Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Йордан Милев. Шегобишко

 

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мери Илиева

Издателство „Народна младеж“, София, 1979

ДП „Тодор Димитров“, София, 1979

История

  1. — Добавяне

Голямата мъка

shegobishko_1gm.jpg

Непослушки

Ако искате да знаете истината, Шегобишко беше от онези деца, които много се смеят, но същевременно вършат сериозни неща.

Мълчеше често, защото говореше само онова, което знаеше добре.

Когато нямаше какво да прави, вземаше солницата и започваше да соли, каквото му попадне.

И много други неща извърши — страшни и невероятни, — и много мъка изпита. Малко оставаше да изгубите възможността да четете за неговите приключения: животът му няколко пъти вися на косъм.

Но той беше смел и сръчен и преодоля всичко. Дори заслужи един славен медал.

Шегобишко лежеше в леглото и сънуваше сладък сън. Закачлив слънчев лъч беше протегнал ръка през отворения прозорец и го гъделичкаше по бузата. Туктам лаеше край бунището на двора и се караше за нещо на Кокорбашко — да не рови и да не прави ненужен боклук, — току-виж, че дядо Тошо го наложил с пръчка по крилете.

Момчето сънуваше, че Кокорбашко е стъпил на плета и крещи, както всяка сутрин:

— Ставайте, хей… Който пее, зло не мисли!

— Шегобишко — щипна го за нослето баба Кута, — ставай, сине! Я виж кой те чака навън.

Шегобишко се размърда, разтри с ръка очите си и се изпъна като агне.

— Ох, на баба Протяжко! — чу той в просъница и скочи веднага на краката си.

Когато се обличаше, рече тихо на себе си:

— Шегобишко, Шегобишко… Сериозно нещо е животът, Шегобишко! Ти нищо не знаеш.

Научи тези думи от дядо си.

Срещна го на прага. Дядо Тошо погали косата му, промърмори рошльо, а високо каза:

— На дядо паламидата.

— Дядо, искам да те попитам нещо!

— Ти питаш, аз отговарям.

Това беше паролата между двамата.

— Защо петелът — продължи Шегобишко — всяка сутрин повтаря едно и също?

Дядо Тошо засука мустак. Даже и не си спомни, че внукът му вече знае тези неща от него.

Засука и другия мустак, погали още веднъж Шегобишко и преди да си запали лулата, рече:

— Тия неща, сине, са още отпреди световния водотоп!

— Потоп, дядо… Световния потоп.

— Знам, знам — направи се на разсърден дядо Тошо, — да не смяташ, че не съм чувал и за Египсовата пирамида? Малко съм ходил на училище, ама тия работи ги знам.

„Нищо не знаеш!“ — искаше да каже Шегобишко. Добре, че замълча. Спомни си, че дядо му не обичаше много-много да му се правят бодежки. „Ще престанеш ли с тия твои бодежки! — караше се той вечер на баба Кута, когато се връщаше от мазата с пълно канче вино. — Не стига, че човек цял ден работи като хала, ами и с една глътка не може да си подсили душата!“

В такива мигове Шегобишко се свиваше в скута на баба Кута и заспиваше още в същата минута.

Туктам остави на мира Кокорбашко и хукна да се разбере с прасето. Навирило зурла, то искаше да преобърне дръвника. И току-виж, че вечерта дядо Тошо казал: „Бре, тоя Шегобишко… каквото пипне, нагоре с краката го оставя“.

Кучето беше умно. Не можеше да каже ни една човешка дума, но мислеше като човек и разбираше всичко, каквото му се кажеше по човешки.

Шегобишко стоеше на прага и се чудеше с какво да започне.

Беше светъл като слънце, жилав като тръстика, бодър като кукуряк.

Отворил се бе един ден — топъл и ведър, пролетен и чист. В ябълките жужеха пчели.

Брястът на двора — отрупан с врабчета. Те се смееха до припадък и се търкаляха като топки из шумата му. Някое и друго от тях неочаквано се откъсваше и политаше като круша към земята. Но бързо леко и плавно — разтваряше криле и пак се връщаше да се боричка с приятелите си.

От овошките се обаждаше Гургул. Гургулицата повтаряше след него всичко. Шестгодишен, Шегобишко още не разбираше какво си говорят те.

Влезе в стаята, взе една ябълка и започна да я разрязва. Чекийката в ръцете му святкаше от нахлулото слънце и той — ха да си пореже пръста.

В това време към прозореца пристъпи Попарко. Беше се събудил преди малко. Още сънен, забеляза гърнето с мляко, оставено от родителите му, които още призори бяха отишли на къра. Побутна комата хляб до него. А на буцата сирене в хаванката даже не обърна внимание. Не обичаше да яде сам, беше му тъжно. Плисна две-три шепи вода на лицето си, прескочи през плета — видя му се много дълго да заобикаля през вратницата — и се насочи към къщата, сгушена сред овошките. Отдалеч забеляза рошавата глава на Шегобишко.

Попарко направи още две-три крачки и спря. През прозореца хвърчеха резанчета ябълки и падаха на земята. Кокорбашко коко-каше от радост и се опитваше още във въздуха да ги улови.

Попарко се зачуди: „Що за работа е измислил Шегобишко“!

— Шегобишко! — обади се той.

— Влизай, влизай!

В гласа отвътре имаше безразличие.

Попарко влезе. Поздрави баба Кута. От печката идеше мирис на прясно сварено мляко. Дъхаше и на козунак. Наближаваше Великден.

Той примижи до прозореца, вгледа се в ръцете на Шегобишко и се зачуди.

Приятелят му спокойно режеше ябълката. Вземаше едно резанче, поръсваше два-три пъти над него със солницата и след това го хвърляше през прозореца.

— Шегобишко, какво правиш? — попита Попарко.

— Остави се — рече, без да го поглежда, Шегобишко, — не мога да търпя солени ябълки.

„Тогава не ги соли!“ — помисли си Попарко. Не го изрече. Познаваше характера на своя приятел. Той не обичаше много-много да му се правят бодежки. Беше му казал веднъж: „Я си сърбай попарата, пък ме остави да си сърбам моята, както си зная!“

Това беше единствената препирня между тях.

Е, имаше и друга, по-малка, дори ако бъдем справедливи докрай, ще кажем — незначителна. Тя стана преди две години, когато двамата започнаха да разбират какво значи да имаш приятел. И то — комшия.

Тогава Попарко не се казваше така, а — Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш.

— Това е най-дългото име на света! — оплака му се тогава Шегобишко, който едва-едва го изрече за първи път.

Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш се възпротиви.

— Има и по-дълги… има… имаа — и препусна с една ластунка като генерал на кон. След като обиколи поляната пред къщата на Шегобишко, добави: — Ти знаеш ли как се казват кралете?

— Кои крале?

— Ами… един от тях!

— Кой?

Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш каза съвсем сериозно:

— Ето… тоя: Миренда Бихендра Бир Бикрам Шах Дев Един Лев!

— Ох, стига, че ме заболяха ушите — втрещи се Шегобишко.

— Видя ли! — настояваше на своето Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш.

— Не съм чувал за него!

— Не си, но сега нали чу?

— Чух.

— И какво: увери ли се, че моето име не е най-дългото в света.

Шегобишко мълчеше.

— Хайде, от мене да мине — съжали го Каквото Си Надробиш, Това Ще Сърбаш, — викай ми просто Попарко

До тях се приближи баба Кута. Сложи синията. А върху нея — две шарени паници, големи колкото тенджера. Рече:

— То… Ацилар още не е дошла — пък и да дойде, котелът е пълен с мляко, — ха сега да му похапнете по една попара. Що е ден пред вас, ще легне на гърба ви.

Ацилар беше другото комшийско дете, кръстено с това приказно име. През всички страшни приключения тя остана вярна докрай на Шегобишко и Попарко. Баба Кута я обичаше не по-малко от тях.

Двамата лакомници се ококориха от радост. Грабнаха в ръцете си козунака и си надробиха такава попара, каквато само те можеха да изядат.

След три дни дойде шивачът Зарчо. Наметнал през рамо гайтани и ширити, той премяташе в ръка лъскавата ножица, сякаш прехвърляше копче.

— Кутоо, тука ли си, Куто! — извика от вратницата.

Туктам рипна изпод сянката на плета, залая насреща, но като разбра, че е шивачът, укроти се: „О, това бил Зарчо… пак ще шие потури на дядо Тошо!“

Туктам не позна. Дядо Зарчо идваше да шие панталонки на Шегобишко.

— Я го гледай — щипна го той за бузата — какъв се е източил като колец. Ох, юнакът на дядо! — и пак го щипна.

Попарко и Ацилар взеха по едно столче, седнаха около дядо Зарчо и зачакаха чудото. Баба Кута свали от тавана един топ шаяк, отмери пет лакти и се затюхка:

— Дали ще му стигнат на тоя дангалак… Ама мери така, че догодина с тях тръгне и на училище.

— Как? — питаше дядо Зарчо. — Под коленете ли?

— Само така! — отвърна баба Кута. — Като падне, да не се ожули.

Дядо Зарчо цял ден пя песни, разказва на децата приказки за върколаци и таласъми, за самовили и караконджули, за вампири и плътеници. Те го слушаха със зяпнали уста.

Накрая, когато панталонките бяха готови, Ацилар рече:

— Дядо Зарчо, сложи му и няколко шерифчета.

— Ох, на дядо умницата… сладката чуруличка — обади се шивачът, — точно така смятах да направя, дъще. Ей сега ще му пришия няколко ширитчета.

Сума дни игра Шегобишко с тези панталонки. Летеше като сокол край река Криволичи, къпеше се в Синия вир, катереше се по дърветата за чанчови яйца. Коленете му се протриха, но ширитчетата си останаха такива, каквито ги приши дядо Зарчо.

shegobishko_popara.jpg

Така го запомниха тогава: с панталонки от шаяк, с кенарена ризка и коса — паламида. Главата му светеше като слънце.

И много още лудории щеше да извърши, и много смях щеше да звънти над пасището в Гереня, ако не беше се случило нещо страшно… необяснимо за Шегобишко.

Не, тези от вас, които вече го обичат, да спрат четенето дотук. Друг път да продължат, когато съберат смелост да надникнат в неговата мъка.

Почина майка му.

На връх Богородица.

Баба Кута му каза веднъж, че след няколко дни ще се роди божията майка. На тоя ден вместо „Шегобишко… ставай, сине!“, баба Кута го обля със сълзи, скуба косите си и нарежда: „О, на мама сирачето…“

Майка му беше добра и мълчалива. По-добра от слънцето. От работа по къра не й оставаше време да си каже името.

Запомни я само с едно име: мама.

Баба Кута го изведе на двора, спря под ореха. Обърна се към майка му, която беше заспала и не искаше да се събуди:

— На кого го оставяш… Без майкаа… как ще порастее. Ще останее… запъртък!

Недочакали края на плача, две негови лели го сграбчиха като орлици, поръсиха го със сълзи и занареждаха в лицето му:

— Ох… на леля… запъртъкаа…

Приближи се Пако яйчарят.

— Стига сте го запъртосвали бе, хора — прекъсна ги той, — я какъв е юнак. Ще вземете да урочасате момчето… От двадесет години съм яйчар в това село, такова яйце не видях. Всичко, що се снася и се мъти, се люпи!

Откараха майка му някъде. Баща му каза: „При звездите…“ После се заби да строи някакъв път джеде. До звездите!

Кои звезди?

Къде?

… Шегобишко остана с баба Кута и дядо Тошо.

Имаше още Ацилар и Попарко. Туктам и Кокорбашко.

Една вечер баба Кута го завари свит в ъгъла на леглото.

— Да не плачеш, Шегобишко?

— Не, бабо… само понякога сълзите ми стават непослушки.

Изтри с ръкава си една като бисер. Замоли се на друга:

— Недей, мирувай… недей, непослушке! Ще паднеш и ще се пребиеш.

От тоя ден легна и посърна.