Петър Бобев
Боа и диаманти (8)

Търговец

Търговец — така се величаеше той самият, докато всъщност беше един обикновен крадец, каквито ги има с хиляди в този край, последен пристан за измета на обществото. Какво ли не бе опитал, откак дойде в Амазонията, та да се замогне? И все не, та не. Не върви. И туйто. Това, дето не спечели нищо от събиране на каучук, хич и не го смяташе. Кой ли се е замогнал с труд? Та някакъв си серингейрос. Не съумя да си оправи сметките и след като се нае пистолерос — за пред властта телохранител, а всъщност наемен убиец, готов за няколко монети да пречука всеки, когото му посочеше собственикът на серингала. Все като пистолерос се прехвърли за пазач на един огромен участък с бразилски орехи. А край Голямата вода винаги скитат голтаци, готови, щом им падне, да оберат опадалите орехи и да бягат. Затова той и другарят му обикаляха покрай брега с моторница и щом видеха хора под дърветата, откриваха огън. Иначе как ще си опазиш хляба? Но и тук не прокопса. Все не му вървеше. Нито един крузейрос не се задържа между пръстите му.

Амазонията е пълна с мошеници. Ама по-големи мошеници от законните лавкаджии няма. Влезеш ли вътре, само с опразнени джобове ще излезеш. Затова реши и той да стане търговец. По Голямата вода гъмжи от такива търговци, които купуват контрабанда каучуковите боли от серингейросите, като вместо пари им предлагат в замяна ракия кашаса, патрони и въдици. И тютюн. Понякога някоя дреха. Та ги измамват двойно — и с покупката, и с продажбата. Печелят, вярно е, ала и рискуват. Ако те хванат пистолеросите на серингала, спукана ти е работата. Връзват те и те хвърлят на крокодилите. Не им мигва окото. Пистолеросите ги гонят наистина, затова пък всички събирачи на каучук са им ятаци. Защото от контрабандната търговия все имат по-голяма изгода, отколкото от законния договор със сеньора.

Той си науми да въведе една съвсем малка рационализация в работата. Вместо да плаща каучука, предпочете да си го взема без съгласието на производителя. Познаваше и неговия занаят, познаваше и занаята на пистолероса. Знаеше как да се справя и с единия, и с другия. Слизаше на брега точно когато серингейросът залага чашките сутрин или когато си ги прибира следобед. Изтърколваше болите му в лодката си и бягаше. Проучил беше всеки скрит приток и всяко игуапо в околността, където денем никой пистолерос не можеше да го открие. А пътуваше нощем. Започна да печели повечко, ала и лавкаджиите се изхитриха да му измъкват и това повечко. Пък почна да става и опасно. Серингейросите укриват другите търговци, контрабандистите, защищават ги, а него, то се знае, ненавиждаха. Бяха по-опасни от пистолеросите. Едва отърва главата си от няколко засади. Затова се принуди да бяга, да дири нови периметри за дейността си.

Реката влачеше бавно водите си, по които се хлъзгаше леко лодката му, а от двете й страни като две черни преспи се надигаха гористите брегове, откъдето долиташе на вълни, на вълни упойващ мирис на орхидеи, звънтяха като наковалня цикади, скрибуцаха щурци, квакаха като кастанети жаби, проточваха зловещи стонове нощни птици. А върху заплашителния въглен на гората припламваха дружно като взривове светулки, както лумват и гаснат блуждаещите огньове над блатото.

В далечината, откъдето течеше реката, над при-чернелия кръгозор, просветваха други сияния като далечни гигантски светулки. Явно, там вилнееше буря, трещяха мълнии. А тук природата все още беше спокойна, небето изглеждаше ясно като опушен кварц, през който блестяха близки и ярки звездите.

Досами лодката се зачу тихо тананикане. Човекът трепна. Дали не са сирени? Те примамвали така мъжете в кристалните си дворци на речното дъно. Или пък славеят ирапуру, който с пеенето си омагьосва?

Той неволно пипна амулета си — костица от птицата инумас, който има свойството да пази обладателя си от много злини: куршум, отровна змия, удавяне и „лоши очи“. За по-голяма сигурност се прекръсти трикратно, призовавайки закрилата и на светата Дева. Сега дори самата „боуина“, гигантската змия, господарката на водите, която потопявала речните кораби и чийто поглед парализирал и лишавал от разсъдък, беше безсилна спрямо него.

Тогава се сети, че това са чисто и просто тукашните пеещи риби, подобни на сомове. И додето го помисли, пеенето пресекна. До лодката се дочу шумно пръхтене и плисък. Големи тежки тела заподскачаха из водата. Той отново се прекръсти. Но тозчас се успокои. Делфините не са опасни за мъжете. Само за жените, които прелъстяват, преобразени на принцове.

Тая нощ москитите бяха побеснели. Обикновено те не навлизат навътре в реката. А сега? Къде не отвежда лодката си, дано се измъкне от тая напаст. И по талвега, и към единия бряг, и към другия. Напразно. Не му помогна и противомоскитната мрежа, с която се бе омотал от главата до петите. Смъдеше го цялото тяло, гореше като в треска.

Така, неусетно, бе задрямал. Минута ли, две ли, час ли? Сепна го някакво пухкаво телце, което тупна по врата му. Замахна несъзнателно с ръка и го отхвърли в дъното на лодката. Ала докато се разсъни, вампирката успя да пропълзи върху бака и да излети тежко.

Пак гладна, отчаяна. В хралупата я очакваше, съсухрено от недояждане, детето й. А тя все не успяваше да се насмучи с кръв, та да го накърми. Откак маймунката дурукули й сцепи крилото, беше изгубила умението си да каца неусетно. Полетът й стана тромав, неуверен. Всички животни я усещаха веднага. Ето, и човекът. А вече беше време да се прибира. Наближаваше изгревът. И щеше да се завърне пак така, както снощи, както и оная вечер — все без мляко.

Внезапно тя сви рязко надясно. Подире й се стрелна безшумно и нападателят, също прилеп, само че няколко пъти по-голям от нея. Гигантски лъжевампир. И нали крилото вече не й се подчиняваше, както трябва, бегълката, ще не ще, летеше ниско над земята. Макар и неудобно за големите му криле, там я следваше задъхан и врагът й, донякъде смутен от необикновения й летеж, неправилен и объркан като на молец.

Тогава отгоре му скочи оцелотът. Примрял от глад, забравил, че устата му е пълна с шиповете на бодливото свинче, той замахна с лапа и го свали на земята. То се знае, не можа да го вкуси. Ала от злоба остана до него, та да не позволи другиму да го изяде.

Но когато чу стъпките на пумата, той с един скок изчезна в листака на дървото, откъдето засъска ядно, докато силната му братовчедка разкъсваше неохотно отстъпената й плячка.

Такъв е животът. Няма вечно щастие. Тоя път се наложи да бяга и пумата, да зареже наполовина пиршеството си, дочула приближаването на ягуара.

А той, клетникът, вече не помнеше откога не бе ял. Какъв лов наистина с тоя хром крак? Принуден беше да се задоволява с жаби и охлюви. Та и с бръмбари. Царят на селвата — и бръмбари! И изведнъж — месо! Нищо, че е половин прилеп — само една хапка за неговия глад.

Облиза се. И изръмжа недоволно. Тая хапка съвсем не го засити. Напротив, разпали по-силно поутихналия глад. Заоглежда се с блеснали в дива свирепост очи. Запримъква се куцешком из шубраците.

И отново видя тапирката. Тоя път на всяка цена трябваше да се овладее, да не се издаде с някое непредпазливо, прибързано движение. Да наложи цялата си воля. И ето, с потръпваща от напрежение опашка, с разтреперани нозе и алчен поглед той запълзя към нея срещу вятъра, та нито да го чуе, нито да го усети по миризмата.

Ето, доближи я. Скок!

С победен рев хищникът се вкопча с нокти в гърба й, впи зъби във врата й, до късата грива.

Ала жертвата съвсем не смяташе да предаде тъй евтино живота си. С неподозирана за тромавото й тяло бързина тя се стрелна напред. Не къде да е, а право в гъсталака от бодливи мимози. Разкъса ги, проби ги като таран. Наистина, израни се и тя, цялото й тяло се раздра от острите шипове, но нали успя да се избави от зловещия си ездач, когото мрежата на оплетените клони отхвърли от гърба й, още по-раздърпан от нея, зашеметен от неочаквания удар, примрял от новата болка в куция крак.

Когато изпълзя от бодилака, ягуарът полегна да оближе раните си, старите и новите. После се надигна пак — гладът не му даваше покой. Няма що, трябваше да опита и това! Човекът е опасна плячка… И все пак…

Обидена, озлобена още повече, пък и гладна, защото трябваше да яде не само заради себе си, а и заради млякото на двете си деца, пумата пълзеше дебнешком по обраслия с епифити и лиани клон. Приближаваше безшумно дремещите паякообразни маймуни.

И скочи. В същия миг побягна и разсънилата се начаса маймуна. Ала хищницата не се отчая от първия неуспех. Продължи да я преследва от клон на клон със скокове по шест-седем метра. И ето, настигна я. Метна се отгоре й. Само че тоя път ноктите й изпуснаха майката. За беда успяха да отскубнат от гърба й детето й. После с доволно ръмжене, захапала здраво малката си жертва, убийцата се прехвърли на съседното дърво да я изяде на спокойствие, по-далеч от разкрякалите се маймуни, които в безсилния си гняв чупеха с опашки клони, късаха плодове и я замерваха с тях.

Вече се развиделяваше, когато „търговецът“ наближи хижата. И може би щеше да я отмине, ако не бе видял насред реката биещите се чудовища. Уплашен от тая титанична схватка, той сви към брега. За малко не изтърва веслата, като чу шумното дишане пред себе си. Ала когато съгледа широкия гръб на арапаимата с харпуните, въздъхна и той дълбоко. Бащата, след като бе пазил снесения от другарката му хайвер да се излюпи, беше поел изцяло върху широкия си гръб всички родителски грижи. А сега току-що бе извел децата си до повърхността да дишат. Пък и той да проветри плавателния си мехур, който изпълняваше ролята на бял дроб. Усетил приближаващата лодка, грижовният баща тозчас се потопи като някаква подводница, последван от многобройната си челяд.

Новодошлият видя катерещия се по неприбраната стълба ягуар. Какво ли може да дири тоя хищник в човешко жилище?

Без да се двоуми, той вдигна пушката. Ягуарът не дочака повторния изстрел, макар че не бе улучен от първия. Изсули се надолу по стъпалата и се шмугна в гъсталака.

С разбудено любопитство „търговецът“ слезе на брега. Ако в хижата имаше човек, защо не се отбраняваше? А ако нямаше, какво бе примамило тук пъстрокожия разбойник? Освен това във всяка изоставена хижа може да се намери нещо интересно, ако друг не я е претърсил преди това.

Той се качи предпазливо на терасата. Пред входа спря, дочул отвътре змийско съскане. А по тия места змиите съскат рядко. Само боата. За него, коренякът в селвата, боата беше по-безобидна и от домашна котка.

И влезе. Тогава се разкрякаха папагалите. Той ритна мъжкия, който му попадна на крака, пристъпи. Огледа се. В утринния здрач очите му най-сетне различиха проснатия на пода мъж, който дишаше тежко и бълнуваше несвързано.

Тук, покрай Голямата вода, не за пръв път срещаше болен от малария човек. Знаеше какво се прави. Вдигна го, та го нагласи в хамака му. Запали газената лампа. А боата не спираше да фучи сърдито, свита до наредените покрай стената инструменти.

— Охо! — досети се новодошлият. — Гаримпейрос!

И тозчас се наведе, та претарашува джобовете му. Извади кутийката с двете диамантчета. Знаеше, гаримпейросите никога не се делят от богатството си. Нямат доверие на никакво скривалище. Носят си камъчетата навред със себе си. За да е напълно сигурен, дори изу ботушите му да ги претърси. Ясно, нямаше други. После прерови наредените по лавицата кутии. И видя опразнената от маймуните кутия за лекарства.

Значи, затова бе стигнал на тоя хал — в селвата без хинин.

Отиде до лодката си, откъдето извади няколко капсули плазмохин, и се върна обратно. Повдигна главата на болния, изсипа в устата му лекарството, наля му вода. Гаримпейросът размърда натежалите си клепачи.

— Кротувай сега! — рече търговецът. — После ще се изприказваме!

И оня покорно затвори очи, унесе се отново в треската си. А неочакваният му спасител, мушнал диамантчетата в джоба си, продължи да тършува. И чак когато се убеди, че няма нищо друго ценно, запали огъня да приготви кафето, сложи да се вари ориз с фасул, кажи-речи, всекидневното бразилско ядене, а той пак вдигна главата на трескавия и поднесе до устните му чашата с кафето.

Гаримпейросът пошепна през напуканите си устни:

— Отдавна не се бе обаждала. Бях я забравил.

— Ще се обади я… Без церове…

И понеже болният не продължи, отпуснал отново глава, подпита лукаво:

— Е, намират ли се?

— Какво? — сепна се другият.

— Кристалчета… По-големички…

Поклащането на главата показваше по-красноречиво от думите, че търсачът на диаманти не лъже. В някакъв изблик на откровеност, полу на шега, полу на истина, търговецът подметна:

— Ей, имал си късмет! Ако ти се намираха, я аз, я всеки друг на мое място щеше да те пречука. За едното чудо. За да ти ги пипне. Тъй е! Няма да те остави, та после да го гониш. Ей тъй — безследно изчезнал…

Гаримпейросът гледаше, сякаш не го чуваше. Всъщност треската го бе изтощила до пълно безразличие. Да става каквото ще. Само да го оставят да лежи, да лежи…

А оня, като отприщен, не спираше:

— Пари ми трябват, братле! Човек убивам за пари!

Болният продължаваше да го гледа безучастно. Личеше си. Годен беше и на кражба, и на убийство. На всичко.

— Ама ти си по-сиромах и от мен. Затуй мога да се покажа човек. Да си позволя и тоя лукс. Като господарите да правя благодеяния. И от благодарност да ми целуват ръка. Всеки иска да бъде добър. Ама животът е лош. Джунгла…

Гаримпейросът продължаваше да го слуша. Всъщност чуваше ли го, разбираше ли го? Или само се опиваше от отдавна неслушаната човешка реч? Джунглата… В каменната джунгла на големия град, където свръхнаселеността обезценява човешкото достойнство, където човекът не е човек, а мравка, някога той беше готов да намрази човешкия род въобще. Но тук, тук беше петимен за човешка среща. Зажаднял да размени няколко думи. Та дори с такъв нехранимайко.

Когато стопанинът се поободри, двамата изядоха сварената гозба. Изпиха като на празник и по чашка кашаса. И търговецът реши да си тръгва.

Преди това му остави пакетче плазмохин. Махна с ръка.

— Не ми благодари! Не съм нито падре, нито сеньор.

Само му показа от джоба си кутийката с диамантчетата.

— Честна търговия! Оризовите зрънца срещу лекарството.

И вече от стълбата подвикна:

— Дотук се бе изкатерил ягуарът. Не го забравяй! Спасих ти живота. Затуй, като намериш истински кристалчета, поне едно за мен! Хем да не ме забравиш!

Качи се на лодката си и отплава по течението. А болният, поободрен от лекарството, излезе на терасата. Но и от това малко усилие изведнъж нова остра болка прониза черепа му, светът се завъртя около него, а терасата като в някакъв земетръс се надигна насреща му и го блъсна в лицето.

Колко ли бе стоял така?

Когато отново му просветна, обедното слънце жареше немилостиво. Бръмчаха насекоми, пищяха до полудяване цикади.

Пакостливите маймунки саймири начело с великанския си водач, все едно, Гъливер сред лилипутите, се въртяха наблизо, претърсваха дървета и храсти, като се провикваха с флейтоподобните си гласчета. Изглежда, гърмежът не ги бе уплашил достатъчно. Ето, Големия отново приближи, покатери се по подпорния кол и посегна да отмъкне яйчицата на колибрите, пък и мътещата му другарка, ако успееше да докопа и нея.

Ала криво си бе направил сметката. С ядно избръмчаване като пикиращ миниатюрен самолет мъжкото колибри връхлетя и атакува без колебание. Удар! И маймуната отскочи с писък, притиснала с длан ослепеното си око. Подире й се пръсна цялото стадо, изчезна в гората.

На поляната отдолу избухна нова глъчка. Злополучният мъжки коати се бе престрашил най-сетне да се прилепи към стадото на женските с децата. И главно да засвидетелствува симпатиите си към една млада самка. Ала не бе дооценил силите на съперника си, който преди него бе заявил, че му е омръзнал ергенският живот. Видял присламчващия се към възлюбената му противник, която по неписаните закони на мъжкия пол по целия свят бе обявил за свое притежание, той връхлетя отгоре му с цялата ярост на рицар, чиято семейна чест е осквернена. Мъжките коати имат опасни кучешки зъби. И новодошлият тозчас изпита острината им. Не можа да устои срещу бесния му устрем. Пък и сред животните има някакво неписано правило, кодекс на поведение. Малко различен от човешкия. Чужденецът, дори и по-силен, обикновено отстъпва пред този, който пръв е предявил правата си.

Оттегли се, повлече опашка и побягна окървавен и раздърпан. Победителят не го гони дълго. Гледаше да не се отдалечава много-много от избраницата си. Отде да знае? Току-виж, някой друг взел, че се възползувал от залисията му.

Коати спря, разгледа тялото си, помириса с дългия си нос окървавената си козина и припна към реката. Нагазил в плитчината, той се залови да си мие лапите, после все тъй старателно като перачка изми с лапи опашката си, наплиска гърба и корема си. Повече не можа — не му остана време да довърши банята си.

Примамена от мириса на кръвта, доплува пиранхата с карнерото. А току след нея — друга нейна сестра, тя пък цялата прогризана от глисти. И коати бързо-бързо се измъкна на брега. Да поизчака — пък може да се махнат.

Наистина се махнаха. Прогонената от електрическата змиорка гигантска видра със семейството си се бе установила на ново местожителство върху тоя бряг. И тъкмо днес извеждаше децата си за първите уроци по риболов.

Неопитни бяха видричките. Затова пропуснаха пиранхата с карнеро, която в ужас се спусна в дълбочините. Ала успяха да уловят другата, нападнатата от глистите. По-бавна беше тя, по-обезсилена. Ей така става често в природата, при изградените през хилядолетията взаимоотношения в животинския свят. Видрите, уж врагове на рибите, всъщност се оказват техни неволни санитари, унищожавайки още едно огнище за рибешка зараза.

Пристъпвайки важно-важно с дългите си крака, големият щъркел ябиру приближи папратовия храсталак. Наведе глава, погледна с едно око, погледна с другото. Доволен. Бе открил скривалището, където избягалата от боата лабария беше родила шестдесетината си змийчета. Проточи тежкия си клюн. Когато го вирна към небето, в него се усукваше едно змийче, което тутакси изчезна в гърлото му. Посегна втори, трети, четвърти път.

Тогава отгоре му връхлетя разярената майка като запокитено копие. Ала щъркелът се оказа по-бърз и от копието. Посрещна я с клюн и я чукна по главата. После, без да я погледне как се гърчи зашеметена сред мъховете, продължи угощението си.

Накрай, заситил глада си с десетина според неговия вкус превъзходни хапки, се надигна тежко във въздуха, понесе се нанякъде над реката.

На опразненото от него място на пиршеството допълзя мусураната, голямата неотровна змия, която по някакво хрумване на майката природа предпочиташе отровните си братовчедки пред всяко друго лакомство. Тя също нагълта още няколко лабарийки. И си отиде.

А майката лабария, опомнила се най-сетне, пропълзя бавно към скъпоценните си рожби. Да уварди поне останалите.