Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Турецкий гамбит (сборник „Особые поручения“), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Турски гамбит

Превод: Владимир Венцелов

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–52–X

История

  1. — Добавяне

Глава тринайсета

В която Фандорин произнася дълга реч

… В заключителния етап от войната съотношението на силите между враждуващите страни е такова, че опасността от панславянска експанзия, която заплашва южните граници на двуединната империя[1] не може повече да се игнорира. Цар Александър и неговите сателити Румъния, Сърбия и Черна гора са концентрирали 700-хиляден железен юмрук, въоръжен с хиляда и петстотин оръдия. Пита се — срещу кого? Срещу деморализираната турска армия, която по най-оптимистични сметки наброява понастоящем не повече от 120 000 изгладнели и наплашени войници?

Никак не е смешно, господа! Само щраус може да не види опасността, надвиснала над цяла просветена Европа. Забавянето е равносилно на смърт. Ако продължаваме със скръстени ръце да наблюдаваме как скитските орди…

„Винер цайтунг“ (Виена)

21 (9) януари 1878 г.

Фандорин отметна пелерината и в дясната му ръка матово проблесна оксидираната стомана на малък красив револвер. В същата секунда Мизинов щракна с пръсти, в кабинета прекрачиха двама жандарми и насочиха карабините си срещу кореспондента.

— Какъв е тоя цирк?! — ревна Соболев. — Какъв „салам“, какъв „алейкум“? Какъв „ефенди“?

Варя погледна към Шарл. Той бе застанал до стената, скръстил ръце на гърдите, и гледаше титулярния съветник недоверчиво-подигравателно.

— Ераст Петрович — избъбри Варя. — Но нали ходихте в Англия за Маклафлин!

— Варвара Андреевна, ходих до Англия, но изобщо не беше за Маклафлин. Б-бях наясно, че няма да го открия там.

— Но защо тогава не възразихте, когато негово величество… — Варя прехапа език, осъзнавайки, че за малко не издаде държавна тайна.

— Д-доводите ми щяха да бъдат голословни. Пък и все едно трябваше да се отскочи до Европа.

— И какво открихте там?

— Точно каквото очаквах, че интригите на английския кабинет нямат нищо общо. Това първо. Да, в Лондон не ни обичат. Да, гласят се за голяма война. Но чак да убиват вестоносци и да организират диверсии — това е прекалено. Противоречи на британския спортен дух. Същото ми каза и граф Шувалов.

Бях в редакцията на „Д-дейли поуст“ и се убедих в пълната невинност на Маклафлин. Това второ. П-приятелите и колегите му говорят за Шеймъс като за прям и простодушен човек, настроен отрицателно спрямо британската политика и едва ли не свързан с ирландското национално движение. Просто изобщо не прилича на агент на коварния Дизраели.

На връщане — нали ми беше на п-път — минах през Париж, където се забавих известно време. Отбих се в редакцията на „Ревю паризиен“…

Д’Евре мръдна и жандармите трепнаха с карабините в ръце, готови за стрелба. Журналистът демонстративно поклати глава и скри ръцете си зад гърба, под полите на походния си сюртук.

— И се изясни — продължи преспокойно Ераст Петрович, — че в родната му редакция никога не са виждали очите на прочутия Шарл Д’Евре. Това трето. Винаги е изпращал блестящите си статии, очерци и фейлетони по пощата или по телеграфа.

— И какво от това? — възмути се Соболев. — Шарл не е някой паркетен кавалер, той е търсач на приключения.

— Да, при това в д-доста по-голяма степен, отколкото предполага ваше превъзходителство. Разрових се в течението на „Ревю паризиен“ и наяве излязоха много интересни съвпадения. Първите си публикации господин Д’Евре изпраща от България преди десет години — тъкмо по туй време Митхад паша е губернатор на Дунавския вилает, а негов секретар е младият чиновник Ануар. През 1868 година Д’Евре праща от Константинопол серия блестящи скици за нравите в султанския двор. Това е периодът на първото издигане на Митхад паша, когато е извикан в столицата да ръководи Държавния съвет. Година по-късно реформаторът е изпратен на почетно заточение далеч в Междуречието и бойкото перо на талантливия журналист като по вълшебство се премества от Константинопол в Багдад. Три години (а точно това е срокът на губернаторството на Митхад паша в Ирак) Д’Евре пише за разкопките на асирийски градове, за арабските шейхове и за Суецкия канал.

— Нагласявате фактите в своя полза! — сърдито го прекъсна Соболев. — Шарл е пътешествал из целия Ориент. Писал е от най-различни места, които вие не споменавате, защото излизат извън рамките на вашата хипотеза. Например през 73-та той бе с мен в Хива. Заедно умирахме от жажда, заедно се стапяхме от жегата. И наоколо нямаше и помен от Митхад, господин следователю!

— А откъде пристигна в Средна Азия? — попита Фандорин генерала.

— Мисля, че от Иран.

— Предполагам, че не е било Иран, а Ирак. В края на 1873 година вестникът помества неговите лирични етюди за Елада. Откъде ли изведнъж се е взела Елада? Ами оттам, че патронът на нашия Ануар ефенди е преместен междувременно в Солун. Апропо, Варвара Андреевна, спомняте ли си оная прекрасна статия за старите ботуши?

Варя кимна, гледайки Фандорин като омагьосана. Той явно дрънкаше някакви абсолютни измишльотини, но колко уверено, колко красиво, колко властно го правеше! Дори бе престанал да заеква.

— Там се споменава едно корабокрушение, станало през ноември 1873 г. в Термаическия залив. Между другото, на бреговете на тоя залив е разположен град Солун. Пак от същата статия става ясно, че през 1867 година авторът се е намирал в София, а през 1871 година — в Междуречието, понеже тъкмо тогава арабски номади изколват британската археологическа експедиция на сър Андрю Уейърд. След „Старите ботуши“ започнах сериозно да подозирам мосю Д’Евре, но той все успяваше да ме обърка с ловките си маньоври… А сега — Фандорин прибра револвера в джоба си и се обърна към Мизинов — нека пресметнем щетите, които сме претърпели от дейността на господин Ануар. Мосю Д’Евре се присъединява към корпуса военни кореспонденти към края на юни миналата година. Това е периодът на победоносното настъпление на нашата армия. Дунавът е форсиран, турската армия е деморализирана, пътят към София, а оттам и към Константинопол е открит. Отрядът на генерал Гурко вече е завзел Шипченския проход, ключа от големия Балкан. Практически войната вече е спечелена. Но какво става в следващия момент? Едно фатално объркване с шифрограмите — и нашата армия превзема никому ненужния Никопол, а междувременно корпусът на Осман паша безпрепятствено влиза в опразнения Плевен, с което спира цялото ни настъпление. Да си припомним обстоятелствата около тая загадъчна история. Шифровчикът Яблоков извършва тежко провинение, оставяйки на масата секретна депеша. Защо Яблоков постъпва така? Защото е развълнуван от вестта за неочакваното пристигане на годеницата му, госпожа Суворова.

Всички погледи се обърнаха към Варя и тя се почувства като веществено доказателство.

— А кой съобщава на Яблоков за пристигането й? Журналистът Д’Евре. Когато обезумелият от радост шифровчик хуква навън, остава само да се препише шифрограмата като се смени „Плевен“ с „Никопол“. Нашият армейски шифър, меко казано, не е сложен. А Д’Евре знае за предстоящата операция на руската армия от самия мен, понеже в негово присъствие разказах за Осман паша. Спомняте ли си първата ни среща, Михаил Дмитриевич?

Соболев мрачно кимна.

— Да си припомним по-нататък историята с митичния Али бей, с когото Д’Евре бил направил интервю. Това „интервю“ ни струваше две хиляди убити и от тоя момент нататък руската армия заседна при Плевен за дълго и не на шега. Рискован ход — Ануар неминуемо си навлича подозрения, но друг изход няма. Защото в края на краищата руснаците могат просто да блокират Осман паша в Плевен, а основните сили да продължат на юг. Но разгромът на първия щурм създава у нашето командване преувеличена представа за опасността, която представлява Плевен, и армията се развръща с цялата си мощ срещу малкото българско градче.

— Ама чакайте, Ераст Петрович, нали Али бей е действително лице! — сепна се Варя. — Нашите съгледвачи го бяха виждали в Плевен!

— Ще се върнем към това малко по-късно. Сега да си припомним обстоятелствата около втората атака на Плевен, когато отдадохме провала на предателството на румънския полковник Лукан, разкрил нашата диспозиция на турците. Прав бяхте, Лаврентий Аркадиевич, „Ј“-то в тефтерчето на Лукан наистина е било „журналист“, само че не Маклафлин, а Д’Евре. Не му е било особено трудно да вербува празноглавия румънец — загубите на комар и прекомерните му амбиции превръщат полковника в лесна плячка. По-късно в Букурещ Д’Евре ловко се възползва от госпожа Суворова, за да се отърве от агента, който вече не му е нужен и дори започва да става опасен. Допускам освен това, че е възникнала необходимост от среща с Осман паша. Изгонването от армията — временно и с предварително планирана реабилитация — дава на Ануар такава възможност. Френският кореспондент отсъства един месец. И тъкмо по това време нашето разузнаване донася, че турският командващ има някакъв тайнствен съветник Али бей. Въпросният Али бей нарочно се мярка на публични места и демонстрира забележителната си брада. Трябва доста да сте ни се присмивали, господин шпионино.

Д’Евре не отговори. Той внимателно гледаше титулярния съветник и сякаш изчакваше нещо.

— Появата на Али бей в Плевен е била необходима, за да изчисти от журналиста Д’Евре подозренията за онова злополучно интервю. Не се съмнявам, че Ануар е оползотворил тоя месец максимално: със сигурност се е договорил с Осман паша за бъдещите съвместни действия, създал си е сигурни свръзки. Впрочем нашето контраразузнаване не пречеше на кореспондентите да работят със собствени осведомители от обсадения град. При добро желание Ануар ефенди е могъл дори да прескочи до Константинопол, понеже комуникацията с Плевен още не е била прекъсната. Проста работа — стигаш до София, а оттам с влака за един ден си в Истанбул.

Третият щурм е особено опасен за Осман паша преди всичко с неочакваната атака на Михаил Дмитриевич. В тоя момент на Ануар му провървява, а на нас не. И то заради една фатална случайност — на път към щаба вашият адютант Зуров минава покрай кореспондентите и се провиква, че вие сте в Плевен. Ануар, естествено, отлично разбира и значението на това съобщение, и задачата, с която Зуров е изпратен при командването. Трябва да се спечели време, да се даде на Осман паша възможност да се прегрупира и да изтласка от Плевен Михаил Дмитриевич с малкия му отряд, преди да са дошли подкрепленията. И Ануар отново рискува, импровизира. Дръзко, виртуозно, талантливо. И както винаги безмилостно.

Когато журналистите научават за успешното настъпление на десния фланг и се надпреварват кой пръв ще стигне до телеграфния апарат, Ануар се втурва да преследва Зуров и Казанзаки. С прословутия си Еничар той ги настига без проблеми и виждайки, че мястото е безлюдно, застрелва и двамата. Очевидно в момента на убийството той препуска между Зуров и Казанзаки, като ротмистъра е от дясната му страна, а жандармът от лявата. Ануар стреля в лявото слепоочие на хусаря — от упор, а в следващия миг пръсва челото на подполковника, който се е обърнал да види кой стреля. Всичко отнема не повече от секунда. Наоколо се придвижват войски, но конниците препускат из дола, никой не ги вижда, а в разгара на канонадата два пистолетни изстрела едва ли могат да привлекат нечие внимание. Убиецът оставя трупа на Зуров където е паднал, но забива в гърба му кинжала на жандарма. Тоест първо го е застрелял, а после е пронизал мъртвеца с острието, а не обратното, както си помислихме ние тогава. Целта е ясна, да се хвърли подозрението върху Казанзаки. Пак от тия съображения Ануар премества тялото на подполковника в близките храсти и инсценира самоубийство.

— Ами писмото? — припомни си Варя. — Дето го беше писал тоя, как беше… Палавничето?

— Великолепен ход — призна Фандорин. — Очевидно турското разузнаване е било уведомено за противоестествените наклонности на Казанзаки още от времето, когато е служил в Тифлис. Предполагам, че Ануар внимателно е наблюдаван подполковника, без да изключва възможността в един момент да си послужи с изнудване. Но събитията се развиват другояче и ценната информация се използва, за да ни насочи по фалшива следа. Ануар просто взима чист лист хартия и набързо нахвърля онова карикатурно хомосексуално послание. Тук обаче малко се престарава, и писмото още тогава ми се стори подозрително. На първо място не е за вярване, че грузински княз ще пише на руски толкова неграмотно — нали е завършил поне гимназия. И второ, може би си спомняте, че попитах Лаврентий Аркадиевич за плика и се разбра, че писмото е намерено в джоба на покойника без плик. Тогава не е ясно как е могло да се запази толкова чисто. Казанзаки трябва да го е носил у себе си повече от година!

— Всичко това е прекрасно — не издържа Мизинов. — Вие вече за втори път през последното денонощие ми излагате вашите съображения, но аз пак искам да ви попитам: защо го криехте? Защо не споделихте подозренията си по-рано?

— Когато опровергаваш една версия, трябва да посочиш друга, а тя все ми се изплъзваше — отговори Ераст Петрович. — Опонентът използваше прекалено разнообразни похвати. Срам ме е да си призная, но за известно време главният заподозрян в очите ми беше господин Перепьолкин.

— Кой, Еремей ли? — потресеният Соболев само разпери ръце. — Не знам, господа, за мен това е вече параноя.

Самият Перепьолкин примигва няколко пъти и нервно разкопча стегнатата си яка.

— Да, глупаво изглежда — съгласи се Фандорин. — Но господин подполковникът вечно ни се въртеше в краката. Дори самата му поява изглеждаше подозрително: пленен, после освободен сякаш с вълшебство, стрелят в главата му от упор, но остава жив. Башибозуците обикновено са по-точни. Пък и историята с шифровчика — именно Перепьолкин предава телеграмата със заповедта Криденер да завземе Никопол. А кой подкокороса доверчивия журналист Д’Евре да се промъкне при турците в Плевен? Ами тайнствената буква Ј? По примера на Зуров мнозина наричаха Еремей Йонович „Жером“. Това от една страна. А от друга — ще се съгласите, че прикритието на Ануар ефенди просто е идеално. Аз можех да си правя колкото искам логически умозаключения, но достатъчно бе да хвърля само един поглед на Шарл Д’Евре и аргументите ставаха на пух и прах. Само погледнете тоя човек — посочи журналиста Фандорин. Всички се обърнаха към Д’Евре, а той се поклони с преувеличена скромност. — В състояние ли сте да повярвате, че тоя чаровен, остроумен стопроцентов европеец и коварният, жесток шеф на турските тайни служби са едно и също лице?

— В никакъв случай! — заяви Соболев. — Аз и сега не го вярвам!

Ераст Петрович кимна със задоволство.

— Стигаме до историята с Маклафлин и несполучилия пробив. Тук всичко е било съвсем просто и без никакъв риск. Не е било никак трудно да се подхвърли „сензационната“ новина на доверчивия Шеймъс. Информаторът, когото той толкова старателно криеше от нас и с който толкова се гордееше, със сигурност е работил за вас, ефенди.

Варя потрепери, толкова я засегна това обръщение, адресирано към Шарл. Не, нещо тук не е така. Какъв „ефенди“ е той?!

— Вие използвахте ловко доверчивостта на Маклафлин, а също и неговата суетност. Той толкова завиждаше на блестящия Шарл Д’Евре, толкова мечтаеше да го изпревари. До тоя момент успяваше да го прави само на шах, при това не винаги, и изведнъж такъв фантастичен късмет! Exclusive information from most reliable sources[2]! И то каква information! Всеки репортер е готов да продаде душата си на дявола за подобни сведения. Ако Маклафлин не беше срещнал по пътя си Варвара Андреевна и не се беше изпуснал… Осман щеше да помете гренадирския корпус и да се оттегли към Шипка. Ситуацията на фронта щеше да стане патова.

— Но щом Маклафлин не е шпионин, къде се е дянал? — попита Варя.

— Нали си спомняте разказа на Ганецки как башибозукът връхлетял неговия щаб и достопочтеният генерал едва отървал кожата? Предполагам, че диверсантите не са търсели Ганецки, а Маклафлин. Необходимо е било той да бъде отстранен. И той изчезва. Без следа. По всяка вероятност измаменият и оклеветен ирландец лежи на дъното на река Вит с камък на врата. А може би башибозуците, следвайки милите си навици, са го насекли на парчета.

Варя потрепери, като си спомни с какъв апетит кореспондентът похапваше пирожки със сладко по време на последната им среща. А са му оставали да живее два-три часа…

— Не ви ли беше жал за клетия Маклафлин? — поинтересува се Фандорин, но Д’Евре (възможно ли беше това наистина да е Ануар ефенди?) с изящен жест го подкани да продължава и пак скри ръце зад гърба си.

Варя си спомни, че според психологическата наука ръцете, скрити зад гърба, показват потайност и нежелание да се каже истината. Дали е възможно? Тя се приближи до кореспондента, внимателно се загледа в лицето му, опитвайки се да открие в познатите й черти нещо чуждо, нещо страшно. Лицето му обаче си беше същото, може би малко по-бледо. Той дори не погледна към Варя.

— Пробивът се провали, но вие пак излязохте сух от водата. Много бързах да стигна от Париж до театъра на бойните действия. Знаех вече със сигурност, че сте били вие и отлично си давах сметка колко сте опасен.

— Можехте да пратите телеграма — промърмори Мизинов.

— Каква точно, ваше високопревъзходителство? „Журналистът Д’Евре е Ануар ефенди“? Щяхте да си помислите, че Фандорин се е побъркал. Спомнете си само колко дълго се наложи да ви представям доказателствата — все не желаехте да изоставите версията за английските интриги. А пък генерал Соболев, както виждате, дори и сега, след толкова дълги разяснения, пак не е убеден.

Соболев упорито поклати глава:

— Ще ви изслушаме докрай, Фандорин, а след това ще дадем думата на Шарл. Съдебното разследване не може да се състои само от речта на прокурора.

— Merci, Michel — мимолетна усмивка се плъзна през лицето на Д’Евре. — Comme dit l’autre, a friend in need is a friend indeed[3]. Един въпрос към monsieur procureur[4]. Откъде изобщо ви хгумна да ме подозигате? Au commencement[5]? Бъдете добъг да задоволите любопитството ми.

— Че как? — учуди се Ераст Петрович. — Толкова сте непредпазлив. Бива ли чак толкова перчене и подценяване на противника! Достатъчно ми беше да зърна вашия подпис в „Ревю паризиен“ — d’Hevrais, и веднага си спомних, че главният ни опонент Ануар ефенди според някои сведения е роден в босненското селце Хевраис. D’Hevrais, „Хавраиски“ — ще се съгласите, че това е прекалено прозрачен псевдоним. Разбира се, можеше да се дължи и на случайно съвпадение, но така или иначе, изглеждаше подозрително. Вероятно в началото на вашата журналистическа дейност не сте предполагали, че маската на кореспондент може да ви потрябва за съвсем други акции. Сигурен съм, че сте започнали да сътрудничите на парижкия вестник от съвсем невинни съображения: да дадете изказ на изключителните си литературни заложби, а пътьом сте насаждали сред европейците интерес към проблемите на турската империя и по-специално към фигурата на великия реформатор Митхад паша. И сте се справили с тая задача много добре. Името на мъдрия Митхад фигурира във вашите публикации най-малко петдесет пъти. Може да се твърди, че тъкмо вие направихте от пашата популярна и уважавана личност в цяла Европа и главно във Франция, където той живее в момента.

Варя трепна, спомняйки си как Д’Евре разказваше за безкрайно обичания си баща, който живее във Франция. Нима всичко ще се окаже истина? Тя с ужас изгледа кореспондента. Той си оставаше все тъй хладнокръвен, но усмивката му се стори на Варя малко изкуствена.

— Между нас казано, не ми се вярва, че сте предали Митхад паша — продължи титулярният съветник. — Тук се води някаква тънка игра. Сега, след поражението на Турция, той ще се завърне, окичен с лаврите на страдалец, и отново ще оглави правителството. От европейска гледна точка той е просто идеалната фигура. В Париж направо го носят на ръце — Фандорин разтърка с пръсти слепоочието си и Варя внезапно забеляза колко блед и уморен изглежда. — Аз много бързах да се върна, но тристате километра от София до Харманли ми отнеха повече време, отколкото хилядата и петстотин от Париж до София. Тиловите пътища са нещо неописуемо. Слава Богу, стигнахме навреме с Лаврентий Аркадиевич. В момента, когато генерал Струков ни съобщи, че негово превъзходителство заедно с журналиста Д’Евре е тръгнал за Сан Стефано, проумях: ето, това е смъртоносният удар на Ануар ефенди. Неслучайно телеграфните жици са прерязани. Много се уплаших, Михаил Дмитриевич, че тоя човек ще се възползва от вашата дързост и честолюбие и ще ви склони да влезете в Константинопол.

— Че какво толкова ви е уплашило, господин прокурор? — иронично попита Соболев. — Да, руските воини щяха да навлязат в турската столица — какво толкова?

— Как какво? — хвана се за сърцето Мизинов. — Да не сте полудели! Това щеше да е краят на всичко!

— На кое „всичко“? — сви рамене Ахил, но Варя забеляза безпокойството в очите му.

— На нашата армия, на нашите завоевания, на Русия! — застрашително произнесе шефът на жандармите. — Посланикът ни в Англия граф Шувалов е пратил шифровано донесение. Той е чел със собствените си очи секретен меморандум на сейнтджеймския кабинет. Съгласно тайното споразумение между Британия и Австро-Унгария, ако един-единствен руски войник се появи по улиците на Константинопол, броненосната ескадра на адмирал Хорнби незабавно открива огън, а австро-унгарската армия пресича сръбската и руската граници. Такива ми ти работи, Михаил Дмитриевич. Очаквал ние разгром, много по-страшен от кримския. Страната е изтощена от плевенската епопея, в Черно море няма флота, хазната е празна. Щеше да настъпи пълна катастрофа.

Соболев мълчеше, объркан.

— Но ваше превъзходителство прояви достатъчно мъдрост и самообладание да не продължи по-нататък от Сан Стефано — натъртено каза Фандорин. — Значи всъщност не се е налагало двамата с Лаврентий Аркадиевич да бързаме толкова.

Варя видя как лицето на Белия генерал почервеня. Соболев се прокашля и важно кимна, разглеждайки с интерес мраморния под.

За зла беда тъкмо в тоя момент през вратата се провря хорунжият Гукмасов. Той огледа с неприязън сините мундири и ревна:

— Разрешете да доложа, ваше превъзходителство!

На Варя й дожаля за клетия Ахил и тя се извърна, а дебелокожият хорунжи все тъй гороломно израпортува:

— Часът е точно шест! Батальонът е строен по ваша заповед! Гюлнора е оседлана! Очакваме само ваше превъзходителство да ни поведе към Цариградските порти!

— Млък, дръвнико — измърмори героят с пурпурно лице. — По дяволите портите…

Обърканият Гукмасов, се измъкна заднишком през вратата. Но щом тя се затвори след него, се случи нещо неочаквано.

— Et maintenant, mesdames et messieurs, la parole est a la defence[6] — провъзгласи с пълно гърло Д’Евре.

Дясната му ръка изскочи иззад гърба. Ръката държеше пистолет. Пистолетът на два пъти изригна гръм и мълния.

Варя видя как мундирите на двамата жандарми едновременно цъфнаха от лявата страна на гърдите. Карабините с трясък се сгромолиха на пода, жандармите се свлякоха почти безшумно.

Ушите й кънтяха от изстрелите. Варя не успя нито да изпищи, нито да се уплаши — Д’Евре протегна лявата си ръка, здраво я сграбчи за лакътя, примъкна я към себе си и се прикри зад нея като зад щит.

Досущ нямата сцена от пиесата „Ревизор“, помисли си глупаво Варя: на вратата се е заковал някакъв едър жандарм. Ераст Петрович и Мизинов са протегнали ръце с револвери пред себе си. Лицето на генерала излъчва яд, на титулярния съветник — болка и мъка. Соболев е разперил ръце и замръзнал в тая поза. Митя Гридньов гледа със зяпнала уста и примигва с прекрасните си мигли. Ръката на Перепьолкин се е вдигнала да закопчае копчето на якичката и е останала там.

— Шарл, вие сте полудели! — викна Соболев и направи крачка напред. — Да се криете зад гърба на дама!

— Но нали мосю Фандогин току-що доказа, че съм тугчин — подигравателно отвърна Д’Евре. Варя усещаше парещия му дъх на тила си. — А тугците не се цегемонят много-много с дамите.

— Ааа! — изви Митя и с наведена глава се втурна напред като теле.

Пистолетът на Д’Евре изгърмя още веднъж, направо изпод лакътя на Варя, и младият прапоршчик се просна със стон на пода.

Всички отново замръзнаха по местата си.

Д’Евре теглеше Варя някъде назад и настрани.

— Ако някой помгъдне от мястото си, ще го убия — тихо предупреди той.

На Варя й се стори, че стената зад тях се разтваря, и двамата внезапно се озоваха в някакво друго помещение.

Ах, да, трезорът!

Д’Евре хлопна стоманената врата и дръпна резето.

Двамата останаха сами.

Бележки

[1] Двуединната империя — Австро-Унгария. — Б.пр.

[2] Изключителна информация от най-достоверни източници (англ.). — Б.пр.

[3] Благодаря, Мишел. Както се казва (фр.), приятел в нужда се познава (англ.). — Б.пр.

[4] Господин прокурор (фр.). — Б.пр.

[5] Първоначално (фр.). — Б.пр.

[6] А сега, дами и господа, има думата защитата (фр.). — Б.пр.