваше превъзходителство? Заедно превземахме Коканд, бях в щаба на Константин Петрович[2].

— Много добре ви помня — кимна генералът. — Не ви ли бяха дали под съд за игра на комар по време на поход и дуел с някакъв интендант?

— Било каквото било, размина ми се — лекомислено отвърна хусарят. — Казаха ми, че ще намеря тук моят стар приятел Еразъм Фандорин. Или греша?

Варя стрелна с очи към седналия в далечния ъгъл Ераст Петрович. Той се изправи, въздъхна страдалчески и без всякакъв ентусиазъм произнесе:

— Иполит? К-какъв вятър те довя насам?

— Той е, гръм да ме удари! — втурна се към Фандорин хусарят и тъй го разтърси за раменете, че главата на Ераст Петрович се разлюшка като на парцалена кукла. — А разправяха, че турците те набили на кол в Сърбия! Много си изпаднал, бе братче, човек не може да те познае. И тия бели коси на слепоочията… ама добре си ги докарал, много е импозантно.

Виж го ти, какви интересни познанства имал титулярният съветник — видинският паша, шефът на жандармите, а сега и тоя наперен красавец с хусарските му маниери. И Варя уж случайно се примъкна по-наблизо, за да не изпусне нито дума.

— Хубави номера ни скрои съдбата, нали — Зуров престана да тръска събеседника си и вместо това започна да го тупа по гърба. — За моите приключения ще ти разказвам отделно, на четири очи, защото не са за дамски уши. — Той хвърли игрив поглед на Варя. — А финалът е както обикновено: останах без пукнат грош, сам-самин и с разбито сърце (още един поглед към Варя).

— Д-да се не н-надяваш — промърмори Фандорин, опитвайки се да се освободи от прегръдките на приятеля си.

— Ти откога заекваш! Контузия ли? Няма страшно, ще мине. Мене в Коканд един взрив тъй ме размаза в стената на някаква джамия, че ченето ми цял месец играеше, няма да повярваш: не можех да улуча чашата. А после ми мина, сякаш нищо не е било.

— А откъде се взе т-тук?

— Тя тая, братко Еразъм, е дълга и широка. — Хусарят огледа постоянните посетители на клуба, които го наблюдаваха с явно любопитство и каза: — Моля, господа, не се притеснявайте, елате насам. Тъкмо разказвам на Еразъм своята шехеразада.

— Одисея — тихо го поправи Ераст Петрович, отстъпвайки зад гърба на полковник Лукан.

— Одисея щеше да е, ако беше в Гърция, а моето си е тъкмо шехеразада. — Зуров направи интригуваща пауза и пристъпи към разказа: — И тъй, господа, в резултат на редица обстоятелства, чието съдържание е известно единствено на мен и Фандорин, се озовах в Неапол, абсолютно на сухо. Взех назаем от руския консул петстотин рубли — повече не рачи да даде, стипцата — и потеглих по море за Одеса. Добре, ама нали дяволът си няма работа — седнах на карти с капитана и щурмана. Очистиха ме до шушка, мошениците ниедни. Аз, естествено, заявявам своя протест, нанасяйки известни щети на корабното имущество, и в Константинопол ме изхвър… искам да кажа, ме свалиха на брега — без пари, без багаж, даже без шапка. А зимата си е зима, господа. Нищо че е Турция, пак е студено. Какво да се прави, отивам в посолството. Преодолявам всички прегради и право при посланика Николай Павлович Гнатиев. Хубав човек. С пари, казва, не мога да услужа, понеже по принцип не признавам никакви заеми, но ако сте съгласен, графе, ще ви взема за мой адютант, имам нужда от храбри офицери. Ще получавате дневни и прочие. Така станах адютант.

— На самия Гнатиев ли? — поклати глава Соболев. — Изглежда, хитрата лисица е доловила някакви ваши качества…

Зуров скромно разпери ръце и продължи:

— Още в първия ден от новата си служба предизвиках международен конфликт и размяна на дипломатически ноти. Изпраща ме Николай Павлович с питане при прочутия русофоб и проповедник Хасан Хайрулла — това е най-главният турски поп, нещо като римския папа.

— Шейх ул ислам — уточни Маклафлин, който бе започнал да си води бележки. — По-скоро е нещо като вашия оберпрокурор на Синода.

— Да, де — кимна Зуров. — Нали това казвам. Ние с тоя Хайрулла веднага не си допаднахме. Докладвам аз, както му е редът, чрез преводача: „Ваше преосвещенство, спешно писмо от генерал-адютант[3] Гнатиев.“ А той, псето, ме стрелка с поглед и отговаря на френски — нарочно, за да не го смекчи драгоманинът[4]: „Сега е час за молитва. Ще чакаш.“ Застава на четири крака и пак на френски нарежда: „О, велики и всемогъщи Аллах, простри милостта си над Твоя верен роб, позволи му да доживее часа да види как горят в пъкъла мръсните гяури, недостойни да тъпчат свещената Ти земя.“ Хубава работа. Че откога пък Аллах взе да знае френски? Чакай, викам си, ей сега и аз ще дам своя принос към православния канон. А Хайрулла се обръща към мен, мутрата му доволна — че как, нали натри носа на гяурина! „Къде е писмото на твоя генерал“, пита. „Pardonnez-moi, eminence[5], — отговарям. — При нас, руснаците, тъкмо дойде часът за литургията. Изчакайте минутка, ако обичате.“ Падам на колене и отправям молитва на езика на Корней и Рокамбол: „Господи всеблаги, зарадвай грешния Си роб болярина, в смисъл шевалие Иполит, дай му да се нагледа как мюсюлманските кучета се пържат в тигана.“ С една дума, усложних и бездруго заплетените руско-турски отношения. Хайрулла отказа да приеме писмото, развика се на техния си език и ни натири заедно с драгоманина. Е, Николай Павлович ми се поскара колкото за очи, но според мен остана доволен. Явно е имал едно наум кого, при кого и за какво изпраща.

— Браво, туй е по нашему, по туркестански — изрази одобрението си Соболев.

— Но не и твърде дипломатично — вметна капитан Перепьолкин, гледайки безцеремонния хусар с неодобрение.

— Не се свъртях твърде дълго сред дипломатите — въздъхна Зуров и прибави замислено: — Явно не ми е туй силата.

Ераст Петрович доста високо и многозначително изсумтя.

— Вървя си един ден по моста при Галата, демонстрирам руския си мундир и оглеждам хубавиците. Уж носят фереджета, хитрушите, ама подбират от прозрачни по-прозрачни воали, та изглеждат още по-прелъстително. По едно време гледам — в една каляска пътува нещо божествено, едни кадифени очи току играят над воалетката. До нея седи разплут като шопар евнух абисинец, а отзад върви още една каляска със слугините. Аз, разбира се, спирам, покланям се — най-достолепно, както се полага на дипломат, а тя сваля ръкавичката и (Зуров издаде устни) праща ми въздушна целувка с бялата си ръчичка.

— Наистина ли си свали гъкавицата? — попита Д’Евре с физиономия на експерт. — Да, господа, това не е шега габота. Пгогокът смята хубавите гъце за най-пгелъстителната част на женското тяло и най-стгого е забганил на мюсюлманките да ходят с голи гъце, за да не изкушават мъжките съгца. Тъй че свалената гъкавица — c’ est un grand signe[6], все едно евгопейка да си свали… Впгочем, ще се въздъгжа от пагалели — запъна се той, поглеждайки Варя.

— Нали? — подхвана хусарят. — Е, при това положение мога ли да не окажа на дамата нужното внимание! Хващам коня за юздите, спирам каляската, искам да се представя. А евнухът, цървулът му ниеден, като ме опъна с бича по бузата! Какво ми оставаше? Вадя сабята, промушвам простака, изтривам острието в копринената му дреха и си тръгвам натъжен. Забравих и хубавици, и всичко. Просто усещам, че съм сгазил лука. И като да съм знаел — съвсем лоша излезе работата.

— Защо, какво стана? — заинтересува се Лукан. — Жена на паша ли излезе?

— Още по-зле — въздъхна Зуров. — Лично на негово поганско величество Абдул Хамид ІІ. Евнухът и той бил султански, естествено. Николай Павлович ме брани, колкото можа. Даже казал на самия падишах: „Ако моят адютант понесеше безропотно удар с бич от един роб, щях собственоръчно да му откъсна пагоните за позора, който е навлякъл на званието руски офицер.“ Ама кой ти разбира там от офицерска чест? Да ме нямало до двайсет и четири часа. Качиха ме на едно корабче и — в Одеса. Добре поне, че скоро почна войната. Николай Павлович на изпроводяк ми рече: „Благодари се на Бога, Зуров, че не е била главната му жена, ами «кючум-кадъната», малката госпожа.“

— Не „кючум“, а „кючук“ — поправи го Фандорин и изведнъж се изчерви, което се видя странно на Варя.

Зуров подсвирна:

— Охо! Ти пък откъде знаеш?

Ераст Петрович си замълча, изглеждаше много недоволен.

— Господин Фандорин е гостувал известно време на един турски паша — невинно каза Варя.

— И там си бил под крилото на целия харем? — оживи се графът. — Разкажи де, не се стискай.

— Не беше целият харем, само кючук-ханъмата — промърмори титулярният съветник, който явно не искаше да навлиза в подробности. — Много м-мило, отзивчиво момиче. Напълно съвременно. Говори френски и английски, обича Байрон. Интересува се от медицина.

В характера на агента се разкриваха нови, неочаквани страни и те хич не се харесаха на Варя.

— Една съвременна жена няма да стане петнайстата в харема — отсече тя. — Това е унизително и изобщо е варварско.

— Ще ме пгощавате, мадмоазел, не сте съвсем спгаведлива — започна на руски Д’Евре, но веднага мина на френски. — Знаете ли, през годините, които съм скитал из Ориента, доста добре изучих бита на мюсюлманите.

— Да, да, Шарл, разкажете ни — помоли го Маклафлин — Спомням си вашата серия очерци из живота на харемите. Беше превъзходна — ирландецът сякаш се разтопи от собственото си великодушие.

— Всяка обществена институция, включително и многоженството, трябва да се разглежда в исторически контекст — започна с Д’Евре с професорски тон, но Зуров направи такава физиономия, че французинът се отказа да чете лекция и заговори човешки. — Всъщност, в условията на Ориента за жената харемът е единствен начин да оцелее. Вижте, мюсюлманите от самото начало са народ на воини и пророци. Мъжете живеят от и за войната, масово гинат и огромен брой жени остават вдовици или изобщо не съумяват да си намерят съпруг. Кой ще храни и тях, и децата им? Мохамед е имал петнайсет жени, но това изобщо не се е дължало на неговото сладострастие, а на неговата човечност. Той се нагърбвал с грижите за вдовиците на загиналите си съратници и дори не бихме могли да наречем тия жени негови съпруги в западния смисъл на думата. В крайна сметка, какво представлява харемът, господа? Сигурно си представяте бълбукане на водоскок, полуголи одалиски, които мързеливо похапват рахат-локум, звън на гердани, аромат на парфюми и всичко това плува в една развратно-преситена омара.

— А в средата е седнал властелинът на тоя кокошкарник, облечен с халат, захапал чибук и с блажена усмивка на уста — вметна хусарят замечтан.

— Налага се да ви огорча, мосю ротмистър. Харемът не са само жените, ами и всякакви бедни роднини, цяла камара деца, в това число чужди, многобройни слугини, оставени на доизживяване стари робини и Бог знае какви още. И закрилникът, мъжът, е онзи, който трябва да храни и издържа цялата тая орда. Колкото по-богат и могъщ е той, толкова повече хора му висят на врата, толкова повече тежи отговорността, която е поел. Системата на харема е не просто хуманна, но и единствено възможната в Ориента — в противен случай много жени просто биха умрели от глад.

— Ама вие все едно, че ни описвате някаква фаланстера, а турчина изкарвате нещо като Шарл Фурие[7] — не издържа Варя. — Не е ли по-добре на жената да се даде възможност сама да си изкарва препитанието, а не да я държиш в положение на робиня?

— Ориенталското общество е инертно и не е склонно към промени, мадмоазел Барбара — отвърна с уважение французинът; той толкова мило произнесе името и, че и беше невъзможно да му се разсърди. — В това общество има твърде малко работни места, за всяко трябва да се води борба и една жена не би могла да издържи конкуренцията с мъжете. Освен това съпругата изобщо не е робиня. Ако мъжът не й допада, тя винаги може да си възвърне свободата. Достатъчно е да създаде на благоверния си такава непоносима обстановка, че да го ядоса и накара да й каже пред свидетели: „Не си ми повече жена!“ Нали ще се съгласите, че не е никак трудно да докараш мъжа си до такова състояние. След това можеш да си събереш нещата и да си тръгнеш. Разводът на Изток е лесна работа, не като на Запад. Освен това виждате, че мъжът е сам-самин, докато жените представляват цял колектив. И не е никак чудно, че реалната власт принадлежи на харема, а не на неговия господар. Главните действащи лица в Османската империя не са султанът и великият везир, а майката и любимата жена на падишаха. И, естествено, къзлар-агасъ — главният евнух в харема.

— А колко жени все пак е позволено да има султанът? — попита Перепьолкин и гузно погледна към Соболев — Питам просто тъй, за познавателност.

— Четири, колкото всеки друг правоверен. Но освен пълноправните жени падишахът има също така „икбал“ — нещо като фаворитки и съвсем младички „гедикли“, „девици, приятни за окото“, претендентки за ролята на „икбал“.

— Това вече звучи по-добре — кимна със задоволство Лукан и засука мустак, когато Варя му хвърли презрителен поглед.

Соболев (ама и него си го бива!) попита хищно:

— Но нали освен жени и наложници султанът има и робини?

— Всички жени на султана са робини, но само докато не са родили дете. Тогава майката веднага получава титла „принцеса“ и може да се ползва от всички подобаващи привилегии. Така например всесилната султанка Бесма, майката на покойния Абдул Азис, навремето е била най-обикновена телячка в банята, но толкова сполучливо сапунисвала Мехмед ІІ, че той я взел първо за наложница, а после я направил своя любима съпруга. Жените в Турция имат наистина неограничени възможности за кариера.

— Трябва да е дяволски изморително на шията ти да виси такъв обоз — замислено продума един от журналистите. — Май са множко.

— Някои султани също са стигали до подобен извод — усмихна се Д’Евре. — На Ибрахим І, например, един ден всичките му жени му дошли до гуша. В такава ситуация Иван Грозни или Хенри \/ІІІ са се оправяли лесно — старата жена отива на ешафода или в манастир и можеш да сключиш нов брак. Но какво да се прави като имаш на главата си цял харем?

— Да, наистина, какво? — наостриха уши слушателите.

— Турците, господа, не отстъпват пред трудностите. Падишахът наредил да напъхат всичките жени в чували и да ги издавят в Босфора. На сутринта негово величество отново бил ерген и можел да си направи чисто нов харем.

Мъжете гръмогласно се засмяха, а Варя възкликна:

— Засрамете се, господа, та това е някакъв ужас!

— Но вече от близо сто години, госпожице Варя, нравите в султанския двор са доста по-меки — успокои я Д’Евре. — И всичко това се е случило благодарение на една изключителна жена, моя сънародничка между другото.

— И как точно, разкажете — помоли го Варя.

— Станало е така — един френски кораб плавал в Средиземно море, а сред пътниците била и седемнайсетгодишната хубавица Еме Дюбюк дьо Ривери, родена на приказния остров Мартиника, подарил на света не една и две легендарни красавици, сред които мадам дьо Ментенон и Жозефин Боарне[8]. Нашата млада Еме много добре се познавала с последната, която тогава се казвала просто Жозефин дьо Ташери, двете дори били приятелки. Историята не ни съобщава какво е търсела прекрасната креолка из гъмжащите от пирати морета. Знайно е само, че край бреговете на Сардиния корабът бил пленен от корсари и французойката се озовала в Алжир на пазара за роби, където я купил самият алжирски дей — същият, който според monsieur Popristchine[9] имал пъпка под носа. Деят бил вече стар, женската красота не го вълнувала, затова пък много го вълнували добрите му отношения с Високата порта и горката Еме отплавала за Цариград като жив дар за султан Абдул Хамид І, прадядо на днешния Абдул Хамид ІІ. Падишахът се отнасял с пленницата като с безценно съкровище, не я принуждавал за нищо и дори не я накарал да приеме исляма. Мъдрият владетел проявил търпение и Еме го възнаградила с любовта си. Тя родила принц Мехмед, който впоследствие станал монарх и влязъл в историята като велик реформатор. Майката го научила на френски език, запалила го по френската литература и френското свободомислие. Оттогава Турция се обръща към Запада.

— Вие сте истински разказвач на приказки, Д’Евре — свадливо рече Маклафлин. — Както винаги, послъгвате и поукрасявате, нали?

Французинът закачливо се усмихна и не каза нищо, а Зуров, който от известно време демонстрираше явни признаци на нетърпение, изведнъж въодушевено възкликна:

— Апропо, господа, дали да не хвърлим едни карти? Че откакто съм дошъл — само приказки. То бива, бива, ама… Варя чу глухия стон на Фандорин.

— С тебе, Еразъм, не сядам — побърза да каже графът. — На теб дяволът ти помага.

— Ваше превъзходителство — възмути се Перепьолкин. — Надявам се, че няма да допуснете комар във ваше присъствие?

Но Соболев махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха:

— Стига, капитане. Не ставайте такъв досадник. Вие сте добре, във вашия оперативен отдел поне се върши някаква работа, а аз вече ръждясах от безделие. Самият аз не играя, графе, защото почна ли — не мога да спра, но с удоволствие ще погледам.

Варя видя, че Перепьолкин гледа генерала хубавец с очи на бито куче.

— Защо пък не, наистина, така на дребно — колебливо се обади Лукан. — За укрепване на бойната дружба.

— Естествено за укрепване и изключително и само на дребно — кимна Зуров и изсипа на масата няколко запечатани колоди. — Влизането — стотарка. Кой ще играе, господа?

Кръгът се оформи за миг и скоро в палатката започнаха да прехвърчат вълшебните думички:

— Свалям дама.

— Попът е отгоре, господа!

— L’as de carreau[10].

— Ха-ха, ръката е моя!

Варя отиде при Ераст Петрович и го попита:

— Защо ви нарича Еразъм?

— Тъй тръгна от едно време — избяга от прекия отговор потайният Фандорин.

— Е-ех — въздъхна шумно Соболев. — Криденер сигурно вече влиза в Плевен, а аз седя тук като последния кибик.

Застанал до своя кумир, Перепьолкин се правеше, че също се интересува от играта.

Ядосаният Маклафлин, останал самотен с шахматната дъска под мишница, измърмори нещо на английски и сам се преведе на руски:

— Уж беше пресклъб, пък се превърна в някакъв бордей.

— Хей, момче, какъв ти е коняка, имаш ли шустовски[11]? Давай го насам! — провикна се хусарят към бюфетчика. — Като ще е — да е.

Вечерта наистина започваше твърде забавно.

 

 

Затова пък на сутринта пресклубът беше неузнаваем: руснаците седяха мрачни и потиснати, докато кореспондентите, силно възбудени, тихо разговаряха помежду си; от време на време ту един, ту друг от тях, научил нови подробности, тичаше към телеграфния пункт — беше се случило нещо сензационно.

Лошите слухове тръгнаха из лагера още по обед, а към шест часа на връщане от стрелбището (титулярният съветник обучаваше помощничката си да борави с револвер колт) Варя и Фандорин срещнаха мрачно-възбудения Соболев.

— Добре я наредихме! — каза той, потривайки нервно ръце. — Чухте ли вече?

— Плевен ли? — примирено попита Фандорин.

— Пълен погром. Генерал Шилдер-Шулднер напредвал безогледно, без разузнаване, целейки да изпревари Осман паша. Нашите били седем хиляди, турците — многократно повече. Колоните атакували челно и попаднали под кръстосан огън. Командирът на Архангелогородския полк Розенбом е убит, командирът на Костромския полк Клайнхаус е смъртно ранен, генерал-майор Кноринг го донесоха на носилка. Една трета от нашите са мъртви. Същинска кланица. Три табора ли? На ти три табора. И турците сякаш са някакви други, не като преди. Били са се като дяволи.

— Д’Евре какво казва? — веднага попита Ераст Петрович.

— Какво да каже? Позеленял е целият, оправдава се. Казанзаки го отведе да го разпитва… Сега вече ще стане, каквото ще става. Може най-после и моят ред да е дошъл. Перепьолкин подхвърли, че имало шанс… — И генералът закрачи с пружинираща стъпка към щаба.

Варя остана до вечерта в лазарета, помагаше да стерилизират хирургическите инструменти. Докараха толкова много ранени, че се наложи да разпънат още две временни шатри. Сестрите не можеха да си поемат дъх. Миришеше на кръв и страдание, ранените крещяха и се молеха.

Чак по тъмно й остана време да се отбие в кореспондентската шатра, където, както вече казахме, обстановката рязко се различаваше от вчерашната.

Животът кипеше само на игралната маса, откъдето комарджиите не бяха ставали втори ден. Бледият Зуров димеше с пурата си и ловко раздаваше картите. Не хапваше нищо, затова пък непрестанно пиеше, при което изобщо не го хващаше. До лакътя му се издигаше цяла купчина банкноти, жълтици и полици. Заровил пръсти в косата си, насреща му седеше обезумелият полковник Лукан. До тях с глава върху ръцете спеше някакъв русоляв офицер. И само дебелият бюфетчик щъкаше напред-назад, откликвайки на поръчките на развилнелия се хусар.

Фандорин не беше в клуба, Д’Евре също, Маклафлин играеше шах, а Соболев, заобиколен от офицерите си, се беше задълбочил в някаква едромащабна карта и дори не погледна към Варя.

Вече съжалявайки, че е дошла, тя каза:

— Графе, не ви ли е срам? Толкова народ загина.

— Но нали ние сме живи, госпожице — разсеяно отвърна Зуров, потропвайки с пръсти по колодата. — Защо отсега да се погребваме? Охо, значи блъфираме, Лука? Два пъти пода!

Лукан ядно свали от ръката си пръстен с диамант.

— Плащам. — Треперещата му ръка бавно-бавно се протегна към картите на Зуров, небрежно хвърлени на масата с гърба нагоре.

В този миг Варя видя как в шатрата безшумно се вмъква подполковник Казанзаки, досущ като черен гарван, доловил сладникавия мирис на трупове. Спомни си как беше завършила предишната поява на жандарма и потръпна.

— Господин Кезанзаки, къде е Д’Евре? — обърна се Маклафлин към новодошлия.

Подполковникът многозначително помълча, изчака в клуба да стане тихо и отговори кратко:

— При мен е. Пише обяснения. — Прокашля се и додаде зловещо: — Пък после ще решаваме.

Безцеремонният бас на Зуров наруши проточилата се пауза:

— Това ли бил прочутият жандарм Козунаки? Добре дошъл, господин бита муцуно! — и блесналите му нагли очи изчаквателно се вторачиха в почервенелия подполковник.

— И аз съм чувал за дуелите ви, господине — бавно проточи Казанзаки, който също гледаше хусаря от упор. — Известна личност, няма що. Бъдете така добър да си събирате езика, щото ще извикам часовия и ще ви пратя в ареста за комар в лагера. И ще ви конфискувам мизата.

— Сериозният човек си личи отдалеч — ухили се графът. — Всичко разбрах и съм ням като гроб.

Най-сетне Лукан отвори Зуровите карти, изстена и се хвана за главата. Графът скептично разглеждаше току-що спечеления пръстен.

— Не, майоре, няма никакво предателство, по дяволите! — чу Варя раздразнения глас на Соболев. — Перепьолкин с щабния си мозък е прав — чисто и просто Осман е напреднал с форсиран марш, а нашите самохвалковци изобщо не са очаквали турците да са толкова чевръсти. Сега вече няма шега. Насреща ни е страшен и силен противник, и войната тепърва вече започва!

Бележки

[1] Френско военно училище, носещо името на маршала на Франция Лоран дьо Сен-Сир. — Б.пр.

[2] Превземането на Коканд (в днешна Туркмения) на 10 септември 1875 г. е важен етап от покоряването на Средна Азия. Константин Петрович фон Кауфман (1818–1882) — генерал-адютант, главен началник на Средноазиатската експедиция и пръв руски губернатор на Туркестан. — Б.пр.

[3] Чин от свитата, първоначално включен в таблицата за ранговете като чиновник 6 клас, съответен на полковник. По-точно наименование в случая би било „генералски адютант“. През 1877 година, когато се развива действието, генерал-адютантът е чиновник трети клас и равният му армейски чин е генерал-лейтенант. — Б.пр.

[4] Драгоманин (тур.) — преводач. — Б.пр.

[5] Извинете ме, ваше преосвещенство (фр.). — Б.пр.

[6] Това е велик знак (фр.) Д’Евре пародира думите, които Л. Н. Толстой във „Война и мир“ приписва на Наполеон: „La vibration de mon mollet gauche est un grand signe chez moi“ — „Треперенето на левия ми прасец е велик знак“. — Б.пр.

[7] Шарл Фурие (1772–1837) френски социалист утопист. Проповядва живота в земеделско-промишлени комуни, които нарича „фаланги“. Фаланстери са огромните дворци, в които ще живеят членовете на тези първични обществени групи. — Б.пр.

[8] Франсоаз дьо Ментенон — любовница и тайна съпруга на Луи ХІV, Жозефин — съпруга на Наполеон Бонапарт, императрица на Франция. — Б.пр.

[9] Аксентий Иванович Попришчин — героят на „Дневникът на един луд“ от Н. В. Гогол. — Б.пр.

[10] Асо каро (фр.). — Б.пр.

[11] Популярен през XIX в. коняк, произвеждан от фабриканта Шустов. — Б.пр.