Любен Дилов
Атомният човек (10)

Един на нула за комунизма

Понякога в живота събитията се струпват наведнъж, завъртяват се, прилични на вихрушка, която грабва човека в своя буен танц и дни или седмици наред го носи, подхвърля го, играе си с него, без да му даде миг да помисли за себе си или да прояви своята воля. Така вихърът на сензацията понесе Джими Кук, а гръмката слава го слиса и опияни със сладостния си дъх. От ранна утрин до късно вечерта закъснели журналисти от всички краища на света обсаждаха дома на Бентам, мъчеха се да изкопчат някоя забравена интересна подробност от чудната история на възкръсналия човек, която Джими вече стотици пъти бе разказвал пред репортери и научни комисии, пред радиотелевизията, пред кинооператори, пред жилищни събрания и квартални митинги. Той всеки ден гледаше своя лик върху стъклото на телевизора, ходеше на приеми у видни общественици и обикновени граждани, където блестящи мъже и красиви жени го обсипваха с любезности, видя плахата си фигура на огромния екран на кинескопа, а потокът от писмени и устни покани за гостуване, които пристигаха ежечасно, нарастваше в застрашителни размери. Хората искаха да го видят със собствените си очи, да го разпитат, да му засвидетелствуват своята любов и гостоприемство. В тези напрегнати дни един четириместен колеоптер, даден на разположение на Джими от градските власти, го разнасяше от една страна в друга, от Африка в Азия, от Азия в Европа, в Южна Америка, в Канада, Гренландия, по тихоокеанските острови — навред. Светозар и Бентам неотлъчно го придружаваха. Първият, заел доброволно ролята на частен секретар, подреждаше поканите, уточняваше маршрутите, пишеше приветствените речи на Джими и по този начин го предпазваше да не каже някоя от глупостите, които обилно се раждаха в объркания мозък на замаяния от славата Атомен човек. Геофизикът с любопитство и тревога наблюдаваше своето откритие, обясняваше му неуморно новото устройство на света, напътствуваше го, съветваше го, мъчеше се да го подготви за живота, който му предстоеше. Ала Джими малко го слушаше, макар да беше се попривързал вече към този човек, чийто остър ум и хаплив език му харесваха. Понякога му се струваше, че изведнъж се е превърнал във велик владетел, който е успял да покори цялата планета и сега извършва традиционното триумфално пътешествие, за да приеме почестите и признателността на своите подчинени. Съзнанието за това събуждаше у него особена гордост и самонадеяност, караше го често да се забравя. Та нима някога някой владетел се е ползувал с по-голяма популярност и е бил предмет на повече внимание от него? Заради него всяка вечер се събираше консулт от най-големите нюйоркски лекари, които с трепет следяха здравословното му състояние, биеха му някакви инжекции за дълголетие, безпокояха се, когато той нарушаваше наложения му режим за хранене и почивка. Заради него във всеки град, където той отсядаше, медицински, исторически, педагогически и какви ли не академии провеждаха специални сесии, на които той говореше за себе си, а те изнасяха доклади за него. Със самочувствието на римски цезар или египетски фараон Джими приемаше всичко това, забравил, че няма никакви лични заслуги. От дете той бе жаден за слава и сега не можеше да се насити на чудодейната й сладост.

Уморени от непрестанните пътувания, Светозар и Бентам го съветваха да не приема повече покани. Ала Джими не обичаше да се вслушва в съветите. Особено сега. Той всяка сутрин питаше важно българина, когото третираше вече като свой личен секретар, за пристигналите покани и следващите пътешествия. Затова когато веднъж Светозар с притворена усмивка му показа само две покани (едната от Конго, а другата от някакво неизвестно градче в Исландия), той остана като гръмнат. Надникна бързо в кутията до писалището, където една пневматична тръба изстрелваше металическите пощенски патрони с писмата и като не видя нито един новопристигнал патрон, изруга и се тръшна отчаян в креслото. Значи хората не го искаха повече? Значи неговата слава е била по-мимолетна от славата на обикновен боксов шампион или холивудска звезда? И той бе станал безинтересен като отдавна отминал футболен мач, чийто резултат всеки знае?…

— Свърши се, приятелю! — потвърди опасенията му Бентам. — Време е да се опомниш вече! Време е да те детронираме като моден шлагер и да те провъзгласим за обикновен гражданин на Америка.

— Как така? — подскочи Джими, неразбрал шегата.

— А ти какво искаш? За почетен гражданин ли да те провъзгласим? Заслуги към комунизма наистина имаш, но… Шегата настрана! Сега времената са други, приятелю, и ти трябва да ги разбереш. Сега ти като всеки гражданин на планетата ще си получиш едно обикновено жилище за сам човек и ще трябва да си потърсиш подходяща работа. Ако искаш, можеш да продължиш образованието си. Това би било най-доброто за тебе, но то си е вече лична твоя работа. Важното е така или иначе да станеш един пълноценен гражданин на нашата днешна Америка.

— Значи така? — рече Джими с мрачно лице. — Ща не ща, трябва да ставам пълноценен гражданин? Ето това никога не съм харесвал на комунизма! Защо ограничават личността?

— Но кой те ограничава, бе човек? — възкликна геофизикът, смаян от неочаквания му извод. — Ти си свободен да правиш, каквото си искаш.

— Ами, ако не искам да работя? А защо ще ми дават жилище за един човек? Та аз може и да се оженя!

— Като речеш да се жениш, веднага ще ти дадат друга квартира. Ти само се ожени — каза през смях Светозар. — А насила никой не те кара да работиш. Само че навярно ще ти доскучае без работа.

— Бъди спокоен! Няма да ми стане скучно. Аз ще намеря с какво да си запълвам времето. Но едно не разбирам: защо така скоро престанаха хората да се интересуват от мен?

— Не бой се, славата никой няма да ти отнеме! Но очевидно не си им достатъчно интересен. За такива като тебе те колко са чели в книгите на някогашните писатели! После… днешното, човечество си има и други грижи. Нали така? — Бентам стана и се приготви за излизане. — А сега — на работа! Всичко трябва да си върви по реда. Та ти дори не си и зарегистриран…

— Това ли е пълната свобода, за която толкова ми разправяше?

— Не ставай дете! — не на шега се намръщи геофизикът. — Без ред никое общество не може да живее. А за да има ред, трябва някой някому да се подчинява. Това ти е ясно, нали? Ти някога си треперел пред милионерите и тяхната полиция, а сега не искаш да се подчиняваш на един ред, който е създаден само за твоето добруване.

Джими всъщност знаеше това, ала понеже сам се чувствуваше някак оскърбен от липсата на покани, прииска му се да го подразни:

— Зная, зная! Вашите прехвалени граждански съвети…

— Нищо не знаеш ти, капиталистическа душо! — викна полушеговито, полусериозно Бентам. — И ако не беше мой далечен прадядо и сегашен приятел, бих ти дал да го разбереш по друг начин.

— Какво, какво? — скочи Джими. — Аз съм готов. И без това изпитвам силно желание да натупам някой комунист.

— А, така ли? Ръкавици слагал ли си някога на ръцете си?

— Не само на ръцете си — отвърна самонадеяно Джими. — И по много чужди носове съм ги слагал.

— Превъзходно!

Бентам измъкна от шкафа два чифта боксови ръкавици и подхвърли единия на противника си.

— Ама вие наистина ли ще се биете? — намеси се Светозар. — Еди, моля те, не прави такива шеги!

— Защо не? И двамата сме ядосани, значи ще стане един хубав бой. Защо да не излеем по братски яда си един върху друг? Хайде, Атомний човече!

— Нали ти казах да не ме наричаш така?

— Ако ме победиш, ще престана — засмя се Бентам, като разместваше столове и маси, за да очертае нужния боксов ринг. — Светозаре, ти ще бъдеш реферът? Предлагам три рунда по три минути.

— Не! — възрази Джими. — По американски, без ограничения!

— Това не е вече по американски. Може някога да е било така. Освен това, ако те натупам сериозно, ще си имам разправии с Охрана на човека.

Бентам беше вече по гащета и нахлузваше с помощта на Светозар ръкавиците.

— Предупреждавам те… Ще се бия сериозно! — заплаши Джими, като съсредоточено разиграваше мускулите си. — Не е зле да знаеш, че съм изкарал специална боксова школа.

— Още по-хубаво! — възкликна геофизикът. — Ще разберем значи чия школа е по-добра.

— Готови ли сте? — запита Светозар, който от едно тайно смигване на приятеля си разбра, че той иска да даде един малък урок на възкръсналия капиталист. — Хайде по местата!

Джими подскочи на тънките си, но мускулести крака и закри лице зад големите кожени топки. Той веднага прецени, че противникът му има по-добра мускулатура, но разчиташе на техниката си, обогатена с много хитрости. Бентам с предизвикателна насмешка го измери от главата до петите и изпъна дългата си ръка напред.

— А, десен гард ли играеш? — подвикна Джими, но изкуствената храброст в гласа му неочаквано се пречупи. Десният гард винаги го смущаваше, още повече когато както в случая противникът му е по-едър и с по-дълги ръце.

— Мога и с ляв да те бия — ухили се геофизикът и смени бързо стойката.

— Няма нужда, аз само така…

— Стига приказки! — викна Светозар с престорена реферска строгост. — Почни!

Известно време двамата се повъртяха из стаята, леко посягайки един към друг, сякаш искаха да си изпитат рефлексите. Джими беше бърз и започна с по-голяма активност, упорито търсейки да избегне дългата, протегната току пред носа му ръка и да удари край нея. Въпреки че играеше съвсем открито, Бентам сякаш се забавляваше, усмихваше се на упоритите напъни на своя противник, а от цялата му стройна и красива фигура лъхаше някаква необяснима за момента отпуснатост. Това още повече раздразни Джими. Той бързо съобрази, че трябва да му наложи близък бой и стремително се хвърли в атака. Ръкавиците изпляскаха. В същия миг един удар изотдолу го блъсна назад. Джими усети тъпа болка в гърдите; задъха се, но с удвоена ярост, приведен, издал главата си напред, като овен се затича отново срещу широките открити гърди на противника. Бентам пъргаво отскочи встрани, ала все пак успя да получи един лек удар в далака.

— Стоп! — кресна Светозар, увлечен в реферската си длъжност. — Нарушение! Защо биеш в стомаха?

— Какво искаш от един капиталист? — засмя се Бентам. — Продължавай!

Той отново зае отбранителна позиция, изчаквайки атаките със снизходителната поза на възрастен, който на шега се боксира с детето си. Заплющяха ръкавиците. Джими изсипа серия от удари, ала геофизикът ловко ги посрещна с юмруците си. Съвсем явно Атомният Джими не признаваше никакви правила, а упорито търсеше стомаха или далака. Това като че ли сепна Бентам. Мускулите му се стегнаха, а гневът обагри лицето му. Той опита един лек удар, втори, трети, накара противника да мине в отбрана, след това отстъпи крачка, свали ръката и откри, без да иска, лявата половина на тялото си. Джими моментално се хвърли натам, ала това беше една хитра уловка. Мълниеносно огромният десен юмрук на геофизика се стовари върху оголената само за миг челюст. Ударът излезе така силен, че Джими спря зашеметен. И тогава едно страшно ляво кроше го запрати на пода. Той разпери ръце, удари главата си в мекия край на канапето и се просна по гръб на килима.

Светозар клекна разтревожен над него.

— Еди, какво направи?

— Нищо му няма! Главата му и без това е прекалено твърда.

Джими отвори очи, ала не се опита да стане.

— Брой! — рече сурово Бентам и когато Светозар го погледна учудено, с укор, повтори още по-строго: — Брой до десет!

— Едно, две, три… — започна Светозар.

— Няма нужда! — обади се Джими и натисна с ръкавицата челюстта си. Лицето му се изкриви от болка. — За днес е достатъчно.

— Добре — каза сериозно геофизикът. — Как е челюстта? Надявам се, че няма нищо опасно. Ударът се оказа малко по-силен, отколкото исках, но ти ме ядоса.

— Хубав удар беше — призна Джими, като се изправи с помощта на Светозар. — Един на нула за комунизма!

Засмяха се и тримата. Джими изпи чаша вода и започна да се облича.

— Е, сега ще отидем ли да изпълним препоръките на властта?

— Какво ще правя, щом чупят ченета?

* * *

Скоро след това конвертопланът ги издигна във въздуха, за да ги стовари над огромната административна сграда на районния съвет.

— А ти си добър боксьор — рече Джими по пътя. — Нали си някакъв учен, как така си учил бокс?

Бентам се засмя и тупна Светозар по рамото.

— Този момък не се бие по-зле от мене, а и той също е учен. Ние обичаме спортовете, които изискват храброст и безстрашие.

Джими, съзнал, че засега това са му единствените близки хора на земята, се изпълни с още по-голямо уважение към едрия геофизик, който го привличаше със своя весел нрав и бърз, находчив ум.

Те слязоха по етажите на съвета и като пресичаха безкрайни коридори, се озоваха най-напред в паспортната служба. След няколко минути снимките бяха готови. Джими с удоволствие разглеждаше физиономията си в естествени цветове. Беше доста напълнял, позагладил се и можеше да мине за хубав мъж. Оттам минаха в регистрационната зала, където веднага около тях се струпаха всички служителки, предимно млади момичета. Очевидно бяха го познали.

— Дайте ни моля автограф, другарю Кук! — развикаха се те с разнозвучните си гласчета.

Поласкан, Джими хвърляше усмивки на всички страни и ловко се подписваше в бележниците.

— А вие ще ми издадете ли паспорт? Искам да ме отчислите от списъка на умрелите и да ме запишете между живите.

Момичетата се разсмяха. Веселието не стихна и когато едно от тях съсредоточено започна да попълва на машина нужните данни. Всяко обяснение на Джими предизвикваше нов прилив на смях.

— Значи баща ви е бил собственик, на ресторант? Хей, момичета, чуйте: собственик на ресторант!

— А кога сте роден?

— На 18 декември 1926 година — отвърна сериозно Джими.

— Ах! — почти изписка девойката. — Сега сме 2151 година. Това се казва възраст! Но знаете ли, никак не ви личи. — Тя го погледна дяволито и се заля в кръшен и звънък смях.

— А с какво се занимавахте?

— Пишел статии против комунизма — превари Бентам с отговора си.

Всяка графа от картоните и паспорта създаваше чрез комичното несъответствие повод за нови шеги.

— Женен ли сте? — питаше служителката.

— Как може? — възмущаваше се Джими. — Та аз съм още толкова млад? Само на двеста двадесет и пет години.

— Последният ви адрес? — гласеше следващата графа.

— Антарктида, глетчер номер десет, на третия етаж под ледовете.

— Но все пак какво да пишем?

— Не зная, ако пишете някогашния ми адрес, той отдавна вече не съществува.

Криво-ляво сред смях и закачки картоните и паспортът бяха най-сетне попълнени и девойката се изправи, за да му връчи паспорта.

— Стойте — викна Бентам и бързо извади от джеба си малкия фотоапарат, с който никога не се разделяше. — Това е исторически момент и трябва да се документира. Забележете: един капиталист става гражданин на комунистическото общество!

— И при това доброволно! — каза Светозар.

Бентам изщрака няколко пози. После те любезно се сбогуваха с веселите момичета, които ги изпроводиха чак до вратата и се отправиха в службата за разпределение на квартирите. Тук имаше доста посетители. Мнозина от тях също така познаха възкръсналия от миналите епохи човек и поискаха веднага да му отстъпят мястото си, ала Бентам не се съгласи.

— Не разбирам защо трябва да чакаме, щом хората ни позволяват да ги прередим — възмути се Джими, когато тримата чинно седнаха в чакалнята.

— Не ти се сърдя, че не разбираш това, братко — отвърна Бентам. — Дано само по-скоро го разбереш. Хората правят това от любезност, а равноправието си е равноправие. Не си нито бременна жена, нито стогодишен старец. Само те се ползуват у нас с предимства.

Редът им обаче дойде много по-скоро, отколкото предполагаше Джими. Посрещна ги един едър, малко прегърбен служител с леко побелели коси. Той се ръкува с тримата и изрази голямата си радост да се запознае лично с Джими Кук.

— Другарката ми и моите деца няма да ми простят никога, ако разберат, че съм се срещал с вас и не съм ви поканил да ни дойдете на гости — обърна се той към Джими. — Аз зная, че навярно такива покани получавате много, ала от все сърце ви моля, отделете време да посетите и нашия дом!

— Разбира се, ще дойда. С удоволствие — каза Джими, трогнат от любезната покана и съобразил бързо, че познанството с човека, който разпределя квартири, може винаги да бъде от полза.

— Сега да видим къде да ви настаним! — продължи с приятна деловитост служителят. — Вие, другарю Бентам, какво ще кажете? Нещо по-специално? Близко до вашата квартира? Имаме сега там прекрасни новопостроени домове. Мисля, че можем да дадем на нашия скъп гост от миналото един по-големичък апартамент.

— Не, другарю — каза строго Бентам. — Нека бъде близко до моята квартира, но в никакъв случай не нещо по-специално, както се изразявате! Обикновено жилище за сам човек.

— Добре. Има значи в близост до вас една квартира, която наскоро се освободи. Е, ние можем да извършим някои подобрения в нея.

— Никакви подобрения! — възрази отново Бентам. — Този другар — той посочи българина — ще избере новите мебели, от които има нужда. Дайте ни бележка и впишете адреса в паспорта!

Джими стоеше до него и лицето му ту бледнееше, ту се покриваше с червени петна. Но когато излязоха навън, не успя да сдържи гнева си:

— Слушай, Бентам! Защо се бъркаш, дето не ти е работата? Можехме да откачим някой по-голям апартамент.

— Нямаш нужда и не ти се полага.

— Защо да нямам нужда? — викна Джими. — Аз съм известен по целия свят. Ще идват при мен посетители. Къде ще ги приемам? А какво ще кажат те? Вижте значи как се грижат за един човек, който трябва нагледно да се убеди в превъзходството на комунизма! Лоша ви е пропагандата!

Бентам весело се засмя:

— Не бой се, няма да кажат така. Сега на нашата планета всеки човек знае какви са правата му над материалните блага. А освен това ще имаш къде да приемаш и гости.

— И все пак защо да не използуваме възможността? — не се предаваше Джими. — Човекът сам ни предлагаше…

— Точка по квартирния въпрос! Нали се разбрахме, че ще се подчиняваш на реда? Забрави ли?

Джими не отговори. Той все още беше разстроен от „глупостта“ на своя приятел, но се успокояваше с мисълта, че в най-скоро време ще отиде на гости на квартирния началник и ще поправи грешката. „Вълкът сам си урежда работите, затова му е дебел вратът“, спомни си той една стара поговорка.

Двамата се отбиха в най-близкия ресторант да обядват. Ядяха мълчаливо, заети с различни мисли. Не след дълго пристигна и Светозар.

— Намерих хубави мебели — заобяснява той още от вратата. — Всичко е наред. Квартирата е добра и след два часа може да приеме своя нов стопанин.

— Добре — каза не особено зарадван Джими. — Значи ще се разделим вече? Да си призная, не се чувствувах зле при вас.

— Ние и без това скоро ще се разделим — усмихна се Бентам. — Светозар го чакат в родината му, а мен ме чака Антарктида. Е, от настойничеството ни скоро няма да се отървеш, но време е вече да станеш самостоятелен.

След като се нахраниха, тримата решиха веднага да посетят новия дом на Джими Кук. Тъй като Бентам беше оставил колата си у дома, а не беше удобно да викат само за това общия въртолет, който преди беше ги докарал, те слязоха в най-близката станция на метрото. Но това ли беше някогашната нюйоркска подземна железница, стара и грозна, която ту се виеше под земята, ту безпомощна да пробие скалистата твърд на островите, се издигаше по черни опушени скели над улиците? Не, този ослепителен царски разкош на гарите и огромните вагони сякаш беше взет от най-фантастичните приказки. Джими не бе успял още да се опомни, когато металическото подземно чудовище безшумно ги стовари, минавайки под протоци и канали, на другия край на острова.

Квартирата се оказа наистина на една от близките пресечки на улицата, където живееше Бентам. Намираше се на седемнадесетия етаж в петдесететажна сграда. В този район всички жилищни блокове бяха еднакво високи, а улицата, макар и твърде широка, се гушеше притисната и смалена между техните исполински стени.

Влязоха в широкото преддверие и Бентам позвъни на жилищния отговорник. Посрещна ги един възрастен човек с мъжествено, малко тъжно лице.

— Добре дошли, другарю Кук! — рече той. — Много се радвам, че ще живеете при нас. Аз не ви очаквах още днес… Изненадахте ни. Съквартирантите бяха решили да ви направят по-специално посрещане. Но горе всичко е готово, може веднага да се настаните.

Той ги отведе до асансьора, влезе заедно с тях и ги придружи до самата врата на апартамента.

— Ще ми позволите ли да ви го покажа? — попита той на прага.

— Що за въпрос? — намръщи се Бентам. — Влезте, разбира се.

Жилищният отговорник смутено се наведе до ухото му и пошепна:

— Той нали е от друг свят и не знам как трябва да се държа с него.

— Ще се държите така, както с всички — рече геофизикът. — Той е, който трябва да се научи как да се държи с нас.

Джими не чу този разговор, защото вниманието му беше изцяло погълнато от чудната гледка. Квартирата, срещу която той бе възроптал, го порази с необикновената си красота и уютност. Тя се оказа апартамент, с какъвто малцина можеха да се похвалят в някогашния Нюйорк. Елегантен кабинет, светла, комфортна ергенска спалня и просторен, богато подреден хол. Тук щеше да живее той. Щеше да сяда в меките столове, щеше да се разхожда под красивите картини, щеше да се къпе в ослепително бялата вана и да почива под копринената завивка на широкото легло.

— Е, достатъчен ли ти е този апартамент? — подхвърли иронично Бентам.

— Тука аз… сам ли ще живея? — смутолеви Джими.

— Естествено сам — потвърди домоуправителят.

— Харесва ли ти?

— Хъм, вие май нямате жилищна криза? Това значи представлява обикновеното жилище за сам човек? Или е някакъв сюрприз?

— За тебе може би е сюрприз — рече Светозар. — Но аз познавам много хора, които са недоволни от такива жилища.

— Хъм! Аз, като обикновен капиталист, засега съм доволен.

Оригиналното самопризнание предизвика смях.

— Новата квартира трябва да се отпразнува — каза домоуправителят. — Аз ей сега ще донеса нещо за хапване и пийване.

— Но ние току-що обядвахме.

— Нищо, традицията си е традиция!

— Разполагайте се! — покани Бентам. — Впрочем аз трябва да се обадя в къщи… Може някой да ме потърси.

Той седна зад бюрото до визофона и извъртя номера.

— Ало, ало! Бентам е на визофона. Намирам се на улица „Робсън“ 80, визофон СУ. Х. 897356. Светозар Лазов е също тук. Ще се върнем късно.

— С кого говори? Нали у вас няма никой? — учуди се Джими, когато Бентам стана от мястото си.

— Ха, та ти още ли не си разбрал устройството на визофона? — възкликна Бентам. — Ела да ти обясня! Ето тук има две копчета. Когато натиснеш синьото, говориш пряко с човека и го виждаш на екрана. Той също те вижда. Не го ли натиснеш, можеш пак да говориш с него, но той не те вижда. Това е в случай, че не си облечен. Когато излизаш навън и очакваш някой да те потърси, натискаш бялото копче. То пуска в действие секретаря-автомат, който записва това, което искат да ти кажат, а ти можеш да му продиктуваш къде се намираш и кога ще се върнеш и той им го съобщава вместо теб. Ето това направих аз преди малко.

Джими беше облещил очи и гледаше неголямата кутия на визофона, сякаш виждаше пред себе си някакъв призрак.

— Можеш сам да се увериш — усмихна се Бентам, като го погледна. — Набери моя номер в къщи.

Атомният човек избра с нетърпелива ръка първо серията, после номера и зачака.

— Ало, ало. Бентам е на визофона — обади се гласът на геофизика иззад екранчето. — Намирам се на улица „Робсън“ 80, визофон СУ. Х. 897356. Светозар Лазов е също тук. Ще се върнем късно.

Джими стоеше като втрещен. Изведнъж апаратът отново заговори.

— Ало, Еди! Тук е Лина. Току-що пристигнах от София. Идвам на посочения адрес.

Светозар скочи от мястото си зарадван.

— Това пък какво беше? — слиса се Джими.

— Годеницата ми. Пристигнала е.

— А как се обажда?

— Ех, та не разбра ли? Обадила се е в къщи и магнетофонът е записал думите й — рече с досада Бентам. — Много трудно схващаш, приятелю!

— Но така всеки може да чуе къде се намираш и кой ти се е обаждал! — откри Джими.

— Та какво?

— Ами ако има нещо тайно?

— Всеки може да чуе къде се намираш, ако ти си съобщил. А това, което ще ти продиктува човекът, който те е търсил, можеш само ти да го чуеш отвън, след като извъртиш определения шифър. Този шифър за всеки визофон е различен и се знае само от собственика му. Аз го извъртях сега, без ти да забележиш. Ти ще трябва да се обадиш във визофонната служба, за да ти поставят нов шифър. Стана ли ти ясно сега?

— Аха! — рече Джими и цъкна с език. — Добре сте го измислили тоя секретар-автомат.

Той продължи да разглежда внимателно новото си жилище, на което още не можеше да се нарадва. Отваряше лъскавите шкафове, в които блестяха красиви стъклени и порцеланови сервизи, надничаше в гардероба със спалното бельо, пъхна главата си в килерчето до банята.

— Какви са тия машини?

— За почистване — отговори Светозар, който го водеше и му показваше къде какво се намира.

— Та как, сам ли ще си чистя апартамента?

— Сам, разбира се. Ако беше се изхитрил да замръзнеш под ледовете заедно със слугинята си, сега тя щеше да ти чисти — рече българинът.

— Не се бой! — намеси се помирително Бентам. — Всичко е много лесно и не изисква губене на време. Гледай!

Той измъкна трите големи електрически апарата и започна да обяснява обслужването им. Единият, с дълга металическа тръба, на чийто край се въртяха една зад друга влажни и сухи четки, за няколко минути измиваше всички прозорци. Другите два апарата приличаха на прахосмукачки. Единият действително беше прахосмукачка със сложно устройство за килими, мебели, книги, а другият беше предназначен за измиване на банското помещение и клозета.

— Слушай, Бентам! — започна Джими, после внезапно се запъна. Една мисъл го измъчваше от дълго време, ала той се боеше от хапливия език на геофизика.

— Какво има? — подкани го този.

— Ами такова… кола дали не ми се полага, а?

— Полага ти се, но не те съветвам да искаш. Като се хванеш на работа, сами ще ти предложат. Пък и сега не е вече модерно да се возиш с кола. Преди няколко години имаше предложение от градския съвет да се построят подвижни тротоари по улиците. Пропадна с гръм и трясък. Хората просто се възмутиха, че на някои инженери им хрумнало да им отнемат и малката възможност, която имат, да ходят пеша.

— А бе, брат, аз цял живот съм мечтал за една хубава кола. А вие имате сега великолепни автомобили.

— Нали ти казвам, като се хванеш на работа… Сега е неприлично да искаш.

— Неприлично, неприлично. Аз никога не съм се срамувал да искам. А ти сериозно ли смяташ, че ще се хвана на работа? И въобще не разбирам за какво ти например си се заврял чак на Южния полюс. Нали не ти плащат повече, отколкото на другите?

— Какво не ми?

— Не ти плащат.

— А, а — засмя се Бентам. — Тая дума, приятелю Джими, е излязла вече от употреба.

— Ами за какво работиш тогава? Храна ти дават наготово, дрехи ти дават, жилище ти дават, развлеченията са безплатни…

— За хората — прекъсна го Светозар назидателно. Като надежден млад учен той обичаше да поучава другите. — За хората, за човечеството, за да живеят всички по-хубаво, да познават по-добре света и живота, за истината. В наше време трудът не се възнаграждава с материални блага. Те са общодостъпни и достатъчни, за да живееш охолно, макар и да не задоволяват ненаситния човешки дух. В наше време трудът, да употребим старата дума, се плаща с най-скъпото нещо — истината. Има още безброй скрити неща във вселената и живота. Да ги изучават, да ги откриват, ето за какво живеят и се трудят днес хората. Това е тяхна първа потребност. А не за да ядат и да се забавляват. Това го имат днес без много усилия.

Джими направи скептична гримаса:

— Говориш като някой пастор: хем хубаво, хем неразбрано, хем нереално!

Българинът се намръщи, но продължи по-разпалено:

— За теб е неразбрано, ала това го пише във всеки буквар, по който се учат нашите деца. Но да си послужа с пример! Този човек, който ни доведе и който отиде да донесе нещо за пиене, какъв е според теб? Един обикновен домоуправител, така ли? За какво му е да бъде такъв, щом храна, облекло, дрехи и всичко друго му е осигурено? Ще ти кажа. Домоуправителството не е професия. То е изборна длъжност, има я във всяка жилищна сграда. Но той сигурно си има своя професия, защото е завършил университет. А може би и не една професия… Ха, ето той иде! Сам ще ни каже…

След тихо почукване в стаята влезе домоуправителят с огромен пакет в ръце, ала зад него се показа и една висока, миловидна девойка.

— Лина! — извика радостно младият учен и в миг забрави поученията си. — По какъв случай? Запознай се с нашето откритие! Това е годеницата ми. Скоро, щом завърша книгата си, ще правим сватба. Джими, ти разбира се, ще бъдеш един от свидетелите.

Девойката се изчерви от думите на годеника си, но стисна ръката на Атомния човек твърдо и с нескривано любопитство в хубавите си гълъбови очи.

— Ти говориш за сватба, но съвсем ме забрави вече — обърна се тя след това с мил укор към Светозар. — Престана дори да се обаждаш.

— Много пътувахме, много работа…

— Виж го как се оправдава! — пошегува се Джими, който в присъствието на жени обичаше да се държи малко разпасано. — Значи още отсега си попаднал под чехъла?

Шегата му обаче не произведе ефект.

— Къде съм попаднал?

Джими обясни съдържанието на израза и едва тогава всички се засмяха.

— Я гледай какъв израз! Великолепно! Не го знаех — Светозар бързо, извади джобния си бележник. — Чакай да го запиша, може да влезе в книгата ми. — Под чехъл? Интересно! Но щом този израз е излязъл от употреба, значи и явлението трябва да е изчезнало? Значи мъжете не изпадат вече в робството на съпругите си? Дано да е така! Какво ще кажеш, Лина?

Девойката се усмихна дяволито.

— Аз съм скептик в това отношение — каза Бентам.

— Хайде заповядайте около масата! — подкани весело домоуправителят. Той беше успял вече да подреди закуските и вината.

— Първият тост да бъде — вдигна чашата геофизикът — според древния обичай за новото жилище! Нека в него нашият Джими живее и расте и бъде щастлив!

Кристалният звън изпълни стаята.

— Светозаре — пошепна строго Лина. — Само една глътка! Знаеш, че не ти е полезно.

— Добре, добре! — отвърна младият учен. — Подчинявам се на чехъла.

— А аз ще пийна и заради него. За здравето на момичето и за скорошната сватба! — рече Джими, като хитро се усмихна над ръба на чашата.

— Ах, скорошна! — махна с ръка девойката. — Аз вече загубих всяка надежда. Светозар поставя две условия, които никога няма да изпълни: да завърши книгата си и да направи едно голямо пътуване из космоса. За първото е твърде мързелив, а за второто — там никой няма да го пусне. Как можах само да залюбя такъв несериозен човек!

— Откажи се от мен, щом съм толкова несериозен!

— И ще се откажа, ще видиш!

— Още ли те вълнува тая фиксидея за пътуването? — попита Бентам.

— Още. И никога няма да ме напусне. Ако трябва, и с планетарния съвет ще се преборя и пак ще отида.

— Той е непоправим авантюрист. От нищо не се плаши — каза Лина. — Само от женитбата навярно.

Засмяха се. Девойката подхвърляше тези закачки към бъдещия си съпруг съвсем сериозно, но ги съпровождаше с такива нежни погледи, че би могло да му се завиди.

— Но нали ходи до Луната? — подхвърли геофизикът.

— Ба! Това беше обикновена неделна екскурзия, каквато може да си позволи всеки преситен от живота старец. Трябва ми истинска експедиция.

— Та ти нямаш нужната квалификация! Какво ще правиш там? Нравите и обичаите на звездите ли ще изучаваш?

— Ще изуча набързо някоя специалност, колкото да бъда и аз полезен с нещо.

— Хайде, хайде! Откажи се от тия момчещини! — засмя се Бентам. — Едва ли ще намериш такъв безотговорен отговорник на експедиция, който да те вземе със себе си.

— Ще намеря. И ти ще ми помогнеш за това. Ти се поразходи като геофизик до доста планети, а сега проявяваш егоизъм.

— Поразходил? Виж го това момче какви представи има за…

— Вие какво? Да се скарате ли искате? — прекъсна ги Лина.

— Да пием! — предложи оживено Джими. Той беше слушал шеговитата разпра, без да може да я проумее, а погледът му крадешком бе се опирал върху хубавото лице на девойката. — За сватбата да пием!

Изведнъж той си спомни сватбата на морското дъно, спомни си мургавата русалка Марина и една тиха безименна тъга се разля в душата му. Все пак той беше сам! Тези хора трудно го разбираха, още по-трудно ги разбираше той. А къде ли е сега Марина? Ако знаеше тя тогава, може би нямаше да постъпи така…

В гърдите му се надигна мъчителна въздишка и той побърза да я удави с пенливото, искрящо вино.