Любен Дилов
Атомният човек (6)

На дъното

Джими Кук не предполагаше какъв интерес се надига към неговата личност по целия свят. Историята за открития под ледовете човек беше се промъкнала вече в списанията и вестниците. Тънкият усет на журналистите долавяше бъдеща сензация в опитите, които световноизвестният академик Северски и други видни физиолози правеха над трупа. Мълвата за съживяването на човека бързо достигна до ушите им, но те не смееха още да я публикуват, защото учените мълчеха. А те бяха решили, че съживеният човек трябва по-напред да се подготви и тогава да му се разкрие истината, която можеше да се отрази зле върху душевното му състояние. И те продължаваха да мълчат въпреки настойчивата обсада на журналистите, които непременно искаха да узнаят какво е станало с намерения труп. Светозар Лазов беше официално натоварен да се сближи с него и да го подготви, но Охрана на човека временно изгуби следите му на одеското пристанище.

Не, Атомният човек действително не знаеше нищо за това. Той седеше заедно с новия си познат зад стъклените стени на ресторанта и от смайване не можеше да проговори. Подводницата безшумно се носеше из глъбините на Черно море. Нейните светлини примамваха морските обитатели и те, като блъскаха муцуни в стъклените стени, с ужасени очи изчезваха отново в синкавия мрак. Риби, риби, риби! Тромави калкани отскачаха с разпрани гърбове от застигналите ги витла, плоскоглави писии се люшкаха като понесени от вятър книжни хвърчила. Подплашени рояци морски лястовички, скумрии и безброй други дребни рибки, сякаш лъскави облаци плуваха наоколо. Наближила подводен хребет, подводницата се издигна високо, разгони голямо стадо делфини, които, обезумели от страх, се запремятаха на всички страни. Ала главоломната им акробация не помагаше. Които се изпречваха на пътя на подводния кораб, веднага потъваха окървавени. Джими се изненада, че една подводница може да бъде по-бърза от най-бързите риби.

— Да не е с атомни двигатели? — попита той предпазливо.

— Да, разбира се.

— Значи, вие… Значи имате вече подводници и за мирни цели?

— Как за мирни цели? — не разбра българинът.

— Искам да кажа, така, за пътници.

— Естествено, за пътници. За транспорт не стават. Много са бавни. Използуват се за екскурзионни пътувания и за научни цели. Аз лично обичам да пътувам с подводница. Хем можеш да си починеш добре, хем се наслаждаваш на интересни гледки. На вас харесва ли ви?

„Хитро избягва въпросите! — реши Джими и отговори само с кимване. — Кой знае какви страшни военни подводници имат, щом пътническите им са така усъвършенствувани! А с тоя българин трябва да се внимава! Отбягва да говори на военни теми…“

— Вие какво работите? — попита го той.

— Аз ли? Космонавт съм. Така ми викат: Дино Космонавта.

— Космонавт ли? Какво беше то? А, дето изучават космоса…

— Не, аз съм само водач на ракета.

Джими опули очи. Гледай ти, на каква едра риба попадна! Тия болшевики имат значи ракета за космоса. Дори и водач са назначили! Няма да е зле да научи нещо повече по тоя въпрос. Може да потрябва.

— Е, и кога ще отлетите в космоса?

— След четири дена. Тогава ми изтича отпуската и… отново на път.

— Каквооо? Отново?

Но великанът че забеляза изумлението му и продължи спокойно да разказва:

— Бях в Одеса. На гости при сестра си. Там е омъжена. Много отдавна не бях я виждал. Просто се побърках през тия два месеца. Нас ни задължават с извънредни отпуски. Като рекли: почивай, та почивай! Чудех се какво да правя. Обиколих всички плажове на планетата и пак ми доскуча. Отвикнал съм от Земята. Но сега тия три дни ще се повеселим както трябва. Извинявай, трябва да поговоря с капитана!

Той стана от масата и спокойно се упъти да търси капитанската каюта. Джими изгледа едрата му фигура и с тревога помисли, че тук нещо не е в ред. Приказките, които тоя българин му изприказва така спокойно, приличаха на съчиненията на умопобъркан.

— Готово — рече българинът, когато се върна. — След десетина минути слизаме.

— Стигнахме ли вече?

— Не. Няма да ходим до пристанището. Капитанът се оказа любезен човек. Съгласи се да се отклони и да ни остави по пътя.

— Как така по пътя? Къде ще ни остави? — подскочи Джими.

— На дъното.

— Ха, ха, ха! — засмя се изкуствено Джими. — Вие сте остроумен човек!

— Намирате ли? — зачуди се българинът. — Какво остроумно има в това?

Джими го стрелна с подозрителен поглед. Шеги ли си правеше този човек с него? Или пък беше действително луд?

Но българинът не се шегуваше. Неочаквано пред стъкления нос на подводницата се появиха чужди светлинки. Така в тъмна нощ, като се изкачиш на някой хълм в полето, виждаш далече някъде да блещукат лампите на непознато село. Светлините бързо наближиха и в мрака изплуваха призрачните очертания на голяма сграда, потънала по загадъчен начин, както някога легендарната Атлантида, на дъното на морето. Джими седеше, отправил втрещени очи към този приказен подводен замък.

— Моля кажете… Но какво е това? Какво е това?

— Изненада номер първи. Това е клубът на петролодобивниците. Оригинално българско хрумване!

— Но как? — облещи се Джими. — На дъното?

— На дъното. Защо не? Петролът също го вадят от дъното.

— И тук живеят хора?

— А не. Това е увеселителен клуб. Работниците го използуват за почивка и развлечение. Ще видите всичко. Сега ще слезем.

Джими страхливо се огледа. Не му беше ясно как ще слязат, но също така му беше неудобно да проявява прекалено любопитство. Българинът явно се наслаждаваше на неговото недоумение.

— Интересно, другарю Кук, вие как не сте чували за този клуб? Та на времето, когато го построиха, всички вестници писаха за него. И телевизията предаваше откриването му. Сега, доколкото зная, на много места са построени такива подводни клубове.

— Не съм чувал. Аз, знаете, не чета вестници, а и телевизията рядко гледам.

Той искаше да каже още, че руски и български телевизионни предавания съвсем не могат да стигнат до Америка, но предпочете да си замълчи в очакване на другите изненади.

Подводницата забави хода си и навлезе в дълъг и тъмен тунел. После спря. Пътниците видяха как водата с буйно клокочене се спусна покрай стените и изчезна някъде. Светнаха прожектори. В тунела се появиха хора. На вратата на ресторанта застана предишният човек със сини дрехи.

— Моля, които искат да разгледат подводния клуб на българските петролоработници, да заповядат. Имаме петнадесет минути престой.

Изправиха се само няколко души, между които и нашите двама приятели. Другите продължаваха да седят равнодушно до масите, пиеха чашите си и невъзмутимо се разговаряха. Навярно те не за пръв път пътуваха насам и бяха виждали вече клуба. Въобще на Джими направи впечатление, че всички тези хора твърде малко се учудваха. А нима пред очите им не се редуваха чудеса на техниката и природата? Ето сега той слиза по стълбата от подводницата. Някакви мъже и жени устройват бурно посрещане на неговия спътник. Той представя Джими на приятелите си и всичко, това става на морското дъно. Може би на десетки или дори стотици метри под водата, там където преди човешки крак не можеше да стъпи. Имаше ли в приказките от „Хиляда и една нощ“ подводни дворци? В коя приказка кой цар живееше в такива палати? Не е ли това тук резиденцията на самия Нептун, капризния бог на моретата? Ето всеки момент той може да се появи и да размаха страшния си тризъбец. Ала вместо него и неговата свита от ужасни тритони и други водни чудовища из просторните салони се движеха хора, хубави и весели хора. В една от залите танцуваха, в друга играеха билярд, моникс и други, неизвестни игри, в трета седяха умъдрени над шахматни масички. Джими гледаше разточителния лукс, който цареше из всички тези стаи, кабинети и салони, лукс, какъвто няма сигурно в домовете и на първите милиардери в Америка, и се питаше как е възможно това да е само работнически клуб. Не беше ли това някакъв сън, чуден и невероятен, както могат да бъдат невероятни само приумиците на заспалия мозък?…

* * *

Три дни прекара Джими Кук на морското дъно. Три дни трая тази странна българска сватба, за която бе го довел случайният му познат. Ако го запитате сега, той сигурно не би могъл да ви каже с положителност сънувал ли е тези три дни, или действително ги е преживял.

След като го представи на всичките си колеги, чиито имена и лица Джими не можа да запомни, Дино го отведе в приготвената за тях стая.

— Сега да починем малко — каза му той. — След три часа започва сватбата и трябва да сме бодри. Гладен ли си?

— Не — отвърна Джими, — но с удоволствие бих подремнал. Тоя клуб поопъна нервите ми.

— Нима? — засмя се Дино. — Чакай, още нищо не си видял! Ти, братко, защо си такъв свит? Отпусни се! Приличаш ми на някоя кабинетна мишка. Какво току се плашиш от всичко. И защо си избрал тая професия? Хъм, музеен работник! Та това професия за мъже ли е?

— Такъв съм си — излъга Джими. — Но хайде да спим!

Той бързо се разсъблече и скочи в мекото легло. Умората отново бе започнала да сковава тялото му. Искаше му се да спи, да се наспи сега, пък после каквото ще да става. Не, той не е кабинетна мишка, нито пък е свит и страхлив, ала твърде много се струпа върху главата му през тези два дни. Без да мисли повече, той се отпусна и мигновено заспа!

Някъде свиреше тиха музика. Зелени прозрачни вълни заплискаха около него. Неочаквано заедно с вълните връхлетя една едра, длъгнеста риба, която налапа ръката му и го помъкна през гъста гора от черни водорасли. Джими се задърпа, за да се освободи. Някъде из вълните плуваха и други хора. Той трябваше да вика за помощ, ала знаеше, че отвори ли уста, веднага ще се удави и ужасен се замята в леглото. Събуди се плувнал в пот. Над него някой се смееше и го буташе енергично по рамото.

— Хей, това се казва подрямване! Юнак! Половин час не можем да те събудим.

Джими разтърка очи и видя надвесеното лице на новия си приятел. Той имаше на главата висока, рунтава шапка. Беше се облякъл в странна къса дрешка и дълги тесни панталони с увиснало дъно. Широк червен пояс стягаше панталоните и половината от гърдите му.

— Какви са тия дрехи? — попита той предпазливо, като се изправи в леглото.

— Хайде ставай, че закъсняваме! — отвърна Дино. — И за теб има костюм. Ще ти помогна да се облечеш. Ти май не си виждал такива дрехи? Това са стари български костюми. Преди двеста-триста години нашите прадеди са се обличали по този начин. Не ти ли харесват?

Той се завъртя пред огледалото и забоде над ухото си едно червено цвете. Джими облече чудноватите дрехи, разсъни се окончателно и дори му стана весело, като се оглеждаше в смешните гащи, които Дино наричаше потури. Явно предстоеше някаква голяма веселба, щом трябваше така да се костюмират. А той обичаше веселбите и на времето сред състудентите си се ползуваше с името на добър гуляйджия.

Влязоха в най-големия салон, който сега също беше преобразен. Посрещна ги гръм от викове и пронизителният писък на някакъв инструмент, приличащ на стар ковашки мех. Салонът беше постлан с чудни пъстри килими. Навред се търкаляха шарени възглавнички около ниски кръгли софри, отрупани с ястия и чаши. На Джими се прииска да седне веднага върху някоя от тия възглавнички, защото отново усети глад и жажда, ала Дино го дръпна. Хората, все млади мъже и момичета, облечени в национални носии, се подреждаха за някаква церемония. Най-отпред с бял воал над лицето стоеше булката. До нея, кривнал калпак, наперен и засмян, се перчеше младоженецът. Джими видя пред тях да застава един човек в широко черно наметало и шапка, която много приличаше на тенджера. Дълга брада поставяше в мрачна рамка младото му сияещо лице. Джими реши, че това е свещеник, и застана смирено. Той уважаваше духовните лица. Попът започна да пее и да размахва пушеща кадилница. Поставиха на главите на младоженците корони. Започнаха да се кръстят. Един млад момък неочаквано разпери ръце и завика нещо ядосано. Всички се разсмяха. Момичетата затуляха устните си, искаха да се овладеят, ала смехът напираше в очите им и те искряха в палава веселост.

— Какво стана? — попита Джими своя водач.

— Объркаха церемонията.

— Но това някаква игра ли е?

— Ами, да.

„С това шега не бива!“ — възмути се мислено Джими, но скоро ги оправда, като гледаше грейналите от радост лица на момичетата. Настроението обхвана и него. А какви хубави момичета имаше тук! Стройни, румени, руси, чернооки, кестеняви — различни, но красиви, красиви. Виж ти, какви били българките?! Вече за трети път той срещна нечий закачлив поглед. Потърси го отново, но в този момент гайдата оглушително писна. Задумка тъпан. Попът се спусна разгневен към музикантите, като запретваше широките си ръкави. Хората се пръснаха със смях.

— Безбожници! — развика се момъкът, който ръководеше обрядите. — Засрамете се! Това е светотатство. Ех, всичко провалиха!

Като видя, че никой не му обръща внимание, той махна с ръка и седна отчаян върху една от възглавничките. Младежите се наловиха на хоро и пъргаво заподскачаха. Джими, който скришом от Дино успя да гаврътне две-три чашки вино, с интерес загледа непознатия народен танц. Всички играеха задружно, момичетата викаха „ихуу“ и въртяха широките си поли, а мъжете с чудна бързина преплитаха крака, обути в меки цървули. Неочаквано една малка ръка хвана неговата, дръпна го силно и Джими се оказа в редицата на играещите.

— Скачайте! — подвикна звънлив женски гласец на английски език.

Джими погледна до себе си. Ето! Същият закачлив поглед. Същите очи, големи, тъмни и немирни върху зачервеното детинско личице.

— Скачайте!

— Не мога — отвърна сконфузен той.

— И аз не мога, но това е без значение.

Джими се наведе. Някъде долу чевръсто подрипваха две нежни крачета, явно не в такт с другите. Той не усети кога и неговите крака се раздвижиха. Виното играеше вече в кръвта му, а погледите на непознатата продължаваха да сипват огън в измъченото му през последните дни сърце.

Хорото свърши едва, когато всички плувнаха в пот и не можеха вече да си поемат дъх. Изпонасядаха по възглавничките, за да се подкрепят. Джими на свой ред се опита да привлече момичето към една от близките софри, но то отскубна ръката си, засмя се и избяга чак на другия край на салона. Ядосан от неуспеха, той си наля бързо нова чаша, изпи я и се залови да опитва различните ястия. Не се озърна, макар да чувствуваше, че там, от дъното на салона, тъмните очи продължаваха да го гледат любопитно.

— Как се чувствуваш? — запита го Дино, като едва успя да настани могъщото си тяло на възглавницата до него.

— Щом виното е добро, и аз съм добре.

— Това е отговор. Браво! А как намираш моите приятели?

— Онова момиче кое е? — попита с възможно най-равнодушен тон Джими. — Онова там, което говори с младоженката. Не се обръщай така нетактично, де.

Дино се разсмя и съвсем непринудено се огледа.

— Аха, Марина. Е, приятелю, няма що, имаш добър вкус. Това не е момиче, а жив огън. Все пак аз съм огорчен. Надявах се да харесаш някоя българка. Марина само наполовината е българка. Другата й половина е твоя землячка.

— Не съм казал, че я харесвам — намръщи се Джими.

— Тия работи не е нужно да се казват. Това момиче, знаеш, е с малко особен характер. Има една стара българска поговорка: „Ни се води, ни се кара“. Такава е Марина.

— Не разбирам защо ми разправяш тия неща.

Дино пак се засмя:

— Така, като предупреждение.

— Другата й половина, казваш, била моя землячка?

— Да, баща й е американец. Видна личност. Председател на градския съвет в Нюйорк.

Джими опули очи. Какво разправяше тоя българин? Какъв съвет! Ето че пак се натъкна на нещо напълно неразбираемо, на нещо тайнствено и непонятно, част от оная действителност, която толкова време вече го плашеше. Какво става с него? Побъркал ли се е, или пък онова проклето лекарство уплита мозъка му в загадки, налага му една чужда воля, която иска да сломи трезвия му американски разсъдък? Подводници, подводни клубове, атомни цепелини, макар и невероятно, би могло да се приеме. Техника! Но тия странни думи, които употребяваха всички? Тия любезни хора, които до един така свободно и безстрашно говореха английски? Тая празнина в спомените му от момента, когато попадна под леда, до събуждането му върху болничната маса? Не, по-добре да не пита! Винената мъгла се мотаеше в главата му и можеше да го издаде.

— Какво ти е? Май че те хвана любовната тъга — рече Дино.

— Глупости! Сигурно почвам да се напивам. А как е попаднала тая Марина тук?

— Дошла е за сватбата. Тя, мисля, е съученичка на младоженката.

— Аха.

Джими замълча известно време. Мислите му се люлееха тъжно и безсмислено, като голите клони на дърветата в мрачен есенен ден. Една сива, безименна мъка се разстилаше в гърдите му.

— Ще вървя да спя — каза той. — Уморен съм.

С несигурни стъпки той се отправи към спалнята, усещайки в гърба си забулената насмешка на Маринините очи.

* * *

Вторият ден продължи с още по-буйно веселие, изпъстрено с остроумни и забавни игри. Брачната церемония се повтори, но сега големият салон представляваше дъното на океана. Изкуствени водорасли се виеха покрай стените. Големи риби, раци, миди плуваха из синкаво осветения въздух, вързани на невидими нишки. За столчета служеха едри коралови буци, кой знае откъде пренесени тук в Черно море. В единия край на салона се издигаше голям трон, поставен върху гърба на гигантска костенурка. На трона седеше Нептун, богът на моретата и океаните, господарят на морските бури и ветрове. Той държеше в ръка легендарния си тризъбец и напълно приличаше на онзи Нептун, когото Джими още като дете беше виждал в илюстрациите към „Одисеята“. Цялата компания беше също така маскирана. Залата гъмжеше от най-разнообразни морски чудовища. Делфини с широки глави гонеха дългокосите русалки, люспести тритони се бореха с многоглави змейове. Единствен Джими седеше мирно на едно коралово столче и любопитно наблюдаваше веселата бъркотия. Внезапно Нептун удари с тризъбеца три пъти и залата се умълча. Неговата свита се струпа около трона.

— Верни мои раби, граждани на подводното царство! — започна морският бог с гръмовен глас. — Вашите другари, русалката Светломира и тритонът Люлин пожелаха по подобие на обикновените смъртни човеци да се свържат за цял живот в едно семейство. След като се посъветвах с моя брат всемогъщия Юпитер Гръмовержецът, аз реших да им дам своята благословия. Да излязат напред!

Свитата се размърда и с шепот и сподавен смях избута двамата младоженци пред трона.

— Тъй като това за пръв път се случва в моето царство — продължи строго морският бог, — за назидание на другите аз реших да ги накажа, като им отнема безсмъртието и вложа в гърдите им обикновени човешки сърца.

Тритонът и русалката изпискаха и се хванаха за ръце.

— Готови ли сте в името на вашето желание да се откажете от всички облаги на волните морски духове?

Младоженците се спогледаха и отговориха едновременно:

— Готови сме.

— Добре — рече Нептун. — Но не е само това. Да дойдат тук Сцила и Харибда!

Иззад трона изплуваха две ужасни чудовища с огромни морди и дълги остри зъби. Те застанаха от двете страни на младоженците, които уплашено затрепераха. Нептун отново удари с жезъла.

— Наказвам ви още, както обикновените хора, цял живот да плувате между Сцила и Харибда. Ако ти, русалке Светломира, погледнеш някой чужд тритон, то Сцила веднага ще те погълне. Ако ти, тритоне Люлин, задиряш някоя друга русалка, то Харибда моментално ще те разкъса.

— Това е твърде жестоко, царю всемогъщи! — обади се младоженецът.

Свитата се залюля от смях. Нептун заудря с жезъла.

— Думата ми на две не става. Все още не е късно да се откажете от вашето странно желание. Говорете!

Младоженците се прегърнаха.

— Решихме, о, царю на моретата и океаните — отговори патетично Люлин. — Не можем да се откажем. Когато край нас минава друг тритон, русалката Светломира ще си затваря очите. Когато около мен се завърти друга русалка, аз ще си връзвам ръцете.

Сцила и Харибда разочаровано затракаха със зъби. Един грамаден рак пропълзя до трона. На щипците му висяха две сърца. Нептун взе сърцата, които бяха нанизани на златни верижки, и ги закачи на гърдите на младоженците.

— Вие твърдите, че вашата земна любов е по-силна от всичко. Нека бъде така! Ако тя победи моите верни стражи Сцила и Харибда, то нека тя ви възнагради с десетки от красиви по-красиви тритончета и русалчици, които да разнасят славата й навред по всички морета и океани! Тогава… Тогава може би ще пожелая и аз да наруша законите на боговете. Но предупреждавам ви, пазете тия сърца, които сложих на гърдите ви! Те са обикновени човешки сърца и няма нищо по-нежно и по-чупливо от тях. А сега — жезълът отмери нови три удара — обявявам празникът на любовта за открит! Да излязат моите верни момичета русалките!

Свитата се отдръпна в широк полукръг. Няколко русалки се втурнаха в средата и грациозно затанцуваха под звуците на неизвестно откъде появила се балетна музика. В една от русалките Джими позна Марина. Тя беше полузагърната в прозрачен зеленикав воал. Черните й къдри се разливаха на буен водопад върху ослепително белите рамене. Долната половина на стройното й тяло, както и у другите момичета, беше покрита със сребърно люспесто ламе. За Джими в този момент тя беше същинска русалка. Струваше му се, че е невъзможно едно земно създание да бъде така блестящо красиво. Той въздъхна дълбоко и се стараеше да не гледа към нея. Русалките танцуваха превъзходно. Те сякаш не стъпваха по паркета, а плуваха из синкавозелените вълни на светлината. Нептун с комично задоволство гладеше брадата си. В очите на мъжете лъщеше нескривано възхищение. Внезапно сред балерините изскочи една голяма риба. Тя се опита да сграбчи някоя русалка, но те се разбягаха с викове из салона. Рибата остана сама в кръга, огледа се и махна отчаяно с перката си.

— Ех, това е да си паламуд! — проговори тя с дебел мъжки глас, почака да утихне смехът, изпъчи се и запя:

Виж какъв съм паламуд,

силен, важен и надут,

лапам стриди, лапам миди,

но…

Джими, който не разбираше думите, се приближи до приятеля си, за да му превежда. Песента с комична трогателност разказваше за изпълнения с нещастия живот на паламудите, които хората пържат, сушат на слънце, консервират. Дори и в любовта паламудите били нещастни по простата причина, че са паламуди. Джими се досети, че за българите паламудът е символ на наивен и несръчен мъж. Песенчицата му хареса. Сред бурни ръкопляскания рибата завърши тъжния си речитатив с „дълбокомисления“ извод:

Каквито щете вий бъдете,

нормални, кротки или луди,

но не бъдете паламуди!

Един след друг се заредиха нови номера. Джими все повече се учудваше. Тези млади хора около него до един се оказаха превъзходни артисти. Всеки умееше по нещо и го правеше с майсторството на виртуоз. Той не се стърпя и запита приятеля си:

— Какви артисти? — засмя се Дино. — Мъжете и повечето от жените работят в петролната промишленост. Но аз се радвам, че ти харесва. Нали ти казах, ние умеем да се веселим.

Двамата седнаха до масата, отрупана с ястия и бутилки. Програмата беше свършила. Едни ядяха и пиеха, други танцуваха и се гонеха из съседните стаи. Джими се чувствуваше добре. Гледаше весело около себе си и тайно завиждаше на другите мъже, които приятелски прегръщаха хубавите русалки и ги носеха във вихъра на буйни непознати танци. Ненадейно някой го дръпна изотзад за косата. Той се обърна и видя над себе си засмяно моминско лице.

— Не бъди паламуд! — извика му русалката и побягна.

Джими скочи след нея. Виното и обещаващата закачка го накараха да забрави къде се намира. Русалката се виеше около мраморните колони, развяваше воала си, провираше се хитро между танцуващите. В един от тъмните ъгли на голямата зала той успя да я настигне. Задъхана и поруменяла, тя се отпусна в ръцете му. Ала в този момент нещо здраво се обви около неговия врат, притисна гърдите му в железен обръч. Джими с ужас видя едно черно безформено туловище, което размахваше и сплиташе множеството дълги, гъвкави пипала.

— Аз съм октоподът на гузната съвест — заговори чудовището, като продължаваше твърде болезнено да стиска гърлото на Джими. — Лекомислието се наказва с удушване.

Девойката засрамено наведе глава, освободи се и избяга. Октоподът прибра пипалата си и се дръпна в очакване. Джими, разтреперан от яд, едва се сдържа да не се нахвърли върху неочаквания си съперник. Помъчи се да се усмихне, но устата му се разкривиха в кисела гримаса.

— Не се сърди, братко! — рече октоподът. — Може да е за хубаво.

Джими неочаквано съзря до един от мраморните стълбове ефирния образ на Марина и сърцето му се отпусна. Стори му се, че тя го гледа с укор. А ако тя е изпратила този октопод от ревност?

— Нищо, нищо, брате октоподе! Благодаря ти, че ми помогна да се опомня — отвърна той весело и бързо се върна при масата.

Тук той изпи на един дъх чаша вино, събра кураж и се отправи към Марина. Девойката смело посрещна погледа му. Дори първа започна разговора.

— Как сте? Искате ли да танцуваме?

Джими не очакваше такова посрещане и преизпълнен от щастие, сложи ръка на тънката й талия. Валсът и прозрачния воал, който обгръщаше стройното, гъвкаво тяло на момичето, още повече го замаяха. Марина беше наклонила глава и го гледаше открито и доверчиво. Пръстите и леко потръпваха в дланта му. Джими стана по-дързък:

— Вие ли изпратихте октопода? — запита той хитро.

— Да.

Той се сконфузи и замълча. Нейният прост и безискусен отговор го обезоръжи.

— Но аз изпратих и русалката — добави усмихната Марина.

— Хъм, значи паламудът съм аз? — обиди се Джими.

— Не, не сте паламуд. Но изглежда сте лекомислен.

Валсът опря. Джими продължаваше да мълчи със страдалческо изражение на лицето. О, той умееше да трогва моминските сърца!

— Хайде да се поразходим! — предложи девойката и го хвана под ръка.

Минаха през няколко салона и спряха в една отдалечена стая, чиято външна стена беше прозрачна. Зад нея трепкаха отблясъците на водата. Няколко рибки се стрелнаха близко до стената и изчезнаха в подводния мрак.

— Още ли не ви е минало? — попита Марина. — Не е хубаво да се сърдите толкова дълго, когато ви казват истината. Не ви ли е учила майка ви да бъдете самокритичен?

Джими не си спомняше майка му да го е учила на такива работи, но той сега и не мислеше за това. Той не мислеше въобще за нищо. Близостта на момичето и виното бяха размътили главата му. Той се обърна решително към нея, срещна тъмните й очи, които немирно искряха, и задъхало прошепна:

— Аз ви обичам, Марина!

Миглите на момичето сепнато затрепкаха, но то веднага се овладя.

— Това не е ваша заслуга и не ви дава право на нищо. Нека да говорим за друго! Разкажете ми нещо за себе си!

— Марина! Вие ме обвинявате в лекомислие, а не се ли отнасяте сама лекомислено към мене?

— Съвсем не. Вие сам разбирате, че аз искрено желая да станем приятели. Ние се познаваме едва от вчера, нали? Е, добре, аз още не съм разбрала собствените си чувства, а вие искате вече да вярвам на вашите думи.

Джими съвсем се обърка. Той беше срещал през живота си много момичета, ала никоя не бе му творила така открито и естествено. Марина сякаш разбра състоянието му и отново го хвана под ръка:

— Нека отидем да танцуваме! Очевидно, сега няма какво повече да ми кажете.

До късно през нощта те танцуваха все заедно, така че другите младежи започнаха да им подхвърлят шеговити забележки. Джими беше очарован. Нещо повече, той бе смаян от изящното остроумие и култура на тази девойка. Почувствува се до нея жалък и нищожен. Тя му говореше за музика, за литература, за живопис. Споменаваше имена, които той никога не бе чувал. За да участвува в разговора, той подхвърли веднъж, че много обича Бетовен, и дълго после се страхуваше да не го запита за някое негово произведение, защото освен музикалните ревюта на Бродуей и филмовите шлагери не помнеше да бе слушал друга музика. Много от това, което Марина му разказваше, беше съвсем извън границите на неговите способности да го разбере и той предпочиташе само да мълчи и сегиз-тогиз дълбокомислено да поклаща глава. Преди той нямаше лошо мнение за себе си, ала сега бе погълнат от грижата да прикрие своята некултурност. Момичето необикновено много му харесваше и глупаво щеше да бъде, ако го изпусне само заради това, че не разбира от изкуство. Така този ден донесе едно ново силно вълнение, което дълго не му позволи да заспи и което щеше и занапред да играе важна роля в неговия фантастичен втори живот.