Таряй Весос
Леденият замък (15)

10
Птицата

Дивата птица със стоманени нокти витае като тъмна мълния между два планински върха. Не каца, а се издига нагоре, носейки се все по-надалеч, неуморно, без цел, непрекъснато в полет.

Отдолу се разстила зимна шир. Птицата се рее над пустошта. Очите й я разсичат на ивици, от тях сякаш изскачат невидими късчета стъкло и светкавици, които прорязват мразовития въздух с погледа си.

Във висините тя е господар. Затова и наоколо няма други живи същества. Разперените стоманени нокти са леденостудени и разсичат със свистене въздуха.

Птицата разпределя пустошта на тесни ивици и спирали, сеейки смърт. Ако все пак някое живо същество бе оцеляло в храсталаците или в подножието на някое дърво, то мълнията от очите й се спускаше мигновено и косо към него, за да го погуби. Един живот по-малко.

Птицата не съзираше никой, който да й е равен.

Полетът над заснежените равнини бе за нея нещо обичайно, делнично. Тя летеше без прекъсване и не знаеше що е умора.

Живееше вечно.

Стремителна снежна буря се разрази над полята. На определени места земята се оголваше. Преспите се отделиха една от друга, времето не беше омеквало дори за малко. Вихърът навяваше огромни купчини сняг. След това настъпи ясно време със студено слънце.

Острото като нож око на птицата се взираше отвисоко в това преобразяване на пейзажа.

Сега се озова над ледения замък. Вятърът бе разпръснал снега отгоре му и палатът се показваше такъв, какъвто е. Птицата забеляза промяната и се спусна рязко надолу, прорязвайки въздуха с мълния. Направи рязък завой, описвайки дъга, и с позабавена скорост пое обратно, летейки покрай ледената стена. Сетне отново се издигна на главозамайваща височина и се превърна в черна точица нейде в необятния простор.

В следващия миг обаче отново рязко се снижи. Пак пресече мразовития въздух досами замъка с поразителна точност. Това беше една свободна птица, която не признаваше препятствия и понякога, когато сама го поискаше, се поддаваше на изкушението да ги пренебрегва изцяло.

Не можеше да се отдели от това място. Не можеше и да кацне или да се отпусне за кратък отдих. Само прелиташе безспир покрай ледената стена, подобно на тъмен порив на вятъра. Ту се издигаше устремно към хоризонта или спираловидно достигаше небето, ту отново се носеше покрай ледената стена, там, където бе само преди миг. Не бе същата волна птица както досега, чиито метални нокти разрязваха вятъра, а сякаш бе здраво прикована тук, към това място.

Станала бе пленница на своята свобода. И не можеше да спре. А онова, което виждаше, я объркваше и омагьосваше.

Някога щеше да се нарани до смърт при собствените си резки движения — в ивиците, на които разсичаше пространството, твърди като стъкло и невидими. Те цепеха въздуха. Един ден щяха да пронижат и нея.