Петър Бобев
Боа и диаманти (12)

Черната смърт

Черната смърт — така наричат всички скитащи мравки покрай Голямата вода. И наистина, настаналата суматоха в селвата доказваше недвусмислено, че дребните насекоми, на пръв поглед незаслужаващи внимание противници, напълно оправдават прозвището си.

Като при пожар! В дълбочината на гората изглежда, че долу, на земята, няма никакъв живот.

А то? Кой знае къде притаявани досега, затопуркаха тапири, елени, пекари, мравояди, оцелоти. Разпълзяха се змии и гущери. Зелени игуани заподскачаха през шумата като оживели динозавърчета. Птиците, обезумели, запрелитаха през короните, като не преставаха да грачат тревожно. А подире им се понесоха цели облаци насекоми: бръмбари, мухи и пеперуди. Прекарал една кошмарна нощ, почти без да дремне, изгубеният в селвата човек се развърза от дървото, където бе нощувал, и се свлече на земята, стиснал здраво пушката. Отначало не си даде сметка какво ново бедствие го очаква. Дали пък нов пожар? Само при спомена за вече преживения студена тръпка полази по гърба му.

Но не. Не приличаше на пожар. Не миришеше на дим. На нещо друго. На леки вълни се просмукваше остра и дразнеща, кисела воня. Бързо приближаваше някакъв особен шум — нещо средно между късане на хартия и клокочене на порой. А когато се чуха и доволните подвиквания на птицата мравеловка, вече не остана място за съмнение.

Ецитони! Едни ги наричат „Гуа — гуа — ниа — гуа!“, което значи: „Мравки, що те карат да плачеш.“ Други — „Сасакая! Сваляй дрехите!“ Или бягай в реката (дано няма пиранхи!), или сваляй дрехите и стой неподвижен. Мръднеш ли — бъди готов за хиляди ужилвания, та дори до смърт…

Трябваше да бяга. Само че накъде? Когато си се заблудил в гората, вярна е само една посока. Неверните са безброй. Затова по-голяма е вероятността да избереш тъкмо погрешната. Ала сега, пред новия ужас, не му оставаше право на избор. Той хукна нататък, накъдето бягаха всички, превърнал се и той на едно обикновено уплашено, животно, слял се, изравнил се с безбройните обитатели на селвата.

Тогава съвсем неочаквано срещна най-необикновеното шествие през живота си. Единствено в цялата гора, поела в друга посока, напреки на обезумелите бегълци, пътя му пресече колона от щапукащи по шумата дребни мустакати риби.

Гаримпейросът беше слушал за тях, за рибите дораси, които понякога се преселват по сухо от водоем във водоем. А тяхната цел не може да бъде друга — само вода. Ако тръгнеше подире им, трябваше да стигне до някое поточе, до игапо или приток. Рано или късно. А там, все по течението на водата, най-сетне щеше да се добере до реката. Реките — все още единствената пътна мрежа в Амазонията.

И той пое подире им, без да забавя ход. Подпирайки се на шипестите си гръдни перки и отскачайки с опашки, тия странни риби се движат със скоростта на пешеходец. И дишат шумно, гълтайки в корема си въздух. Нямаше друг изход. Защото звукът от приближаващите мравки се усилваше. Ала рибите, никога досега несрещали такъв враг, следваха неотклонно своя път. Разчитаха на назъбените си шипове, които обикновено ги спасяват от враговете им, но които срещу тези врагове щяха да се окажат безполезни.

Заради рибите, заради надеждата посредством тях да се добере до водата, нещастникът продължи в същата посока.

Тогава една мравешка колона, рукнала като черна лава, се устреми насреща му. Наистина, той се движеше много по-бързо от мравките. Но накъде?

Внезапно гората взе да се снишава. Листният похлупак, издигнат на двадесетметрова височина, се смъкна надолу, легна направо върху земята. Това означаваше, че оттатък има или поляна, или вода. Търсената вода. Растителността се омота, превърна се в някакъв бодлив плет от усукани лиани и трънливи храсталаци без никакъв проход, който легна отгоре му. Сякаш нейде на морското дъно бе попаднал в гора от водорасли, които полепваха по тялото му и го обезсилваха. Ей туй, същото чувство на безпомощен ужас, затисна душата му.

А рибите, все едно на морското дъно, несмутени, продължаваха пътя си, провирайки се през малките пролуки, изоставиха го.

Мравешката напаст, рукнала като наводнение, наближаваше, предшествувана от безредното бягство и олелията на усетилите я животни. Жаби, змии, гущери, костенурки, паяци, бръмбари, пеперуди, птици, плъхове, опосуми, маймуни — всичко пищеше, пълзеше, скачаше, летеше в ужас.

Гигантски броненосец, подобен на уродлив шут, надянал за шега доспехите на рицаря си, и толкова голям, че беше трудно да се повярва, че може да се рови под земята, изскочи от дупката си и хукна да се спасява, проумял, че тоя път удивителната му способност да се заравя почти мигновено няма да му помогне.

И докато се луташе в дирене на каква да е пролука, изранен до кръв от трънаците, човекът видя броненосеца, който се шмугна в листака. Навярно изоставена тапирска пътека. Щом животното мина, защо да не опита и човекът? И той опита. Оказа се, че е възможно. Запълзя бързо-бързо.

И се вледени от ужас. На метър от лицето си видя двуметрова змия лабария. Ала тя сякаш не го забеляза в напразните си опити да избяга и тя от същата опасност. А едва се влачеше. Навярно в бягството някое копито бе пречупило гръбнака й.

Добре, че храсталакът не беше голям, та беглецът успя да го пропълзи скоро. И се изправи на брега. Пред него течеше поток, както очакваше, три-четири метра широк. И не по-дълбок от човешки бой.

Тъкмо се готвеше да скочи в него, чу плисъка от падането на някакво тежко тяло. После второ, трето… Озърна се. Кайманите, които се бяха излежавали доскоро безгрижно на тинята, навлизаха във водата, уплашени и те от мравките. Вече десетина бронирани глави вторачваха в него отвесните зеници на свирепите си жълти очи.

А отзад настъпваше безпощадната жива лавина. Милиони мравки се бяха разпълзели по клоните и огризваха на часа всичко, което не бе сварило да се измъкне: гъсеници, какавиди, паяци, пиленца в гнездата им. Ето, нападнаха изграденото върху клона кошерище на оси, които не бяха го напуснали. Посрещайки смело нападателките, всяка оса се счепкваше с по няколко мравки и скоро ги обезвреждаше. Ала черните пълчища не свършваха, напираха отново, надделяваха, нахлуваха в кошера и почваха да изхвърлят навън личинките на осите, които мигновено биваха разкъсвани от другарките им.

Достигнал потока, броненосецът нагази смело в него и без да плува, пълзешком, по дъното, го премина. Но лабарията, най-сетне успяла да се добере до брега, не можа. Мравките я облепиха на часа. И докато човекът се опомни, от нея остана само една броеница от оглозгани до бяло прешлени.

Червенооката мравеловка, която досега спокойно прелиташе над колоната и си зобваше мравка след мравка, като чуруликаше доволно, изведнъж се развълнува. Закръжи бързо около един адиантум, разкошна папрат с огромни шипове по листата.

Тогава човекът видя гнездото й. И разбра трагедията на малката птица, създадена да се препитава с мравки, която се оказа безсилна да спаси от тях децата си. Клетата майка кълвеше, ровеше с крака, биеше с криле. Напразно. За няколко мига гнездото биде опразнено.

Сега пък едно черно ручейче, отклонено от общия лавов поток, откри входа на дупката, в която осата ездач беше скрила на живо консервирания за личинката й паяк птицеяд.

Но човекът съвсем не беше в безопасност. Мравките вече го полазваха. Една след друга забиваха в него хищните си челюсти. От впръсканата отрова раничките засмъдяваха до полудяване. Той опитваше да отскубне с нокти от кожата си дребните нападатели, откъсваше телцата им, ала главичките оставаха, като и така, без тела, продължаваха да гризат.

И го измисли. Защо това откритие може да се роди в главата на една маймуна ревач, а не на човек? Хвана се за увисналата до него лиана и прелетя над потока, като пътем ритна с крак една надигнала се кайманска морда. Достигнал другия бряг, той си отдъхна. Можеше да си отдъхне. Вече имаше право.

А отвъд войната продължаваше. Всъщност това не беше война, това беше просто сеч, изтребление. Шумът от мравешките челюсти заглушаваше клокоченето на потока, чуваше се отчетливо дори сред крясъците на уплашените маймуни и птици.

И вече в безопасност, се огледа. Каква красота! Омагьосан хаос от красота! Цветя, листа, стъбла, пъпки и корени оплетени, разбъркани, сякаш не отделни растения, всяко за себе си, а едно-единствено неправдоподобно чудовище, прелестен хибрид, присадка от най-различни дървета, храсти и треви. И по него — не животни, не птици, не насекоми, а оживели късчета на дъгата, подскачащи, пълзящи и летящи пъстроцветни скъпоценни камъни.

Наистина, ад ли беше това? Или раят…

А нямаше време, нямаше право да се любува на прекрасното кътче, в което се бе озовал. Намерил беше търсения поток, щеше да тръгне по него, щеше да достигне реката. Само че кога ли? Днес, утре, вдругиден? А дотогава?

И той пое по течението, като газеше през тинестите брегове и прескачаше подровените коренаци, заприличали на чудовищно сборище от гигантски октоподи.

При неговото приближаване във водата цамбуркаха жаби, гмуркаха се игуани и водни змии, изпълзяваха тромаво каймани. И той трябваше да бъде непрекъснато нащрек: дали дънерът, върху който ще стъпи, не е крокодилски гръб; дали лианата, за която ще се хване, не е змия; дали пък, ако наистина е лиана, не е отровна.

Това може би беше манцинелата. Говорят, че е способна да те отрови от разстояние. Вярно ли е, не е ли вярно — нима ще вземе да проверява?

А тия змиеподобни жълтеникави въжета, израсли върху корените на дърветата, бяха прочутите растителни свещи. Познаваше ги добре. Всеки в тези краища ги познава. Защото, когато се свърши газта, тях използуват вместо восъчни свещи. Те са паразити като синята китка, чиито стъбла са изпълнени с восъкоподобно вещество, което гори. Той насече сноп резанки от него и ги понесе под мишница. Все някога; щяха да му потрябват.

Това пък беше палмата рафия, растението с най-големите листа, до двадесет метра. Сякаш не от тоя свят. При нужда би могъл да мине някой ден насам, за да си одере от нея лико за закърпване на хамака. Пък и за още толкова много нужди.

Изведнъж, съвсем не на място в тоя свят на воюващи гиганти — една срамежлива мимоза! Не можа да устои на изкушението да се докосне до клонката й. И листенцата й в миг се свиха като крилцата на зелени пеперудки.

Винаги бе изпитвал вълнение пред това странно явление. Мимозата безспорно е растение. А как така едно растение, каквото и да бъде то, може да реагира тъй бързо, мигновено на допир? Нали така пише в учебниците — растенията се отличават от животните по следните белези: фотосинтеза, неподвижност, липса на нервна система. А мимозата? Ами капанчетата на насекомоядните растения? Ами мустачките на увивните? И не само усетът за допир, ами геотропизмът — възприятието на горе и долу? Ние имаме вестибуларния апарат в ухото. Какво има растението? И още много-много открити и неоткрити способности: физиологично откликване на музиката… На светлината…

Щом като усеща и най-слабото докосване, допустимо ли е да не изпитва болка при по-силен удар? Изпитването на болка — това пък е страданието — чувство, висша нервна дейност. Мимозата нямала обособена нервна система. А преди учените да открият нервите у животните, не е ли съществувала и болка, и чувства? Отде знаем дали тия зелени мълчаливци край нас не притежават все още непозната за нас нервна система? Защо тя трябва да бъде тъкмо като животинската? И ако имат, къде отскача границата помежду им? И границата с човека? Толкова ли е изключителен човекът тогава…

Той трепна. От вирчето пред него, сред кипналата вода, изплува някакво омотано кълбо. Анакондата, която бе решила да удави змиорката, не бе издържала. И тя се нуждаеше от въздух. Затова бе излязла на повърхността. Но не пускаше, продължаваше да стиска със зъби жертвата си.

И двете, нападателка и нападната, задишаха шумно.

Това беше грешката на змията. Задушената, полуудавена риба, успяла най-сетне да глътне нужния й кислород, се съживи. С тая глътка се възвърна жизнеността й и всичките й способности. Потискано досега, електрическото й оръжие набързо възстанови мощта си. И преценила най-сгодното положение, когато главата на врага й попадна между нейната глава и опашката й, тя изстреля мълнията си. Неочаквала такава развръзка, вече сигурна в победата си, зашеметената анаконда я изпусна. После бавно потъна към дъното, а змиорката се гмурна, та се скри в избрания си подмол между корените на една върба.

Случайният зрител на тоя непредвиден край, смаян от видяното, продължи пътя си. Под тежкия склоп на листата, цял океан от хлорофил, под който потокът се провираше, беше влажно и задушно. Кислородът, явно, не достигаше в тая спарена атмосфера, наситена с мирис на гнилост и разложение. Не проникваше слънчев лъч. Въпреки това грамофончетата, верни на биологическите си часовничета, вече разперваха червените си фунийки, сякаш да го подсетят, че се свечерява.

И премалелият от глад, умора и напрежение пътник отново забърза. Не биваше да остане още една нощ в селвата. По никакъв начин…

И още нещо. Усещаше, че треската, досега омаломощавана от лекарствата на търговеца, пак го надвива. Та нали от вчера не бе взел ни едно хапче! Ясно, започваше. С кратки, мигновени преболявания на главата. Като забивани и изваждани игли. По тила пробягваха ледени мравки. Коленете отмаляваха.

А това? Той сряза една вейка и засмука жадно избликналото дървесно мляко на кравешкото дърво. Успя да се овладее скоро. Тоя сок, който на часа го ободри малко, трябва да се пие с мярка. Тук всяка прекаленост се плаща скъпо.

Вече губеше надежда да стигне преди припадъка у дома си, когато съзря, заплетена в коренаците на довлечено от наводнението дърво, лодката си. Разгледа я. Наистина, тя. Стихията не бе я отмъкнала, оставила я бе тук. Зарадван, той я измъкна на брега, изгреба наслоената вътре тиня и я изтика във водата. Загреба по течението.

Тогава напреде му блесна реката. А малко по-нагоре, върху издадения нос, се мярна и хижата му. Тук още властвуваше денят, докато в гората, откъдето себе измъкнал, вече се сгъстяваше зеленият здрач.

Гаримпейросът се изкатери на терасата, прибра и стълбата. Не бе забравил куция ягуар. И още на вратата го посрещна крясъкът на папагалката. Отначало той не разбра. После започна да различава нещо. Всъщност това не беше прост крясък. Това беше реч, човешка реч, човешки думи.

— Горкичкото ми! — грачеше ара. — Горкичкото ми!

Неусетно, без да я бе учил (нали все не му оставаше време?), тя бе почнала да говори.

Ала в тоя глас, в тия думи имаше не само желание за подражание. Имаше друго — тревога, мъка, нещо повече — ужас…

Човекът се озърна. Къде беше мъжкият? Мястото му на пръта стоеше празно. Той огледа тревожно всяко кътче. Ни следа от папагала.

А женската продължаваше да крещи:

— Горкичкото ми!

Познала завръщането на приятеля си, боата надигна глава от ъгъла, разлюля я приветливо. Тогава папагалката връхлетя отгоре й с ядно грачене.

Бегло подозрение прониза съзнанието на човека. Той се наведе, опипа жилавото змийско тяло. И усети подутината, що личеше ясно и отвън.

— Негодник! — извика човекът извън себе си от гняв. И жал. — Нима го направи, негоднико!

Грабна мачета, обзет от див порив да отмъсти за злочестата саката птица. Ала размислил, прибра ножа. Каква полза? Нямаше да върне изгубения другар. Само щеше да загуби и другия.

Със стиснати юмруци, вече надвиван от треската, макар че бе взел лекарствата, той повтаряше в унес:

— Ах, негодник! Негодник! Негодник!

Тежко му беше. Въздухът му не стигаше. Отвред се надигаха горещи зелени вълни, от които опитваше да изплува с мъка, за да глътне въздух. И отново потъваше. Налитаха москитите, цикадите писукаха, сякаш стържеха с пили, жаби биеха наковални, сови се провикваха като луди, с непоносима врява се прибираха за сън папагали, тукани, чапли, щъркели, фламинга, змиешийки, корморани. И хиляди, милиони други птици. Едни от невидимите обитатели на селвата се готвеха за нощуване, а други се надигаха за разбойническите си набези в мрака.

На всичко отгоре и ревачите…

Брадатият им предводител още не се бе нарадвал на лесно завоюваната власт. И крещеше до прегракване. А поданиците му, за да му се докарат, се задавяха от рев. Никога гората не бе ехтяла така, както сега.

Или може би така му се струваше само на болния. Светът е такъв, какъвто искаш да го видиш. Мислеше, че ще полудее. И накрай не издържа. Насочи пушката. И без да се мери много-много, стреля. Тоя непремерен куршум, дали не беше това пръстът на съдбата, волята на някаква маймунска Немезида, умери смъртоносно брадатия. Ревът пресекна в гърлото му. После нещастникът, вече мъртъв, увисна на опашката си.

Разбрали какво е станало, маймуните тутакси замълчаха. Засуетиха се покрай убития, объркани и смутени.

Пръв се опомни немият, който, както обикновено, дебнеше от съседното дърво, наобиколен от съмишлениците си. Съобразил мигновено, та нали и той бе изтървал така властта си, изгнаникът даде на другарите си отдавна жадувания сигнал и налетя. Останали, без ръководител, телохранителите на мъртвия отстъпиха безредно. А поданиците, както подобава в такъв случай, посрещнаха победителите с покорно скимтене. Който и да бъдеше, на тях им беше нужен водач.

Изчакваха само да изяви властта си, все едно, да произнесе тронното си слово. А той не почваше. Заел най-горния клон, само се друсаше заплашително на него. И мълчеше.

А мълчалив водач не е водач. Маймуните взеха да се споглеждат разтревожени, едва сдържащи напиращия в гърдите им рев.

Тогава друг се възползува от народната воля. Вторият по чин след немия, кой знае откога жадувал и той да се изяви, изведнъж изрева. При тоя отдавна очакван знак всички отпуснаха гърлата си. Това беше нещо като гласуване — бяха дали гласовете си за него, бяха го признали за пръв между тях.

Немият обаче все още не възнамеряваше да се предава. С глухо изръмжаване той се хвърли срещу узурпатора, готов да му покаже мястото. Дори против волята на народа — нима ще пита и народа?

Ала тоя път насреща му се изправиха, озъбени и зли, собствените му другари, доскорошните му крепители и съучастници.

Тогава за последен път немият доказа (уви, напразно!), че неслучайно е бил водач. И че е заслужавал напълно мястото си. С нечувана храброст той се метна насред бунтовниците, които, изненадани от нападението му, се пръснаха на часа.

Немият се втурна отново сред тях. И те пак побягнаха страхливо. Само че вече не сами — вече следвани от цялото стадо.

И всеки път, когато неотстъпващият трона си властелин се хвърляше отгоре им, приканвайки ги към единоборство, цялото стадо отстъпваше от него.

Накрай той разбра. Не беше в състояние да се противи на всички. Ясно. Никой не оспорваше силата му, ала и никой не признаваше повече властта му. Ей така, единодушно, без формално гласуване, без атинските глинени плочки — остракони — го осъждаха на изгнание.

Срещу това решение той се оказа безсилен. И се примири, сви се отчаян върху един клон. Сам, без свита. Изгонен безвъзвратно. Привържениците на брадатия пък, останали без ръководство, се прибраха гузно при останалите, изразявайки с цялото си поведение пълна покорност, няма молба за амнистия…

А треската, в борбата между маларичните плазмодии и лекарствата, ту избухваше, ту затихваше. И болният след кратко проясняване отново изпадаше в унес, притиснат от тежките кошмари.

Пълната месечина беше проснала върху реката сърмената си пътека. И сгрените от седефените й сияния брегове изглеждаха напъстрени като козина на ягуар. Или не, по-право, някакъв неправдоподобен декор, чудна магия, вълшебна амалгама от графит и сребро. Такава удивителна, приказна лунна светлина!

Тя омагьосваше света, превръщаше познатите шубраци и дървета във фантастични чудовища, които всеки миг можеха да тръгнат насреща. Някакъв безподобен свят — едновременно мамещ и ужасяващ.

В едно такова просветляване видя. Дали кошмарът на треската продължаваше и наяве? Току пред лицето му се поклащаше озъбена змийска глава. Раздвоеното езиче трепкаше, сякаш електрическа искра, между двата отровни зъба. От толкова близо те му се струваха като два бели кинжала, два надвесени дамоклеви меча. А на върховете им като два бисера блестяха капките отрова.

Чушупи! Само щом чуят името й, индианците се разтреперват. Вярват, че отровата й убива и от разстояние. Но дори и да не е така, та тя е досами него. А не можеше да бяга. Смазан от болестта. Твърдят, че тя напада човека без предизвикателство, че го гони. Единствена от змиите.

Дали беше от маларията? Или от страх? По гърба му полазиха ледени тръпки, гъста пот ороси челото му. Трябваше да решава. Бързо. Съдбата му зависеше от мигновение.

Внезапно чушупи извърна назад глава. Подскочи. В същия миг от входа на хижата се стрелна друга глава. Неговата боа. И докато се опомни, видя как нещо дълго и жилаво като бич на гаучо се заувива от устата й.

Той затърси мачета си с разтреперани ръце. Да не пропусне случая. Но, явно, нямаше нужда. Боата съвсем не възнамеряваше да изпуска жертвата си. Скоро тя я нагълта съвсем и се сви отново в ъгъла си.

Тогава душата му се изпълни с неизказана, неподозирана нежност. Преди малко се канеше да я убие. Заради папагала. А сега? Смяташе се неин спасител и благодетел, комуто тя се бе отплатила е черна неблагодарност. И изведнъж ролите им се бяха разменили.