Таряй Весос
Леденият замък (6)

1
Изчезването на Ун

Беше ли това само странен сън?

Ун и аз ли бяхме снощи заедно?

Да!

Когато сънят се разсея, тя отчетливо разбра: това наистина се бе случило. И смущаващо, и радостно.

Днес я бе обзело едно-единствено чувство — желанието отново да види Ун. Днес щеше да иде на училище и да се срещне с нея, днес това е възможно, сега всичко ще бъде другояче.

Сис поостана още в леглото, за да помисли за новото, което предстоеше. Придаде му тържественост, като си каза: завинаги ще остана приятелка с Ун. Направи го толкова интензивно и искрено, колкото можа.

Родителите й не задаваха повече въпроси. Не пророниха и дума за нейното необичайно прибиране снощи. Вероятно щяха да изчакат ден-два и да я поразпитат внимателно, между другото. Така по принцип постъпваха почти винаги, когато искаха да узнаят нещо.

Но сега нищичко нямаше да разберат! То се намира отвъд границата. И думичка нямаше да изтръгнат от нея, що се отнася до Ун. Прекалено крехко бе онова, което светеше в нейния поглед, за него не биваше да се говори.

Утрото започна както всеки друг път. Сис се облече добре, за да не усеща хапливия студ, взе чантата си и се отправи към училище.

Коя от тях щеше да пристигне първа? Пътищата им се пресичаха почти пред училището. Но никога не се бяха срещали там.

Дали Ун ще се чувствува неловко днес, мислеше си Сис.

Този ден беше по-мразовит от всякога. Високо над коприненонежния сумрак на утрото небето просветваше стоманеносиньо. Сега покрай пътя не я дебнеше нищо страшно, сутрешният мрак бе дори приятен и постепенно се разпръскваше. Струваше й се странно, че снощи направо бе загубила ума и дума от страх.

Какво ставаше с Ун?

Тя, разбира се, щеше да й го каже. Не ми се мисли за това. Просто ми се ще да сме заедно. Дори и нищо да не сподели с мен. А ако е нещо лошо, не искам изобщо да го знам.

 

 

Ун не беше дошла, когато Сис влезе забързано в топлата класна стая. Повечето от съучениците й вече бяха вътре. Някой я поздрави равнодушно:

— Здравей, Сис.

Тя не спомена пред тях нито дума за вчерашната среща. След онази размяна на бележки те тръпнеха от любопитство да узнаят нещо, но се сдържаха да питат. Щяха да изчакат да видят какво ще стане, когато се появи Ун. На Сис това беше ясно и тя бе решила за себе си, че веднага щом зърне Ун на прага на класната стая, ще отиде да я посрещне и по този начин ще покаже на останалите какви са техните отношения. Тази мисъл будеше у нея такава радост, че едва се сдържаше на мястото си.

Нима толкова се бе променила? Едно момиче от групата на нейните предишни приятелки я попита направо:

— Какво ти е, Сис?

— Нищо.

По всичко ли си личеше, че тя ги пренебрегва, очаквайки нетърпеливо идването на Ун?

Толкова ли зорки очи имаха? Да, да, но какво от това. Скоро всичко щеше да излезе наяве. Независимо от каквото и да било, ще се втурне към Ун, сияейки от радостта на приятелството им.

Нямаше ли най-сетне тя — новото в нейния живот — да се появи от сумрака?

Още не идваше. Почти целият клас се беше събрал. Дойде и учителят. Време бе да започне часът.

Учителят ги поздрави с добро утро.

Но нима Ун нямаше да дойде?

Отсъствието й веднага бе забелязано от катедрата:

— Ун я няма днес.

Урокът започна.

Ун я няма днес. Спокойна констатация. Вярно, може би защото бе напрегната, Сис като че долови лека почуда в гласа на учителя. Това сигурно бе убягнало на останалите. Днес отсъства един, утре ще е друг. Това надали будеше особено вълнение. В обемистия дневник бе отбелязано, че Ун днес не е дошла на училище. И толкова.

Сис неспокойно се въртеше на чина.

Знаеше, че Ун никога няма да избяга от училище. Следователно бе станало нещо необичайно. Сис веднага направи връзка с вчерашната им среща. Ами ако Ун просто не желае да се вижда с нея след вчера? Нима е дотолкова смутена?

В междучасието Сис се опитваше да се държи както обикновено. И успя, защото никой не й каза нищо. Никой не отрони и дума за отсъстващата, нея и бездруго я нямаше.

Училищният ден следваше своя ход. Късното зимно слънце се беше показало и огряваше докъдето стигаше през прозорците. Сис само чакаше то да залезе и денят да свърши, за да разбере какво става с Ун. Струваше й се, че времето тече бавно.

Следобед слънцето се скри зад мъглите. Още не беше изминало своя кратък път до хоризонта, а небето бе затулено от пелена, която бързо се превърна в сива и мъхеста обвивка от облаци.

Учителят от катедрата ги предупреди:

— Според прогнозата следобед времето ще се промени. Казаха дори, че може би ще завали сняг.

Сняг.

За пръв път тази година.

Дума кратка и наситена — „сняг“.

Самото й звучене беше особено. А какво съдържаше, знаеха всички в класната стая. Голяма част от живота им. Сняг.

От катедрата учителят продължаваше:

— И студът, слава богу, ще си отиде. — И после: — Но пък снегът ще покрие леда.

За момент учениците се натъжиха. Сякаш бяха чули за погребение или за нещо друго, също тъй прискърбно. Така поне прозвучаха думите от катедрата. Езерото блести като бронирана стомана. За последен път. Вече толкова пъти те, въпреки студа, се бяха носили по него на кънки. Но ето че днес на пързалянето им се слагаше край. От снега.

Когато следващият учебен час свърши, децата излязоха на двора, сняг още нямаше, но въздухът бе станал сив и ако си вдигнеш лицето, нещо невидимо го гъделичкаше. Огромната повърхност на езерото вече бе побеляла. Гладкото му огледало бе поело снежинките много преди земята да ги привлече.

Странно колко бързо всичко можеше да бъде заличено. Като равния, бял и мъртъв лед.

И ето че най-накрая отново стана дума за Ун. Следващият час започна с въпрос:

— Знае ли някой защо Ун отсъства?

Никой сигурно не забеляза как трепна Сис, ала тя тутакси се овладя. Учениците се спогледаха, но наистина нищо не знаеха.

— Не — гласеше единственият и най-достоверен отговор.

Учителят продължи:

— Чаках целия ден да се появи. Толкова нетипично е за нея. Може би се е разболяла.

Стана им ясно, че Ун тук е по-важна, отколкото бяха предполагали. Макар че сигурно осъзнаваха този факт, подминавайки го. Навярно често бяха чували колко умно отговаря тя в час, въпреки че странеше от тях и не търсеше близостта им. Ако все пак се случеше да се включи в игрите им, бързо и рязко се отдръпваше, заставайки настрана както дотогава. Дали пък не се надуваше, дали не искаше да се прави на недостижима.

Те впериха сините си очи към катедрата.

Чуха как учителят хвали Ун.

Той обхвана с поглед цялата стая, плъзна го между чиновете:

— Никой ли тук не другарува с Ун, никой ли не знае дали не е болна? Досега, от началото на учебната година, тя не е отсъствала нито веднъж.

Не получи отговор.

— Толкова ли е самотна? — настоятелно питаше учителят.

— Не, не е така!

 

 

Всички се обърнаха към Сис. Тя заяви, че Ун не е самотна, или по-скоро го извика. Сега седеше изчервена на мястото си.

— Ти ли се провикна, Сис?

— Да, аз.

— Познаваш ли Ун?

— Да.

По лицата на останалите се четеше съмнение.

— Добре, знаеш ли какво й се е случило?

— Не съм я виждала днес!

Изразът на Сис бе дотам странен, че учителят счете за необходимо да продължи този разговор. Той се приближи към нея.

— Ти каза, че…

— Казах, че съм приятелка на Ун — прекъсна го Сис.

Нека го знаят, помисли си. Някой, който седеше близо до нея, я погледна така, като че искаше да попита: „И откога сте приятелки?“ Затова тя побърза да добави припряно:

— Снощи бяхме заедно, така да знаете.

— Скъпо дете — намеси се учителят, — ние с нищо не сме те обидили.

— Да, но…

— И снощи Ун се чувстваше добре?

— Да, всичко беше наред.

— Хубаво. Тогава може би на път за вкъщи трябва да минеш покрай нея, за да разбереш какво се е случило. Знам, че тя си има свой маршрут, но ти би могла да направиш едно неголямо допълнително отклонение, нали?

— Да — каза Сис.

— Благодаря.

Всички я гледаха учудено, а в последното междучасие не спираха да я питат:

— Какво знаеш за Ун?

— Нищо не знам.

— Не ти вярваме. По държането ти личи, че знаеш нещо. Дори и учителят го забеляза.

Бяха малко заядливи. Още не бяха преглътнали факта, че Сис е отишла на гости на Ун просто ей така. Добре усещаха, че тя крие нещо, което не желае да сподели с тях.

— Ясно ни е, че знаеш нещо, Сис.

Погледна ги безпомощно. Внезапно се бе оказало, че около Ун витае мистерия, която единствено Сис бе разгадала.

 

 

Връщаха се към дома. Над тях бе надвиснало плоското небе. Все още само леко шумолене отгоре възвестяваше предстоящия снеговалеж. Сис предвождаше по-голямата част от групата, но добре разбираше, че всички ги занимава една-единствена мисъл: „Какво знае тя за Ун?“

Стигнаха до мястото, където Сис свиваше от пътя. Поспряха — днес обаче бе по-различно от друг път. Чувстваха се обидени и виновна за това беше именно Сис.

— Е, какво има? — попита ги тя остро.

Оставиха я да си тръгне. И тя забърза с всички сили по пътя към малката къща.

Ето че заваля и снегът.

Започна да натрупва. Привечер въздухът се постопли, както става при истински снегопад. Бели парцали се посипаха върху замръзналата корава земя, по скованите в лед склонове на планината. Наближаваше дома на Ун. Когато стигна, дворът на къщичката бе целият побелял.

Никой не се мяркаше.

Какво знам за Ун?

Те си мислят, че знам нещо.

И така да е, то засяга само Ун и мен. А може би и Бог, добави тя за всеки случай, загледана в снега, който се сипеше.

Една кратка и важна почивка по пътя.

Сред снежната виелица, когато още не бе минала през двора, Сис съзря лелята на Ун да излиза на прага. Господи, какво ли означава това? Тя усети, че нещо не е наред още докато вървеше към къщурката на Ун, а ето че сега и леля й излиза на стълбата, загледана в пътя. Защо?

С няколко дълги скока Сис се устреми към къщата, докато снегът не преставаше да вали. Следите й бяха първите по новия бял килим, който вече покриваше двора. През снежните парцали лелята, дребничка и самотна, й се стори посърнала.

— Нещо случило ли се е с Ун? — почти извика тя, преди Сис да е стигнала до стълбата.

— Какво да се е случило? — изумено попита на свой ред Сис.

Нещо не бе както трябва. Всъщност беше го предполагала.

— Питам защо идваш сама тук, без Ун.

Повече нямаше как да прикрива страха си.

— Но нима Ун не си е вкъщи?

Тъмните отвори на опасенията внезапно се уголемиха като широко зинали прозорци на страха. Объркани въпроси от двете страни. Безрезултатно и трескаво претърсване на къщата и плевника.

Напрегнато и припряно суетене насам-натам. В дома, а и наоколо нямаше телефон, затова лелята се завтече при по-отдалечени съседи, за да се обади оттам.

— Ще се мръкне и няма да успеем да направим нищо — вайкаше се тя и хукна презглава.

Сис пък се втурна към дома си. Сега имаше нужда от своите родители, от всяка тяхна дума. Снегът се стелеше, мракът вече се спускаше.

Момичето отново трябваше да измине същото разстояние, сега тичешком. Затрупан от снега, пътят й се видя чисто нов. Не срещна нито една кола, не видя никаква диря. Не мислеше за онова, което може би се спотайваше от двете му страни, а само за едно: да се добера по-скоро до дома, да разкажа, да предупредя.