Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Турецкий гамбит (сборник „Особые поручения“), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Турски гамбит

Превод: Владимир Венцелов

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–52–X

История

  1. — Добавяне

Глава втора

В която на сцената излизат разни интересни мъже

След примирието, сключено между Портата и Сърбия, мнозина патриоти на славянското дело, доблестни рицари на земята руска, служили като доброволци под водачеството на храбрия генерал Черняев[1], сега се стичат по призива на Царя Освободител и с риск за живота си проправят път из дивите планини и тъмните гори към българските земи, за да се присъединят към православното войнство и да завършат свещения си бранен подвиг с дългоочаквана победа.

„Русский инвалид“ (Санкт Петербург)

2 (14) юли 1877 г.

Варя не можа веднага да схване смисъла на казаното. Отначало кимна по инерция, после поклати глава и чак тогава объркано зяпна събеседника си.

— Няма нищо чудно — отегчено промълви странният селянин. — Веднага се вижда, че не сте мъж — изпод калпака ви е изскочил цял кичур. Това първо. (Варя крадешком напъха предателския кичур обратно.) А че сте рускиня е очевидно: чип нос, типично руски скули, руса коса и най-в-важното, много бяла. Това второ. Колкото до годеника то е най-лесното: п-пътувате тайно, следователно имате някаква лична причина. А каква лична причина може да има една девойка на вашата възраст в действащата армия? Единствено и само сантиментална. Това трето. С-сега четвърто: мустакатият, дето ви доведе тук и изчезна, беше водачът ви, нали? И вие, естествено, сте си държали парите в багажа. Т-това е глупаво. Всичко важно т-трябва да се носи у себе си. Как се казвате?

— Суворова, Варя, Варвара Андреевна — уплашено прошепна Варя. — А вие кой сте? Какъв сте?

— Ераст Петрович Фандорин. Доброволец в сръбската война. Връщам се от т-турски плен.

Слава Богу, Варя вече беше решила, че халюцинира. Доброволец от войната в Сърбия! Турски плен! Тя изгледа с уважение посребрените слепоочия и не се сдържа да попита, даже посочи и с пръст:

— Измъчвали са ви, нали? Четох за ужасите на турския плен. Оттам ли ви е заекването?

Ераст Петрович Фандорин се намръщи и неохотно отговори:

— Никой не ме е измъчвал. От сутрин до вечер ми носеха кафе и ми приказваха само на френски. Бях нещо като гостенин на видинския к-каймакамин.

— На кого? — не можа да разбере Варя.

— Видин е град на румънската граница. А „каймакамин“ ще рече губернатор. Колкото до заекването, то е резултат от стара контузия.

— И сега сте избягали? — със завист попита момичето. — Отивате да се присъедините към действащата армия и пак да воювате?

— Не. Предостатъчно се навоювах.

Явно лицето на Варя изрази крайно недоумение, тъй, като доброволецът сметна за необходимо да допълни:

— Войната, Варвара Андреевна, с ужасно мръсна работа. В нея няма нито п-прави, нито криви. А пък добри и лоши хора се намират и от двете страни. Само че добрите обикновено ги убиват п-първи.

— Тогава за какво сте ходили доброволец в Сърбия? — разпалено попита тя. — Нали никой не ви е карал насила?

— От егоистични съображения. Бях болен, имах нужда от лечение.

— Че войната лекува ли? — учуди се Варя.

— Да. Когато гледаш чуждата болка, по-лесно понасяш своята. Стигнах до фронта две седмици преди разгрома на Черняевата армия. А после се наскитах из планините, нагърмях се до насита. Слава Богу, м-май не улучих никого.

Или се прави на интересен, или е просто циник, помисли си ядосано Варя и саркастично отбеляза:

— Ами че да си бяхте останали при вашия макамин до края на войната. Защо бягате?

— Не съм бягал. Юсуф паша ме пусна да си вървя.

— И какъв вятър ви довя в България?

— По работа — лаконично отвърна Фандорин. — Вие всъщност накъде сте се запътили?

— За Царевци, там е щабът на главнокомандващия. А вие?

— Към Бяла. Според слуховете там се намира главната квартира на негово в-величество — доброволецът замълча, размърда недоволен тънките си вежди, после въздъхна. — Но може и при главнокомандващия.

— Наистина ли? — зарадва се Варя. — Ох, хайде да пътуваме заедно, става ли? Направо не зная какво щях да правя, ако не бях ви срещнала.

— Г-глупости. Нареждате на тоя там да ви закара в разположението на най-близката руска част и толкова.

— Да наредя? Аз? На кръчмаря? — плахо попита Варя.

— Не е кръчмар, а механджия.

— Все едно. Селото нали е мюсюлманско?

— Мюсюлманско е.

— Ами че те щяха да ме издадат на турците!

— Не искам да ви обиждам, Варвара Андреевна, но вие не представлявате ни най-малка ценност за турците, а пък от вашия г-годеник механджията непременно ще получи награда.

— Не, по-добре да вървя с вас — примоли се Варя. — Много ви моля!

— Аз съм с една кранта, а и тя едва се влачи. Няма да издържи двама. И са ми останали само три гроша. Колкото за сиренето и виното, не повече. А ни трябва още един кон или поне магаре. Което е най-малко стотачка.

Новият познат на Варя млъкна, позамисли се и се огледа към масата, дето играеха на зарове. Пак въздъхна тежко.

— Стойте тук. Сега се връщам.

Бавно отиде до тях и около пет минути постоя край масата, наблюдавайки играта. После каза нещо (Варя не го чу), което накара всички да зарежат заровете и да се обърнат към него. Фандорин посочи Варя и тя се размърда от неудобство под втренчените им погледи. После избухна дружен кикот — явно се каза нещо непристойно и оскърбително по неин адрес, но Фандорин и не помисляше да защити честта й на дама. Напротив, ръкува се с някакъв мустакат шишко и седна на направеното му място, а около масата веднага се струпаха зяпачи.

Тъй, доброволецът май седна на комар. С какви пари обаче? С трите си гроша? Има доста да играе, докато спечели за кон. Варя се притесни, осъзнавайки, че се е доверила на човек, когото изобщо не познава. Изглежда странно, говори странно, действа странно… От друга страна има ли някакъв друг избор?

Вдигна се глъчка — шишкото бе хвърлил заровете. После заровете изтракаха отново и чак стените трепнаха от дружния стон на зяпачите.

— Д-дванайсет — спокойно провъзгласи Фандорин и се изправи. — Къде магарето?[2]

Шишкото също скочи, сграбчи доброволеца за ръкава и зверски облещен, бързо заприказва нещо. Все повтаряше:

— Оште ветнъж, оште ветнъж!

Фандорин го изслуша и решително кимна, но тая му сговорчивост кой знае защо не хареса на губещия. Той се развика още по-силно, заразмахва ръце. Фандорин отново кимна, още по-решително, и чак тогава Варя се сети за българския парадокс: кимаш ли, това значи „не“.

Тогава шишкото явно реши да мине от думи към действие — понечи да замахне и зяпачите бързо отскочиха встрани, но Ераст Петрович дори не помръдна, само дясната му ръка сякаш случайно потъна в джоба. Движение почти незабележимо, но повлия магически върху Шишкото. Той тутакси посърна, изхълца и измърмори нещо жално. Този път Фандорин повъртя глава, метна две-три монети на кръчмаря и се насочи към изхода. Дори не погледна към Варя, но тя нямаше нужда от специална покана — скочи като попарена и моментално се озова до рамото на своя спасител.

— В-второто отдясно — примижа съсредоточено от вратата Ераст Петрович.

Варя проследи посоката с поглед и видя при коневръза цяла редица коне, магарета и мулета, които мирно преживяха сено.

— Ей го вашия б-буцефал — посочи доброволецът едно кафеникаво магаре. — Не е много представителен, ама поне няма да паднете отвисоко.

— Вие да не го спечелихте? — досети се Варя.

Фандорин, който отвързваше една изпосталяла сива кобила, мълчаливо кимна.

Той помогна на спътницата си да се настани на дървения самар, доста ловко се метна на сивата си кобилка и те потеглиха по селската улица, залята от яркото обедно слънце.

— Далече ли е Царевци? — попита Варя, тръскайки глава в такт със ситнежа на своето мъхнато превозно средство.

— Ако не сбъркаме пътя, до д-довечера трябва да стигнем — величаво отвърна отгоре конникът.

В тоя плен е станал истински турчин, ядосано си помисли Варя. Можеше да предложи коня на дамата. Типично мъжки нарцисизъм. Паун! Паток! Дай му да се поперчи пред сивото патенце. Не стига, че кой знае на какво съм заприличала, а сега трябва и да съм като Санчо Панса на тоя Рицар на печалния образ.

— А какво носите в джоба си? — сети се тя. — Пистолет ли?

Фандорин се учуди:

— В кой джоб? А, в д-джоба. За жалост не нося нищо.

— Ами ако не се беше уплашил?

— Не бих седнал да играя с човек, който не би се уплашил.

— А как така успяхте да спечелите с едно хвърляне? — полюбопитства Варя. — Нима оня заложи цяло магаре срещу три гроша?

— Не, разбира се.

— Тогава какво заложихте?

— Вас — невъзмутимо отговори Фандорин. — Момиче срещу магаре — много изгоден залог. П-прощавайте, Варвара Андреевна, но нямаше никакъв друг изход.

— Да ви простя ли? — Варя тъй залитна в седлото, че насмалко да падне. — Ами ако бяхте загубили?

— Аз, Варвара Андреевна, имам една странна особеност. Не мога да п-понасям хазартните игри, но наложи ли се да играя, непременно печеля. Les caprices de la f-fortune[3]. Така си спечелих и свободата — на табла с видинския паша.

Като не намери какво да отговори на това лекомислено изявление, Варя реши жестоко да се обиди. Продължиха пътуването в пълно мълчание.

Варварското седло, жив уред за мъчения, й беше ужасно неудобно, но тя търпеше и само от време на време сменяше центъра на тежестта.

— Убива ли ви? — попита Фандорин. — Да ви дам моето сетре да си подложите?

Варя не отговори нищо. Едно, че предложението й се видя неприлично, а второ — от принципни съображения.

Пътят дълго време се виеше сред ниски гористи хълмчета, после се спусна в равнината. През цялото време пътниците не срещнаха никого и това почваше да я тревожи. Варя все по-често хвърляше коси погледи към Фандорин, но дръвникът му ниеден беше невъзмутим и повече не се опитваше да я заприказва.

Ама и нея ще си я бива, като пристигне в тоя вид в Царевци. Хайде, на Петя му е все тая, и чувал да нахлузеше, няма да забележи, но там е щаб, истинско общество. А ти пристигаш като някакво бостанско плашило… Варя си смъкна калпака, разроши коса и съвсем се вкисна. И без това не харесваше косата си — с тоя мърляв, миши цвят, не руса, а русолява, не стига туй, ами сега се беше сплъстила, висеше на фъндъци. Последния път я бе мила преди три дни в Букурещ. Не, по-добре да не сваля калпака. Пък и местната премяна хич не е лоша — практична е и дори ефектна. Потурите са малко нещо като прочутите „блумъри“[4], с които са ходели едно време английските суфражетки, противнички на нелепите и унизителни кюлоти и фусти. Пък ако се прихване в талията с широк ален пояс, както в „Отвличане от сарая“ (миналата есен го гледаха с Петя в Мариинския театър в Петербург), ще изглежда даже живописно.

Внезапно размислите на Варвара Андреевна бяха прекъснати най-безцеремонно. Спътникът й се наведе, хвана магарето за оглавника, глупавото животно се закова на място и Варя за малко да полети през главата му на земята.

— Да не сте полудели?!

— Сега, каквото и да се слуша, мълчете — тихо и много спокойно каза Фандорин, загледан някъде напред.

Варя вдигна глава и видя, че насреща им, обвит в облак прах, безредно препуска цял отряд конници — може би двайсетина души. Виждаха се рунтавите им калпаци, слънцето ярко проблясваше по патрондашите, юздите, оръжията. Един конник яздеше пред другите и Варя забеляза зеления плат, увит около калпака му.

— Какви са тия, башибозуци ли? — звънко попита Варя и гласът й трепна. — Какво ще стане сега? Това ли е краят? Ще ни убият ли?

— Едва ли, стига да не се обаждате повече — не много уверено отговори Фандорин. — Точно в този момент неочакваната ви разговорливост е крайно неуместна.

Бе престанал да заеква и това съвсем я смаза.

Ераст Петрович отново хвана магарето за оглавника, изтегли животните в тревата край пътя, нахлузи шапката на Варя чак до очите и прошепна:

— Гледайте си в краката и нито звук.

Но тя не можа да се сдържи — хвърли кос поглед към прочутите главорези, за които всички вестници пишеха вече втора година.

Предният ездач (трябва да беше беят) имаше рижа брада, носеше изпокъсана и мръсна антерия, но оръжието му беше украсено със сребро. Мина покрай тях, без да обърне никакво внимание на жалките селяци. Но шайката му не се държеше толкова гордо. Неколцина спряха конете си пред Варя и Фандорин, разменяйки си някакви гърлени звуци. Физиономиите им бяха такива, че на Варвара Андреевна й се дощя да замижи — не бе и подозирала, че съществуват хора с такива мутри. И изведнъж сред тоя кошмар съзря едно съвсем обикновено човешко лице. То беше бледо, едното око почти не се виждаше от огромната синина, но другото, кафяво и изпълнено със смъртна мъка, гледаше право в нея.

Сред разбойниците на един от конете седеше заднишком руски офицер с изподран прашен мундир. Ръцете му бяха вързани на гърба, на врата му неизвестно защо се поклащаше празната кания на сабята, в ъгълчето на устните се беше съсирила кръв. Не издържала безнадеждния поглед на пленника, Варя прехапа устни, за да не извика, и сведе очи. Но с пресъхнало от страх гърло все пак нададе вик, по-точно истерично хлипане: единият от бандитите бе закрепил на седлото си русокоса човешка глава с дълги мустаци. Фандорин здраво стисна Варя над лакътя, и каза на турски нещо кратко, от което тя схвана само думите „Юсуф паша“ и „каймакам ефенди“, но разбойниците май не се впечатлиха. Единият, с остра брада и огромен крив нос, вдигна горната бърна на фандориновата кобила и оголи дългите й гнили зъби. Изплю се с презрение и каза нещо, на което другарите му се разсмяха. После рязко плесна с камшик задницата на кобилата, животното изплашено отскочи и побягна в неравен тръс. Варя тутакси заби токове в издутите хълбоци на магарето и заситни след кобилата, страхувайки се да повярва, че опасността е отминала. Всичко се въртеше пред очите й, кошмарната глава със страдалчески затворените очи и съсирената кръв около устата не й даваше мира. В почти парализирания й мозък се въртеше нелепото изречение: главорези са, режат глави.

— Моля ви, само не припадайте — тихо рече Фандорин. — Може да се върнат.

И сякаш ги урочаса. След няма и минута чуха тропота на кон, който бързо ги настигаше.

Ераст Петрович се озърна и прошепна:

— Не се обръщайте, н-напред.

Варя обаче взе, че се обърна, но по-добре да не го беше правила. Бяха се отдалечили на около двеста метра от башибозуците, но единият от конниците — с отрязаната глава на седлото — бързо ги настигаше и страшният му трофей весело подскачаше отстрани на коня.

Отчаяната Варя погледна своя спътник. Той, изглежда, беше изгубил обичайното си хладнокръвие — отметнал глава назад, нервно пиеше от голяма бакърена манерка.

А проклетото магаре меланхолично ситнеше и хич не желаеше да ускорява хода си. Още минута — и стремглавият конник се изравни с невъоръжените пътници и изправи дорестия си кон на задни крака. Башибозукът посегна, дръпна калпака от главата на Варя и избухна в хищен смях, щом видя разпилените руси коси.

— Хо-хо! — изкрещя той, оголил бели зъби.

Мрачният и съсредоточен Ераст Петрович с бързо движение на лявата си ръка бутна рунтавия калпак от главата на разбойника и със замах го халоса по бръснатия врат с тежката манерка. Нещо изхрущя отвратително, манерката противно изпльока и башибозукът се стовари в прахта.

— Слизайте от магарето! Дайте ръка! В седлото! Препускайте с все сила! Не се обръщайте — сечеше в скоропоговорка Фандорин, който пак бе спрял да заеква.

Той помогна на онемялата Варя да яхне дорестия кон, грабна закрепената на седлото му пушка и те препуснаха.

Разбойнишкият кон веднага дръпна напред и Варя се сви от страх, че няма да се удържи на седлото. Вятърът свиреше в ушите й, левият й крак изскочи от прекалено дългото стреме, отзад гърмяха изстрели, нещо тежко я удряше по дясното бедро.

Варя погледна надолу, видя танцуващата петниста глава и със сподавен вик пусна поводите, което за нищо на света не трябваше да прави.

В следващия миг тя изхвърча от седлото, очерта дъга във въздуха и се гмурна в нещо зелено, меко, пращящо — оказа се крайпътен храст.

Тъкмо това бе моментът да изгуби съзнание, но кой знае защо, не стана. Варя седна в тревата, хванала одрасканата си буза, а около нея се поклащаха изпотрошените клони.

През това време на пътя ставаше следното: Фандорин налагаше с приклада на пушката нещастната си кранта, която с всички сили се мъчеше да мести колкото може по-бързо кокалестите си крака. Беше вече на крачки от храста, в който седеше зашеметената от падането Варя, а на стотина метра отзад с гърмежи връхлиташе ордата преследвачи — най-малко десетина души. Внезапно сивата кобила залитна, възви на една страна и плавно се строполи, затиснала крака на ездача си. Варя извика. Фандорин успя някак да се измъкне изпод тялото на кобилата, която се мъчеше да стане, и се изправи в цял ръст. Хвърли поглед към Варя, вдигна пушката и се прицели срещу башибозуците.

Не бързаше да стреля, целеше се внимателно и позата му изглеждаше толкова заплашителна, че никой от разбойниците не рискува да пресрещне първия куршум — отрядът се пръсна из ливадата и загради бегълците в полукръг. Стрелбата спря и Варя се досети, че искат да ги заловят живи.

Фандорин отстъпваше гърбом по пътя, насочвайки пушката ту към един, ту към друг конник. Разстоянието помежду им бавно се скъсяваше. Когато почти стигна до храста, Варя му подвикна:

— Стреляйте, какво чакате?

Ераст Петрович не се обърна, а само процеди през зъби:

— Тоя юнак няма патрони в пушката.

Варя хвърли поглед наляво (там напредваха башибозуците), надясно (и там се виждаха някакви конници), озърна се — и през рехавите храсти съзря зад гърба си нещо забележително.

През ливадата в галоп препускаха ездачи: най-отпред, яхнал мощен вран жребец и вирнал лакти като жокей, яздеше, по-точно хвърчеше във въздуха човек с широкопола американска шапка; отзад с равен галоп почти го настигаше бял мундир със златни пагони; следваха ги в тръс десетина кубански казаци, а най-накрая подскачаше в седлото някакъв невъобразим господин с бомбе и дълъг редингот.

Варя гледаше като омагьосана тая странна кавалкада, а в това време казаците нададоха оглушителни викове. Башибозуците също се развикаха и се скупчиха на едно място, отзад вече препускаха на помощ останалите начело с рижебрадия бей. Ужасните типове бяха забравили за Варя и Фандорин, не им беше до тях.

Назряваше сеч. Забравила за опасността, Варя въртеше глава насам и натам — гледката беше красива и страховита.

Но едва започнал, боят свърши. Конникът с американската шапка (беше вече съвсем близо и Варя видя загорялото му лице, брадичката ала Луи Бонапарт и засуканите пшеничено руси мустаци) опъна повода, закова коня си на място и в ръцете му сякаш от нищото се появи пистолет с дълга цев. Бах! Бах! — пистолетът изплю две сърдити облачета и беят с раздраната антерия се заклати в седлото като пиян и залитна да падне. Един от башибозуците го подхвана, преметна го през врата на коня си и цялата банда побягна, без да влиза в бой.

Вълшебният стрелец, конникът с белоснежния мундир (на рамото му блесна златото на генералски пагон) и наежилите дълги пики казаци прелетяха във върволица покрай Варя и уморения Фандорин, подпрян на безполезната пушка.

— Пленили са един офицер! — извика той подире им.

Междувременно, без да бърза, се приближи последният от чудната кавалкада — цивилният господин — и спря: преследването очевидно не го блазнеше.

Кръглите му светли очи над очилата изгледаха спасените с явно съчувствие.

— Чатник? — попита цивилният със силен английски акцент.

— Ноу, сър — отговори Фандорин и добави още нещо на същия език, но Варя не го разбра, понеже в гимназията беше учила френски и немски.

Тя нетърпеливо дръпна спътника си за ръкава и той смутено поясни:

— К-казвам, че не сме четници, а руснаци и искаме да се доберем до своите.

— Какви са тия четници?

— Българските въстаници.

— Оу, вие дама? — по масивното добродушно лице на англичанина се изписа смайване. — Оу, какъв мескарад! Не знаех, че руснаци ползват жени за еспионаж. Вие сте хироуиня, медам. Как се казвате? Това ще бъде мноуго интересно за мои тчитатели.

Той измъкна тефтер от походната си чанта и Варя чак сега забеляза на ръкава му трицветната лента с номер 48 и надпис „Кореспондентъ“.

— Казвам се Варвара Андреевна Суворова и не участвам в никакви „еспионажи“. Годеникът ми служи в щаба произнесе тя с достойнство. — А това е моят спътник, доброволецът от сръбската война Ераст Петрович Фандорин.

Смутеният кореспондент смъкна бомбето си и мина на френски:

— Пардон, мадмоазел. Аз съм Шеймъс Маклафлин, сътрудник на лондонския вестник „Дейли поуст“.

— Вие ли бяхте оня англичанин, който писа за турските зверства в България? — попита Варя, която бе свалила калпака и се опитваше поне криво-ляво да си оправи косите.

— Ирландец — поправи я строго Маклафлин. — Това съвсем не е едно и също.

— А те какви са? — Варя кимна натам, където се кълбяха облаци прах и се носеха изстрели. — Кой е тоя с шапката?

— Този безподобен каубой е самият мосю Д’Евре, бляскаво перо, любимец на френския читател и големият ас на вестник „Ревю паризиен“.

— „Ревю паризиен“ ли?

— Да, парижки всекидневник. Тиражът му е сто и петдесет хиляди, което е нещо огромно за Франция — поясни с пренебрежение кореспондентът. — Но моят „Дейли поуст“ всеки ден излиза в двеста и четирийсет хиляди бройки, тъй че…

Варя разроши косата си, за да бухне, и забърса с ръкав прахта от лицето си.

— Ах, господине, пристигнахте тъкмо навреме. Сякаш провидението ви праща.

— Мишел ни домъкна — сви рамене британецът, по-точно ирландецът. — Няма работа, държат го в щаба и умира от скука. Тая сутрин башибозукът се развилня из руския тил и Мишел лично се втурна да ги преследва. Пък ние с Д’Евре сме му нещо като кученца — където той, там и ние. Първо, сме стари приятели, още от Туркестан, а освен това — където е Мишел, непременно ще изскочи някой хубав сюжет за статия… А, ето ги, връщат се, и естествено, както казвате вие, s prust v ustata.

— Защо да е „естествено“? — попита Варя.

Кореспондентът се усмихна снизходително и не отговори нищо, вместо него се обади Фандорин, който до този момент почти не беше взел участие в разговора.

— Нали видяхте, че конете на башибозуците бяха отпочинали, а на преследвачите — уморени.

— Absolutely so[5] — кимна с глава Маклафлин.

Варя ги изгледа недружелюбно: я виж, как веднага се сдушиха, само и само да изкарат жените глупачки. Фандорин обаче тутакси си заслужи прошката й — измъкна от джоба си удивително чиста кърпа и попи кръвта на бузата на Варя. Ох, беше забравила за тая драскотина!

Кореспондентът бе сбъркал, казвайки, че преследвачите се връщат с пръст в устата — Варя с радост забеляза, че все пак са успели да освободят пленения офицер: двама казаци носеха отпуснатото му тяло, облечено с черен мундир. Да не би, не дай Боже, да е убит?

Сега начело на отряда яздеше контето, което британецът нарече Мишел. Беше млад генерал с весели сини очи и много особена брада — грижовно поддържана, бухнала и разперена на две посоки като птичи криле.

— Избягаха, мерзавци такива! — провикна се той отдалеч и добави някакъв израз, чийто смисъл убягна на Варя.

— There’s a lady here[6] — Маклафлин заклати пръст насреща му, сне бомбето си и избърса розовото си кубе.

Генералът се поизпъна, погледна Варя, но тутакси помръкна, в което нямаше нищо чудно: при тая мръсна сплъстена коса, одрана буза и нелепо облекло.

— Генерал-майор от свитата на негово императорско величество Соболев втори — представи се Мишел и въпросително изгледа Фандорин.

Но ядосана от генералското безразличие, Варя попита дръзко:

— Втори ли? Че кой е първият?

Соболев се учуди:

— Как кой? Татко ми, генерал-лейтенант Дмитрий Иванович Соболев, командир на Кавказката казашка дивизия. Не сте ли чували за него?

— Не съм. Нито за него, нито за вас — отсече Варя и излъга: цяла Русия знаеше за Соболев втори, героя от Туркестан, покорителя на Хива и Махрам.

За генерала се говореха най-различни работи. Едни го превъзнасяха като небивал храбрец, безупречен рицар, виждаха в него бъдещ Суворов и дори Наполеон, за други беше позьор и честолюбец. По вестниците пишеха как Соболев веднъж сам отблъснал цяла орда текинци, бил ранен седем пъти, но не отстъпил; как пресякъл мъртвата пустиня с един малък отряд и разгромил десетократно по-голямата войска на страшния Абдурахман бег, но някои от Варините познати преразказваха съвсем други слухове — за разстреляни заложници и още нещо за откраднатата кокандска хазна[7].

Варя срещна ясния поглед на красивия генерал и отведнъж разбра: това за седемте рани и Абдурахман бег е чистата истина, а за заложниците и ханската хазна са пълни глупости и клевети, разпространявани от завистници.

Още повече, че Соболев отново хвърли поглед към Варя и тоя път май нещо привлече вниманието му.

— Но какво ви води насам, където се лее кръв, госпожице? И то в такива одеяния? Заинтригувахте ме.

Варя се представи и разказа накратко приключенията си, доловила с безпогрешен инстинкт, че Соболев няма да я предаде и да я отпрати под конвой в Букурещ.

— Завиждам на годеника ви, Варвара Андреевна — погали я с поглед генералът. — Вие сте забележителна девойка. Но позволете да ви представя моите другари. С мистър Маклафлин май вече сте се запознали, а това е моят ординарец Серьожа Берешчагин, брат на известния художник Берешчагин. — Строен миловиден юноша, облечен с казашки мундир, смутено се поклони на Варя. — Впрочем самият той също е отличен рисувач. При едно разузнаване на Дунава тъй нарисува турските позиции, че направо да ти останат очите. А къде е Д’Евре? Хей, Д’Евре, елате насам, ще ви представя на една интересна дама.

Варя любопитно огледа мъжа, който яздеше последен. Французинът (с превръзка „Кореспондентъ №32“ на ръкава) беше истински хубавец и посвоему не отстъпваше на Соболев: тънък орлов нос, засукан светъл мустак и къса рижава мускетарска брадичка, умни сиви очи. Впрочем очите гледаха ядно.

— Тия негодници са позорът на турската армия! — разпалено възкликна на френски журналистът. — Бива ги само да колят мирните жители, а замирише ли на бой, се навират в миша дупка. На мястото на Керим паша отдавна да съм ги разоръжил и избесил!

— По-спокойно, храбри ми шевалие, тук има дама — иронично го прекъсна Маклафлин. — Провървя ви, в очите й сте истински романтичен герой, сега напред! Я вижте как ви гледа.

Варя се изчерви и хвърли сърдит поглед на ирландеца, но Маклафлин само се засмя добродушно. Затова пък Д’Евре се представи като истински французин — скочи от коня и се поклони.

— Шарл Д’Евре, на вашите услуги, мадмоазел.

— Варвара Суворова — приветливо каза тя. — Приятно ми е да се запознаем. И да благодаря на всички ви, господа. Появихте се тъкмо навреме.

— Ще можем ли да научим и вашето име? — попита Д’Евре и погледна любопитно Фандорин.

— Ераст Фандорин — отвърна доброволецът, гледайки впрочем не французина, а Соболев. — Воювах в Сърбия, сега пътувам към главния щаб с важно съобщение.

Генералът огледа Фандорин от главата до петите. И с нескрито уважение попита:

— Сигурно доста сте препатили. А с какво се занимавахте преди Сърбия?

След кратко колебание Ераст Петрович отвърна:

— Бях в Министерството на външните работи. Титулярен съветник[8].

За Варя това беше неочаквано. Дипломат? Честно казано, последните събития бяха отслабили донякъде дълбокото впечатление, което мълчаливият спътник бе й направил (защо да го крием), но сега тя отново го загледа с интерес и възторг. Съгласете се, че дипломат, който е отишъл доброволец на фронта, не се среща толкова често. Впрочем и тримата бяха прекрасни, всеки посвоему — и Фандорин, и Соболев, и Д’Евре.

— Какво съобщение носите? — намръщи се Соболев.

Фандорин мълчеше, явно не искаше да говори.

— Я стига с тия тайни на светата инквизиция! — подвикна генералът. — В края на краищата това е просто неучтиво спрямо хората, които ви спасиха живота.

Доброволецът все пак сниши глас и кореспондентите наостриха уши.

— Идвам от Видин, г-господин генерал. Преди три дни Осман паша потегли с корпуса си по посока П-плевен.

— Какъв е тоя Осман? И какво е това Плевен?

— Осман Нури паша, победителят на сърбите, един от най-добрите пълководци в турската армия. Няма четирийсет и пет, а вече е м-мушир, сиреч фелдмаршал. И войниците му изобщо не са като ония, дето сте срещали край Дунава. А Плевен е малко градче на трийсетина километра западно оттук. Трябва да се изпревари пашата и да се завземе тоя важен стратегически пункт. Той прегражда пътя към София.

Соболев се шляпна по коляното, конят му нервно престъпи на място.

— Ех, да имах поне един полк! Но съм отстранен от командване, Фандорин. Вървете в щаба при главнокомандващия. Трябва да приключа с рекогносцировката, но ще ви дам конвой да ви придружи до Царевци. Довечера сте добре дошли на гости, Варвара Андреевна. В шатрата на военните кореспонденти обикновено е весело.

— С удоволствие — каза Варя и боязливо стрелна очи натам, където казаците бяха сложили на тревата тялото на освободения от плен офицер. Двама бяха клекнали до него и му правеха нещо.

— Онзи офицер мъртъв ли е? — шепнешком попита тя.

— Жив-живеничък — отвърна генералът. — Късметлия, сега ще живее до сто години. Башибозуците, като видяха, че сме им по петите, му теглиха един куршум и дим да ги няма. А куршумът, както се знае, е глупак[9]. Само драскотина и толкоз. Какво става, момчета, превързахте ли капитана? — подвикна той на казаците.

Ония бяха вдигнали офицера на крака. Той залитна, но се задържа прав и упорито отблъсваше казаците, които се опитваха да го подкрепят отстрани. Направи няколко несигурни крачки с треперещите си крака — аха да падне, но устоя, изпъна ръце по кантовете и изръмжа:

— Ге-генералщабен капитан Еремей Перепьолкин, ваше превъзходителство. Пътувах от Зимница към новото назначение в щаба на Западния отряд, в оперативния отдел при генерал-лейтенант Криденер. По пътя ме атакува вражеска нередовна кавалерия и ме плени. Виноват… Не очаквах в собствения ни тил… Нямах дори пистолет, само сабята.

Едва сега Варя успя разгледа нещастника по-подробно. Беше нисичък, жилав, кестенявите му коси бяха разрошени, устните толкова тънки, че почти не се виждаха, очите кафяви и строги. По-точно окото — другото все още не се отваряше, но погледът на капитана вече не излъчваше оня смъртен ужас и отчаяние.

— Най-важното е, че оцеляхте — снизходително каза Соболев. — Но офицер не може да се движи без пистолет, дори да е щабен. То е все едно дама да излезе навън без шапка — нали ще я вземат за уличница. — Той се изкиска гръмко, но срещна сърдития поглед на Варя и се задави. — Пардон, мадмоазел.

Един напет подофицер пристъпи към генерала и посочи встрани:

— Ваше превъзходителство, тоя май мяза на Семьонов!

Варя се обърна и й причерня: кой знае откъде, край храстите се бе появил дорестият разбойнишки кон, от който падна одеве. Дорестият, ни лук ял, ни лук мирисал, поскубваше тревичка, а отвратителната висулка все така се поклащаше от седлото му.

Соболев скочи на земята, отиде до коня, завъртя кошмарното кълбо насам-натам, скептично присвил очи.

— Това да е Семьонов? — усъмни се той. — Лъжеш се, Нечитайло. Съвсем друго му е на Семьонов лицето.

— Амче как, Михаил Дмитрич — разпали се подофицерът. — Вижте, и ухото му е разкъсано, и тук погледнете — той разтвори устните на мъртвата глава. — Ето, и предния зъб го няма. Семьонов си е!

— Така изглежда — кимна замислен генералът. — Брей че се е сгърчил… Това, Варвара Андреевна, е един казак от втора сотня[10], тая сутрин го отвлякоха черкезите на Дауд бег — обърна се той към Варя.

Но Варя не го чу — небето и земята направиха салто и си смениха местата, тъй че Д’Евре и Фандорин едва успяха да подхванат изпадналата в несвяст госпожица.

Бележки

[1] Михаил Черняев (1828–1898) — руски запасен генерал, горещ славянофил. При избухването на сръбско-турската война през 1876 г. отива в Сърбия, където оглавява армията. По призива му за Сърбия заминават хиляди доброволци от Русия. — Б.пр.

[2] В оригинала Фандорин говори на български. — Б.пр.

[3] Капризите на съдбата (фр.). — Б.пр.

[4] Блумъри — широк панталон с ластичен пояс и маншети при глезените, измислен в средата на XIX в. от американката Амелия Блумър (1818–1894), боркиня за женското равноправие. — Б.пр.

[5] Точно така (англ.). — Б.пр.

[6] Тук има дама (англ.). — Б.пр.

[7] През 60-те и 70-те години на ХІХ век Руската империя води редица войни за завладяване на Средна Азия, поделена тогава между многобройни ханства. Най-мощните от тях са Хива, Коканд и Бухара. Завоюването на Средна Азия е приключено през 1875 г. Именно през тази военна кампания Михаил Дмитриевич Скобелев (1843–1882) става генерал, прочувайки се в битките при Ахал теке и крепостта Махрам. През 1875 г. той командва наказателна експедиция в областта. Ролята му в Освободителната война е всеизвестна. Със сигурност може да се твърди, че именно Скобелев, наричан още Белия генерал или Ак паша, е прототип на героя на Б. Акунин генерал М. Соболев. — Б.пр.

[8] Фандорин заема 9-и клас за държавен служител. Званието „титулярен съветник“ съответства на армейското звание „капитан“.

През 1722 година Петър Първи със законодателен акт определя реда за служебен растеж на чиновничеството. Въведената от него структура, наречена „Табель о рангах“ (таблица за ранговете), с малки корекции съществува до февруарската революция от 1917 година. Установени са 14 ранга, наричани „класни чинове“ като за висш се е считал първи клас. Таблицата предоставя възможност за съпоставяне на всички длъжности в три паралелни реда — военен, граждански и придворен. В тази книга гражданските чинове ще бъдат сравнявани с военните чинове за сухопътните войски, например: „колежки секретар“ — чин 10 клас, равняващ се на поручик.

Като цяло таблицата предвижда 6 оберофицерски чина: от прапоршчик до капитан в армията, съответно от колежки регистратор до титулярен съветник в държавната йерархия; 5 щабофицерски чина от майор до бригадир в армията, респективно от колежки асесор до статски съветник в гражданската служба. Трите генералски чина са от генерал-майор до фелдмаршал във военната служба и от действителен статски съветник до действителен таен съветник в цивилната. Аналогична е стълбицата във флота и в придворната служба.

Гвардейските звания, запазвайки същите наименования като в армията, са с два класа по-високи. Например армейският подпоручик е служител 12 клас, докато гвардейският има 10 клас. Омъжените жени се представят с титлите на съпрузите си.

В съответствие с класния чин е и обръщението към носителя му: чиновниците първи и втори клас се именуват „ваше високопревъзходителство“, към класове 3 и 4 се обръщат с „ваше превъзходителство“, чиновникът 5 клас е „ваше високородие“, но понякога може да бъде наречен и „ваше високоблагородие“, което е обръщение към чиновниците от по-ниските 6, 7 и 8 клас. Останалите — от 9 до 14 клас са „ваше благородие“.

Този учредителен акт за реформиране на руското чиновничество практически изравнява бюрократичната и аристократическата йерархия, поставяйки напредъка в кариерата в зависимост не толкова от произхода на човека, колкото от личните му заслуги. Така един княз може и да не достигне висок класен чин, а липсата на благородно потекло не е формална пречка за генералско звание. — Б.пр.

[9] Популярната руска военна поговорка „Пуля — дура, штык — молодец“ („Куршумът е глупак, щикът — юнак“) датира от времето, когато огнестрелното оръжие е още новост за руската армия. — Б.пр.

[10] Подразделение в казашките войски, сто конници. — Б.пр.