Йордан Милев
Шегобишко (15)

Туктам пристига навреме

Карамел Му се стъписа:

— Човек ли е това, или лисица?

Минаваше покрай стария дъб. Слънцето беше напекло шумака, маранята се стелеше на къдели.

Разтърси глава, за да се увери, че не сънува. Извади кърпа и попи потта от лицето си. Боеше се да пристъпи напред. Стоеше като закован.

Извика:

— Хей, човек ли си, куче ли си, обади се!

Нещото, което лежеше до кладенчето, не се обади.

„Кошута е — помисли си Карамел Му, — паднала е от жажда, преди да се наведе над кладенчето. Две крачки не са й достигнали до живота!“

Кошутата лежеше, но не се виждаха мухи над нея.

Нямаше какво да се прави. Тръгна настръхнал, държеше пушката си насочена напред. Откакто стана общински пъдар, какви ли неща не беше видял. Веднъж дори един кърпикожух му скъса кожуха, а след това се извини и, представете си, го помоли да му закърпи кожуха.

Но последните два дни бяха най-тежки. Старши полицейският стражар Лазар Жабара му връчи писмена заповед: жив или мъртъв, да намери къде се е скрил Шегобишко. Да го арестува и да го доведе право в участъка. Там Орела щеше най-после да му намери колая. „На орле ще ми стане това момче — закани се тогава Жабара, — ами и орел ще разпери криле над главата му!“

Искаше да каже, че всички, които ставаха орлета, получаваха по една шапка с монограм — бронзова значка с разперен орел, готов да живее и да умре за цар Пишман и престолонаследника на трона Пишманчо, и за всички Пишмановци около него.

— Пишман да ми е на помощ! — прекръсти се Карамел Му и направи още две крачки към кладенчето.

Сепна се. Пред него лежеше Пано циганинът.

„Пребил го е някои друг циганин?“ — помисли си отначало Карамел Му. Тоя път не смучеше нищо в устата си. Времето беше много топло. „Или са го заклали, когато се е опитвал да открадне нечий кон?“

— Има ли тука свидетел! — извика той, като се огледа наоколо.

Бръмчаха жетварки, пъдпъдъци се обаждаха из стърнищата. От стария дъб надигнаха глави двете гургулета:

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу!

„Не става въпрос за ядене!“ — сгълча ги Стария Гургул. И Гургулицата им каза същото. Литнаха и се завъртяха над дъба, но не изгукаха нищо пред Карамел Му.

— Тоя човек е жив! — изненада се общинският пъдар и клекна край Пано. — Може би бере душа!

Наведе се. Разкопча ризата му, заля го с кратунка вода. Сипа на главата му още една кратунка.

Пано Конекрадеца се размърда, промърмори „има ли някой туук?“, но после отново изпадна в несвяст.

Карамел Му помисли: „Смок е спал на гърдите му. Изплашил се е човекът и се е проснал като сноп. Викал е за помощ!“

Дойдоха пастирите от дръндарската кошара. Прииждаше пладне и наминаха да си налеят студена кладенчова вода. Наобиколиха Пано и Карамел Му, взеха да се тюхкат, да се вайкат. Изговаряха един подир друг:

— Получил е слънчев удар!

— Прав си! Ударило го е като с чук по циганската кратуна.

— Може желъд да е?

— Хайде и ти, желъд го е ударил. Може ли да му направи нещо тая нищо и никаква шикалка.

— Може, може… есенес като се бях навел над кладенчето да си разквася устата, че една чушка така ме беше подпалила, и изведнъж… туп на главата ми. Преметнах се два пъти. Сякаш гюлле ме люсна по чутурата.

— Абе уплашил си се… От страх е било.

— Да не е ял отровна гъба?

— Нее, нее — проточи Карамел Му, — циганин гъби не яде.

— Знаете ли какво — рече най-старият пастир от дръндарската кошара. Казваше се Дръндаря.

— Какво да знаем? — попитаха всички заедно с общинския пъдар Карамел Му.

— Знаете ли какво? — попита пак Дръндаря.

— Какво да знаем! — отвърнаха те.

— Много съм видял и много съм претеглил, на хаджилък съм ходил — затова ни викат и хаджиите, но трябва да ви кажа, че не знам какво му е!

— Дрън-дрън — обади се Карамел Му, — вярно че много знаеш и много си препатил, но… мисля си да не го е приспала самодива? На това кладенче някога са казвали Самодивско кладенче.

— Може да го е приспала, а може и да не е. Мене веднъж, бях още момчурляк, също ме беше приспала една, но щом се наспах добре под дебелата сянка на стария дъб, станах, протегнах се еднъж-дваж и си тръгнах към село, като момчурляк, приспан от самодива.

Добре, че по това време пристигнаха Туртака и Кривака.

— Какво е това сборище — повече от двама човека на едно място? — развика се Туртака. — Не сте ли чували селския глашатай: забраняват се до второ нареждане такива сборища.

— Не сте ли го чули, а? — викна Кривака.

Видяха каква е работата и се укротиха. Пиха вода, избърсаха потта от челата си и се заканиха: „Ще го пипнем това момче. Няма да ни разиграва като маймуни!“

От два дни и те търсеха Шегобишко. В селото се носеше слух, че станал шумкар: по цял ден се криел из шумака, а нощно време идвал в селото, вземал хляб, храна и дрехи и ги носел на ония, които се борели против цар Пишман. Пишман им било вече да го слушат как кряка като гъсок.

— В несвяст е! — казаха Туртака и Кривака, като огледаха от всички страни Пано Конекрадеца.

Решиха, че трябва да се извърши оглед на място.

Карамел Му доведе Доктор Чудо. Доктор Чудо извърши оглед на място.

Повъртя се около кладенчето, пи вода и рече:

— Колко много желъди са изпопадали. Де да бях довел и прасето!

Сети се за какво е дошъл. Извади от чантата докторската слушалка. Сложи двете слушалки на ушите си, а другия край на маркучето допря до рунтавите гърди на Пано.

— Не се е къпал, откакто го е майка раждала! — промърмори Туртака.

Докторът го пресече:

— Ш-шт! Пречите ми да чуя от какво е припаднал.

Всички затаиха дъх. Сякаш докторът преглеждаше тях.

— В несвяст е — рече Доктор Чудо, — диша тежко и е в несвяст.

— Когато един крадец диша тежко — добави Дръндаря — и е в несвяст, значи е откраднал нещо голямо.

— Кон! — подсказа Карамел Му.

— Много съм видял и много съм препатил, и на хаджилък съм ходил, но не знам дали е това!

— Не един кон — обади се Доктор Чудо, — прилича ми на четири коня. Едва си поема дъх.

От най-тясната пътека на шумака се зададе Туктам. Два дни и две нощи кучето търсеше своя верен приятел. Шегобишко го нямаше ни тук, ни там. И Туктам обикаляше къра, мушеше се из кръстци и снопи, свираше се под копи сено, надничаше в Синия вир. Освен облаци нищо не видя на дъното.

Като зърна хората под стария дъб, спря. Искаше да пие вода — мореше го жажда. Огледа всички, позна пастирите, видя Карамел Му, мярнаха му се и ботушите на Туртака и Кривака. „Олеле, в тая жега — с ботуши!“ — врътна опашка и се засмя.

— Я вижте, това не е ли кучето на Шегобишко? — викна Туртака.

— То е, то е! — потвърди Кривака.

— Значи и момчето е нейде тъдява! — обади се Карамел Му.

Козината на Туктам настръхна. Говореха за Шегобишко. Съгледа човека, легнал в тревата. „Дали не е Шегобишко? — разтревожи се кучето. Приближи и подуши. — Не, това е Пано!“

Точният кучешки нюх не го лъжеше. От стотина метра можеше да разпознае кой е и как се казва, даже и къде отива. Само не можеше да каже защо!

Пак се наведоха над Пано.

„Тук има нещо — мислеше Туктам, — щом толкова хора са се навели над един човек, не може да няма нищо!“

Доктор Чудо се изправи. Отвори някаква книга, подвързана с кожа. Туктам рече: бррр. Изтръпна. Никак не му харесваха книги, подвързани с кожа. Предпочиташе ги с картон.

Докторът затвори книгата. Извади бял лист. Написа рецепта за лечение. Подаде я на Карамел Му. Сетне въздъхна и рече:

— Откраднал е слон!

Всички изведнъж си спомниха, че от два дни не са виждали слона и индийския йога.

— Откраднал го е, уплашил се е дали ще може да го продаде и тук в несвяст е паднал!

Заключението на Доктор Чудо не подлежеше на съмнение.

Един от пастирите носеше дървено ведро. Искаше да го напълни с вода, и то кладенчова, „сред тия пусти юлски горещници!“ Така рече той.

Когато тръгна към кладенчето, Карамел Му го спря:

— Чакай малко! Дай ведрото.

Пастирът се зачуди.

Карамел Му взе ведрото, изу се, стъпи на двата камъка до изворчето и го напълни.

На тревата лежеше рецептата, написана от Доктор Чудо. На нея пишеше: „Да се полее с две-три ведра студена кладенчова вода. Наведнъж!“ Следваше подписът: „Доктор Чудо“.

Карамел Му пристъпи с пълното ведро и отвисоко го изсипа върху главата на Пано. Сипа още едно. И още едно. И всички видяха как Пано се събуди, поогледа се уплашено, дойде на себе си и започна да се моли:

— Ще ме удавиш, бащице! Девет циганчетаа ще оставиш сираци! Моля ти се, бащице!

Вдигнаха го на крака. И той започна да разказва на пресекулки — къде истина, къде лъжа — и щеше страшни работи да обърка и много мъка да донесе на Шегобишко… ако наблизо не беше Туктам.

Щом чу думата слон, след това Шегобишко, Туктам замаха с опашка и с невероятна бързина се втурна по пътеката, откъдето беше дошъл.

„По-скоро да ги намеря, по-скоро да ги намеря!“ — махаше с опашка Туктам. И не се спираше пред нищо. Пред краката му изхвръкна подплашена яребица, смок му свирна от една върба, дърдавец му издърдори нещо — нищо не го интересуваше. „По-скоро… По-скоро!“ — бягаше той.

Изведнъж се закова на място. Направи стойка като птичар. Подуши въздуха. След това удари лапи в земята. Заби нос и започна да души. И не само да души, ами и да разглежда.

Много добре видя стъпките на слона. „Ето ги… ето ги…“ — подскачаше Туктам подир тях. „Ето ги… ето ги…“ — водеха го те към шумака. Към доандеренската урва.

В Змейовата пещера.

Спря пред входа. Ослуша се: „Не може да не са тук, тука са!“ — казваха щръкналите му уши.

Шегобишко го съзря. Подскочи от радост.

— Туктаме — викна той, — пристигаш точно навреме!