Джоан Хол
Покореният изкусител (9)

Девета глава

Времето се оказа великолепно за пътуване. Слънцето блестеше ярко и беше горещо. Лек бриз къдреше водата на язовира. Моторницата оставяше широка бразда след себе си, изхвърляше във въздуха малки водни пръски и те блестяха на слънчевата светлина с кристалночистите оттенъци на дъгата.

Люк не обръщаше внимание на спокойната красота на пейзажа. Беше в отвратително настроение, резултат от осуетени намерения и силен гняв. Беше прекарал нощта в чуждо легло, самотен, ругаещ проклетата си уста и увлечението си към грубо поведение.

Отделни стаи! Боже Господи! Чувствата на Люк и неговата мъжка гордост все още не се бяха отърсили от шока, който изпита при пристигането им в Дел Рио.

Бяха се спрели по пътя да вечерят и пристигнаха в мотела към девет и половина. Приятната млада жена на рецепцията потвърди резервацията им и каза, че стаите им са готови.

Стаите ли? При това разположени в двата края на сградата.

Люк успя да изкаже объркването и гнева си едва когато остана насаме със Селена. Беше я придружил мълчаливо до нейната стая и когато си каза, че трябва да се държи спокойно и разумно, избухна като бомба.

— Какво означава всичко това? — обърна се той към нея и й препречи пътя към стаята. — Още ли ми се сърдиш затова, че не обичам повечето жени?

— Не, Люк, не ти се сърдя — отвърна Селена и го погледна в разярените очи. — Свободен си да обичаш или да не обичаш, когото си пожелаеш — тя повдигна леко брадичка. — Както и аз съм свободна да спя, където и с когото си пожелая.

— Но… по дяволите! Не си спала с никой друг, освен с мен!

— Да — отвърна му по същия начин тя и усили още повече гнева му.

Както обикновено обаче, стигнеше ли до крайната степен на възбуда, Люк успяваше да се овладее. Ставаше неприветлив, а гласът му — леденостуден.

— Предупреждавам те, Селена. Ако толкова много ти се иска в леглото ти да има друг мъж, аз ще…

— И какво ще направиш? — прекъсна го тя със същия леденостуден глас. — Нека ти кажа, господин Сваляч Брансън. До снощи вярвах, че на този свят не съществува мъж, достоен за моето тяло — цялата потръпна и пое дълбоко дъх. — И сега, след преживяното снощи, продължавам да съм убедена в това. Но ако реша отново да направя същия подарък на някой друг, само аз ще реша кой ще бъде той. И ти, по дяволите, няма да можеш да направиш нищо. Добре го запомни.

Люк отвори уста да спори… да се защити… да се помоли. Селена обаче го накара да замълчи по възможно най-резултатния начин. Придърпа го към себе си и долепи устни до неговите. В гърдите на Люк пламна силна надежда. Едва не припадна, когато тя се отдръпна от него и влезе в стаята си.

— Спи с тази целувка, любовнико — извика му тя от прага с лишен от всякакви чувства глас, — нищо повече няма да получиш от мен. А сега — гласът й прозвуча остро, — ще ми бъде много приятно, ако изчезнеш моментално оттук. Уморена съм.

Люк постъпи така, както му наредиха. Но не от уплаха, а просто защото внезапно видя, че по лицето й наистина се изписа умора, дори нещо повече от умора. Изглеждаше, че Селена всеки момент ще припадне. А Люк не искаше той да стане причина за това.

Изпълнен със странно чувство за безпокойство, както и с някакви объркани чувства, които не искаше да си признае, Люк се прибра в стаята си. Останал сам, той се опита да потуши неприятните си мисли с обзелия го гняв и безсилие.

— Добре ли си, приятел?

Гласът долетя някъде зад него. Обади се Дан, приятелят на Селена. Беше застанал на капитанското си място, под сенчестия навес на моторницата. Селена седеше пред него.

— А, да. Чудесно! — извика Люк, като се мъчеше да преодолее грохота на мощния извънбордов двигател. — Благодаря ти, приятел!

Люк отпи от леденостудената кутия бира, която държеше в ръце.

— Изпи ли си бирата? — извика отново Дан. — Искаш ли друга?

Люк пиеше вече втората си бира и щеше да откаже. После си помисли. „Защо пък да отказвам?“ Изпитата бира може би щеше да уталожи болката в слабините и силния гняв, който го разтърсваше.

— С удоволствие — извика Люк, вдигна кутията към устните си и я изпразни с две големи глътки.

Селена му донесе нова кутия бира.

— Ще се гипсираш от толкова пиене — каза намръщено тя и пъхна бирата в ръката му.

Люк я погледна изпод широкополата шапка, която му бе дал Дан.

— Я ме остави, Зеленоочке — озъби се той. — Ако все още не си го забелязала, аз съм мъж, а не момче. Не искам някаква си превзета и прекалено чувствителна жена да ме поучава какво да правя — Люк изпита силно съжаление в момента, в който изрече острите думи. Дори нещо повече от съжаление, когато забеляза уязвимото и наранено изражение, помрачило красивото лице на Селена.

Тя пое силно и шумно въздух. После нараненият израз изчезна и беше заменен от силен гняв.

— Превзета! Прекалено чувствителна! Ти… егоист такъв!

Гласът й беше достатъчно силен и достигаше до ушите му през боботенето на двигателя.

— Виж, Селена. Извинявам се. Не спах добре — Люк я погледна с крива самоунижаваща усмивка — прекрасните й гърди се вдигаха и спускаха в унисон с дишането й и дланите му просто изгаряха от желание да докоснат и помилват гладките копринени форми. — Чувствах се самотен през цялата нощ. Изпитвах нужда да си до мен, да ме желаеш, да ме топлиш — никак не му беше лесно да направи това признание, но тя го спаси от това неудобство като тръсна гневно глава.

— Въобще не съжаляваш, защото си грубиян — отвърна сурово тя. — Е, приятелче, имам новини за теб. Хич не ми пука колко ще се наливаш, защото след като разгледаме пещерата и се върнем, аз си заминавам — после се наведе, за да я чуе по-добре. — Не ми пука и дали ще спиш сам, Черноочко! Заслужи си самотата.

Люк не я погледна. Ако го беше направил, нямаше да се въздържи да не я сграбчи в прегръдките си, да я притисне към себе си и да я целува дотогава, докато, останала без дъх, тя щеше да му се отдаде тялом и духом.

Той впи суровия си поглед в безбрежността на езерото и повдигна кутията бира към устните си. Вниманието му бе привлечено от разтрепераната му ръка. Остави бирата, без да отпие от нея. През главата му мина мисълта, че цялата бира в света нямаше да разреши затруднението, в което се намираше.

Селена седна на стола и се загледа през прозорчето на моторницата. Не искаше да се обръща назад. Не искаше да го гледа такъв, студен, злостен, самотен и саркастичен. Къде остана засменият мъж, с когото бе изживяла онази прелестна любов?

Наистина ли имаше такъв засмян мъж или той съществуваше единствено в нейното въображение? Селена реши, че не съществува, понеже си спомни студения, язвителен и прекрасен демон, който съдбата й бе представила в образа на Люк Брансън.

Люк!

Селена преглътна със съжаление при мисълта за онзи, който можеше да се окаже Люк и запримига от наплива на сълзите в очите си. Защо допусна глупавата грешка да се влюби в него? Какво толкова я привличаше у него?

Той беше нейният тип мъж. Мисълта проблесна в ума й. От очите й се отрони сълза и Селена я избърса с треперещи пръсти. Люк бе силен, а тя се оказа слаб противник.

— Пристигнахме!

Гласът на Дан я изтръгна от лошите мисли. Предстояха години, през които можеше да си мисли за глупавата си постъпка. Сега обаче трябваше да погледне Дан с весело лице, за да не разбере нейният стар приятел, че тя и Люк са станали вече врагове.

Селена се надигна от стола, докато Дан приближаваше малкия кей.

— Ще ти помогна да завържем моторницата — предложи Селена и тръгна към задната й страна.

Там вече стоеше несигурно изправен на крака Люк.

— Казах, че аз ще помогна — извика Селена в момента, в който моторницата се удари леко в кея.

Люк или не чу, или се направи, че не чува. Без да каже нищо, той скочи на брега, препъна се, но успя да се обърне и да поеме хвърленото му от Селена въже. След като завърза моторницата, той подаде ръка на Селена, за да й помогне да слезе. Тя отказа да поеме ръката му и скочи с вещина на леко поклащащия се пристан.

— Трябваше да ме оставиш аз да завържа моторницата — каза тя и го погледна намръщено. — За малко да паднеш в езерото.

— Но не го направих — отвърна Люк, очевидно разтревожен от това, че е разбрала положението му. — Но дори и да бях паднал, нищо нямаше да ми се случи — продължи той с подигравателна усмивка. — Опитният речен екскурзовод щеше да ме спаси.

— Хич не се надявай на това — отвърна рязко Селена. Тя се обърна и отиде на края на пристана, който опираше в скалист бряг. — За да стигнем до пещерата, трябва да се изкачим по този склон — каза му тя, щом Люк приближи до нея. Селена се обърна и го изгледа със съмнителен поглед. — Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— По дяволите, Селена, не съм… — започна той, но тя рязко го прекъсна.

— Говори по-тихо, не искам да ни чуе Дан.

— Къде е Дан? Няма ли да дойде с нас? — запита Люк и се обърна назад.

— Не — отвърна Селена, поклати глава, обърна се и стъпи на брега. — Ще ни приготви обяда — след това тръгна с уверени стъпки нагоре по склона.

Люк я следваше с пъшкания и проклятия.

— Защо не ми каза, че трябва да се изкатерим по този бряг? — измърмори той. — Можех да си взема туристическите обуща.

Селена се спря отегчено на малката пътечка.

— Изкачването по този малък склон едва ли би могло да се нарече катерене — подхвърли тя през рамо. — Дори и децата го изкачват без никакви затруднения.

— Но не и с каубойски ботуши с високи токове — отвърна Люк.

Продължиха нагоре и след малко Селена се спря пред желязна верига, препречваща входа на някаква плитка пещера.

— Нали ти пожела да видиш рисунките — каза Селена и посочи пещерата. — Ето ги. Престани да мърмориш и ела да ги разгледаш.

Люк приближи и застана до нея пред преградата. После надникна вътре и се намръщи.

— Нищо не виждам.

— Продължавай да гледаш — отвърна тя. — Ще ги видиш, след като очите ти се нагодят към слабата светлина вътре. Една от причините рисунките да се запазят така добре е именно липсата на директна светлина върху тях.

Люк млъкна и се загледа. След малко възкликна очаровано:

— Виждам ги! Селена, фантастични са!

Селена се развълнува. Противно на волята си, тя сподели неговото учудване и възхищение.

— Да, съгласна съм. Какво виждаш?

Отговори й, без да се обръща към нея.

— В дъното на пещерата, сякаш застанала на пост, виждам огромна котка, а може би това е рис или леопард, оцветен в синьо. Забелязвам и други животни, елен или антилопа, както и някакви символи, които не мога да разгадая — докато говореше, той започна да се придвижва край преградата, без да обръща внимание на неравната и скалиста почва. — Виждам някаква издължена фигура с развети одежди. И… а! — възкликна отново той, като стигна другия край на пещерата. — Селена, и в този край има една голяма котка!

— Да — отвърна Селена, която се придвижваше мълчаливо след него. — Забеляза ли, че и котките гледат в две различни направления?

— Точно така — кимна Люк. — Сякаш са поставени така, за да пазят рисунките.

— И аз си помислих същото, когато ги видях за първи път.

— Великолепно! — каза Люк и стрелна Селена с поглед. — Имаш ли престава кога са направени?

— Предполага се, че преди около две хиляди години — сви рамене тя.

— Невероятно!

— Да, аз… — Селена млъкна, тъй като чу далечния глас на Дан.

— Хей, вие двамата, обядът е готов! — извика Дан.

— Идваме — извика в отговор Селена. Двамата тръгнаха по обратния път.

Когато стигнаха до пристана, Люк кимна с глава към една приближаваща лодка.

— Я виж, имаме компания — каза той.

— Изглежда, че ще поотложим обяда, докато Дан направи място на тази лодка — отвърна Селена.

— Налага се да се мръднем, за да им дадем възможност да пристанат — потвърди мнението й Дан. — Бихте ли отвързали въжетата, докато запаля двигателя?

— Разбира се — отвърна Селена и отиде на носа, докато Люк се отправи към кърмата.

Вместо обаче да се опита да пристане, другата моторница започна да кръжи. Водата се развълнува и лодката на Дан се заклати. Тя започна да се блъска и да отскача от пристана. Селена отвърза въжето и с един пресметлив скок се намери в моторницата. Люк обаче не си направи добре сметката. Той освободи своето въже и скочи в момента, в който моторницата се дръпна от пристана.

Люк цопна като камък в развълнуваната вода.

Селена не се замисли дори за миг — изтича към кърмата и се хвърли в леденостудената вода.

Последвалата сцена можеше да изглежда много забавна, ако Селена не беше толкова уплашена, а Люк не беше толкова ядосан. Той се противопостави на опитите й да му помогне. Започна да пляска във водата и да ругае.

— По дяволите! Нищо ми няма! — развика се той и я отблъсна от себе си. — Нямам нужда от спасител. Умея да плувам — после заплува към единия край на лодката, където го чакаше Дан, за да му помогне да се качи в нея.

— Чудесно! — извика след него Селена. — Ако не друго, това потапяне в студената вода ще те отрезви — тя пое ръката на Дан и се качи в моторницата.

— Нямам нужда от отрезвяване — нахвърли се Люк отгоре й, щом и той стъпи на борда, — понеже не съм пиян.

Не спряха за обяд. Мокри до кости и потънали в ледено мълчание, те похапнаха по време на връщането.

Селена седеше и гледаше през предното стъкло на моторницата. Чувствата й бушуваха като водата в езерото. Съжаляваше за Дан, който хвърляше озадачени погледи ту към нея, ту към Люк и не разбираше какво става между тях. Независимо от съжалението си към Дан, тя не бе склонна да обясни нещата на стария си приятел. Може би някой ден щеше да го направи, стига да доживееше до сто години.

Обратният път сякаш нямаше край. Селена хапеше нервно устни и чакаше това пътуване най-сетне да свърши. Искаше й се да се отърве колкото се можеше по-скоро от Люк.

Отново се почувства объркана и унижена от мъж. Фактът, че бе влюбена в този мъж ни най-малко не облекчаваше чувството й на потиснатост.

Горещият следобед и вятърът, образуван от движението на моторницата, изсуши дрехите на Селена и на Люк. Селена помогна на Дан да привържат моторницата, промълви едно „довиждане“ и тръгна с бързи крачки към колата си.

— Селена, почакай! — извика след нея Люк и я догони в момента, в който отключваше вратата на колата. — В мотела ли се връщаш?

— Връщам се у дома — поклати глава тя и седна зад волана.

— Пътят е дълъг, а освен това е време за вечеря — възрази той. — Защо не почакаш до утре сутринта! Мисля… Мисля, че можем да поговорим.

Селена се разкъсваше от противоречие. Искаше й се да остане с него, копнееше да е с него, но разбираше добре, че ако я обиди отново, това щеше напълно да я унищожи. Гордостта й надделя.

— Не, Люк. Няма за какво да разговаряме — тя запали двигателя. — Отивам си у дома. Много ще съм ти благодарна, ако отсега нататък престанеш да се бъркаш в живота ми — като се бореше с всички сили да не се разплаче, тя потегли. Гумите изсвистяха и изхвърлиха прах и малки камъчета от паркинга.

Непознато досега чувство на самота обзе цялото същество на Люк. Той стоеше като вкаменен на мястото си и гледаше как колата на Селена се смалява все повече и повече в далечината.

— Какво става с вас двамата? — запита Дан и спря до него.

— Дамата не ме харесва — отвърна с крива усмивка Люк.

— По дяволите! — изруга Дан.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Люк.

— Слушай, приятелче — отвърна Дан и посочи с палец към отдалечаващата се кола на Селена. — Отдавна познавам тази жена. За първи път я виждам да гледа така мъж както гледа тебе. Всичко беше от ясно по-ясно.

— Какво беше? — запита уплашено Люк.

— Приятелче — засмя се Дан. — Тази жена е влюбена до полуда в тебе. Личи си от блесналия й поглед.

Влюбена ли?

Думата не излизаше от ума на Люк през целия път от Дел Рио до Стади Бут.

Възможно ли беше това? Люк си задаваше за стотен път въпроса, след като се сбогува с Дан. Възможно ли беше Селена да се влюби толкова бързо в него? А блясъкът в очите й, който бе забелязал Дан, не се ли дължеше на закъсняла последица от тяхното любовно преживяване? Това му изглеждаше по-правдоподобно, макар и не дотам неприемливо.

Защо пък да не е приемливо, ровеше се той в обърканите си мисли. Последното нещо, към което се стремеше в живота, бе любовта. Не беше ли истина? Докато не срещна тази чародейка със зелените очи и черната коса, Люк беше напълно убеден, че никога повече няма да попадне в капана на дълбоките чувства.

Любовта водеше неизменно до огорчения.

Така ли беше наистина? Въпросът прониза съзнанието на Люк и го накара да се намръщи. А не съществуват ли отделни случаи, при които, с отминаване на времето, вместо да изчезва, любовта се задълбочава и става все по-силна и по-силна? Той беше дълбоко наранен от бившата си съпруга и от последвалата загуба на правата си над дъщеря им. Точно поради дълбочината на тази болка, Люк се бе затворил в себе си и се бе отделил с истинска стена от всякакви нови горчивини. Сега осъзнаваше, че онова, което толкова високомерно смяташе за скука, всъщност можеше да се окаже истинската любов.

Люк поклати недоверчиво глава при тези свои мисли и сви с джипа в алеята на къщата, която бе взел под наем от Уил. Слезе от колата и се загледа в обсипаното със звезди небе. Селена го бе нарекла с разни имена. Върху устните му се появи иронична усмивка. Колко беше права! Оказа се същинско магаре.

А имаха ли право магаретата на втори шанс? Въпросът не излизаше от ума на Люк и отново го държа буден през цялата нощ. Селена му каза да не се бърка повече в живота й и по всичко личеше, че беше убедена в това. Наистина ли беше така? Люк съзнаваше, че я бе обидил с думите и поведението си.

Той прекара пръсти през косата си и влезе в къщата. Дали Селена можеше да го разбере и да му прости, ако й обясни чувствата си? По-важното бе дали изобщо ще пожелае да разговаря отново с него.

Припламнаха първите светлинки на новия ден. Люк почувства как и последната задръжка у него изчезва. Трябваше да я накара да го изслуша и да му прости. Защото, колкото и да му бе странно, Люк осъзна ясно, че е безвъзвратно влюбен в Селена.

Едно нещо все още му вдъхваше надежда. Спомни си нейната реакция, когато й каза, че Лора е готова да умре за брат му Ханк. Спомни си ясно как, без дори да се замисли, тя се хвърли в леденостуденото езеро, за да го спасява.

Помоли се на Бога дано неговите впечатления и забележката на Дан да се окажат прави.