Петър Бобев
Боа и диаманти (6)

Монстерата

Монстерата — тая мощна лиана с огромни надупчени листа и със стъбло като замръзнала боа, се бе поселила отдавна върху старата палма пашиуба. Семето й, изплюто от една маймуна, която вече не съществуваше, бе покълнало в разклонението на палмовите листа в натрупаната цяла педя изгнила шума. Хранена дълго от тая надземна почва и поена от влагата на гъстия мъх, монстерата бе провиснала няколко въздушни корени, подобни на кафяви сталактити в зелената пещера на гората, които, щом бяха достигнали земята, се бяха впили в нея. Тогава силите й се бяха удесеторили, както Антей при допира му със земята. Стъблото й се бе проточило нагоре по кичура на палмовите листа, бе ги надминало в самоуверения си опит да ги закрие като гигантски чадър с еднометровите си надупчени листа. В дивия нагон за слънце растенията не познаваха пощада. И тяхната мълчалива, невидима борба не беше по-малко жестока от двубоите на кайманите и ягуарите. Природата бе надарила обречената палма с мощна защита — кокилестите й корени, издигнали високо на пирамидалния си връх стройното стъбло, бяха покрити с остри шипове, които не допускаха никакво животно да се приближи отдолу до тях. Ала както навсякъде в живота, и тук всевиждащата еволюция бе допуснала един малък пропуск. Или може би — съвсем не пропуск, а умишлено уязвимо място, ахилесова пета, за да получат всички участници в борбата еднакви изгледи за оцеляване. И от тоя пропуск бе побързала да се възползува монстерата — да оцелее и тя в жестокото сражение, без да се тревожи за другите. Лианата достига най-високото, защото се катери по чуждите гърбове. Ала за беда все същата природа, която й бе подсказала слабото място на палмата, бе пошушнала с ледената си безпристрастност подобен съвет и на нейните врагове. От семена и спори, довеяни от ветровете и дъждовните бури, бяха поникнали цели надземни храсталаци от къдрави папрати, от плауни и увиснали мъхове като наръчи сено. Птици и маймуни пък бяха пренесли неволно, залепнали за краката им, семената на кактуси рипсалиси, които се вееха като разкошни ресни, и на всякакви видове ананасови растения, в чиито разкошни розетки, подобни на гигантски зелени рози, се събираше водата на цели блата — своеобразни въздушни блата, развъдници на жаби и комари. И доставчици, истински водоеми за избуялата надземна растителност. Свършили бяха добре своята работа и дървесните мравки, които разсейваха паразитните имели, боро-винковите храстчета и неизброимото множество орхидеи. Когато изграждаше гнездото си, отдавна вече запустяло, някаква птица го бе застлала с късче от тиландсия, погрешно наричана „испански мъх“, което късче в тоя климат на изобилна влага и топлина се бе прихванало, бе израсло като гигантска къдрава брада. И цялата тая маса, тези грамади от зеленина, тежеше върху раменете на злочестата палма. Не само отнемаше светлината й, но застрашаваше всеки миг, при първата по-силна буря, да я смаже с тежестта си.

В тоя малък свят, в тая гора над гората, където всеки опитваше да запази извоюваното си място под слънцето, се бяха разположили ревачите. И както се полага — най-отгоре главатарят с тримата си телохранители, под тях — останалите мъжкари. Всеки според ранга, до който се бе добрал, и най-отдолу женските, подредени също така по своята обособена йерархия. Друг път тъй шумни и кресливи, сега те мълчаха необичайно притихнали, смутени, тревожни, отпуснали с видимо отчаяние брадати глави върху коремите си. Дори децата сега стояха послушни, плътно долепени до майките си, сплели с тях опашки, и оттам се кокореха уплашено навън. Все едно, отчетно събрание на отчаяни мизантропи.

А нагонът за викане, за собствена изява, напираше в гърдите на всички. Така е било от деди и прадеди, така ще бъде, додето има ревачи по света. Но вождът сега не позволяваше. Волята на вожда е по-силна от всеки закон. Дори от закона на прадедите.

Въпреки това един от по-младите самци, по-дързък и по-своеволен, може би бъдещ съперник за власт, обърнал гръб, за да не вижда заплашителните зъбения на висшестоящите, опита пръв да подхване песента. Имаше данни за водач. Този, който не обича да се подчинява, държи най-много да му се подчиняват. Недисциплинираните стават най-взискателни началници.

Сега обаче това се оказа прекалено. Ревнив към своите привилегии, сегашният водач не издържа. С един скок се намери до непокорника, побеснял от гняв. Раздруса клона, все по-силно, все по-яростно. И младокът не издържа. Убеди се, че не е измерил точно времето за бунта. Залюлял се на опашка, той се подхвърли на най-далечния клон.

Успял и днес да защити достойнството си, ревачът побърза да заеме мястото си, все едно, трона си. И тутакси оброни глава, притиснал длани към раненото си гърло, което отново бе захванало да кърви от неудържаното гневно изръмжаване.

Тая рана! Тя беше виновна за всичко. Защото го бе лишила от най-важното в живота на ревачите — гласа. За къде е един маймунски предводител, ако не умее да се удря в гърдите, да се зъби. И главно — ако не умее да реве…

Ей това предчувствуваше разстроеният самец, от него се боеше — че ще изгуби властта си, почитта, харема си. А виждаше — стадото все още се боеше от него, не бе забравило предишната му ярост и безогледност. Ала не беше сляп и за другото — как в същото това доскоро послушно стадо почваше да се промъква неподчинението, неуважението, което за маймунския властник е по-страшно от смъртта.

Той и тоя път ги бе сплашил. Но докога ли… В кой ли миг онзи проклетник, дългобрадият, който все дебнеше от съседното дърво с шайката си, щеше да се възползува от недъга му, за да заграби мястото му…

И потиснат от тая мрачна мисъл, той почваше отново да се зъби — наред, на врагове и приятели.

Маймуните капуцини пък се бяха разположили на съседното дърво. Ревачи и капуцини не воюват. Дори търсят съседството си. Всяко стадо си има свои вкусове и не пречи на другото. А тъй, наблизо, се чувствуват някак по-сигурни: капуцините — под закрилата на най-едрите маймуни на селвата, а ревачите — при пословичната зоркост на дребните си братовчеди. Всеки си дири съюзници — нима трябваше с всички да воюват?

Наближаваше обедната почивка и тези капуцини, които вече се бяха нахранили добре, се нагласяваха уверено, всеки на подобаващото му място, според общественото му положение, начело с черния им водач. Останалите, по-лакомите и по-неопитните, все още шареха из околните храсти и дървета да търсят плодове и насекоми, като за кураж се провикваха от време на време.

Капуцинчето, възседнало майчиния си гръб, се държеше здраво с вкопчани в козината й пръстчета, докато тя с истинска маймунска упоритост опитваше да счупи един бразилски орех със случайно довлечения от последното наводнение камък. Трябваше дълго да чука, докато се досети, че, поставен върху меката почва, орехът всеки път ще потъва в нея и че за тая цел е по-целесъобразно да използува един паднал клон.

Внезапно над главите им проехтя тревожният зов на водача. За секунда всички се озоваха по дърветата. Капуцинчето се вкопчи още по-яко в майчината козина. От страх затвори очи.

Когато ги отвори, вече се намираше в безопасност, под самия водач. Майка му, успокоена, открила един мравуняк в корените на бромелията, размазваше уловените мравки по кожуха си — тъй бе научила от майка си, тъй учеше и детето си, — с мравчената миризма се пропъждат досадните бълхи и въшки.

Отдолу пак се зададе стадото на пекарите, които шареха из околността в неуморното си ровене и дирене на храна. Една млада свиня, затова и по-неопитна, се спря до един гнил пън, учудена пред свитата на пръстен стройна аспида — една малка черна змия със златна огърличка на шията, която размахваше глава, сякаш се готвеше да я клъвне. Научена да не се бои от змиите, свинята се хвърли отгоре й и я захапа за врата. В същия миг усети болезненото ужилване в ухото си. Слисана, тя изпусна жертвата си и то не толкова от болката, колкото от изумление. Нали стискаше главата й със зъби?

Всъщност бе захапала опашката й, оцветена от природата в нейната неизчерпаема изобретателност подобно на главата, за да заблуждава враговете, да отклонява атаките им от уязвимата глава, която обикновено се крие под навитите пръстени на тялото, докато опашката стърчи отгоре, все едно, тя е главата.

В следния миг свинята, побесняла от гняв, връхлетя повторно върху коварния враг. Тоя път не сгреши. С един замах откъсна главата му, надроби тялото му, започна да го нагълтва.

Не успя да го доизяде. Впръсканата отрова, макар и малко, защото само преди час аспидата бе ухапала един гущер, оказа въздействието си. Обезсили я. Тялото й се разтрепера. Почна да се задушава.

Долетели на помощ, другарките й загрухтяха ядно, затъпкаха с копита змийските останки. Разтревожен от станалото, мъжкарят поведе стадото си навътре в гората.

Само ухапаната свиня не ги последва. Изостана. Нозете й взеха да се подгъват, да провлачват натежалата задница.

Така я видя пумата. Запълзя дебнешком, готова за скока. Ала не успя. Свинята, дори така, отровена, обезсилена, я усети. Заквича ужасена. И стадото не устоя на тоя сърцераздирателен призив. Поведено от мъжкаря, то се върна при нея и я обгради с плътната крепост на яките си тела. При тая защита ловната стръв на пумата се изпари и тя побягна с подвита опашка.

Когато са възбудени, пекарите не са в състояние да стоят на едно място. Така и сега. Глиганът отново ги поведе в привидно тромавия, но бърз свински тръс. Не би бил водач, ако не ги водеше — безразлично къде. Иначе би ги отвлякъл съперникът му, който вече опитваше да ги подмами от отсрещния храст с повелително грухтене.

И така, в тая нервна възбуда, насреща им се изпречиха двата осиротели мравояда, които от вчера не се бяха отделяли от мъртвото си дете, сякаш го оплакваха мълчаливо, оглушали и ослепели от скръб. Дивите свине налетяха отгоре им с надеждата, че както обикновено и както всички други, и тези ще отстъпят пред всепобеждаващата им многочисленост. Сгрешиха. Тия не отстъпиха. Посрещнаха пристъпа с предните си ноктести лапи, размятаха първите нападатели. За тях вече не съществуваше нищо друго на тоя свят. Отчаянието бе им вдъхнало неподозирана смелост. Така, в своята самоотверженост, те не бяха допуснали до обичното телце нито дивите котки, нито любителя на мърша броненосеца, нито пумата. Нямаше да позволят това и на тая всеядна паплач.

Както изглежда, трябваше да загинат. Защото никой не може да се съпротивлява срещу разярените пекари. Спаси ги съперникът на водача, безбрадият секач, комуто бе хрумнало в суматохата да заеме отново мястото си. А може би стадното му чувство не му бе позволило да остане безучастен зрител при дружното нападение. Само че главатарят, дори в огъня на атаката, го усети и връхлетя без предупреждение отгоре му. Двете мощни тела се сблъскаха в едно премятащо се кълбо, от което отскачаха кървави капки и кичури окървавена козина.

Двубоят не трая дълго. Измамен от пъргавия отскок на противника си, нападателят усети как челюстта му се озова между вражите зъби. Опита да се отскубне рязко. И — с трясък едната му глига се счупи. От болка, от уплаха той се вцепени на място. С тържествуващо изгрухтяване съперникът му се хвърли върху хълбока му, готов да го разпори със зъби. И досегашният водач не устоя. Забравил достойнството си, побягна позорно. Победителят дори не го преследва, заряза го и се втурна сред стадото да заеме извоюваното място, бързащ да не го превари друг. Отведе го още по-навътре в гората, изостави мравоядите да тъгуват над мъртвата си рожба. А подире им се протътра отровената свиня, която за щастие вече почваше да се оправя. Мощното й тяло бе преодоляло впръсканата в него недостатъчна отрова.

И тъкмо когато с радост се увери, че силите й се възвръщат, видя нямата гърмяща змия, която, току-що снесла яйцата си сред натрупаната шума, се навиваше около тях да ги пази. Познала мигновено убийцата на малкото пекарче, свинята отскочи с най-голямата си бързина да се предпази от ненадейното й нападение. И още ненаправила десет крачки, трябваше да се метне на другата страна.

Насреща й бе вирнала глава в същата заплашителна поза изядената преди малко стройна аспида. Със същите шарки, свита по същия начин. Горкото прасе не бе забравило урока. И никога вече нямаше да напада такива змии, на които не знаеш кое е главата и кое опашката.

Отде ли можеше да се досети, горкото, че това тоя път съвсем не беше аспида, а една безобидна неотровна змия, на която природата бе дала само тая дарба, за да я предпази от неприятелите — бе я маскирала като отровната. Както някои мухи заприличват на оси — под чужда премяна да плашат враговете си. И то много удачно — кой ще вземе да проверява зъбите отровни ли са, или не?

Тия змии!

Пак трябваше да бяга. В препречилото пътя й пресъхващо блато пълзеше друга змия, кафява, с тъмни петна по гърба. Само че защо й бяха нужни двата чифта израстъци като върви отстрани?

А люспеникът, двойнодишащата риба, който нямаше нищо против да го смятат за змия, почна да се зарива припряно в тинята, за да прекара там, в запазената влага, засушаването, като през това време щеше да диша въздух.

Когато най-сетне, след толкова вълнения, настигна стадото си, пекарката видя, че всички, та и новият водач, се лутат покрай брега неспокойно. И понеже беше прежадняла от змийската отрова, без да чуе предупреждението на глигана, натопи зурлата си във водата.

И отскочи. Нещо страшно, непознато до днес, я отхвърли назад, сякаш цял рояк невидими оси облази изведнъж цялото й тяло, впивайки в него хилядите си жила. Краката й се подкосиха и тя отново рухна на земята изумена. Какво можеше да бъде пък това?

А сляпата електрическа змиорка, която тук бе намерила място по вкуса си, след като бе смутила с мощните си заряди неканените смутители на лова й, нагъна мощното си тяло и потъна към дъното.

И то не само пекарите. Смутила бе и гигантската анаконда, която, без да подозира за новия съсед, бе навлязла в притока на лов. Усетила отдалеч невидимите й мълнии, тя забърза по течението обратно, между огромните листа на амазонската Виктория към реката, в чието пясъчно дъно змиорките не могат да виреят.

Обикновено много предпазливи, тоя път бяха излезли на брега посред бял ден и гигантските видри, дълги по два метра, със сплескани отгоре като у бобъра опашки. Тук бяха родени, тук бяха израсли, тук бяха отглеждали поколенията си — в това изобилие на риба. А вече трябваше да го напускат — при това ново съседство, при този опасен враг змиорката, който те обезсилва, преди да се е допрял до теб. И стояха, не дръзваха да нагазят във водата, за да хванат плувналите по повърхността риби с обърнати кореми, поразени от загадъчната мощ на електрическата риба.

Смутен повече и от тях, глиганът отведе пекарите по-далеч от това проклето жилещо място.

Ето, излязоха от гъстака. Напреде им блесна реката, сякаш запалена от жаркото слънце, с разстлали се върху искрящата й повърхнина водни пари като дим.

Тогава видяха задалото се в далечината плаващо хиацинтово островче, което се отклони леко насам, увлечено от течението.

Неволните и волните му пасажери, напечени от слънцето, прежаднели и гладни, изморени от непрекъснатото си взаимно дебнене, едновременно обърнаха погледи към брега.

Човекът видя изоставената колиба, издигната върху петметровите си колове като кокилестите корени на палмата пашиуба. Ясно, необитаема. Още по-добре. Макар и след толкова дълго плаване по реката, вече никой не би се досетил да го дири тук.

Ето, най-сетне островчето опря дъно в плитчината. До истинската суша оставаха около десетина метра.

Десетина метра! Толкова малко. Но достатъчни да те докопа кайманът, предостатъчни да те оглозгат пиранхите. За всеки случай реши да провери. Хвана пиявицата, която пълзеше към него като гъсеница педомерка, и я набоде на клечка. Потопи я във водата. Ако имаше пиранхи, нямаше да се забавят, примамени от кръвта.

Не се показаха. Не се мяркаха и каймани. Впрочем не би трябвало да ги има, додето наблизо лудуваха речните делфини.

Най-слаби се оказаха нервите на коати, който не можеше да понася повече заплашителната близост на боата. И се метна във водата. Заплува. И додето задрямалото влечуго се досети какво става, достигна брега.

Едва тогава змията се накани. Изхлузи се подире му, заогъва гъвкавото си тяло. Ала беглецът бе взел преднина, бе навлязъл в джунглата. Подире му с възможната за нея бързина се спусна и боата, опипвайки следите му с език.

Тогава и серингейросът се реши. Запретна крачоли да нагази и той. Ала се сети за овързаната игуана. Необяснима жал обзе сърцето му пред делото на човешката жестока изобретателност. Дори почувствува някаква вина и той. Че принадлежеше към същия животински вид. Досега, загрижен за живота си, не би и помислил за това. Ала тук, пред прага на своята свобода, му се прииска да подари и на другите свобода. Свобода! Едва сега осъзнаваше смисъла на тая обикновена дума.

Той пристъпи да среже с ножа ликовите възли. И в припряността си не съобрази. Освободи първо свързаните лапи. Игуаната, която с основание не очакваше нищо добро от кой да е човек, повече не издържа, а се метна в реката със скок.

Непредвидливият доброжелател изруга. И себе си, и нея. Глупачка! Та така, със зашита уста, тя беше осъдена на гладна смърт…

И стъпи в плитчината. На островчето остана само раненият папагал. А другарката му беше отлетяла нанякъде. Изоставила ли го бе?

Как можа да го помисли? Ето я, отново прилетя. Кацна до него, предложи му с клюн някакъв плод. И той, прегладнял, го налапа.

Нещо стисна гърлото на човека. Едновременно — и възхита от тая дружба, и жал. Защото осакатената птица мимо всичките грижи на другарката си не би могла да оцелее при жестоките закони на селвата, където по начало всеки инвалид е осъден на смърт. И въпреки всичко някаква неосъзната, недостойна, но доброжелателна завист стисна сърцето му — за любовта им, за жертвогодната им дружба. Ех, ако и ТЯ, хубавата девойка от родината, в паметта му вече напълно слята с родината, би могла да извърши поне частица от това…

Изглежда, днес беше ден на благодеяния. Ако беше ученик, заслужаваше още един плюс в бележника. Само че дано и това добро намерение не се осъществеше, както при игуаната.

Върнал се обратно, той посегна да хване ранената птица. Ала тя, нали не подозираше доброто му желание, замахна с клюн, та благодетелят едва отдръпна ръката си. А папагалският клюн има сила да откъсне дори пръст от ръката.

Когато си наумеше нещо, човекът трябваше да го направи, та, както се казва, ако ще, светът да се преобърне. Нали затова бе на тоя хал, нали сам се бе наврял в дъното на ада?

Той свали ризата си, та я метна върху папагала, после го омота плътно в нея и го понесе така обезвреден към брега, докато пленникът му отвътре крещеше възмутен от това дръзко посегателство. Тогава пък връхлетя папагалката, зашиба го настървено с криле и той, ще не ще, вдигна живия си ритащ и крякащ товар над главата, за да се пази.

Така, пригодил го за щит, излезе на брега. По краката и по врата му се бяха залепили само три пиявици. Дори не опита да ги маха. Докато не се насмучат по тяхната мярка, не се пускат.

Хоацините вече бяха измътили трите си пиленца и в надпревара се катереха по дърветата или пък планираха като оживели книжни лястовички от клон на клон да им принасят храна. Ето, ту единият, ту другият сяда на гнездото, разтваря човка. И голокожото хоацинче напъхва цялата си глава в гърлото му. Смуче — смуче птичето мляко, отделяно от родителската гуша. А в това време другите, дето още не им е дошъл редът, писукат ли, писукат. Всъщност това съвсем не е птиче писукане. Повече прилича на змийско съскане; понякога като мяукане на още неизлюпени кайманчета.

Човекът се отправи тозчас към хижата. Огледа я. Добре беше изградена, яка, с разбиране за предназначението й. Следите от тиня и залепналите за коловете сламки достигаха най-много на метър от пода. Значи, наводненията не можеха да я залеят.

Дори стълбата беше здрава. Нещо повече. Забитите във влажната пръст греди се бяха вкоренили и поникналите клони можеха да служат за стъпала. Тук човек несъзнателно приема за истина шегата, че в Амазонията и чадър да боднеш в земята, ще се прихване и ще се разлисти.

Изкатерил се пъргаво горе, серингейросът стъпи предпазливо на площадката. Тя го удържа. Натисна стените — здрави. Само покривът нямаше да върши работа — бурите бяха успели да отвеят наредените палмови листа. А това беше работа за час — да насече нови листа и да ги настеле върху покривните ребра.

Вече се смяташе собственик. Хижа със стопанин не би останала тъй занемарена. И като собственик влезе вътре. След блясъка на екваториалния ден очите му отначало не успяха да се нагодят към царящия вътре полумрак.

Повече опипом направи втората крачка. И отскочи — не защото я видя, а защото я усети. Може би уплашена повече от него, една двуметрова змия профуча между краката му подобно на метнато копие и се срина по стълбата надолу. Коленете му се разтрепераха. Та това беше лабария! И от нея, както и от повечето змии, невинаги се умира. Зависи колко отрова ти е впръскала. Само че отде да знаеш тъкмо това, най-важното? С ужас си припомни една неотдавнашна случка, една зловеща трагедия. Съседът му гаримпейрос, както ровеха из тинята, беше ухапан от лабария. Как ли не опитаха да го спасят? Напразно. От ушите, носа, устата рукна кръв. Ухапаният крак бухна, сякаш от слонската болест. И накрай, преди да умре, полудя. Ей това беше най-жестокото. Скочи да души приятеля си, който опитваше да изсмуче раната му.

Ама че среща!

Хванал здраво мачета, той влезе повторно. Озърна се. Сепнати от неочакваната му поява, се разбягаха на всички посоки едри стоноги, дневни хлебарки, паяци и скорпиони.

Но не от това настръхна косата му. Само него не бе очаквал. В провесения хамак, изплетен от палмово лико, лежеше скелет.

Ето го, значи, хазаина!

След първото слисване човекът се опомни. Огледа всичко. Не беше трудно да се досети с какво се е занимавал нещастникът. Три лопати, две сита, дървен улей — безсъмнено гаримпейрос, търсач на диаманти. И то самотен или както се величаят те самите, „независим“, а според околните „див гаримпейрос“. Ако е работил на гаримпос, частен диамантоносен участък, нямаше да държи никакви инструменти. Защото те са на господаря. И помпата, и ситата…

На стената висеше окачена в калъф от кожа на видра пушката му. Тя беше първото, към което посегна новодошлият. Защото е най-важното тук. Щом като притежателят е мъртъв, първият, който намери вещите му, по право и по закон ги унаследява.

А патрони? И патрони имаше в окачената отсреща желязна кутия, уплътнена с каучуков пръстен. В грубо скованите рафтове имаше и други кутии: с лекарства, сол, кибрит, тютюн, въдици. Освен това — трион, брадва, прибори за готвене. Та дори противомоскитна мрежа. Цял лукс. Видял солта, той взе, та посипа с нея пиявиците, които мигновено се сгърчиха и отпуснаха, а той ги размаза с крак по пода.

Добре се бе погрижил нещастникът. Всичко издаваше съобразителност и предвидливост. А това е най-важното. Както се шегуваха някои — в истинската джунгла не е по-опасно, отколкото в каменната джунгла на големия град. Ако и тук се оглеждаш така, ако и тук предвиждаш така — ще оцелееш.

А този клетник? Точен, до най-малката дреболия — какво ли бе пропуснал пък той? Ботуша ли не е изтърсил, преди да го обуе, и свитата вътре змия го е ухапала? Хинина ли е зарязал и треската го е изненадала? Непознат плод ли е вкусил? От глад ли е загинал, изненадан от наводнение?

Та само една ли смърт може да те порази в селвата? Злото връхлита внезапно, за жалост, не само тук. Доброто се подготвя дълго. Никога изведнъж. Дори печалбата от лотария. Нали за да спечелиш, преди това трябва да си си купил билет, да си се надявал?

Ако е бил нападнат от хищник, костите му щяха да бъдат разхвърляни. Не така, подредени като учебно помагало.

Дали пък… Някакво престъпление? Тук всеки спор се решава с оръжие. Не, и това не. До него в хамака лежеше малка кибритена кутия. И вътре — два диаманта, всъщност две диамантчета — „оризови зрънца“ ги наричат. На малка стойност. Дето се вика, за един гуляй не стигат. Ако беше убит, убиецът щеше да си ги присвои. Такъв е обичаят. Обикновената кражба тук се смята тежко престъпление. И гнусно, обидно. Убийството обаче е друго. Всеки има право да си разчиства сметките. Всеки има оръжие, на равни начала. Честно и почтено, по рицарски. И тогава, след като си убил врага си, никой няма да те укори, че си му задигнал диамантите. Ти си му взел живота, че някакви си камъчета ли… Както при рицарските турнири. Победителят получава и оръжието, и доспехите на победения.

Тайната щеше да си остане тайна. Неизвестно щеше да остане и кога е умрял клетникът. Тук всичко гние бързо. Още по-бързо очистват скелета бръмбарите гробари и хищните мравки. Може да е било вчера, може и преди години.

Човекът най-първо освободи папагала, омота с парцал раненото му крило да не го движи, докато позарасне, после го върза за здравия крак до стената да не избяга. И през цялото време трябваше да се варди от женската, която не се отказваше от яростните си налети.

После реши да провери пушката. Защото умираше от глад. И едва излязъл на площадката, видя притихналите ревачи. Наистина беше за учудване — мълчаливи ревачи! Въздържа се да стреля. Не можеше да яде маймуни. Съвсем канибалско му изглеждаше. Затова се отправи към реката. И там застреля една млада капибара. Повали я на място. Ако беше само ранена, тя щеше да скочи в реката. И върви я гони…

Опече я веднага, оглозга я докрай. И тогава, вече заситен, ободрен, се залови да довърши онова, що си бе наумил. Най-първо събра останките на мъртвеца в хамака му и слезе долу. Изкопа една дупка, та ги погреба. Засипа ги с пръст, постави отгоре един довлечен от реката камък.

Нещастнико! — помисли си той. — Един от стотиците хиляди, от милионите. Дошли. И не се завърнали. Изчезнали, изпарили се сякаш. Селвата не пуска, заличава всяка следа, покрива всичко със злокобната си тайнственост. Кой знае къде очакват и тебе сега? А кога ли пък и мен някой непознат ще зарови така, безимен, незнаен? И дали ще има кой поне това да направи?

Отприщена от печалния случай, мисълта му не можеше да спре.

Навярно и този някога, като него, жаден за неподправена красота романтик, бе зарязал постиженията на хилядолетната цивилизация, за да се завре в най-непокътната природа на земята. Докато в същото време из целия свят се развихряше едно невиждано и нечувано велико преселение към града. И на свой гръб да се убеди колко неправ е бил Русо.

За природата, първична и непокътната от човека, могат да мечтаят и да я идеализират тези, които се срещат с нея само в почивния си ден.

Назад към природата! По-рано не го съзнаваше, сега се бе убедил — това значеше също: назад към недояждането, към несгодите, към ежеминутните смъртни опасности, към вечния страх, към жестокостта. И тиранията. Дълго бе наблюдавал, докато опушваше каучуковите боли на огнището, обитателите на селвата: и маймуни, и пекари, и капибари, и птици. Във всяко животинско „общество“ съществува йерархия, непозната на съвременния човек. Налагана безогледно със зъби, с мускули и нокти. И ако става дума за някаква еволюция при човека, според него тя не е толкова физическото му усъвършенствуване, колкото в постепенното обезличаване на унаследения от животното стремеж за подреждане отделните индивиди по значение, по важност и взаимна подчиненост. Човешкият индивид все повече се превръща в личност. Еволюцията на човека — това е еволюция на обществената му организация. Една непрекъсваща, възходяща стълбица към равенството — мечтата на мислещото човечество.

Но когато серингейросът, тоя роден, а неосъществен художник, си спомнеше великите имена в историята, той с погнуса се коригираше, че еволюцията не е само непрекъснат възход, а че и при нея има както напредък, така, макар и временно, връщане назад — атавизъм от маймунското стадо: Александър, Цезар, Чингис хан, Наполеон, Фюрер, Дуче…

Бъдещето — той вярваше в това, както вярваше в Дарвиновата теория — щеше да принадлежи на онова общество, което успееше да донесе на човечеството свободата, братството и равенството.

Свобода — но не буржоазната свобода да гладуваш.

Братство — но не библейското братство на Каин и Авел.

Равенство — само не равенството у маймунското стадо…

Той неволно тръсна глава. Ех, нелепост! Какви мисли са го обхванали — тъкмо тук, над пресния гроб. И то тъкмо сега…

И понеже бе изпълнил простия си човешки дълг, се залови да насече листа за хижата. Тогава пък видя скритата под храста пирога. Не би допускал, че покойникът ще да е бил без превоз. Приближи, огледа я. Беше плесенясала, обрасла с гъби и мъхове. Като я поостържеше, щеше да му върши чудесна работа. За по-малко от час поправи покрива. Сглоби си и друга стълба, подвижна, та да я вдига, когато се прибира у дома. За всеки случай. Чудно как изведнаж се бе почувствувал тук у дома.

Завари папагалите един до друг, както си мърмореха нежно. Женската пак бе сварила да донесе на другаря си някакви семена. И го чакаше да се нахрани, като го почесваше гальовно с клюн по главата. Човекът излезе на терасата. Запали цигара. Загледа се замечтан. Свободен! Най-сетне свободен!

И изпълнен с надежди. Щом като предшественикът му е открил диаманти, та били те „оризови зърна“, защо той да не намери по-големи? Макар и безименни. Ех, да не е „Кулинан“, или „Великия Могул“, или „Президент Варгас“. Поне няколко „бали“ — куршумчета или пък „Шапеу до падре“ — попска шапка, от тия над три карата, дето могат да ти пооправят сметките. И да се прибере в родината с цяла шепа лъскави камъчета. И ТЯ да го посрещне, без да се срамува, че се е завърнал дрипльо… Ако впрочем още го чака…

На близкото дърво висеше по обичая си на един клон, увиснал с гърба надолу, старият ленивец — в някаква гротескна поза, сякаш лишен от стави. Колкото е по-стар един ленивец, толкова е по-облагодетелствуван от природата. Повече водорасли са облепили козината му, направили са го незабележим, все едно, наръч сено, а не живо същество. Това е силата му — маскировката. И невероятната му мудност. С неуловими движения.

Бавно, почти страдалчески, ще речеш, понесъл върху своите плещи мировата скръб, той обърна наопаки маймунската си главичка с вечно тъжен, безнадежден израз към близката листна китка. Нямаше нужда да протяга ръка. Дългият му език придърпа клонката към роговите устни, заместващи резците, после я прехвърли между черните зъби, които я задъвкаха важно и съсредоточено.

Без да забележат неподвижния човек, на поляната излязоха няколко коати, майки с децата си. Вирнали безгрижно пъстрите си опашки, те претърсваха цялата околност — по земята и ниските клони, из пъновете и хралупите. Когато някоя откриеше какво да е лакомство, тлъста личинка или медена мравка, всички се струпваха отгоре й с алчно подсвиркване да й го отнемат. После отново се пръсваха с най-невинни изражения, сякаш не се е случило нищо.

„Всъщност това не е никаква дървесна мечка — помисли си човекът. — Повече някакъв хибрид между лисица и маймуна.“

Внезапно една майка изчурулика леко с характерния за рода си птичи глас. Детето й, което лудуваше недалеч от нея, наостри ушички, обърна острата си муцунка с лукавите си очички. И видя как се поклати заканително опашката й. При коати, както при кучетата и при много други животни, опашката замества речта. Послушно на нейния призив, то притича нататък, за да получи подаръка си, една шикалка, голяма колкото главичката му. Майката само му показа с нос какво да прави и то се заигра с нея.

А отстрани, притаен в храста, ги следеше със светнали хитри очи мъжкият коати от плаващото островче. Гледаше, душеше с дългия си нос и потръпваше с опашка. Какво ли си припомняше сега — дали родното стадо, от което го бяха изгонили, когато поотрасна, защото при майките остават само дъщерите, а самците скитат сами; дали играчките, които му подаряваше тогава и неговата майка: шикалки, разкривени плодове, отчупени клонки, довлечени от реката камъчета; дали топлината на съвместния живот; или пък…

Поддал се на тоя порив за взаимност, той излезе на поляната. Първата самка, която го видя, подсвирна рязко, отпусна опашка в знак на тревога и се метна на съседния дънер. В миг всички се озоваха по дърветата, заподсвиркаха гневно, заогъваха яростно опашки. Изтърваната при бягството шикалка остана да лежи на земята. Коати я помириса, побутна я и той за игра, после подскочи на дървото, върху което бе избягало играещото дете с майка си. Но тя го посрещна озъбена, враждебна.

Той записука умолително. Напразно. Останалите, разбрали вече каква е работата, наскачаха по земята, почнаха да го наобикалят с тихи закани.

Човекът не успя да види края на това злополучно запознанство. Защото тогава започна нападението. От всички страни налетяха върху хижата стотици дребни шарени маймуни, колкото катерици, с дълги опашки и живи бели личица. Позна ги — саймири, наречени „мъртвешки глави“.

Той скочи насреща им с размахани ръце, развика се, дано ги уплаши. Напразно. Те се втурнаха като вихрушка в хижата, откъдето се чу страшен вой и трясък, смесен с ядния крясък на папагалите и дрънкането на тенекиените кутии.

Пред всички, сякаш едновременно навсякъде, се мяташе огромен за съплеменниците си самец, два пъти по-голям от другите, явно, предводителят, и изхвърляше навън каквото му попадне.

Човекът удряше с юмруци, риташе, газеше и все не успяваше да проникне вътре, та да вземе някакво оръжие — ако не пушката, то поне мачета, да разгони тая шайка, да предотврати отчасти поне безобразията им. И все безуспешно. Това сякаш не беше нападение на обикновени маймуни, това беше вакханалия на побеснели демони, решили наведнъж да го лишат от всичко, с което случаят един път благоволил да му се поусмихне, бе му предоставил, да го захвърлят съвсем безпомощен в ада.

Ала не. Не го бе изоставил. Отвътре се чу гърмеж, някой пакостник бе докоснал спусъка, и цялата банда начело с гиганта излетя навън с писък, сякаш цял оркестър настройваше флейтите си. Пък и нямаше какво повече да правят. Бяха задоволили любопитството си, бяха установили какво притежава новодошлият, бяха задоволили и инстинкта си за разрушение.

Човекът се вмъкна вътре, грабна пушката, готов да изстреля всичките си патрони подир нападателите. За щастие се овладя навреме. Боеприпасите и без това не стигаха. Кой знае кога щеше да се сдобие с други?

Затова опита да възстанови донякъде нанесените му щети. Най-първо събра пръснатите по пода патрони. После изгреба разсипаната сол. И тютюна. Не можа да събере само хинина. Кутията, паднала вън, сред една локва, се бе изсипала там. Той сви устни. Трудно щеше да кара без него.

Цял час издирва и в хижата, и долу, по земята, разпиляното си имущество.

Най-сетне, стиснал за всеки случай оръжието си, седна пак на тераската. Отсреща още възбудените маймуни подсвирваха с флейтоподобните си гласчета и му обръщаха задничетата си да го плашат.

„О, господи! — почти на глас си помисли човекът. — Или, творецо! Или направо — еволюцийо! Как можа да ме създадеш от такива прадеди? Не намери ли нещо по-прилично? Та и до днес, в космическата ера, не можем да се отървем от маймунското си начало… Голяма шегобийка си ти, еволюцийо!“ И отново се сети за пакостите им. Много грижи щяха да му създават тия.

Не допускаше какви грижи пък щеше да му създаде раненият ягуар, който сега простенваше тихо на двеста разкрача от хижата.