Тами Хоуг
Пръст от пръстта (6)

6.

Тълпата беше впечатляваща. Градът бе претъпкан с представители на големи и по-малки вестници, телевизионни канали и радиостанции, повечето неизвестни за него.

Беше успял да привлече вниманието им. Наслаждаваше се на вкуса на славата. Звуците особено го вълнуваха — настойчивите гласове, разгневените гласове, шумът от стъпки, жуженето на камерите.

Съжаляваше, че едва сега бе привлякъл вниманието им. Никой не се бе заинтересувал от първите му убийства, те бяха скрити във времето и пространството, телата бяха погребани в плитки гробове. Сега нещата бяха далеч по-добри.

Репортерите се бореха за по-предно място. Фотографите и операторите с камери се насочваха към насъбралия се народ. Ослепителни прожектори придаваха на обстановката свръхестествен вид. Беше застанал извън тълпата журналисти, с другите зрители.

Кметицата се появи на подиума. Говорителка на обществеността, тя изрази колективния морален гняв срещу безсмисленото насилие. Окръжният прокурор повтори забележките на кметицата и обеща възмездие. Шефът на полицията направи изявление относно сформирането на работна група по случая.

Не приемаха никакви въпроси, дори от репортерите, които настояваха шумно за потвърждение на самоличността на жертвата и за страховитите подробности от престъплението. Журналистите се държаха като лешояди, борещи се да се докопат до трупа, след като хищникът се е нахранил. Носеха се слухове за някакъв свидетел.

Мисълта, че някой го е наблюдавал, го възбуди. Вярваше, че всеки свидетел на неговото дело би се възбудил също като него. Бе възбуден до невъобразим предел, както някога, когато като дете, скрит в дрешника, подслушваше майка си, докато тя се любеше с различни непознати мъже. Изпитваше възбуда, която инстинктивно разбираше, че е забранена и едновременно с това непреодолима.

Въпроси и още въпроси от страна на медиите.

И никакви отговори. Без коментар.

Забеляза Джон Куин в групата на ченгетата и изпита прилив на гордост. Познаваше репутацията на Куин, неговите теории. Беше го гледал по телевизията, беше чел статии за него в списанията. ФБР бе изпратило най-добрия си агент.

Искаше му се агентът да застане на подиума, искаше му се да чуе гласа му, но Куин не помръдва. Репортерите изглежда не го познаваха. Сетне официалните личности напускаха подиума, заобиколени от униформени полицаи. Пресконференцията завърши.

Налегна го разочарование. Беше очаквал нещо повече, искаше повече. Беше предсказал, че ще се нуждаят от повече.

Неочаквано осъзна, че от него се е очаквало да реагира, че за момент си е позволил чувствата му да зависят от решенията на другите. Неприемливо поведение.

Репортерите се отказаха от по-нататъшни преследвания и побързаха да си тръгнат. Трябваше да пишат статии, трябваше да издирят източници, които да разпитват. Хората около него започнаха да се разотиват. Той също си тръгна. Беше един от тях.

 

 

— Да тръгваме, момиче. Трябва да се махаме.

Енджи предпазливо вдигна поглед от албумите със снимки, приглади правата си коса. Погледът й се отмести от Кейт към Лиска, която се изправи. Стори й се, че полицайката ще извади пистолета си, за да предотврати бягството й. Но вниманието на Лиска бе насочено към Кейт.

— Имаш ли разрешение да тръгваш? Къде е Ковак?

Кейт я изгледа право в очите.

— Да… Ковак е зает, двамата с лейтенанта са на пресконференцията. Ще говорят за сформирането на работна група.

— Държа да ме включите — решително изрече Лиска.

— Ще те включат. Със случай като този можеш да направиш кариера — отвърна Кейт. „Или да я разрушиш“ — помисли си тя, чудейки се колко ли грижи щеше да й създаде Енджи ди Марко.

„Целта оправдава средствата.“ Спомни си за Куин. Поне нейната цел беше благородна и не манипулираше никого за своя изгода.

„Рационализъм: ключът към чистото съзнание.“

— Камерите записват ли още? — попита Лиска.

— Дори докато разговаряме — Кейт хвърли кос поглед към клиентката си, която прибра запалката на някого от масата и я пъхна в джоба си. Господи. Клептоманка. — Май е време да се разделяме.

— Тръгвай, докато все още можеш — посъветва я Лиска. — Днес си успяла да се представиш два пъти: чух името ти да се свързва с някакъв лунатик във фоайето тази сутрин. Ако журналистите не те притиснат за него, ще го направят заради нещо друго.

— Животът ми е вълнуващ.

— Къде ме водиш? — попита настойчиво Енджи, слагайки раницата си.

— На вечеря. Умирам от глад, а и ти не изглеждаш по-добре от мен.

— Но шефът ти каза…

— Майната му. Искам някой да затвори Тед Сабин за ден-два. Може би тогава ще развие някакво състрадание. Хайде да вървим.

Енджи погледна за последен път към Лиска и излезе през вратата.

— Ще си имаш ли неприятности?

— Какво те интересува?

— Не е мой проблем, ако те уволнят.

— Виж какво, трябва да отидем до кабинета ми. Ако някой ни спре по пътя, моля те, направи се, че не си с мен. Не искам медиите да научат, ти също едва ли искаш да разберат коя си. Повярвай ми.

Енджи замислено я изгледа.

— Ще публикуват ли моя снимка? Чувала съм, че плащат добре.

— Ако скроиш такъв номер на Сабин, той ще те постави в списъка на най-издирваните в Америка. При условие че нашият любезен сериен убиец не стигне пръв до теб. Ако отказваш да чуеш какво ти говоря, изслушай поне това. Опасно е да те дават по телевизията и да те снимат за вестниците.

— Да не се опитваш да ме уплашиш?

— Просто обяснявам как стоят нещата.

Кейт се огледа и се опита да върви колкото е възможно по-бързо, но болките в крака я възпираха. Времето течеше. Ако политиците приемеха съвета на Джон и някак успееха да се сдържат и да не говорят, пресконференцията скоро щеше да приключи. Някои от репортерите щяха да последват шефа Гриър, но повечето щяха да тръгнат след Сабин и кметицата. Всеки момент сградата щеше да се изпълни.

Ако последваха Сабин в тълпата и някой я забележеше или посочеше, щяха да преследват и нея. Накрая все някой щеше да направи връзката със слуховете за свидетел при последното убийство.

Този път извади късмет. Само трима се опитаха да препречат пътя й към двадесет и втория етаж. Всички направиха интересни коментари за героичната й постъпка тази сутрин. Успя да се отърве от тях с по една кратка забележка и дори не намали ход.

— За какво става дума? — попита Енджи, когато влязоха в асансьора. Явно любопитството й бе надделяло над безразличието.

— Нищо.

— Той те нарече терминатор. Какво си направила? Убила ли си някого? — запита тя едновременно предпазливо и невярващо, но и с нотки на възхищение в гласа.

— Нищо особено. Не че не са ме изкушавали днес — Кейт набра кода за влизане в юридическия отдел. Отключи вратата на кабинета и направи знак на Енджи да влезе.

— Знаеш ли, не е необходимо да ме водиш навсякъде — каза момичето, сядайки на стола. — Мога и сама да се грижа за себе си. Живеем в свободна страна, а и не съм извършила престъпление… нито съм дете — добави тя предизвикателно.

— Нека засега да не засягаме тази тема — предложи Кейт, преглеждайки пощата си. — Знаеш какво е положението, Енджи. Нужно ти е безопасно място.

— Мога да отседна при приятелката си, Мишел…

— Мислех, че името й е Моли.

Енджи присви устни, очите й се превърнаха в тесни цепки.

— Не се опитвай да ме мамиш — посъветва я Кейт. — Нямаш приятели, нито къде да живееш. Опитът ти да ни преметнеш беше добър, като посочи такова отвратително място. Кой би могъл да твърди, че нямаш приятели там, след като наемателите са направо неуловими?

— Лъжкиня ли ме наричаш?

— Смятам, че следваш свой собствен план — хладно изрече Кейт, вниманието й бе привлечено от бележка, на която пишеше: „Говорих със Сабин. Заведи свидетеля в къщата «Феникс». Р.М.“ Разрешение. Странно, че Роб не бе споменал за това в кабинета на кметицата. Бележката бе написана с почерка на администраторката. Времето не беше отбелязано. Вероятно решението бе подготвено непосредствено преди пресконференцията. Всичките й хитрости отидоха на вятъра. Е, нищо. — Явно в плана ти влиза да избегнеш оставането в затвора или настаняването в юношески дом — продължи тя.

— Не съм…

— Спести си го.

Натисна бутона на телефонния секретар и изслуша гласовете, които се бяха опитали да се свържат с нея този следобед. Репортери искаха да вземат интервю. Наричаха я героиня. Тя бързо натисна копчето за превъртане напред. Както обикновено — Дейвид Уилис, един от досадните й клиенти. Координаторът на групата по правата на жертвите. Съпругът на жена, която твърдеше, че са я нападнали, въпреки че Кейт имаше чувството, че лъже, и че вероятно това семейство искаше да измъкне пари по някакъв начин. В досието на съпруга пишеше, че е бил арестуван за продажба на наркотици.

— Кейт — мъжкият глас, който прозвуча от машината, я накара да подскочи. — Куин е… Джон. Отседнал съм в „Радисън“.

Сякаш очакваше тя да му се обади. Колко удобно.

— Кой е този? — попита Енджи. — Приятел?

— Не, хм, не — отвърна Кейт, опитвайки се да си придаде безразличен вид. — Хайде да тръгваме. Умирам от глад.

Въздъхна дълбоко и се изправи. Беше я изненадал, нещо, което не й хареса. Още една обида в списъка против Куин. Нямаше да му позволи да се срещнат. Сега беше тук, но щеше да си тръгне. Въпрос на няколко дни. Бюрото го бе изпратило, защото Питър Бондурант имаше влиятелни приятели. Беше израз на добра воля или на подлизурство, зависи от гледната точка.

Не биваше да е тук. Едва ли щеше да се задържи за дълго. Не беше необходимо да контактува с него. Вече не работеше за Бюрото. Не беше част от работната група. Нямаше власт над нея.

„Господи, Кейт, не бива да се плашиш от него“ — помисли си тя с отвращение, докато извеждаше тойотата си от паркинга и се насочваше към Четвърто авеню. Куин беше част от миналото, а тя вече не беше малко момиче, скъсало с най-хубавото момче в класа, което не може да понесе присъствието му в класната стая.

— Къде отиваме? — попита Енджи, докато търсеше музика по радиото. Аланис Морисет плачеше за бившето си гадже.

— В центъра. Какво ти се яде? По вида ти личи, че имаш нужда от малко мазнини и холестерол. Ребърца? Пица? Спагети? Хамбургери?

Момичето небрежно сви рамене — жест, от който побесняваха много родители.

— Няма значение. Важно е да има бар. Нуждая се от едно питие.

— Не ме предизвиквай, момиче.

— Какво? Имам валидна шофьорска книжка — тя се отпусна на облегалката и качи краката си на таблото. — Имаш ли цигари?

— Не, отказах ги.

— Откога?

— От 1981. Понякога си позволявам по една. Свали си краката от таблото ми.

Момичето въздъхна и свали краката си.

— Защо ме водиш на вечеря? Ти не ме харесваш. Не предпочиташ ли да се прибереш у дома при съпруга си?

— Разведена съм.

— С онзи от телефонния секретар? Куин?

— Не. Не че ти влиза в работата.

— Имаш ли деца?

Отне й известно време да отговори. Кейт се зачуди дали някога ще преодолее мъката си.

— Имам котка.

— В другата част на града ли живееш?

Кейт й хвърли бърз поглед.

— Нека поговорим за теб. Кой е Рик?

— Кой?

— Рик — името, написано на якето.

— Така го намерих.

Превод: името на човека, от когото го е откраднала.

— Откога си в Минеаполис?

— От известно време.

— На колко години беше, когато починаха родителите ти?

— Тринайсет.

— От колко време живееш сама?

Момичето сърдито я изгледа.

— Осем години. Не беше убедителна.

Кейт сви рамене.

— Струваше си да опитам. Какво се случи? Катастрофа?

— Да — тихо отвърна Енджи, гледайки право пред себе си. — Катастрофа.

Имаше нещо в думите й. Кейт мислено си го отбеляза, докато взимаше завоя от Деветдесет и четвърта към булевард „Хенипин“. Можеше да предположи някои от части от интригата — алкохол, побои, поредица от неблагоприятни обстоятелства. Почти всяко дете от улицата бе преживяло вариант на тази история. Както и всеки мъж в затвора. Семейството бе плодородна почва за този вид психологическа бактерия, която обсебваше мозъците и убиваше надеждата. И обратното, познаваше много хора в полицията и социалните служби, които идваха от същото място, хора, крито бяха стояли на същия кръстопът, но бяха завили в правилната посока.

Отново се замисли за Куин, въпреки че не желаеше.

Навън валеше и бе паднала гъста мъгла. Тротоарите бяха пусти. Центърът въпреки името си се намираше в южната част на Минеаполис. Беше място, изпълнено с кафенета, магазини, ресторанти, барове, кина и театри. Най-оживени бяха улица „Лейс“ и „Хенипин“. На крачка разстояние оттам, но на космически години във времето се намираше отвратителният квартал „Уайтиер“, който през последните години се бе превърнал в територия на чернокожи банди, престрелки и продажба на наркотици.

На запад центърът на града граничеше с езерото Калун и Езерото на островите, район населяван през последните години от средната класа. Къщата, в която бе израснала Кейт и която сега притежаваше, се намираше на две пресечки от езерото Калун. Родителите й си бяха купили голяма къща десетилетия преди мястото да стане модно.

Кейт избра кръчма на име „Ла Луун“, встрани от оживения площад „Калун“, и паркира наблизо. Нямаше настроение за шумотевици и тълпи, знаеше, че и двете могат да бъдат използвани като щит от момичето, докато вечеряха. Това, че трябва да се справя с тийнейджърка, й бе достатъчно.

Вътре в заведението бе тъмно и топло, мебелите бяха изработени от дърво, имаше старомоден дълъг бар, на който се бяха разположили няколко постоянни клиенти. Кейт избра сепаре в дъното на залата, така можеше спокойно да огледа обстановката. „Параноичка“ — каза си. Явно Енджи също бе развила този навик. Тя не седна срещу Кейт с гръб към залата. Седна на страничния стол и опря гръб в стената.

Сервитьорката донесе менюто и взе поръчката за питиетата. Кейт жадуваше за чаша джин, но се примири с шардоне. Енджи си поръча ром с кола.

Сервитьорката изгледа Кейт, но тя сви рамене.

— Има документи, че е пълнолетна.

На лицето на Енджи се изписа задоволство, когато сервитьорката се отдалечи.

— Смятах, че ще ми забраниш да пия.

— О, защо, по дяволите — възрази Кейт и затърси в чантата си болкоуспокояващото — Това едва ли ще те поквари.

Момичето бе очаквало да й се противопоставят. Беше разочаровано.

— Не приличаш на нито една от социалните работнички, с които съм си имала работа.

— Колко познаваш?

— Няколко. Те бяха или кучки, или толкова мили, че ми се повръщаше от тях.

— Мнозина няма да се съгласят с теб.

— Но ти си различна. Не знам — тя повдигна рамене опитвайки се да намери точната дума. — Сякаш се познаваме отдавна.

— Просто нека кажем, че не съм постъпила на тази работа по обичайния ред.

— Какво означава това?

— Означава, че не се ядосвам за дребни неща и не приемам никакви глупости.

— Тогава кой те е бил?

— Това далеч надвишава служебните ми задължения — Кейт преглътна хапчето с чаша вода. — Трябваше да видиш противника ми. Е, видя ли познато лице в албума днес?

Настроението на Енджи се промени, сведе очи към масата.

— Не, щях да ти кажа.

— Така ли? — измърмори Кейт намусено. — Утре сутринта искат да поработиш с художника. Дали е възможно? Видя ли го добре?

— Видях го на светлината на огъня.

— На какви разстояние беше от него?

Енджи започна да чертае фигурки по покривката.

— Не знам, не бях далеч. Трябваше да вляза в парка, защото исках да пишкам. Клекнах зад някакви храсти и тогава той слезе по хълма… и носеше…

Лицето и се стегна и тя прехапа устни, скланяйки глава, явно с надеждата да овладее чувствата си. Кейт чакаше търпеливо, усещайки напрежението, което изпитваше момичето. Дори отраканите деца като Енджи получаваха шок от подобна гледка. Стресът от преживяното в парка и полицейското управление, съчетано с изтощението взимаха своето.

„Искам да присъствам, когато горкото дете се пречупи“ — помисли си тя, недоволна от този аспект на работата си. Предполагаше се, че системата защитава жертвата, но често се получаваше така, че по време на процеса всички се превръщаха в жертви. А съветникът бе по средата, уж защитаваше гражданите, а всъщност ги тикаше в челюстите на правосъдието.

Сервитьорката се върна с двете питиета. Кейт поръча сандвичи със сирене за двете и върна менюто.

— Не знаех какво носи — прошепна Енджи. — Просто реших да се скрия.

Като животно, което знае много добре, че през нощта дебнат хищници.

— Паркът е доста страшен през нощта, предполагам — тихо изрече Кейт, въртейки чашата с вино. — Хората ходят там през деня, смятат, че е хубаво да се махнат от града, но когато настъпи вечерта, неочаквано паркът се превръща в страшна гора, като тази от „Магьосникът от Оз“. Никой не би искал да попадне на такова място през нощта. Какво правеше там, Енджи?

— Казах ти, просто минавах напряко.

— За къде и от къде? — небрежно попита Кейт.

Енджи отпиваше малки глътки от питието си. Напрегната. Опитвайки се да замени страха си.

— Енджи, не се занимавам с подобни случаи от вчера. Виждала съм неща, на които дори ти не би повярвала. Нищо не може да ме шокира.

Момичето се изсмя и погледна към телевизора на бара. Вървяха местните новини, представяни от Пол Магерс. В момента говореше за лунатика в окръжния център. На екрана показаха снимка на човека и съобщиха, че наскоро се развел със съпругата си, която отвела децата им в неизвестна посока.

Кейт не беше изненадана.

— Никой не се интересува дали си нарушила закона, Енджи. Убийството отхвърля всичко останало — кражба, проституция, бракониерство на катерички. Последното може да се брои за служба в полза на обществото. Миналия месец открих катеричка на тавана. Злобна гадинка. Не е нищо повече от плъх с пухкава опашка.

Не последва реакция, нито усмивка.

— Не се опитвам да те притискам, Енджи. Казвам ти като твой съветник: колкото по-бързо изясним всичко, което се е случило снощи, толкова по-добре за всички, за теб включително. Окръжният прокурор много държи на този случай. Намекна на Ковак, че ще те третира като заподозряна.

В очите на момичето блесна тревога.

— Майната му! Не съм сторила нищо!

— Ковак ти вярва, точно поради тази причина сега не си в килията. Както и защото аз не бих го допуснала. Но положението никак не е розово. Този убиец е враг на обществото, а ти си единствената, която го е видяла и може да ни даде информация.

С подпрени на масата лакти, момичето скри лице в дланите си и прошепна:

— Господи, цялата работа вони!

— Прави каквото намериш за добре, скъпа. Но това е сделка. Този луд ще продължава да убива, докато някой не го спре. Може би ти ще ни помогнеш?

Притаи дъх в очакване. Подтиквайки горкото момиче да се пречупи. Наблюдаваше лицето на Енджи. Бедното дете се беше изчервило от напрежение. Тялото му беше напрегнато.

Ситуацията беше неловка. Неочаквано пейджърът й започна да бибипка в чантата. Моментът отлетя. Тя изруга тихо, докато ровеше в чантата си, проклинайки съвременните изобретения.

— Помисли си, Енджи — каза тя и стана от стола. — Готова съм да ти помогна.

Отправи се към телефона до тоалетната. Не, нищо не беше толкова просто и лесно.