Вацлав Чтвъртек
Румцайс (4)

Как Румцайс даде на Манка слънчево пръстенче

Пещерата на Румцайс се намираше толкова навътре в Ржахолецката гора, че около нея никога не се мяркаше жива душа. Приискаше ли му се на Румцайс да види човек, навеждаше се над изворчето.

— Ей, Румцайс — рече веднъж той на своето отражение във водата, — сам ли е човек, тъжно му е, двама ли са — леко е. Ще трябва да си намериш някоя мома да ти стане стопанка. И побързай, докато брадата и косата ти все още са горе-долу подстригани.

— Да се залавяме веднага — отвърна му от водата Румцайсовото отражение.

По тайните пътечки из гъсталака Румцайс излезе почти накрай гората, а там, на кръстопътя, стоеше дъб. Намери Румцайс най-големия клон, който се беше устремил право към слънцето. Покатери се по него, протегна ръка към небето и отчупи от слънцето два лъча. Те бяха съвсем, съвсем тънички.

Тези лъчи Румцайс така преплете, че те се превърнаха в сияйно пръстенче. Блясъкът му се появяваше с изгрев-слънце и гаснеше след залез. Румцайс почака да стане пладне. И точно по пладне хвърли слънчевото пръстенче на горския кръстопът. Пръстенчето сияеше, а Румцайс се решеше с гребло за боровинки, та който го погледне, веднага да го хареса.

Изведнъж блесна синьо перо и сойката нададе крясък: „Идат, идат!“

По пътя се зададоха две ичински госпожички, и двете хубави, и двете спретнати, ала никак не си приличат.

На едната косите й черни, а ръцете бели, на другата ръцете й препърлени от слънцето, а косите й — като неузряла пшеница. Едната е Анка, другата — Манка.

Първа зърна слънчевото пръстенче Анка. Припна тя, сложи си го на пръста и веднага изчисли, че струва най-малко дванайсет дуката.

От храстите се появи Румцайс.

— Ти взе пръстенчето — каза той, — а тъй като то е мое пръстенче, трябва да вземеш и мене.

— Защо не — рече Анка. — Заради толкова хубаво пръстенче вземам и разбойник.

— Добре тогава — кимна Румцайс. — Тръгвай да ти покажа домакинството си.

И поведе Анка към разбойническата пещера. Втората госпожичка — Манка — вървеше две крачки по-назад, да не пречи.

Като стигнаха до пещерата, Румцайс спря.

— Туй е моята крепост.

Анка освети пещерата със слънчевото пръстенче.

— Нещо празно ми се вижда — викна. — А, там има някакъв долап, там ще да ти е имането.

Вмъкна се Анка в пещерата и се завтече към долапа. А вътре лежеше само празното кожено чувалче, даже и вятър нямаше в него. Блъсна Анка вратичката с яд.

— Аз разбойник ли си вземам или бедняк? Тръгвай да грабиш, Румцайс, иначе не те ща!

Не му се искаше на Румцайс да се кара с новата стопанка и затова тръгна. Анка едва изчака той да се изгуби от поглед, пъхна в ръката на Манка брезов клон и й заповяда хубавичко да почисти и подреди пещерата.

Румцайс стигна до дъба на кръстопътя, тъжно зареди пищова си с жълъд, стреля във въздуха и си рече:

— Много е хубава тая Анка, ама е проклета като дявол. Какво да правя?

На всичкото отгоре слънцето провря златен пръст през дъбовите клони и потупа Румцайс по рамото:

— Ей, ти какво направи с лъчите, които взе от мене?

Румцайс си призна честно:

— Направих от тях пръстенче, ама май не го дадох на когото трябваше.

Слънцето се намръщи:

— Май че е така.

Румцайс пак започна да зарежда пищова си, за да даде още един тъжен изстрел.

— Ей — каза слънцето, — я остави това. Тъй няма да оправиш работата.

И то се замисли толкова дълбоко, че по полето плъзна сянка. После изведнъж се засмя:

— То и аз си имам грижи. Тоя дъб, под който си застанал, страшно ме ядосва. По цяло лято си крие жълъдите под листата и после през есента аз се чудя какво да правя, та да узреят всичките както трябва. Не можеш ли да ми помогнеш някак?

Румцайс пристъпи към дъба и го обгърна с румцайска сила.

— Кой е? — запита дъбът.

— Румцайс.

Дъбът за миг замълча.

— Стоя тука от двеста петдесет и седем години и през цялото това време никой не ме е стискал толкова силно.

— Ами ако взема и да те разклатя — засмя се под мустак Румцайс, — тогава ще има да падат жълъди.

— Не бива — уплаши се дъбът. — Ами че те са още зелени.

И повдигна листа, та му показа всички жълъди.

А слънцето ги огря, за да узреят.

— Благодаря ти, Румцайс. Сега пък аз ще ти се отплатя. Връщай се спокойно в пещерата.

— Нищо друго? Само това? — зачуди се Румцайс.

— Нищо друго, ти само се върни в пещерата — каза слънцето.

И Румцайс направи каквото му каза слънцето. Седна на един камък пред пещерата и започна да се чуди как ли ще му помогне то. Работата май мъчно можеше да се оправи. Манка прилежно метеше с брезовия клон, а Анка си запушваше носа и я хокаше да не вдига толкова прах. После я подгони да насипе пода с пясък и ситни камъчета.

Гледаше Румцайс всичко това, криво му стана и току рече:

— Сбърках, каква ти Анка, Манка трябваше да бъде.

— Късно е вече — отсече Анка.

Само че в същия миг слънцето взе да се изтъркулва зад планината. Колкото повече то се скриваше, толкова по-слабо светеше слънчевото пръстенче на ръката на Анка. Все по-слабо и по-слабо ставаше сиянието му и накрая съвсем угасна. Анка тропна с крак:

— Заради това ли станах разбойническа жена? Тоя боклук не струва и дванайсет крайцера!

И тя удари пръстенчето в земята и си тръгна по пътя, който водеше към Ичин.

Никой не заплака за нея. Румцайс запристъпя смутено от крак на крак, като че го стискаха обувките, после вдигна угасналото слънчево пръстенче и го сложи на Манкиния пръст.

— Утре заран пак ще заблести.

Пък Манка му каза:

— Ами че на мене и така ми харесва.

А Румцайс й каза:

— Не знам мога ли да те поискам за моя разбойническа стопанка. Много си чистичка.

Манка се обърка.

— Това ще се оправи — рече тя. — Нали като пошетам в разбойническата пещера, и аз ще се изпоцапам.