Таряй Весос
Леденият замък (1)

1
Сис

Крехко бяло челце си проправя път в мрака. Единайсетгодишно девойче. Сис.

Макар да е следобед, тъмнината вече обгръща всичко. Мразовита късна есен. Звезди проблясват, но луна няма, а няма и сняг, който да отразява светлината, та мракът е непрогледен въпреки звездите. Мъртвешки смълчана гора от двете страни на пътя — в този час всичко живо и зъзнещо се е спотаило в недрата й.

Сис си мислеше за какво ли не, докато вървеше, топло облечена заради хапещия студ. Беше се запътила към почти непознатата за нея Ун. За пръв път й се случваше да отива на среща с някого, когото не познава, и затова се вълнуваше.

Изведнъж се сепна.

Силен грохот смути нейните мисли, очакването. Сякаш разцепи тъмнината, преди да заглъхне в далечината. Беше се пропукал ледът, сковал голямото езеро малко по-надолу. Опасност обаче нямаше, напротив, беше добър знак, трещенето доказваше, че ледът е здрав. То ехтеше като пушечна стрелба и прорязваше надълбоко под повърхността му пукнатини, тънки като острие на нож — ледът обаче ставаше още по-здрав и плътен до следващото утро. Тази есен се случи необичайно дълга, студена и безснежна.

Искрящ студ. Но Сис не се страхуваше от мраза. Не това я тревожеше. Грохотът в мрака я беше стреснал, но момичето се овладя и продължи да върви с твърда крачка.

Пътят до Ун не беше дълъг. Сис го познаваше, беше досущ като онзи до училището, само дето трябваше да свърне малко встрани. Затова и получи разрешение да тръгне сама, въпреки че вече бе мръкнало и родителите й малко се безпокояха. Следвай широкия път, предупредиха я вечерта, когато излизаше. Добре, щеше да ги послуша. Пък и самата тя се боеше от тъмнината.

Широкият път. Все пак си беше страшничко да върви по него сама. Гладкото й челце бе високо вдигнато, сърчицето тупкаше, сгушено в топлото палто. Беше напрегнала слух, защото от двете страни на пътя цареше прекалено дълбока тишина и тя знаеше, че още по-наострени уши следят стъпките й.

Затова трябваше да крачи неотклонно и уверено по втвърдения като камък път. Стъпките й следваше да отекват отчетливо. Поддадеш ли се на изкушението да се промъкваш крадешком напред, загубен си. А да не говорим пък, ако хукнеш, обзет от безразсъдство. Тогава ужасът би те тласнал направо в лудешки бяг.

Сис трябваше да стигне до Ун тази вечер. И щеше да успее. Мракът се спусна толкова рано, че можеше да поседи при нея достатъчно дълго и пак да успее да се прибере вкъщи преди лягане.

Интересно, какво ще науча у Ун. Със сигурност ще узная нещо. Чаках тази среща цяла есен, от първия ден, в който тази нова ученичка дойде в класа ни. Нямам представа защо.

Срещата им беше напълно ново и необичайно събитие, случи се точно онзи ден. След дълго очакване стана внезапно.

На път към Ун. С лек трепет на нетърпеливо очакване. Гладкото челце пори студеното въздушно течение.