Таряй Весос
Леденият замък (12)

7
Ун не може да бъде заличена

По този начин Ун никога нямаше да бъде заличена. Така реши Сис в своята стая. Там даде и обета си.

След седмица вече се вдигна на крак. Седмица със снежни преспи чак до прозорците и много будни нощи, през които не я оставяше чувството, че такъв сняг досега никога не е валял, но сега трупаше, за да засипе всяка следа от Ун. За да я унищожи напълно. За да не остави никакво съмнение в това, че тя никога не ще се върне. Че издирването е обречено на провал.

Тогава съпротивата й ставаше все по-силна и непреклонна. Тогава даваше обетите. А и в моментите, когато вестите от търсачите все повече се разреждаха. Когато възникваше чувството, че всичко е сякаш напразно.

Тя ще се върне. Тя трябва да се върне. Това си повтаряше Сис, затворена в стаята.

Никой повече не я терзаеше с въпроси. Някой бе запретил да я измъчват с тях. Безпокоеше се, че трябва да иде при лелята веднага щом оздравее — първото нещо, което щеше да направи.

Ако чакаха лелята да дойде да разпитва Сис, то чакаха напразно. Тя не се появи. Но Сис трябваше да я посети веднага щом се привдигне от леглото. Така й бяха казали.

 

 

Ярката картина от нощите с висока температура: Ун е тук, жива е и стои насред своята стая както тогава.

— Здравей, Сис.

 

 

И ето че Сис оздравя. Утре щеше да тръгне на училище и се боеше от това. Днес имаше среща със самотната леля. Едва ли щеше да избегне нейните въпроси. Тръгва натам.

Светъл зимен ден. Майка й малко предпазливо я бе попитала дали да не я придружи. Все пак предстоеше й трудна среща. Като че майката на Сис се боеше да я пусне сама.

— Не, ще ида без теб — бързо отговори Сис.

— Защо да не дойда?

— Не искам никого с мен.

Баща й се намеси:

— Най-добре е днес да идеш там с майка си, Сис. Не си ли спомняш колко зле се чувстваше, когато те разпитваха за това и онова.

Майка й добави:

— Тя ще те пита за Ун.

— Не.

— Ще те пита. Ще пита за всичко, което си чула за Ун. Досега не го е направила, защото ти така и не остана насаме с нея.

— Ще ида сама — отрони Сис уплашена.

— Добре, чухме това — съгласиха се родителите й. — Прави каквото искаш.

Сис чувстваше, че трябваше да позволи на майка си да я последва, че със своя отказ бе обидила родителите си. Но те не знаеха, че тя е длъжна да иде сама при лелята.

 

 

Запъти се бързо към усамотената къща. Дърветата наоколо бяха натежали от сняг. Домът изглеждаше пуст, макар че пътеката към входната стълба бе разчистена. Може би някой от мъжете бе изринал снега, лелята надали би се справила толкова добре. Някой се беше погрижил за нея и й бе помогнал да разчисти снега. Може би и сега не беше сама? Сис боязливо прекрачи прага.

Лелята беше сама.

— О, ето те и теб — рече, когато Сис отвори вратата. — Добре че дойде, оздравя ли? Разбрах, че си се разболяла от търсенето край реката.

— Вече всичко е наред. Утре съм на училище.

Изведнъж страхът й изчезна. Вместо това у нея се затвърди убедеността, че е направила много добре, дето е дошла тук.

Жената продължаваше:

— Да, знаех си, че не дойде, защото не си могла, а не защото не си смеела или пък си била притеснена. Но аз те очаквах.

Сис не отговори.

Лелята я остави малко така, после седна до нея.

— Ако те интересува нещо за Ун, питай — подкани я тя.

— Какво? — запита Сис, напрегната при мисълта, че самата тя ще отговаря на въпроси.

— Какво най-вече искаш да попиташ?

— Нищо — отвърна Сис.

— Толкова ли е тайно — настояваше лелята, но Сис не проумяваше. Възкликна:

— Нима няма скоро да я намерят!

— На това се надявам всеки ден, но…

Нима лелята вече не вярваше, че ще я открият? Нейните думи прозвучаха някак странно.

— Искаш ли да надникнеш в стаята й?

— Да.

Лелята отвори вратата. Сис веднага забеляза, че всичко там си е, както го знаеше от предишния път. Огледалото, столът, леглото, албумът на етажерката. Всичко беше на място. Разбира се, тя бе идвала тук неотдавна, само преди няколко дни. Не е задължително някой да е променял нещо в стаята й, мислеше си Сис. И всичко тук ще остане така, докато се върне. Лелята каза:

— Седни на стола.

Сис седна, както миналия път. Лелята се настани на ръба на леглото. Беше малко странно. И Сис не се сдържа:

— Защо Ун е такава?

— А каква именно? — попита предпазливо възрастната жена.

Двете преднамерено говореха за момичето тъй, сякаш с него нищо не се бе случило.

Сис каза предизвикателно:

— Тя е мила.

— Да, а също тъй и весела — в онази вечер, нали?

— И не само весела — изпусна се Сис.

— Не познавах Ун, преди да загуби майка си през пролетта — поде лелята. — Разбира се, бях я виждала, но не я познавах. А ти, Сис, още по-малко я познаваш. Тя не може все да е весела, щом загуби майка си преждевременно.

— Да, но има и нещо друго.

Сис се стресна в момента, в който произнесе тези думи. Но късно. Така или иначе, бе засегнала опасната тема.

— А какво именно? — попита лелята сякаш нехайно.

Сис веднага започна да отстъпва:

— Не, не знам. Тя не сподели нищо с мен.

И ето я тук — в злощастната примка, от която не можеше да се изтръгне. Лелята се доближи до тайната на Ун. Сис беше сгорещена и нервна. Това, което Ун бе казала, беше предназначено за нея, а не за добрата сродница.

Възрастната жена се приведе към Сис и заговори:

— Бяха тук и ме разпитваха, докато почти ме изтощиха, Сис. За всичко, свързано с Ун. Знам, че и теб са питали. Трябваше да го направят и никой не можеше да ги спре.

Тя млъкна. Сис беше нервна. Знаеше си, че разговорът с лелята ще тръгне в тази посока, но… Трябваше да се овладее.

— Извини ме, че те разпитвам, но аз съм й леля и смятам, че е малко по-различно. Не знам нищо повече за Ун от това, което всички знаят и са видели. Тя изобщо не споделяше нищо с мен. А на теб каза ли ти нещо по-специално онази вечер?

— Не!

Лелята я погледна, Сис смело пресрещна погледа й. Лелята се отдръпна.

— Не, разбира се, че не знаеш нищо повече. Не е за вярване, че Ун би ти разказала с подробности за разни неща още при първата ви среща.

— Не, не е за вярване — съгласи се Сис, която вече се почувства съвсем уверена. — Ами ако тя не се върне? — попита след малко момичето и веднага съжали за думите си.

— Без подобни въпроси, Сис.

— Добре.

И все пак получи отговор.

— Трябва да знаеш, че и аз си го мислех. Ако Ун не се върне, ще продам къщата и ще отпътувам. Не смятам, че мога да остана тук, въпреки че с Ун живяхме заедно само половин година… Добре, добре — продължи тя след малко, — нека не говорим за това. Ун може да се върне още двайсет пъти, няма значение, че досега не се е появила. Аз няма да пипна нищо тук, можеш да бъдеш сигурна.

Откъде можеше да знае това?

— Трябва да се прибирам — каза неспокойно Сис.

— Да, разбира се, че трябва. Благодаря ти, че дойде.

Лелята беше неизменно спокойна и любезна въпреки подозрението си, че момичето знае нещо, което не иска да сподели.

Сис забърза към къщи. Добре че това свърши.