Петър Бобев
Боа и диаманти (14)

Диамантът

Диамантът лежеше в ръката му, а гаримпейросът все не можеше да повярва. Възможно ли бе това, по-вероятно изглеждаше, че сънува — толкова едър кристал, с такава съвършена форма! Ако при прегледа се окажеше, че няма пукнатини, щеше да струва милиони. Обезумял от радост, той го лапна и така, с пълна уста, започна да го ругае, както умеят само амазонските бродяги. Защото иначе на лъскавото камъче, което също има душа, може да му хрумне и да избяга. Отново се бе поддал на суеверието, при което бе живял толкова време сред простодушните каучукосъбирачи и търсачи на диаманти. Пък не само суеверието. Облизан, очистен от калта, скъпоценният камък показва по-добре какво представлява. Така, с просто око, не можа да открие никакъв недостатък. Ако и при шлифоването се запазеше цял, навярно щеше да тежи двеста — двеста и петдесет карата. А това са четиридесет-петдесет грама, колкото намереният все тук някъде диамант „Южен кръст“. Ех, това не е „Кулинан“ наистина с неговите три хиляди сто и шест карата, най-големият от всички известни диаманти, ама не е и „Хоп“ на тегло четиридесет и четири и половина карата, който въпреки това е представлявал цяло състояние.

Негрите наричали тези скъпоценни камъни „сълзи на земята“. Поетично, наистина. Само че тук, където щастието се измерва в карати, те вече не са сълзи, те са символ на изключителна сполука. Защото при равно тегло струват петстотин, хиляда пъти по-скъпо от златото.

И странно! При този успех, превърнал го изведнъж в богаташ, би трябвало да се чувствува щастлив. По-рано му се струваше, че в тоя ден би обезумял от радост. А то? Сякаш тъй е трябвало да стане, а не другояче. Нещастие е да не постигнеш мечтата си. Ако ли пък я постигнеш — още не значи щастие. Успех може би, но, види се, само успехът не прави щастието.

Значи, добре стори, дето излезе на работа. Макар че след като цяла седмица дъждът го бе държал затворен в хижата на ориз и фасул, вместо да тръгне веднага на лов за прясно месо, той бе предпочел да копне тук-там. И ето… Не беше сън. Дори под матовата му корица личеше, че при предстоящото граниране ще се получи отличен брилянт, достоен за царска корона или за диадемата на холивудска красавица.

Цялата гора се бе размърдала. Крещяха птици, ревяха маймуни, писукаха до самозабрава щурци и цикади, квакаха с всички оттенъци на ударните инструменти в гигантския оркестър водни, земни и дървесни жаби.

И най-лошото. Гладували по дъжда, москитите налетяха настървено, без да изчакат вечерта. За да снесат яйцата си, женските насекоми трябваше да се насмучат с кръв. Ако не правеха така, щеше да настъпи краят на комарския свят.

А човекът сякаш не ги забелязваше. Все едно, че нямаше комари, че нямаше треска. Главата му беше изпълнена само с една мисъл: диаманти.

Кацнала на рамото му и вече усетила с неподправения си усет доволството в душата му, Ара повтаряше кресливо:

— Вкусно е, нали? Вкусно е, нали?

За нея напоследък щастието се покриваше с вкусно ядене.

— Вкусно е, нали? — не спираше тя. Човекът я погали по главата.

Забелязал папагалските й способности, от известно време той бе започнал да я обучава редовно. Особено тия няколко дни в дъжда, когато и без това нямаше какво друго да прави.

— Много е вкусно — усмихна се той. — Само дето не може да се сдъвче. Единица мярка за твърдост.

После се наведе над купчината тиня в ситото и продължи да я разравя внимателно.

Наистина, щастлив ден! В ръцете му попадна второ камъче, ех, не толкова голямо, но все пак по-голямо от „шапеу до падре“ — попска шапка — над три карата.

И още един…

Това вече беше много, прекалено много. Дори за сън. Още като дете беше слушал в родината си някаква поговорка: „Много добро не е на добро.“ И неволно се озърна. Дали някой не го бе видял? Дали вече не го дебнеше?

То се знае, претърси отново купчината. Потрети. Нищо! Пак прерови. Чак тогава изхвърли пясъка настрана.

Изнесе от водата още едно сито. Прекара през пръстите си, кажи-речи, всяка песъчинка поотделно.

Трето сито… Четвърто… Пето…

Настана обяд. Без да хапне нещо, без да спре, та да си почине поне минутка, той продължи работата си. Алчно, с непознато до днес настървение.

Повече не изтрая. Просна се по гръб на брега, премалял от умора.

Ясно, нямаше други! Нали бе намерил — дори по-много от мечтаното! И без туй беше милионер…

Милионер… Милионер…

Внезапно Ара прелетя над главата му с тревожен вик:

— Негодник! Негодник!

Напоследък боата, посвикнала с присъствието й, приела я като принадлежност на новата си бърлога, вече не проявяваше към нея никакви нападателни намерения. Само че папагалката помнеше дълго. Не й прощаваше злото, което й бе причинила. И продължаваше да изразява ненавистта си със заучения епитет: „Негодник!“

Добре де, но тоя път змията бе останала в хижата да смила уловената преди малко капибара… Какво друго можеше да бъде? За всеки случай посегна към пушката си. И видя ягуара. Не, не куция. Оня беше отдавна оглозган. Друг самец, намерил вакантна територия, бързаше да я завладее. И се бе захванал да я обходи.

Надали имаше лоши помисли. Но как да се провери това? Човекът вдигна пушката, нагласи бързо мерника, натисна спусъка. Ударникът щракна глухо, без да последва изстрел.

Смразяваща тръпка полази по гърба му. Изглежда, патронът бе овлажнял. Или капсулът… А нямаше време да го сменява.

С разтреперани колене той отстъпи надире, готов да използува оръжието си вече само като тояга.

Тогава насреща им връхлетяха пекарите, обзети от необяснимите си понякога пристъпи на бяс. Безоръжният ловец мигновено се подхвърли на първото дърво. И за свой ужас видя как подире му се метна и ягуарът. Отмалял от уплаха, той опита да се изкатери колкото може по-далеч от него. Ала дори така, при това заплашително съседство, не забрави да провери дали е на мястото си в джоба му намереното богатство.

Внезапно той трепна. Някой щракна до ухото му. Погледна набързо. Сива пеперуда, сляла шарките си с цвета на кората, потракваше настойчиво, дано го уплаши и прогони. А край нея пълзяха нагоре по стъблото три листа. Човекът не се учуди. Защото ги разпозна бързо. Насекоми листовидки, намерили тоя начин, тая маскировка, за да се спасяват от враговете.

Сега, то се знае, съвсем не му беше до възхищение от чудесата на природата. Предстоеше му да спасява кожата си, която сега, като кожа на милионер, като че ли изведнъж бе станала по-ценна…

Тогава, последвана от оглушителен вой, отгоре им се посипа градушка от недозрели орехи и счупени клони. Черупката на орехите сапукая е по-голяма от детска глава. И ако й се удадеше да улучи неговата глава, спокойно можеше да го отправи на часа в страната на вечния сън.

Паякообразните маймуни, поведени от осиротялата майка, бързаха да излеят злобата си върху всяка попаднала им котка, малка и голяма, мятайки с опашки каквото им попаднеше пред очите.

Младият ягуар не успя да се овладее пред това предизвикателство. Запълзя по дървото подир разбягалите се с писък заядливци. И когато му се стори, че вече настига старата майка, която отстъпваше последна след дъщерите си, скочи отгоре й. Само дето не прецени издръжливостта на отсрещния клон, който се счупи с трясък от тежестта му и хищникът полетя надолу, като се блъскаше от клон на клон, а в това време надхитрилата го бегълка, успяла, да се хване с опашка по-нагоре, изригваше подире му своите маймунски проклятия.

Като истинска котка ягуарът тупна сред пекарите на четирите си лапи. Разтърси тяло да оправи ставите си, докато обмисли какво му предстои. Ясно, пред настъпващото множество трябваше пак да бяга. Той се спусна повторно към дървото.

Ала безбрадият водач не го остави да се измъкне. Връхлетя отгоре му като изстреляна торпила, раздра бедрото му с дългите си глиги. Побеснял от болка и обида, хищникът се извъртя за миг, колкото да стовари върху му тежката си лапа. После хукна през отворилата се пролука във вражия пръстен навътре в гората.

Зърнал набързо как на земята потръпва със смазан гръбнак безбрадият му съперник, секачът със счупения зъб мигновено съобрази, че вече е дошъл неговият час. Той изсвистя бойния призив на пекарския водач и поведе стадото по следите на побягналия враг. Да отмъсти за смъртта на сънародника, макар и доскорошен противник; повече — да докаже пред самките своята храброст…

Така, гонен по петите от побеснелите безопашати свине, ягуарът достигна брега, решил да дири спасение във водата. Само че дремещите на крайбрежието капибари нямаха представа за намеренията му. Както се пъчеше сред семейството си с високомерно глуповатото изражение на муцуната си като затлъстял султан в харем, мъжкарят капибара нададе тревожния си зов. А той остана на място, готов да срещне с тесловидните си зъби нападателя. И чак когато се увери, че вече цялото му домочадие е в безопасност, го последва във водата.

Ягуарът заплува успоредно на брега. Явно, не дръзваше да се върне отсреща, откъдето го бе прогонил баща му, ревнив за правата и владенията си. А не се решаваше да излезе на сушата и тук, защото още слушаше топуркането на беснеещите пекари.

Внезапно мъжката капибара съзря приближаващия грапав гръб. Зърна устремените насам святкащи с алчни пламъчета очи. И реши единственото, което е длъжен да стори при такава заплаха истинският баща и повелител на такова семейство. Спусна се срещу настъпващата кайманка. Глуповатият дебелак изведнъж се бе превърнал на лъв, който връхлетя върху наследствения враг на рода си със застрашително щракащи зъби. Успя да захапе осакатената й лапа. И това, което дори куршум трудно може да направи, го постигнаха неговите гигантски резци. Срязаха като масло костните плочки на влечугото, хлътнаха в плътта му. Неочаквала, че и ней може да бъде причинена болка, кайманката изостави набелязаната си жертва, една майка с дете, а се обърна да накаже дръзкия нахалник, който опитваше да й попречи. Челюстите й изчаткаха досами главата на капибарата, без да го докоснат. Защото беше много по-пъргав, по-повратлив от нея. Нападателката опита да го докопа повторно. И пак безуспешно. Врагът й, с бързи отскоци встрани, сякаш й се подиграваше. А в действителност според плана си гледаше да я отвлече по-далеч от фамилията си.

Тая самоотвержена игра на живот и смърт продължи, докато бащата се убеди, че близките му същества са излезли вече на брега. Тогава се гмурна отвесно под водата — така, както крокодилите не умеят — и плувайки почти до дъното, достигна плитчината. Приседна пак там, вирна отново тъпата си муцуна и от удоволствие заскърца по обичая си със зъби.

А човекът, успял, според него по чудо, да се спаси отново, бързаше към дома си, забравил на брега лопатата и ситата, притиснал с една ръка до сърцето си джоба с диамантите, а с другата понесъл засяклата пушка.

И изведнъж отскочи. Пътя му препречи някакво нагънато тяло, ярко нашарено като боа. И дълго над два метра. Каква беше тая непозната змия? И главно — отровна или не?

Тозчас махна с ръка. Никаква змия. Ами гигантски дъждовен червей, каквито и друг път беше срещал из селвата.

Но сега вече нямаше грешка. Свита на пръстен, вирнала глава до височината на неговата глава, го очакваше, вторачила в очите му сатанинския си изцъклен поглед, огромна змия.

Коварният ням кротал! Мълчаливата смърт!

Той не бяга. Чака и напада.

Гаркмпейросът отново почувствува в тила си диханието на смъртта. Безумно беше да бяга назад. Защото всяко движение можеше да раздразни още повече врага. И застана пред нея, както бе виждал да се вцепеняват изгубилите ума и дума маймуни. Като хипнотизирани.

Наистина, един „щастлив ден“!

Види се, това беше последната мръсна шега на съдбата. Да го унищожи като милионер…

Неочаквано от храсталака излетя като мълния друго змийско тяло и вкопчи зъби във врата на изненадания кротал.

Човекът най-сетне пое дъх. Неговата боа! Отново тя! Винаги — като дух пазител…

Двете мощни тела се запремятаха по земята като оживяло чудовищно кълбо. Тогава току-що спасеният нещастник си даде сметка. Та те бяха почти еднакви на големина. Боата разчиташе единствено на мускулите си. А кроталът освен с мускули разполагаше и с отрова.

Без помощта му боата щеше да загуби сражението. И той преодоля ужаса, що му вдъхваше кипналата битка. Хвана пушката за цевта и задебна. Чак когато прецени, че е издебнал момента, я стовари с все сила върху главата на кротала.

Това реши изхода на борбата. С пръснат череп отровното влечуго се размота рязко и се завъргаля по земята.

А боата, сякаш нищо не било, заопипва с език пътя и нагъна тяло пред приятеля си. Съобразила бе, животните имат тая способност, че мъртвият й враг не беше залък за нейната уста. И още нещо. Тя ядеше само плячка, която тя е умъртвила. Затова го остави на мършоядите.

Папагалката, то се знае, ги превари. Влетя в хижата преди тях и се настани на определения й прът, все още на недосегаема за змията височина. За всеки случай.

И когато домакинът влезе вътре, тя го посрещна с добре заучения и на място употребяван израз:

— Заповядайте, сър!

Човекът, улисан в своите грижи, дори не я чу. Трябваше да решава. Какво да прави с находките си? Да ги предложи ли на сеньора, владелеца на гаримпоса? Или да се измъкне час по-скоро оттук, за да ги продаде някъде другаде — в Манауш, в Белем…

Ара сега крещеше над главата му:

— Довиждане! Довиждане! Довиждане!

Така посрещаше напоследък припълзяващата в хижата боа. Поздравът за раздяла бе приспособен от нея като израз за пъдене. Все едно: „Вън!“

То се знае, глухата змия не я чу. Нагласи се в ъгъла и се нави в обичайния си пръстен.

Гаримпейросът сложи на огъня да си вари фарофо — сушено месо с ориз. Гаврътна глътка кашаса — можеше да си позволи това. Днес беше Великден в живота му. Не всеки ден човек става милионер.

Убедила се, че боата вече е задрямала, Ара налетя отгоре й и я клъвна между очите с якия си клюн. Змията подскочи тромаво, сепната в ситата си дрямка. А папагалката, върнала се отново на пръта си, се провикваше гласовито:

— Безобразие! Безобразие!

Даваше си ясно сметка, че е извършила нещо непозволено, и с укорните думи на човека бързаше да превари сръднята му.

Ала и тоя път той не й обърна внимание. Не го тревожеха разправиите на някакви си животни. Отново бе станал достижим неговият свят, човешкото общество, където му предстоеше да се завърне уважаван, търсен и предпочитан. Където тези малки камъчета като магически ключове щяха да му отварят всяка врата. А селвата, животът в нея, обитателите й щяха да останат спомен, за който само щеше да разказва на бъдещите си приятели, на жена си, на децата си.

Не! В никакъв случай на сеньора. Предишният му господар бе подхвърлил на гаримпейроса откривател петстотин хиляди за диамант, който после продал за десет милиона, а на пазара в Рио го предложили за петдесет милиона.

Трябваше да се махне по-скоро оттук. Надолу по течението. В някой голям град. При истинските търговци, които се задоволяват с печалба от стотина процента, а не както е тук — по две-три хиляди процента.

Щеше да тръгне веднага. С пирогата щеше да отиде до най-близкото селище. Не, не индианско, а цивилизовано, което значи с падре, с търговец, с кръчма и ракия. И с пристанище. Там щеше да се качи на първото корабче, което заминава надолу по реката. Понякога по речния ръкав пред колибата му преминаваше един „ватикано“. Така ги наричат тукашните хора по сходството им с истинския Ватикан. На горната палуба — богатството и луксът, на долната — мизерията. За да не буди подозрения, щеше да пътува долу, с индианците, с мулатите, с кабокло-селяците.

Гозбата му беше готова. И той седна да се подкрепи набързо за голямото пътуване, що му предстоеше. Папагалката кацна на рамото му, готова, както обикновено, да вземе участие в угощението.

— Наздраве! — изкрещя тя.

Това беше и благослов, и молба да й отсипе малко в нейната паничка.

Гаримпейросът я махна от рамото си с досада. Човекът въобще е свикнал той да налага настроенията си над животните. А не обратното. Когато му беше приятно, можеше да си позволи и нежност с тях; когато нямаше настроение, позволяваше си правото да бъде и груб без угризения.

Не се бави много. Последната лъжица изсърба на крак. Измъкна заялия патрон от пушката, зареди я с нов, нагласи грижливо трите кристала, увити с памук, в кибритената кутийка, която сложи в джоба си, и пое навън.

В тоя миг рукна дъждът. Отсега нататък седмици поред щеше да вали така — да почва по обяд и след три-четири часа да спира, за да подхване отново на другия ден по същото време.

При дъжд и хората, и зверовете се прибират на сушина, където го изчакват да премине. Гаримпейросът обаче нямаше търпение да чака. Бързаше да се върне в цивилизацията, да заеме мястото си там. Той уви пушката в калъфа от видрена кожа и се загърна в брезентовата си наметка. Мимоходом, ей тъй, повече по навик, погали змийската глава, подложи бузата си на нежната папагалска целувка. После се спусна по стълбата.

Доскорошните му приятели оставаха в родината си. Нямаше защо да се безпокои много-много за тях. Все щяха да се оправят. Щяха да го забравят. Че колко е паметта на едно животно? И колко е трайността на чувството му?

Препънат под напора на дъждовния порой, отпътуващият изтегли пирогата във водата, метна се вътре, натисна веслата. Реката, клокочеща, го понесе върху мътните си гребени.

Когато спря да вали, той все още беше на път. Докато стигне, напеклото слънце изсуши измокрените му дрехи.

Градът — това беше един плаващ дървен пристан, за да е все на уровена на прииждащата и спадаща река; черквата, и тук „Сан Себастиан“, с дома на мисионера; до тях лавката и барът в една барака; бръснарницата, облепена със снимки на санпаулски кинозвезди, и двадесетина едноетажни глинени къщи с прозорци без стъкла, но с капаци за през нощта. До лавката беше прилепен палмов навес с окачени хамаци, носещ громкото име „Хотел Екселсиор“. Собственикът на хотела, лавката и бара, едновременно с това и агент на параходната компания, му обясни с бразилска вежливост и словоохотливост, че „ватикано“ ще мине след две седмици. Забавили го дъждовете. Ако сеньорът има пари, би могъл да остане на прехрана и квартира при него, докато чака. Придавайки си невинен вид, прикритият милионер отвърна:

— Който има пари, не идва тук. И седна само да изяде един сандвич с бира. От пътуването беше страшно прегладнял.

Вече се надигаше да си ходи, решил пак да се прибере в хижата си, та там, на по-сигурно, да изтрае тия досадни две седмици, когато в лавката влезе някогашният му посетител, който му се бе представил като търговец.

— О, каква среща! — провикна се той, ухилен до уши, сякаш бе видял най-добрия си приятел. — Какъв дявол те води насам?

И докато гаримпейросът се чудеше как да отговори, лавкаджията побърза да обясни услужливо:

— Сеньорът възнамерява да пътува.

— Да отпътува! — В очите на „търговеца“ светна някакво досещане.

Натисна го с ръце по раменете да седне и се нагласи до него.

— Хитрец! — усмихна се добродушно той. — Само мен няма да измамиш. Никой не си отива оттук с празни ръчички.

И сякаш незабелязал нескопосните му опити да възрази, приближи устни до ухото му:

— Помниш ли? Тогава ти спасих живота. Едно камъче и за мен! Животът не струва ли повече от една лъскава дрънкулка?

Никога през живота си гаримпейросът не бе лъгал тъй безсрамно, както тоя ден, в тая лавка. Най-сетне успя да се измъкне от натрапчивия си познайник. Ала когато се разделяше с него на кея, в последния миг му се стори, че улови върху лицето му същия израз на недоверие. И още нещо — някакво лукаво, зло пламъче в очите.

„От такъв можеш да очакваш всичко!“ — реши той сам наум, като гребеше към изоставения си дом. Затова нагласи пушката на пейката до коляното си.

„Търговецът“ повече не се показа. Вместо него го догони една моторница, от която стърчаха пет дула. Нямаше смисъл да посяга към своето оръжие.

Няколко чифта ръце придърпаха лодката му, извлякоха го грубо, овързаха му ръцете и краката и го метнаха в дъното на моторницата. После, все без да промълвят ни дума, сякаш глухи за оправданията и заканите му, се насочиха към брега.

Пристигнаха по тъмно. И след като вързаха неговата пирога до своята, го повлякоха към най-близката къща. Там го изправиха пред един сипаничав чернобрад юначага, който им даде знак с глава. И нападателите му тозчас го свалиха на пода, за да го претарашуват цял. Не беше нужно дълго да търсят. Един измъкна кутийката с диамантите.

Чернобрадият свъси вежди.

— Тъй, значи! Бракониер! В чужд гаримпос! Ти, гринго, знаеш ли какво те очаква за туй?

Овързаният опита да се изправи.

— Аз… Не в чужд гаримпос… Извън гаримпоса… На свободен участък…

— Тия ще ги разправяш на падрето! За това заслужаваш ей тъй, овързан, да те пратя на пиранхите…

Нещастникът беше слушал за такива саморазправи със свободни гаримпейроси. И все не им беше вярвал особено. Пистолеросите, наети от владетелите на гаримпосите, събрани от кол и от въже авантюристи, побойници и пияници, не си поплюваха много-много.

Чернобрадият пак даде мълчалив знак. И хората му отвързаха пленника си.

— Сега ще останеш тук, в ареста. А утре… Законът на Линча… Мадоната да ти е на помощ…

Прехвърли скъпоценната плячка в своя джоб и му върна опразнената кутийка. После излезе със самодоволен вид навън, последван от шайката си. Ключалката щракна зад гърба му.

Седнал на единствения стол в стаичката, арестантът дори не погледна след тях. Отчаян, смазан. Наистина, голям шегобиец е съдбата. Изключителен… Слушал бе и това. По-лесно е да намериш диаманти, отколкото да ги опазиш…