Йордан Милев
Шегобишко (11)

Орела хвърля сянка над Шегобишко

Всички го гледаха със зяпнали уста. Никой не вярваше, че вече жив ще го види. И такъв хубав и весел, умен и добър. И индийският йога мислеше, че ще остане да виси нагоре с краката, шашардисан от попишкия змей.

А то — каква стана. Превъртя се за миг — и стъпи на земята. Подскочи, за да се увери дали е истина.

Истина беше!

Шегобишко стоеше пред къщата, сякаш нищо не се бе случило.

Донесоха стълба. Сложиха я край слона. По нея се спусна Чуруличка. Затича се и го прегърна.

Прегърна го и Попарко.

Дядо Тошо запали лулата. Покри конете с чуловете да попие потта, че бяха вир-вода. В галоп пропътуваха пътя дотук.

Само баба Кута не можеше да разбере какво е станало. Не вярваше на очите си, че Шегобишко е здрав и читав. Стискаше в ръка шише с илаче. Ля куршум, докато дядо Тошо стягаше каруцата за път. Взе бележката на Попарко, уви с нея шишето и си помисли: ако намери внука си урочасан или нещо друго да му е направил змеят, ще го полее с илачето, а като се свести, ще го поведе — о, майко юнашка — пак да му врачува Нинашка.

— Влизам аз — рече Шегобишко, понеже видя, че никой няма да мръдне от мястото си, преди да разкаже какво чудо е станало, — влизам аз в коридора — нищо. Минавам в стаята — нищо. Държа манарата и турската сабя, с която баба сече сапун, и съм готов всеки миг глави да сека, в пламъци да влизам.

Млъкна. Беше зажъднял за вода. Докато не му донесоха кратунка с кладенчова вода, не продължи по-нататък.

Пи. И рече:

— Влизам в другата стая. Това е последният ти миг, Шегобишко, мисля си. И ми става жал, че Попарко и Чуруличка ще чуруликат без мене, ще ходят покрай Криволичи, ще копаят минзухари с копало, ще берат божури, ще събират чанчови яйца. Шегобишко, казвам си за кураж, и ти можеш да вършиш тия неща: и змии за гушата да хващаш, да се бориш с доандеренски лисици, и ти ще можеш, ако сега отсечеш и седемте глави на тоя страшен попишки змей.

Пи пак от кратунката, пресъхнаха му устните от тия страхотии.

— Гледам аз — остави кратунката настрана, — нещо святка и съска. Святка като светкавица и съска като змията от Синия вир. И а̀ да хвана това нещо за гушата — изтръпнах. Щях да си загина за едното чудо. А то беше късо съединение на две електрически жици: съскат зад долапа, огън излиза от краищата им. Точно се готвех да затворя очи, за да не присъствувам на изяждането, ми от змея, когато забелязах вампирските работи по електромрежата.

Чак сега нещо в главата на баба Кута започва да се прояснява. Тя прибра илачето в джоба на сукмана, поолекна й малко. Няма да вика това Нинашкино „иш, ишш.“ А Шегобишко въздъхна:

— Ей, големи шашкъни, дядо! Да не съм чул вече да ми говори някой за таласъми и плътеници, вампири и караконджули. Ех, дядо, само да можех, как бих им подрязал крилата като на Щуравия Гъсок.

Сети се, че носеше насам двете криле на Гъсока. Беше ги оставил при жиците с късото съединение. Прибра ги. Отиде при баба Кута.

— Вземи ги, бабо, да премиташ синията, да смиташ брашното в нощвите.

И погледна към дядо си:

— Ей, големи шашкъни, дядо!

Старецът позасука мустак. Беше се уплашил не на шега, когато прочете писмото на Попарко. „Деца са — каза си, — какви ли не лудории могат да сторят. Пакост да е — ядва се. На магаре опашката да отрежат — и без опашка магарето си е магаре. И магаре ще си остане. Но да тръгнат на борба със змейове — е за това никой не може да бъде сигурен на живот или на смърт ще завърши.“ Сега, като гледаше, че и тримата са живи и здрави, а отгоре на това си имат и слон, и индийски йога, стана му радостно на душата и леко на сърцето.

Норка и Ружка потеглиха. В каруцата седнаха само баба Кута и дядо Тошо. Карамел Му се запъти към панаира в града. Децата останаха със слона и индийския йога.

С тях беше и кучето.

— Шегобишко, Шегобишко… Сериозно нещо е животът! — каза Шегобишко и поведе голямото слоношествие към бреговете на Криволичи.

— Пълен напред! — подхвана Попарко. Слонът му приличаше на кораб, попаднал на суша.

А Чуруличка не отделяше очи от индийския йога. Обърнат с краката надолу, сега той приличаше на другите хора, но беше сух като бамбук и лъскав като банан. Струваше й се, че е намазан с шоколад.

Чак до късно играха в Гереня. Тичаха покрай Качова млака, надбягваха се с Туктам — само индийският йога го изпревари, — Попарко предложи вместо на прескочикобила да играят на прескочислон. Но като видя слона планина, взе обратно предложението си.

Всички се натрупаха около индийския йога. Шегобишко го помоли да направи няколко фокуса.

— Не правя фокуси — отвърна той. — Аз не съм фокусник.

— Нито факир? — попита Чуруличка.

— Нито магьосник? — подхвана и Попарко.

Индийският йога изрече в скоропоговорка:

— Аз съм йога и правя, каквото мога, а каквото не мога, го прави някой друг йога!

„Аз съм йога и правя, каквото мога — опита се да запомни Чуруличка. Успя да каже и втората част: — А каквото не мога, го прави някой друг йога.“

За да им покаже какво може, индийският йога вдигна единия си крак. Кракът му стана ръка, а ръката — крак.

Стояха край него ококорени и удивени. Тогава Шегобишко помоли:

— Ха сега да навиеш ръкава си!

Индийският йога направи някакви опити, осука се насам, изви се натам, но нищо не се получи. Изохка:

— Ох, не мога да си навия ръкава на крака.

Направи и други маймунджилъци — така ги нарече Попарко, но наум — катери се по слона като по планина, легна под него. Слонът сложи крак върху главата му.

Чуруличка изпищя:

— Стига, стига — не искам да гледам такива неща!

Индийският йога взе сабята, с която баба Кута сече сапун, искаше да я глътне, но още като я хвана, така се поряза, че веднага я захвърли в Качова млака.

И нямаше да имат край игрите. И веселието. Смешките и чудесиите на индийския йога извираха като из кладенче. И шегите на слона не бяха една и две. Макар и без зъби, той не можеше да казва шеги, а се смееше, вдигнал хобот:

— Ха, ха, ха… страсно интересни сеги!

И всичко за днес щеше да завърши чудесно, ако по залез-слънце над Шегобишко не се изви дълга черна сянка. Сянка на нещо крилато и страшно. Кръжеше като облак над тях.

Децата изправиха глави. От облак до облак беше разперил криле Орела.

Познаха го. Вече две години искаше да ги прави орлета. Докато учеха, те кимаха неопределено с глави, съгласяваха се на ужким — много им разбираха главите. Как могат здрави и прави деца да се превърнат в орлета. Но щом започнеше ваканцията, разхвърчаха се кой накъдето види и ставаха врабчета, синигерчета, косове, мушитрънчета, чанчета, тия, които имаха лунички по носа — лястовички. А онова дете, което имаше чичо, който пее добре, ставаше чичопей. Ходеха с овцете, летяха над къра из нивите, кацаха край любеници и пъпеши, беряха грозде, кълвяха ягорида. Тези, които скачаха по скалите, приличаха на скални яребици.

А Шегобишко стана гургуле.

Но да се върнем при него — беше по залез-слънце, а сянката на Орела го бе покрила.

— Ти ще станеш орле! — викаше отвисоко познатият глас. После гласът се насочи към Попарко и Чуруличка: — И ти! И ти!

— Какво орле? — събуди се като от древен индийски сън Шегобишко.

— Такова, като другите… — гракаше страшният глас. — Ще хвърчим с орлови шапки на главите си и орлови дрехи… И ще пазим небето над цар Пишман.

„Небето е на всички!“ — искаше да каже Шегобишко, но замълча.

Децата се разпръснаха като пилци. Много им дойдоха преживелиците през деня. А сега — някакъв страшен орел, надвесил орлови нокти над тях.

Шегобишко бягаше, бягаше и… ето, стори му се, че вече лети. Една ризка, едни панталонки и едно сърце на момче — колко му е. Лек като перушина, бърз като светкавица и силен като гръм.

На хоризонта го забеляза Карамел Му, който се връщаше от панаира и сладко смучеше карамел му. Заслони с длан очите си — гледаше точно срещу огнения диск на слънцето. И взе да се чуди:

— Момче ли лети… сърна ли бяга… или птица се рее в небето?

После преглътна бонбона и преди да засмуче нов, рече:

— Прилича на гургуле.

— Гледайте, гледайте… момче птица — викаха пастирите в Гереня.

— Прилича на Гургул?

— Гургуле е?

— Май че е сокол?

— Соколът не лети, а кръжи, а това нещо се носи като лястовица право напред.

Уплаши се слонът, щом видя, че децата избягаха, подгонени лудо от Туктам.

— Сегобиско, Сегобиско… къде литна, момсе — вдигаше хобота си той, — нали искаше слонова кост, да правиш губерка на дядо си?

Никой не отговори. Даже шум на криле не се чуваше наблизо. И Орела се бе спуснал да го гони.

А Шегобишко летеше, летеше… право към гнездото на Стария Гургул.

И тоя път щастието беше на негова страна.

Какво изпати по-нататък, нямам сърце да ви кажа.