Тами Хоуг
Пръст от пръстта (19)

19.

Тони Ърскин влезе в предната стая все още облечена в елегантния си тоалет — черни панталони, червено сако и бяла блуза. Очите й гневно блестяха.

— Не ми харесва, че отпред са спрели полицейски коли. Не може ли поне да изключат светлините? Трябва да се съобразяваме със съседите, сержант. Те и без това не са доволни от присъствието ни тук.

— Съжалявам, госпожо Ърскин — сухо изрече Ковак. — Отвличанията и убийствата са неприятна работа. Знам го от личен опит.

Слаба червенокоса жена с вид на наркоманка влезе в стаята, последвана от Грег Ърскин, който изглеждаше като модел на Еди Бауер с ботуши, джинси и памучна риза, под която се подаваше бяла тениска. Той сложи ръка на рамото на червенокосата и я побутна навътре.

— Това е Рита Ренър. Тя беше с Енджи тази вечер, преди да изляза.

— Всъщност не бях с нея — тихо изрече жената. — Гледах телевизия. Видях я да се качва горе. Остана в банята доста дълго… чувах водата да тече. Не ни се разрешава да се задържаме дълго в банята.

— Забелязахте ли по кое време спря да тече водата?

— Не. Заспала съм на канапето. Не се събудих до новините.

— Когато се събудихте, чухте ли нещо? Да е имало някой в къщата… освен Енджи?

— Не и след като Грег излезе.

— Не чухте отваряне или затваряне на врати? Крачки? Нещо друго?

Ренър поклати глава, взирайки се в краката си.

— Вече ви каза, че не е чула нищо — нетърпеливо изрече Тони Ърскин.

Ковак не й обърна внимание.

— Защо не отидохте на събранието с останалите?

— Подозирате ли Рита в нещо? — студено попита Тони.

— Не, просто съм любопитен.

Очевидно нервна, Рита погледна първо единия, после другия Ърскин, сякаш искаше разрешение да говори.

— Не обичам тълпите — накрая изрече тя. — Трудно ги понасям заради Фаун.

— Рита и Фаун Пиърс, или както вие я наричате — жертва номер две, бяха приятелки — Тони сложи ръка на костеливото рамо на Рита. — Не че това ви интересува.

— Утре ще изпратим детектив за разпит. Тази вечер моята задача е да разбера къде е Енджи ди Марко. Трябва да я намерим — заяви мрачно Ковак.

— Нима смятате, че убиецът е дошъл тук за нея? — попита Тони разтревожено.

— Не ставай смешна — обади се Грег, опитвайки се да се усмихне. — Никой не е прониквал тук.

Съпругата му се обърна към него и го изгледа сърдито.

— Не съм смешна. Всеки може да влезе тук. От месеци те моля да сложиш нови ключалки и да затвориш старата врата на мазето.

Ърскин се изчерви.

— Вратата е заключена отвътре.

Ковак погледна към Елууд.

— Провери я.

— Ще ви заведа — предложи Ърскин, нетърпелив да се отърве от съпругата си.

Кейт го задържа с въпрос:

— Грег, Енджи каза ли ви нещо, преди да тръгнете за събранието?

Той нервно се засмя и тя си помисли, че това е доста неприятен навик.

— Енджи не ми е казвала нищо. Отбягваше ме като чума.

— По кое време тръгнахте за събранието? — попита Ковак.

Ърскин вдигна вежди над очилата си.

— Заподозрян ли съм?

Тони гневно изгледа Ковак.

— Не разбираш ли, че искат да ни накажат, Грег? Полицията не обича да привлича внимание към провалите си.

Ковак й хвърли хладен поглед.

— Просто се опитвам да изясня времето, госпожо. Това е всичко.

— Тръгнах скоро след Кейт — обясни Грег. — Трябва да съм пристигнал на събранието към… колко, скъпа? Осем и половина, девет без петнадесет?

— Нещо такова — нацупено отвърна съпругата му. — Закъсня.

— Забавих се с пещта — на челюстта му потрепна мускул. Отново се обърна към Елууд. — Ще ви покажа вратата на мазето.

— Може ли да тръгваме, сержант? — попита Тони Ърскин. — Вечерта беше дълга.

— На мен ли го казвате? — измърмори Ковак, махвайки с ръка.

Кейт излезе след тях от стаята, но зави надясно към входната врата, оставяйки Тони Ърскин да разговаря с живеещите в къщата, които се бяха струпали в дневната.

„Нашият живот също е от значение“ беше изписано на предната веранда на „Феникс“.

— Ще вали сняг — каза тя, мушкайки ръце в джобовете на палтото си, не заради времето, а защото изпита студ вътре в себе си.

Ако Тони Ърскин беше недоволна заради двете полицейски коли, паркирани пред къщата, какво ли щеше да стане, когато микробусът на хората от лабораторията спреше отпред. Униформените полицаи вече бяха започнали да разпитват съседите за непознати коли, за човек, дошъл пеша или носещ нещо, или за мъж, придружаващ момиче — всичко, което би им помогнало да открият следа. Въпреки късния час къщите наоколо бяха осветени.

— Кейт, не знаем какво се е случило — произнесе Куин.

— Е, смятам, че може да се каже, че Енджи не се е порязала, докато си е бръснала краката.

Потръпна при мисълта за видяното. Кръв по пода, по белите плочки, по хавлиените кърпи. Крайниците й омекнаха.

„Трябва да си силна, Кейт. Потисни чувствата си. Издигни стените.“

— Мисля, че е станало така — продължи тя въпреки буцата, която се надигаше в гърлото й. — Той се е вмъкнал в къщата през задната врата. Заловил я е. Последвала е борба, съдейки по кървавите отпечатъци в банята… Предполагам, че са на Енджи. Може да я е убил. Най-вероятно. Оставил я е да кърви във ваната, иначе щеше да има кръв и другаде. Искал да изглежда така, сякаш е напуснала сама, опитал се е да почисти кръвта, но е бързал и не си е свършил добре работата. Въпреки това усилията му щяха да свършат работа, ако не бяхме дошли тази вечер.

— Откъде е разбрал, че е тук?

— Не знам. Тя имаше чувството, че я наблюдава. Може би е било така.

— И как така никой не е чул нищо?

— Той вече успя да отвлече и да измъчва три жени, без някой да разбере нещо. Рита Ренър е заспала на първия стаж пред телевизора. Къщата е голяма.

Куин поклати глава.

— Нещо не се връзва.

— Защо? Защото ти се иска той да е присъствал на събранието?

Куин се облегна на парапета.

— Може и да е бил на събранието. Беше наблизо, а то свърши час и половина преди двамата с Ковак да дойдем. Въпросът ми е, защо е рискувал? Момичето не ни беше казало нищо за него… нито име, нито описание на външния вид. Не позна никого от албумите със заподозрени. Защо е рискувал?

— За да ни докаже, че може — отвърна Кейт. — Искал е да ни натрие носа. С това събрание възнамерявахме да го накараме да се покаже и ето, че той отвлича единствената ни свидетелка. Сигурно много му е харесало.

Куин наблюдаваше как един от мъжете от криминалния отдел внася прахосмукачка в къщата.

— Защо дойдохте тук тази вечер? — попита Кейт. — Ковак не ми каза.

— Когато си му разказала за Енджи и онзи мъж в парка в неделя вечерта, споменала си, че човекът бил с пикап. Смятам, че има голяма вероятност Джо Подпалвача да транспортира телата до парка с нещо подобно. Нещо, което наподобява превозните средства, използвани в парковете. Вероятно пикап.

Стомахът на Кейт се сви. По тялото й полазиха студени тръпки.

— О, Боже, Джон. Нима той е бил неин клиент?

— Той мрази жените, особено тези, които се занимават с безразборен секс. Отзад е карал труп. Качва случайно момиче и прави секс с нея. Това го възбужда. Вълнението му напомня за възбудата от убийствата. В същото време мислено отстоява правото си на власт и контрол върху жените, с които е. Мисълта, какво може да причини на партньорката си, се съчетава с чувството за контрол над нея и над собственото си желание да убива.

— Решението да не убива поддържа чувството му за власт. Всичко е съсредоточено върху церемонията по изгарянето — така завършва един цикъл — довърши Кейт.

— Изглежда логично.

— Енджи каза, че мъжът я е изхвърлил от пикапа и тя го наблюдавала, докато се отдалечава. От мястото, където я е оставил, е трябвало да направи обратен завой, да се върне много бързо, за да е възможно тя да види как изгаря тялото.

Куин повдигна рамене.

— Това е само теория.

Теория на човек, който знаеше за сексуалния садизъм повече от всеки друг в страната. Кейт се вгледа в мрака.

— Но ако е бил същият мъж, защо не ни го каза? И защо не даде по-добро описание? Видяла го е лично и отблизо.

— Само тя може да ти отговори на тези въпроси.

— Сега няма да може — тихо промълви Кейт. — Беше й много трудно да ми разкаже за този следобед. В началото на цялата бъркотия тя се държеше толкова грубо, показа толкова цинизъм, но когато накрая ми призна за мъжа, стори ми се засрамена. Повтаряше, че не обича да го прави, че съжалява. И плака.

Собствените й чувства се надигнаха при този спомен, както се бе случило още следобеда, докато беше с Енджи.

— Харесваш това момиче — заяви Куин.

Тя въздъхна.

— Какво да й харесам? Тя лъже, краде и е проститутка.

— И се нуждае от теб — кротко каза той.

— Е, виж какво се случи с нея.

— Грешката не е твоя, Кейт.

— Трябваше да остана при нея.

— Откъде би могла да знаеш какво ще стане?

— Тя беше много уязвима — разсъждаваше Кейт. — Трябваше да остана при нея, да науча нещо повече. Не го направих, защото…

Задави се, не желаейки да си признае. Не и тук. Не пред Куин. Познаваше я твърде добре — или поне едно време. Познаваше всяка слаба точка в душата й. Беше я подкрепял толкова пъти, когато бе съсипана от мъка и от чувството за вина, заради смъртта на Емили. Беше я утешавал със силата си и успокоявал с прегръдките си. Не можеше да му позволи да го стори сега, дори не искаше да му позволи да се опита.

— Тя не е Емили, Кейт.

Кейт си пое рязко въздух, сякаш я бе ударил и се извърна към него.

— Много добре го разбирам. Дъщеря ми е мъртва.

— Още ли се обвиняваш? След толкова години?

— Доколкото ми е известно няма ограничения за чувството на вина.

— Грешката не беше твоя. Нито пък тази.

— Емили беше моя дъщеря и моя отговорност. Енджи е моя клиентка и съм отговорна за нея — упорито произнесе тя.

— Колко от клиентите си водиш у вас? — настоя Куин, отдалечавайки се от парапета.

— Нито един, но…

— С колко от тях си оставала по цяло денонощие?

— С никого, но…

— Тогава няма причина да смяташ, че е трябвало да останеш при нея.

— Имала е нужда от мен, а аз не бях тук.

— За Бога, никога не изпускаш случай да се самонакажеш — въздъхна Куин. Старият гняв отново се надигна в него. Спомняше си много добре, как се опитваше да убеди Кейт, че няма вина за смъртта на Емили. Спомняше си много добре, как я бе разтърсил някога. Сега му се искаше да стори същото.

Стоеше пред него, гневна и готова да се защити. Прекрасна. Уязвима. Искаше да й спести болката. Обаче тя щеше да се защитава със зъби и нокти против това му намерение.

— Поемам отговорността — сякаш не знаеш как е — горчиво изрече тя. — Великият Куин, който изрязва раковите клетки на съвременното общество. Изкоренява злото с голи ръце. Искаш да поемеш света на плещите си, сякаш си единственият пазител и имаш нахалството да ме критикуваш? Господи, ти си поразителен!

Поклати глава, мина покрай него и тръгна към стълбите отпред.

— Къде отиваш? — протегна ръка към нея, сякаш имаше право да я докосва. Тя се отдръпна, изгледа го с леден поглед.

— Смятам да направя нещо. Няма да стоя тук и да си гриза ноктите цяла нощ. Има малка вероятност Енджи да си е тръгнала сама. Поне мога да се опитам да я открия.

С ръце в джобовете, ровейки за ключовете, тя слезе по стълбите и се отправи към колата си. Куин погледна към предната врата на „Феникс“. Нямаше какво да прави тук. А отдалечаващата се Кейт отприщи паниката в него. Глупава мисъл. Тя не го искаше, точка. Беше й по-добре без него. Ако беше по-силен, щеше да я остави да прави каквото иска.

Но той не беше толкова силен и нямаше да остане дълго тук. Може би седмица. Защо да не бъде малко повече време с нея? Новите спомени се смесиха със старите, изваждайки го от вцепенението, в което самотата заплашваше да го погълне.

— Кейт! — извика той. — Почакай. Идвам с теб.

Тя нетърпеливо повдигна вежди.

— Не помня да съм те канила?

— Двамата ще огледаме по-добре — настоя Куин.

Искаше й се да откаже. Не желаеше той да разчопли старите рани. Правеше го успешно и сама. После си спомни как бе сложил ръце на раменете й, готов да я измъкне, ако зад завесата на ваната бяха открили нещо ужасно. Помисли си колко естествено се облегна на него, колко лесно прие прегръдката му. Поне сега трябваше да откаже.

Той я наблюдаваше, тъмните му очи бяха напрегнати, сетне неочаквано се усмихна очарователно. Нещо се стегна в гърдите й, точно както преди години.

— Обещавам да се държа прилично и ще те оставя ти да шофираш.

Тя въздъхна и се отправи към колата. Натисна копчето за автоматично отключване.

— Е, дано половината да е вярно.

Обиколиха местата на улица „Лейк“, където кипеше нощен живот. Имаше приют за бездомни жени с деца. Обществена пералня, през витрината на която забелязаха как служителят гони мръсен скитник на улицата.

Никой не беше виждал Енджи. Половината от хората едва погледнаха снимката. Кейт не искаше да мисли за това. Не можеше да реши кое е по-голямо наказание: да прекара нощта в тази отвратителна част на града или да стои у дома и да пие джин, докато престане да си спомня за кървавите петна.

— Имам нужда от едно питие — каза тя, когато влязоха в заведение с името „Ейт Болс“. Беше задимено, чуваха се удари от билярдни топки и протяжната песен на Джони Ланг „Излъжи ме“.

— Преди малко приключихме, красавице — заяви барманът. Беше огромен, с бръсната глава и тънки китайски мустаци. — Казвам се Малкия Марвин. Какво ще кажеш за нещо черно и силно като мен?

Куин извади картата си и го изгледа свирепо.

— Проклятие. Това били Скъли и Мълдър — възкликна Малкия Марвин и невъзмутимо взе каничката с кафе.

Кейт седна до бара.

— И кафето ще свърши работа.

Около масите за билярд имаше поне дузина сериозни играчи. Две проститутки, сякаш бяха част от декорацията, изглеждаха отегчени и нетърпеливи, тъй като нощта напредваше. Едната се загледа в Куин и сбута другата, но не направиха опит да се доближат.

Малкия Марвин хвърли сърдит поглед на Куин.

— Хей, човече, май съм те виждал по телевизията. Така ли е?

— Търсим едно момиче — заяви агентът.

Кейт извади снимката и я постави на бара, очаквайки Марвин да й обърне внимание. Той я вдигна с дебелите си пръсти и присви очи.

— Да, идвала е тук.

Кейт се напрегна:

— Тази вечер?

— Не, в неделя, около десет и половина или единадесет. Влезе да се стопли, но аз я прогоних. Това дете можеше да ми навлече неприятности.

— Тръгна ли си с някого? — попита Куин.

— Не. Върна се на улицата и се разхождаше там известно време. После ми стана някак гузно — помислих си, ако ми беше племенница или нещо подобно и някой я беше изхвърлил на улицата, със сигурност щях да му смачкам фасона. Та отидох да й кажа, че може да изпие чаша кафе, ако иска, но тя тъкмо се качваше в някаква кола.

— Каква кола? — попита Кейт.

— Нещо като пикап.

Сърцето и заби силно и погледна към Куин, но вниманието му все още бе приковано към Малкия Марвин.

— Предполагам, че не си записал номера?

— Хей, човече, не ми влиза в работата.

— Не ти ли мина през ума, че човекът нарушава закона? — попита Кейт.

Малкия Марвин се намръщи:

— Виж, грижа се за това, което става тук, Скъли. Останалата част от света не е мой проблем. Момичето се държеше като проститутка. Това не ми влиза в работата.

— А ако ти беше племенница?

Куин я изгледа предупредително и зададе нов въпрос:

— Видя ли шофьора?

— Не погледнах. Просто си помислих, че е голям нещастник, щом може да качи такова дете в колата си. Светът е студено и извратено място, нали ме разбирате?

— Да — прошепна Кейт, прибирайки снимката на Енджи. Погледна отново красивото й екзотично лице с нацупена уста и гневни очи. — Много добре ви разбирам.

Сложи снимката в чантата си, хвърли банкнота на бара за кафето, което не бе докоснала, и излезе от заведението. Духаше силен вятър и валеше сняг. Улицата бе пуста.

Облегна се на стената и си пожела вятърът да отнесе чувствата, които се бореха в нея.

Познаваше света твърде добре, за да допусне тази несправедливост и жестокост да я сломят толкова лесно. Естествено, барман от тази част на улица „Лейк“ не би се заинтересувал от съдбата на някаква си проститутка, млада или не. Виждаше ги всеки ден и не си правеше труда да се заглежда в тях. Имаше си собствени грижи.

Сърцето й се сви, защото знаеше какво следва. Този, който бе качил Енджи ди Марко пред „Ейт Болс“, я бе отвел до местопрестъплението, така че шофьорът можеше да е самият убиец. Но дори да беше още един нещастник, готов да си плати за секс, той я бе откарал на среща със съдбата, която можеше да я убие.

Куин излезе от заведението, присвил очи срещу студа и виелицата.

— Ковак би казал: „Добра работа, Червенокоске.“ Ако искаш да се откажеш от лекия си начин на живот, той ще каже добра дума за теб.

— Така ли? Винаги съм искала да работя нощно време, през почивните дни и да газя в трупове. Сега е големият ми шанс.

— Ковак ще изпрати екип да разпита бармана и ако открият още някого. Дано попаднат на човек, който да си спомни повече за превозното средство или да е видял добре шофьора. Тогава ще има за какво да се заловят.

Кейт се загърна в палтото си и тръгна към другата страна на улицата. Червена неонова светлина проблясваше зад решетките в надпис: „Тук се осребряват чекове“.

Определянето на времето е важно — каза тя. — Ако Енджи не е стояла на тази улица, когато пикапът е тръгнал, щях да съм у дома, а ти щеше да се занимаваш с нещо друго.

Тя се засмя тихичко и поклати глава, кичур коса, подет от вятъра, закри лицето й.

— Но щом съм тук, ще си опитам късмета. Глупаво, нали?

— Винаги си била упорита — Куин автоматично посегна и приглади косата й. — Нали знаеш, циникът е разочарован идеалист.

— Това ли се случи с теб? — подхвърли тя.

— Никога не съм гледал на живота като на нещо идеално.

Знаеше това, разбира се. Знаеше, че баща му е алкохолик и колко тежко детство е имал, израствайки в работническата част на Синсинати. Беше една от малкото, на които бе позволил да надникнат в душата му.

— Но това не ни спасява от разочарованието — прошепна тя.

— Единственото нещо, което може да те спаси, е да загубиш надежда, но ако нямаш надежда, няма смисъл да живееш.

— И каква е разликата между надеждата и отчаянието? — тихо запита, мислейки за Енджи, чудейки се дали има надежда.

— Времето.

Това на Енджи може би вече бе изтекло, както и тяхното преди години. Кейт усети как разочарованието я пронизва. Искаше да облегне глава на рамото на Куин, да почувства прегръдката му. Отправи се към обществената пералня, до която бе паркирала колата си. Скитникът оглеждаше задния прозорец на колата, сякаш се канеше да се настани там за през нощта.

— Ще те откарам до хотела — заяви тя.

— Не, ще те изпратя до вас и ще си поръчам такси. Не искам да се прибираш сама, Кейт. Не е разумно. Не и тази вечер.

Ако се чувстваше по-силна, сигурно щеше да възрази, но някаква слабост я бе обхванала, а и споменът за нечии очи, които я наблюдаваха, докато влизаше през задната врата преди няколко часа, бе все още твърде пресен.

— Добре — тя отключи колата. Алармата изпищя и стресна бездомника. — Но не опитвай никакви номера, иначе ще насъскам котката си срещу теб.