Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Любен Дилов

Атомният човек

 

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ №40

Научно-фантастичен роман

За горна училищна възраст

 

Корицата, титулката и илюстрациите са направени от художника Александър Денков

Редактор: Ганка Димитрова

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Недялка Труфева

 

Българска. Дадена за набор на 25. VI. 1958 год.

Излязла от печат на 30. IX. 1958 г. Формат 1/16 59/84.

Печатни коли 18.75.

 

© 1958 Любен Дилов

Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“, София, 1958

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ София, 1958

История

  1. — Добавяне

Човек сред ледовете

Залата, в която влязоха Едуард Бентам и Светозар Лазов, се намираше в средата на едно грамадно, кръгло двуетажно здание, приличащо на прерязан наполовина цилиндър. Равният му покрив служеше за аеродрум на десетина лъскави торпили, които ту излитаха безшумно с голяма скорост, ту се връщаха и предпазливо кацваха на местата си. И само веднъж през деня до тях се приближаваха хора, за да прегледат състоянието на сложните механизми, които се виждаха през прозрачната броня на тези чудновати летателни тела.

Светозар се запозна с тях още в първия ден от пристигането си, но възторженото му удивление пред тези чудеса на техническата мисъл още не беше спаднало. И сега, когато Бентам с равнодушен глас разпореди на оператора да пусне всички „очи“ в квадратите, той отново с юношеска развълнуваност си представи как се стрелват стъклените торпили и мигновено изчезват в мъглата, гъсто обвила целия участък, предоставен им за наблюдение. Те можеха десетки часове наред да летят из въздуха, да се гмуркат под вълните на океана и да плуват около крайбрежните скали, управлявани само от ръката на мълчаливия техник, който седеше в удобно кресло пред голяма светеща карта на участъка и пред малък пулт с разноцветни копчета и ръчки. А с помощта на инфрачервените лъчи и на радиовълните тези торпили изпращаха пред очите и ушите на човека от хиляди километри разстояние образа и звука на всяко нещо, над което прелитаха през най-гъстите облаци или в най-дълбоките води.

Светозар погледна към пулта на оператора. Там светеха спокойно и топло много зелени лампички, което означаваше, че „очите“, както наричаха тук торпилите, бяха излетели вече на разузнаване. „Къде ли се реят сега?“ — помисли младият българин и като се доближи до оператора, сложи ръка на рамото му.

— Другарю Одон, как успявате да управлявате толкова много очи изведнъж? Няма ли опасност да се блъснат в някоя скала и да се разбият?

Операторът извърна глава към него и се усмихна. Изпъкналите скули на мургавото му лице и дебелите клепачи говореха за неговия монголски произход. Той беше мълчалив човек, вдаден напълно в работата си, но когато го запитваха за нещо от неговата специалност, отговаряше охотно и с големи подробности.

— Не се бойте! — отвърна сега той със своята добродушна, макар и леко снизходителна усмивка. — „Очите“ имат едно електронно приспособление, което автоматически ги отклонява от посоката, щом наближат някое твърдо тяло. Така е абсолютно изключено те сами да се блъснат о нещо. А ако се случи някое твърдо тяло, което има по-голяма скорост от тях, да ги застигне и удари, пак опасността не е голяма, защото тази стъклена обвивка, дето я видяхте, издържа много силни удари.

— Аха. Ами ако термоелементите и атомните батерии се изчерпат?

— Получава се навременен сигнал…

— Не досаждай на човека с профанските си въпроси! Уроци се вземат в извънработно време — подхвърли Бентам от мястото си. — Хайде сядай, че включваме екрана!

Американецът стоеше зад една дълга, отрупана с диаграми и скици маса. Такива маси имаше в просторната зала още няколко и до всяка една седяха вече по двама души, вдълбочени в своята работа. На задната страна се издигаха дълги стъклени рафтове, пълни с книги. Тук бе събрано почти всичко, писано от учените на всички епохи за Антарктика и за шестия континент, наречен Антарктида. Масата на Бентам стоеше най-близо до екрана, който представляваше едно голямо матово стъкло, заемащо почти цялата стена. Тънки синкави черти го разделяха на много еднакви полета, всяко от които не беше по-малко от два квадратни метра. Когато Светозар седна до своя приятел, екранът вече излъчваше белезникава светлина. После квадратите един след друг започнаха да се проясняват. Пред очите на хората заплискаха тежките черни вълни на неспокойния океан.

— Пусни №7 по крайбрежието! Скоро ли ще стигнат? — попита Бентам, който беше ръководител на геофизическата бригада.

— След две минути — отвърна операторът.

Светозар не свеждаше очи от магическите квадрати. В един от тях сред вълните се мярна някакъв бял предмет.

Торпилите летяха високо и с голяма скорост над Белинсхаузеновото море.

— Това какво беше в квадрат №3? — възкликна той.

— Кораб. Искаш ли да го видиш? — Бентам отново се обърна към оператора. — Върни №3 до кораба и го пусни ниско. Нашето гостенче изглежда не е виждало такива неща.

След малко в този квадрат изплува дългото тяло на един китоловен кораб. Торпилата слезе още по-ниско. По палубата на кораба се движеха хора, някои от които вдигнаха глави и почнаха да махат с ръце. Те бяха съзрели торпилата и сега я поздравяваха. Чуха се викове и отделни думи на неразбираем език. После над всички шумове, които идеха от екрана, се издигна един глас:

— Привет, товарищи! — викаше един глас на руски. — Поздрав от албанските китоловци!

— Албанци — каза геофизикът. — Храбър народ!

Светозар видя как крановете извличаха от водата убити китове и ги пускаха в зеещите гърла на трюмовете. Торпилата се отдалечи. Корабът изчезна от квадрата. Отново се залюля скучно и еднообразно бурната повърхност на безбрежния океан. Внезапно сред вълните се появи малка белезникава точка. Нарасна почти мигновено и се превърна в неголям катер, който с лек съсък се носеше бързо по водата, оставяйки след себе си дълга, разпенена диря. Изведнъж катерът намали скоростта. На десетина метра пред него лъсна гърбът на едно от плаващите чудовища. После без видима причина то подскочи над водата и се преобърна. Белият му корем заблестя на повърхността, подхвърлян от люлката на вълните.

— Това е то: ултразвуково оръдие! — възкликна Светозар презрително. — Видя ли как се преобърна като заек? А някога са ги стреляли с вързани за катера харпуни и се е случвало китът, само ранен, с часове да мъкне катера след себе си или дори да го преобръща. Изчезна романтиката, братко мой! Сега да убиваш китове е като да играеш на билярд.

Никой не обърна внимание на забележката му. Бентам бе свикнал на подобни оплаквания от приятеля си, който страстно се ровеше из миналото, а останалите бяха вдълбочени в работата си.

По другите квадрати почти едновременно из водата изникнаха скали, които блестяха на слънцето мокри и черни.

— Сега полека! — рече Бентам на оператора. — Пусни и №3 по крайбрежието! Нека отиде до полуострова Терстон и бавно да се връща назад.

Торпилите позабавиха своето движение и пред погледите на учените се заредиха невиждани картини. Там където допреди няколко часа блестеше още някой непредаващ се ледник, сега тъмнееше прогизнала от влага земя. Високи скали се показваха на мястото на вечните снегове. В долините бушуваха буйни реки или се утаяваха огромни езера.

— По-бавно! — повтори Бентам. — Другари, наблюдавайте внимателно и записвайте точно промените! В подножието на връх Улмер се образува голямо езеро. Аструк, отбележи точно местоположението! Езерото е затворено и ще се запази. Одон, дай очертанията му!

„Окото“ започна да обикаля по брега на езерото. В горния край на квадрата №7 всяка минута светваха цифри и букви. Това бяха точните координати на местността, които торпилата изпращаше автоматично в определени интервали.

Другите „очи“, за кой ли път вече, също така кръстосваха над обширната Елсуортова земя. Навсякъде гледката беше еднаква: вода, вода и нова, дишаща пара земя. Бентам неведнъж мислено се ядосваше, че му се падна за проучване такъв скучен участък. Наистина пред очите си той виждаше как се преобразува тази ледена пустиня в една жива и разнообразна природа и най-внимателно наблюдаваше прераждането й, за да даде точни познания на хората, които щяха да дойдат да работят сред нея. Ала първоначалният му ентусиазъм беше се поизпарил. Привърженик на онова течение в науката, което твърдеше, че под ледовете на Антарктида трябва да се е запазил целият облик на земята от доледниковия период, той упорито търсеше следите на миналия живот, който трябваше да е съществувал върху този континент през третичния период от историята на планетата, когато по нея са бродели между исполински хвойнови дървета и папрати гигантските ихтиозаври, косматите мамонти, кръвожадните динозаври. Всичко това е погинало, когато по неизвестни още причини топлите океански течения напуснали този край на света, за да отидат да размразяват заледената Европа. Тогава ледовете се преместили тук и погребали този живот за стотици хиляди години.

Сега ледената броня бе разбита и теорията — потвърдена. В другите участъци и особено в Уилксовата земя, която е най-близо до Австралия, експедициите ежедневно намираха цели купища замръзнали животни и дървета, втвърдени трупове на неизвестни птици. През тези дни всички музеи на света пращяха от нови експонати из историята на планетата. Само Бентам все още нищо не откриваше в своя участък. Той нетърпеливо караше „очите“ да летят съвсем ниско над земята, с надеждата да зърне първите следи на предишния живот, ала всички усилия досега бяха напразни. Геофизикът обясняваше това с предположението, че този край на Антарктида може би най-напред е започнал да замръзва, че всичко живо се е изтегляло на юг, че растителността е погинала още преди първото заледяване и се намира закрита под почвения нанос, но тези предположения щяха да се докажат по-късно, при разкопките. А сега той не можа да открие дори следи от минали експедиции. В другите участъци бяха намерени много изоставени старовремски моторни и обикновени шейни, които някога са били теглени от кучета. Намерен бе трупът на загиналия Лауренс Уатс от експедицията на Скот, намерени бяха телата и на други самоотвержени изследователи, паднали в непосилна борба със снежните урагани. Целият този свят на героизъм и себеотрицание обаче не беше оставил никакви следи в участъка, който наблюдаваше Бентам. От 1935 год., когато Елсуорт, за пръв път прекоси тази земя от Южните шотландски острови до Китовия залив и бариерата Рос и й даде своето име, тук не бяха идвали много експедиции, защото поради достъпността си тази земя бе лесно изучена, а пътят до Южния полюс, който винаги бе съблазнявал учените, през нея беше дълъг и те предпочитаха други пътища. Освен това тук през миналите столетия бяха правени изпробвания на атомни и водородни бомби и те вероятно бяха заличили останките от предишните експедиции. А това, което въпреки всичко бе останало, сега буйните води го смъкваха в езерата и океана.

Понякога Бентам почти забравяше, че задължението му като ръководител на геофизическа бригада е да наблюдава само промените, да изучава само структурата на новооткритата земя. Дълги часове наред той се взираше внимателно в екрана или пък отчаяно се качваше на собствения си всъдеход и с дни се губеше из необитаваните пространства в търсене на така желаните останки от миналите епохи. Наблюдателите от Охрана на човека обаче скоро му забраниха тези рисковани екскурзии и го заплашиха, че ще му отнемат всъдехода или ще поискат отзоваването му. Тези неуспехи го правеха мрачен и раздразнителен и едва пристигането на неговия приятел Лазов успя да възвърне доброто му настроение.

— Светозаре — каза той сега шеговито, — виждаш ли това езеро? Непременно ще дойдем догодина да се изкъпем в него. Съгласен ли си? Та ние сме първите му откриватели!

— Аз и сега съм готов. Кога най-сетне ще направим една екскурзия? Омръзна ми да гледам всичко само на екрана.

— Приятелите от ОЧ не дават — отвърна Бентам. — Но ще направим един излет, бъди спокоен! Искаш ли шоколад?

Той извади от джоба си две дълги парчета, обвити в станиол, и подхвърли едното към Лазов. Българинът го хвана във въздуха и в същия миг рипна като убоден.

— Еди!

— Какво има?

— Човек! В седмия квадрат!

Бентам скочи възбудено и доближи до екрана.

— Човек? Къде? Одон, върни малко №7!

Всички геофизици бяха станали от местата си и със затаен дъх се взираха в посочения квадрат. Там се чернееха мокрите и бляскави скали на висок планински хребет.

— Какво е това? — попита нетърпеливо Бентам.

— Южният склон на връх Улмер — отвърна помощникът му Аструк.

— Видяхте ли координатите?

— Не.

Изминаха десетина минути в напрегнато търсене. Торпилата пълзеше на няколко метра от земята, ала нищо друго не се виждаше освен камъни, черни, влажни, безразборно нахвърляни от разрушителната ръка на първичната природа.

— Нищо няма. Така ти се е сторило — разочаровано въздъхна геофизикът.

— Еди, моля ти се! Съвсем ясно го видях. Лежеше на една равна, малко издадена скала.

— Ще върна „окото“ до езерото — обади се операторът — Помня горе-долу пътя му. А вие записвайте координатите!

Търсенето започна отново. Бентам усети в очите си парлива болка от силното напрежение, ала не смееше нито за миг да отклони погледа си.

— По-добре дай всички „очи“ около върха! — нервно заповяда той. — Другари, моля, по местата си и наблюдавайте всеки своя… Стооой! — гръмна гласът му в залата. — Ето го! Ура! Одон, миличък, задръж №7!

Но операторът си знаеше работата. Той беше свалил вече ниско торпилата и всички видяха сега ясно човека, който лежеше спокойно и невъзмутимо на скалата, издадена над дълбока пропаст, в чието дъно клокочеха водите на буйни ледникови порои. За миг се мярна лицето му: синкавобледо, със затворени очи и здраво стиснати устни. После го видяха пак, още по-близо. „Окото“ бавно кръжеше над него. Радостта на Бентам изведнъж се превърна в трескав импулс.

— Така. Координатите са ясни. Дотам е не повече от 850 километра. Одон, намери наблизо място за кацане! Ще вземем всъдехода. Не изпускай човека от квадрата!

Той изхвърча навън и хукна към близката площадка, където стоеха неподвижно няколко големи експедиционни всъдеходи. Един от техниците се опита да му пресече пътя, но той го сграбчи под ръка и го помъкна със себе си. След него запъхтян тичаше Лазов.

— Ей, Еди! Мен къде оставяш? Аз гост ли съм ти, или какво?

— Идвай! — викна Бентам, без да се обръща. — А ти, другарю — каза той на техника, — бързо събери другите и пригответе моя всъдеход! Трябват ми въжета, пики, железни куки, чук. И една носилка сложете!

Те бяха стигнали вече до всъдехода, когато един едър, рус мъж, който носеше над джобчето на блузата си златната значка на ОЧ, приближи мълчаливо до тях.

— Кажете да насочат пеленгатора[1] към връх Улмер! — продължаваше разпорежданията си геофизикът.

— Защо ще летите нататък, другарю Бентам? — попита любезно представителят на ОЧ. — Нали знаете, че ви е забранено? Имате ли разрешение?

— Махнете се от главата ми с вашите разрешения! Аз открих човек, разбирате ли? Човек открих, а вие разрешение ми искате!

Представителят на Охрана на човека се усмихна спокойно:

— Никак не сте любезен, другарю Бентам! И Диоген навярно не би крещял така, ако би открил човека, когото е търсел с фенер. А при това той е живял в една варварска епоха.

— Приятелю — снижи гласа си Бентам, но тонът му беше убийствено язвителен, — скъпи приятелю, моля ви не ме задържайте с вашето „блестящо остроумие“! Предстои ми важна работа. Открихме човек сред ледовете и трябва да го приберем. Човек от миналите епохи.

— Но защо не обадите в спасителната служба? Аз ще съобщя.

— Та не разбирате ли, той е умрял преди стотина години навярно. Какво ще го спасявате? — засмя се Светозар. — „След дъжд качулка“, са казвали на това неговите съвременници.

Мъжът със златната значка се сконфузи и прибра в чантата си малкия предавател, който бе успял вече да настрои на вълната на спасителната служба.

— Значи така! Умрял преди стотици години? Но това е интересно! Ще дойда и аз. Все пак трябва да има хора от ОЧ.

— Това е вече друго! — тупна го Бентам приятелски по рамото. — От такъв мъжага като вас ще имаме нужда. Хайде качвайте се в машината!

След няколко минути всъдеходът потрепера леко, зад кабината се показа голямо витло, което бавно издигна стоманеното му туловище нагоре. На петдесетина метра височина заработиха газовите турбини. Малките сгъваеми криле се разгънаха, витлото се скри отново в своята кутия и машината, която много приличаше на едър кашелот, се стрелна в замъгленото небе.

— Знаеш ли какво значи това откритие? — говореше Бентам възбудено на приятеля си. — Един истински, напълно запазен човек от миналите столетия! Антрополозите ще ме понесат на ръце, като им го предам.

— Не разбирам защо се вълнуваш толкова? — възрази Лазов. — Има много балсамирани хора от преди двеста — триста години. Ако беше някоя египетска мумия, да! А то… Древните българи са казвали…

— Стига с твоите древни българи, че ще те изхвърля от самолета! Не ми е сега до поговорки!

— Ааа! Ти си значи против културното наследство? Ти се ядосваш?

— Не се ядосвам, а се радвам. Радвам се, че най-после открих нещо в моя район.

— Моля, моля! Да сме наясно! Аз пръв го видях.

Бентам не отговори на закачката. Мислите му бягаха далеч напред към човека, който лежеше върху скалата, мъчеха се да разгадаят тайната на неговата странна смърт сред безлюдните брегове на този далечен край. Кой ли беше този храбрец и какво го беше изпратило тук на хиляди километра от цивилизацията? Той трескаво ровеше в паметта си прочетеното върху експедициите из Елсуортовата земя, но не си спомняше за някакъв загинал участник.

Русият шведец, такъв беше човекът със златната значка, седеше на седалката зад тях, ала непрекъснато се надигаше, за да поглежда през рамото на Светозар към екрана на инфрачервения далекоглед.

— Погледнете! — посочи Бентам екрана. — Вече сме над шестия континент. Гледайте и се радвайте! Малцина са имали досега щастието да го видят в този му вид.

Всъдеходът се носеше над голи скалисти хълмове, по които блестяха още нестопени глетчери, над обширни долини, запълнени с мътна пенеста вода. Успоредно с него летеше една от торпилите на Одон, която им показваше пътя към мястото, където трябваше да кацнат. Монголецът продължаваше спокойно да седи пред пулта си, но тесните му, зорки очи наблюдаваха сега и полета на малката експедиция.

— Вдигай високо, наближавате хребета! — изкомандува той.

Гласът му се понесе от малкия микрофон на пулта към предавателя на летището и оттам през облаците догони ушите на пилота. Скоро стрелките на висотомера затрептяха на четири хиляди метра. Под машината се разстла дивият зъбер на хребета, чийто най-висок връх носеше странното име Мария Луиза Улмер, останало както повече названия на местности в Антарктида от миналите векове и загубило сега своя смисъл.

— Внимание! — долетя отново гласът на монголеца. — Намирате се над върха. Гледай „окото“!

Торпилата беше минала под всъдехода и лъскавото й отражение изплува върху екрана на далекогледа. Така, както се носеше сред гъстите облаци, тя много приличаше с късите си, но широки колкото две трети от тялото й криле на онези океански риби, които имаха чудното умение да изскачат от вълните и като птици да прелитат на малки разстояния. Сега тя внезапно забави хода си, направи един кръг и леко се спусна надолу. Всъдеходът послушно я следваше. Върху стъклото на екрана летецът внимателно оглеждаше мястото, което Одон им определяше за кацане. Беше една не много широка и сравнително равна скала, каквито рядко се срещат сред тази планина от вулканичен произход.

— Приземявай! — викна Бентам.

Пилотът натисна един бутон и шумът на газовете в дюзите постепенно утихна. Едновременно с това горното витло автоматически влезе в действие и бавно заспуска машината към скалата. Лек тласък… и те кацнаха върху нея. Бентам се изправи, след него Светозар.

— Хайде — рече той весело, — на тази земя никой не е стъпвал до днес. Да извършим този исторически акт!

Той хвана дръжката на вратата и в същия миг усети как всъдеходът се заклати. Погледна към пилотското място, отвори уста, ала не успя да извика…

Извика Одон, извикаха и няколкото асистенти, които стояха пред големия екран в залата на остров Шарко̀. Те ясно видяха как скалата, върху която бе застанал всъдеходът се олюля, как се откъсна и с грохот се свлече надолу. Носила върху себе си хилядолетия наред ледове и сняг, тя беше се просмукала от влага при рязката промяна на температурата и сега не издържа тежестта на машината. Заедно с нея всъдеходът неудържимо полетя в пропастта, като се преобръщаше и раздробяваше камъните с металната си броня. После се изгуби в мътните води на езерото, което запълваше дъното на пропастта.

Одон запази самообладание и докато другите се спуснаха с изплашени викове да организирват спасяването на другарите си, той отново закова очи на екрана. Скоро още една от торпилите закръжи над мястото, дето беше потънал всъдеходът. „Ако не са отворили вратата, няма голяма опасност — мислеше той, но от челото му се стичаха едри капки пот и мокреха побледнялата кожа върху издадените му скули. — Дано само не са се убили при падането! Колко пъти се преобърнаха само, колко пъти… Аз съм виновен.“

Изведнъж над водата лъсна стъкленият купол на всъдехода. Той бе удържал. Показа се и част от едрото туловище на машината. Тя се завъртя на място, бурно клатушкана от водите на един огромен порой ледникова вода, който наблизо се изливаше в езерото.

* * *

Единствен шведецът бе успял да легне в креслото и хванал се здраво за дръжките, с нечовешки усилия беше се предпазил от сериозна контузия. Щом всъдеходът спря във водата, той се изправи внимателно и се огледа. През стъкления капак се виждаше вода и сиво небе. За щастие машината бе успяла да изплува и сега безпомощно подскачаше по вълните. Шведецът беше спокоен и разсъдлив човек. Той бързо съобрази, че няма опасност да бъдат завлечени нанякъде, защото езерото беше затворено, и веднага се зае да помогне на пострадалите си другари. Бентам и Лазов лежеха в безсъзнание, ала той не откри никакви сериозни наранявания. Само лявото слепоочие на геофизика беше одраскано и от него се стичаше тънка струичка кръв. По-тежко се оказа положението на пилота. Той беше дошел на себе си, но изглеждаше да има счупено ребро, защото изпитваше силни болки в дясната страна на гръдния кош. Шведецът намери аптечката здрава и скоро заби иглата на спринцовката във вената на пострадалия. Както всички служители от организацията Охрана на човека и той имаше твърде солидни медицински познания. След като облекчи по този начин болките на пилота и му сложи още една, укрепваща сърцето инжекция, той измъкна Бентам и Лазов изпод седалките, където беше ги запратил последният удар, положи ги на пода и заподнася под носовете им шишенце амоняк.

Геофизикът се събуди пръв. Огледа с помътнели очи разнебитената вътрешност на всъдехода, попипа превързаната си глава, после се надигна и весело се усмихна на шведеца.

— Здравей, ОЧ! Каква стана тя? Къде сме?

— В някакво езеро под върха. Плаваме.

— Аха! — Бентам стана и с охкане протегна контузените си крайници. Ненадейно той съгледа своя гост да лежи блед и неподвижен и коленичи разтревожен до него.

— Светозаре, приятелю…

— Не се свестява — каза загрижено шведецът. — Страхувам се да не е силно мозъчно сътресение. Да опитаме с изкуствено дишане! Хванете краката му!

Той клекна зад главата на Лазов и почна ритмично да движи отпуснатите му безволеви ръце нагоре и надолу покрай тялото, като постепенно увеличаваше бързината на свиванията. От предната част на кабината се чуваха охканията на пилота. Всъдеходът продължаваше да се мята из водовъртежите. Вълните го подхвърляха, разбиваха на хиляди пръски гребените си в неговия купол. Непрестанното люлеене много пречеше на двамата мъже, но плувнали в пот, те не прекъсваха нито за миг своите усилия, въпреки че ръцете им отмаляваха, а и следите от ударите бяха все още твърде болезнени. Едва след десетина минути Лазов въздъхна тежко веднъж, два пъти, изпъшка мъчително и вдигна бавно клепачи.

— Хей, Светозаре — зарадва се Бентам. — Хайде ставай! Аз изпълних обещанието си.

— Какво има? — попита шепнешком младият българин. Погледът му беше все още унесен и неразбиращ.

— Ето езерото, в което ти обещах да се изкъпем. Само че не носим бански костюми. Ще може и без тях, нали? Вероятно на този плаж няма да има жени.

Лазов през болките, които стягаха главата му, си припомни станалото и на лицето му трепна безпокойство. Той усети и странното движение на машината.

— Плаваме ли? Чувствувам се като разглобен.

— Няма ви нищо — успокои го шведецът. — Полежете тук, докато ви попремине! Ето малко вода, пийнете!

Той му подаде санитарната бутилка, направена от нечуплива и еластична материя.

— Сега да се запознаем с положението и да внесем малко ред в къщи — рече неуморимият Бентам. — Не обичам безпорядъка, а може и гости да ни дойдат.

Той притежаваше изключително хладнокръвие, създадено в спорта и странствуванията из планините, където често го водеше професията му. А и най-тежките изпитания не можеха да убият жизнерадостната му шеговитост.

Двамата с шведеца внимателно запреглеждаха машините и апаратурата. След малко към тях се присъедини и Светозар. Много от по-фините инсталации бяха изпочупени. Дюзите не работеха, не работеше и витлото за издигане с отделния мотор, чиято кутия беше жестоко сплескана от камъните. От свързочните апарати беше останала само една жалка купчина счупени стъкла и изпокъсани жици.

— Хъм, дано са ни открили! — смутолеви загрижено Лазов. — Иначе е възможно да влезем в страниците на историята като героични жертви на великото преобразувание на Антарктида.

— Чакайте! — светна лицето на шведеца.

Той отвори бързо чантичката си, която неизменно висеше през рамото му, и извади малкия предавател. Огледа го — беше здрав. Измъкна сгъваемата антена и предпазливо отвори горния прозорец на капака.

— Живи сме — литна гласът му в ефира. — Един тежко ранен, останалите са здрави. Намираме се… — тук той се прекъсна, защото в същия миг съгледа торпилата, която мина над главите им и се изгуби в облаците.

— Пращаме летящия кран — зачу се тих отговор из миниатюрния репродуктор. — Друго не можем да пратим, защото няма къде да кацне. Ще издържите ли? Той лети бавно. Едва след три часа ще бъде при вас.

— Добре — отвърна шведецът. — Чакаме.

— Всичко хубаво!

— Драги ми ОЧ — засмя се приветливо Бентам. — Ето че вие свършихте най-много работа от всички ни! А ние дори не знаем името ви.

— Даг Амер — каза скромно шведецът.

— Приемете сега нашата искрена благодарност, другарю Амер, и кажете какво ще правим през тези три часа! Така ли ще стоим тука като птиченца в клетка? На мен много ми се иска да се поразходя до върха. Ние като че ли забравихме за какво сме дошли.

— Но какво може да се направи? Всъдеходът е повреден.

— Ще опитаме нещо — Бентам се отправи отново към пилотското място и седна зад волана.

— Проверете и моторите за земно пътуване! — изпъшка раненият летец.

— Лежи спокойно, приятелю! Всичко е наред — каза Бентам и натисна някакво копче. Лампичката на пулта не светна, обаче след малко едно глухо зумтене мина през металното тяло на всъдехода. Енергия имаше и моторът беше в изправност. Подводното витло, което се задвижваше също от този мотор, беше повредено, ала гъсеничните вериги се завъртяха. Техните стоманени плочки загребаха водата и съвсем бавно придвижиха тежката машина напред.

— Храбра машинка! — зарадва се Бентам. — Даже и с веригите може да плава.

Той насоча носа й към близкия бряг, който беше стръмен и осеян с хаотично разпилени едри камъни.

— Не е ли по-добре да останем във водата? — обади се шведецът. — Оттук по-лесно могат да ни вдигнат.

— Прав сте, Амер! И все пак няма да ви послушам. Не ми се сърдете, но никак не ми се стои на едно място. Та за тия три часа ние можем много работа да свършим.

— Както искате — вдигна рамене Амер. — Вие сте ръководител тука.

Всъдеходът пръхтеше тежко и едва-едва се приближаваше към сушата. Най-после веригите му преодоляха окончателно последния водовъртеж, захрущяха по камъните и се закрепиха здраво на брега.

— Готово. Слизай!

Пред очите на тримата мъже се откри великолепната гледка на една дива и страшна в своята девственост природа. Те се намираха на стената на огромен конусовиден кратер, чието дъно беше запълнено от водите на новото езеро. На няколко места по стръмните стени на кратера, подобно на водопади, падаха буйни, пенливи порои. Високо над зъбатия хребет плуваха върху крилете на бързия вятър бели кълбести облаци и техните сенки пъплеха като грамадни допотопни чудовища по скалите. Изкуственото слънце не се виждаше, ала хората веднага почувствуваха палещия му дъх. Въздухът беше толкова влажен и топъл, че се дишаше трудно и потта веднага залепи тънкото бельо по гърбовете им.

— Ужасна горещина! — намръщи се Лазов. — Чувствувам, че се топя като снежен човек. Още малко и от мен ще остане само една локвичка вода. Имайте предвид, че човешкото тяло се състои от 70% вода и се съобразявайте с този факт!

— Процентът у тебе може да е и по-голям! — отвърна заядливо Бентам, докато се събличаше. Тялото му, навлажнено от потта, лъсна с атлетическото си телосложение като бронзова статуя на олимпийски състезател. — Предлагам да отидем до човека. Може би ще успеем да го свалим. Така ще спестим ново идване.

— Хъм, доста е стръмно — погледна към върха шведецът. — Но ако решите, ще дойда с вас.

До мястото, откъдето бяха паднали, нямаше повече от сто метра, ала пътят им трябваше да мине по склона на една страховита урва, осеяна с мокри и трошливи камъни. Геофизикът беше опитен планинар. По негово указание те се завързаха един за друг с тънко въже, направено от изключително здрава синтетична материя, въоръжиха се с по един алпийски бастун, взеха куките и чукчето и поеха нагоре. Пръв, като внимателно опипваше камъните, тръгна Бентам. След него по следите му стъпваше Светозар, а едрият шведец влачеше накрая и носилката. Трябваше често да спират. Горещината и хлъзгавите скали изискваха много усилия за всяка крачка. Връх Улмер не искаше така лесно да се даде на своите първи покорители. А те с голите си запотени тела представляваха една твърде странна картина на фона на тази необуздана природа.

— Забравихме нещо важно — каза Амер, когато тримата се събраха отново при една от многобройните почивки. — Ако не маски, то трябваше да вземем поне по една кърпа за нос. Трупът навярно много се е разложил.

— Наистина — призна Бентам. — Но да се върнем е изключено! — Още малко остана догоре.

Скоро те стигнаха до мястото на коварната скала, която беше ги пратила в езерото, и когато се изправиха облекчено, за да се огледат, веднага зърнаха на двадесетина крачки встрани трупа на човека от миналото, до самия край на пропастта. Над главите им като изневиделица се появи с тихо свистене една от торпилите на Одон. Тримата размахаха ръце. Чудната машина направи малък кръг и смешно се заклати, сякаш не одобряваше постъпката им.

— Хей, Одон! — провикна се Бентам. — Какви са тия фокуси?

— Той нали ни чува сега? — попита Светозар.

— Да. За съжаление разговорът обаче е едностранен. А биха могли да поставят вътре и предавател. Наистина не е толкова нужен, но би било по-интересно.

— Еди, представяш ли си? Появява се ненадейно пред теб такава машинка и ти казва: „Здрасти! Как се чувствувате?“ — и ти трябва съвсем сериозно да й отговориш, защото иначе ще бъде неучтиво.

Приятелите весело се засмяха, но шведецът намръщено ги прекъсна:

— Другари, наблизо има мъртвец. Да уважим паметта му. Човекът е загинал може би като герой…

— Да, забравихме — каза с извинителен тон Светозар. — Но да вървим, ако сте си починали!

Бентам се спусна бързо напред и другите не успяха да го догонят. Така сръчно и ловко скачаха опитните му крака по скалите. Когато пристигнаха, геофизикът беше вече клекнал над трупа и го гледаше съсредоточено.

— Какво има? — прошепна запъхтян Лазов, като мъчеше да не диша толкова шумно.

— Млад човек — отвърна Бентам.

Ръцете му бързо и нетърпеливо забъркаха в джобовете на умрелия. Извадиха ръждясал нож, дребни металически монети. Върнаха всичко на мястото му. Най-сетне измъкнаха от един вътрешен джеб на неговата странна мушамена дреха голям кожен портфейл. Сбръчкани от влага банкноти, бележник, паспорт. Това беше съдържанието на портфейла.

— Ето! — възкликна тихо Бентам. — Джими Хари Кук. Роден на 19.8.1926 год. Жител на Нюйорк. Американец. Земляк значи. Но какво прави тук? — Геофизикът замислено вдигна глава. — Джими Кук? Това звучи твърде познато. Джими Кук? Ха! Атомният човек! Да, той е. Атомният човек.

— Какъв човек? — попита шведецът и се наведе през рамото му.

— Атомният човек.

— Хъм, че какво му е атомното? Слушайте, другарю Бентам, та той съвсем не мирише!

Бентам погледна шведеца, погледна трупа, пое дълбоко въздух през носа и на лицето му се открои силна изненада.

— Хей, Амер! Знаете ли, че вие направихте едно забележително откритие? Наистина това е твърде странно!

Той опипа дрехите на загиналия — съвсем сухи. Огледа скалите наоколо. Те бяха изпръхнали, което означаваше, че трупът вече доста време лежи открит под силното изкуствено слънце. Разкопча няколко копчета, които се откъснаха от изгнилите конци и пъхна ръката си под долната риза. Гръдните мускули бяха меки, отпуснати, топли като у заспал човек. Сложи ухо върху гърдите му, ала вътре не се долавяше никакво движение.

— Странно, много странно! — повтори геофизикът озадачен. — Да речем, че топлината на тялото е от слънцето, но да няма разлагане при тая страшна горещина — това е просто изумително. Наоколо всичко е почти сухо. Значи слънцето го пече най-малко от десетина часа. Не мога да си обясня.

— Еди — обади се предпазливо Светозар. — Ти сам ми казваше, че във въздуха над Антарктида не са открити никакви бактерии. Силният студ преди и силната горещина сега…

— Да — изправи се Бентам, защото краката му бяха изтръпнали от продължителното клечене. — Това трябва да е. Изглежда тук не са се появили още гнилостните бактерии и Атомният Джими е имал щастието да остане неразложен. Прекрасно, нали? Нашите учени ще се радват много на такова откритие. Трябва обаче веднага да им съобщим.

— Еди, но какво означава това име? Ти отгде го знаеш?

Бентам извади от джоба си един малък фотоапарат. Докато правеше снимки на трупа и околните скали от всички страни, той разказа, че неотдавна, като се ровел из много стари вестници и списания, за да търси нещо писано за Антарктида, прочел в един Нюйоркски ежедневник, че техният сътрудник Джими Кук, наречен Атомният човек, изчезнал безследно при опитите с водородни бомби в Антарктида.

— Бях забравил за него — каза геофизикът, като отново прибираше апаратчето. — Не пишеше в кой край на континента е станало това и никога не съм предполагал, че ще го намеря в нашия район. Но нека се опитаме сега да го свалим до всъдехода!

Те внимателно положиха трупа върху носилката и здраво го превързаха. След това прикрепиха едно въже отзад и две на предните краища на носилката. Бентам и Светозар хванаха предните въжета и бавно тръгнаха надолу. Като държеше изпънато задното въже, шведецът предпазливо заспуска тежкия товар зад тях. Носилката леко се плъзгаше по сипея, но Бентам често трябваше да измъква предния й край, заседнал пред някой голям камък. Пътят надолу се оказа още по-тежък. Краката трудно намираха опора. Докато отначало тримата весело се шегуваха, когато някой от тях трябваше принудително да седне върху камъните, то с умората паданията така зачестиха, че скоро желанието им да се смеят изчезна. Намръщените им лица ясно говореха колко неприятно бе това съприкосновение с острите камъни. При това задухата в този огромен скалист котел, захлупен отгоре с влажния капак на облаците, свиваше гърдите им в нетърпимо гореща преса. Дори Бентам, неуморимият шегобиец, престана да се обажда, защото осезаемо чувствуваше как силите му го напускаха. Езерото и всъдеходът край него изглеждаха така близко, сякаш ако протегнеш ръка, ще ги достигнеш, но пътят водеше през много сипеи и много ронливи скали, които караха Лазов мислено да проклина минутата, в която беше забелязал върху екрана този тайнствен Атомен човек. Ала все пак и той като другите мъжествено понасяше всички трудности на това, както му се стори, безкрайно слизане. Те бяха силни мъже, чийто дух притежаваше устойчивостта на здравия и уравновесен характер. И колкото и мъчително дълъг да изглежда един такъв час, той си остава час и като всеки период от време неминуемо стига до своя край.

— Уф! — въздъхна Светозар, когато най-сетне спря до всъдехода и изтри с длан челото си. — Ще го запомня тоя Атомен Джими.

Голите им тела бяха мокри, като че ли току-що излизаха от езерото. Гърдите им дишаха тежко и прекъснато, ала те побързаха да настанят носилката в багажника на всъдехода. После сами се скриха в кабината, където горещината беше значително по-малка, макар климатичната инсталация, разбила се при падането, да не работеше. Летецът спеше. Амер допря ръка до лицето му.

— Може би е само контузен — каза той шепнешком. — Дано няма нищо счупено.

Бентам погледна към небето.

— Нашите приятели би трябвало да дойдат вече. Амер, обадете им се пак!

Шведецът сръчно нагоди малкия си телеприемател и скоро из диктофона заговори непознат глас:

— След няколко минути са при вас. Пригответе се! Затворете добре кабината! Сигнали не е необходимо да давате. С тях лети едно „око“.

Още гласът на човека от спасителната служба не беше заглъхнал, и над главите им връхлетя изведнъж силно ръмжене, сякаш връз тях се спускаше някакъв огромен разярен звяр. Бентам затегна бързо ръчката на изходната врата. Тримата залепиха лица до стъклото на купола и видяха как през облаците над езерото потъна бавно грамадното туловище на един от онези въздушни кораби, познати като летящи работилници и кранове. Той слезе ниско, съвсем ниско. Големите витла зареваха още по-силно и заковаха машината неподвижно на около пет-шест метра над всъдехода. Долната част на летящия кран се отвори. Едни гигантски стоманени ръце се спуснаха безшумно, спряха за миг, разтвориха се, после с изумителна за тази тежка машина внимателност подхванаха всъдехода и като малко птиче го скриха в железните си лапи. Издигнаха го леко нагоре и влязоха заедно с плячката си в зиналия тъмен отвор. След минута спокойно и невъзмутимо големият въртолет се дигна отново към облаците и сякаш през това време не беше ставало нищо, пое обратен курс.

Долу езерото все така мяташе неспокойните си води, пороите свличаха в него свойте буйни гриви, а скалите се пукаха от влажната горещина, с която всемогъщият човек беше разбудил техния хилядолетен зимен сън.

Бележки

[1] Пеленгатор — уред, който чрез радиовълнови сигнали насочва самолетите при лоша видимост