Тами Хоуг
Пръст от пръстта (10)

10.

— Какво мислиш за Куин? — попита Лиска.

Мери Мос шофираше бързо, поглеждайки през прозореца към Мисисипи. Движението на шлеповете беше преустановено за тази година. В тази си част реката представляваше пуста кафеникава ивица, простираща се между окаяни, полуизоставени индустриални и складови сгради.

— Говори се, че е голяма работа. За него се разправят легенди.

— Работила ли си някога с него?

— Не. Обикновено Роджър Емерсън се занимава с такива случаи. Но досега жертвата не е била дъщерята на милиардер с връзки във Вашингтон.

— Харесва ми как се отнася с Типен — продължи Мос, — никакви намеци, че е провинциално ченге, а той — голяма клечка. Мисля, че бързо преценява хората. Изглежда плашещо интелигентен. Ти какво ще кажеш?

Лиска й отвърна с похотлива усмивка.

— Има хубави панталони.

— Боже! Аз ти отговарям сериозно и професионално, а ги му гледаш задника!

— Е, не и когато говори. Стига, Мери, момчето е истински сладур. Не би ли се възползвало мъничко, ако можеше?

Мери доби смутен вид.

— Не ме питай такива неща. Аз съм една стара омъжена жена! Аз съм една стара омъжена католичка!

— Докато думата мъртва не присъства в това описание, си свободна да гледаш.

Чудесни панталони — промърмори Мос, като удари дланта си с юмрук.

— Тези големи кафяви очи, тази челюст, сякаш от гранит, толкова секси устни. Мисля, че мога да получа оргазъм, докато го слушам как говори за проактивни стратегии.

— Ники!

— Забравих, че си омъжена жена — подразни я Лиска, — не ти е позволено да получаваш оргазми.

— Такива ли ги дрънкаш, когато патрулираш с Ковак?

— Само ако искам да го побъркам. Подскача като оцъклена жаба. Казва, че не иска да знае нищо за оргазмите ми, че оная работа на жената трябва да остане тайна. Аз му отвръщам, че затова се е развел два пъти. Трябва да го видиш как почервенява. Обичам този Ковак — страхотен е.

Мос посочи през предното стъкло.

— Ето го — Еджуотър.

Домовете в Еджуотър представляваха колекция от сгради в безупречен стил, проектирани да извикат представата за миниатюрно рибарско селище в Нова Англия — дъсчена облицовка на стените, боядисана в бяло, полегати покриви от кедър, широки прозорци. Отделните постройки бяха подредени като хаотично израсли диви гъби, свързани с криволичещи, живописни алеи. Всички гледаха към реката.

— Имам ключ от къщата на Бондурант — каза Лиска, насочвайки колата към входа на жилищния комплекс, — но за всеки случай повиках управителя. Каза, че е видял Джилиан да заминава в петък следобед. Мисля, че няма вреда да поговорим с него отново.

Тя паркира близо до първата сграда и двете с Мос показаха значките си на мъжа, който ги чакаше на верандата. Лиска прецени, че Джил Ванлийс е на тридесет и няколко години. Беше рус, пъпчив, с редки мустаци и мек поглед. През разкопчаното му яке без ръкави, украсено с емблемата на „Тимбърулвс“, се виждаше синя униформа на охранител. Имаше вид на израснал гимназист със спортна фигура, който малко се е запуснал. Вече си личаха твърде многото часове, прекарани в гледане на професионални спортове с бира в ръка и пакетче чипс на масата.

— Значи, вие сте детективи? — малките му очи проблеснаха към Лиска с почти сексуална възбуда. Едното беше синьо, а другото имаше странния цвят на опушен топаз.

Лиска му се усмихна.

— Точно така.

— Направо е страхотно, че жени имат подобна професия. Аз съм охранител в „Таргет“, както знаете — каза важно той. — „Тимбърулвс“, концерти, разпродажби, такива неща. Има няколко повлекани, знаете. Ужасно си харесвам работата. Кара те да се чувстваш силен.

Беше готова да се обзаложи, че когато е на чашка с приятели, нарича онези жени с думи, които дори тя не използваше. От пръв поглед класифицира Ванлийс.

— Значи работите като охранител там и се грижите и за този комплекс?

— Да, е, нали познавате жена ми — ние сме разделени, та тя работи в компанията по управлението и така взехме къща тук. Ако ви кажа колко плащат за тези къщи… направо няма да повярвате. Обичам мястото, макар сега да не живея тук. Собствениците разчитат на мен и аз съм на линия, докато съпругата ми реши какво да прави. Хората имат проблеми — водопроводните инсталации, електрическите, какво ли не — аз се грижа за извършването на подобни ремонти. Извикал съм ключаря да смени бравите в къщата на госпожица Бондурант днес следобед. Хвърлям по едно око. Нещо като неофициална охрана. Живеещите тук го оценяват. Знаят, че съм от бранша и си разбирам от работата.

— Насам ли е къщата на госпожица Бондурант? — попита Мос, като посочи с жест към реката, оглеждайки обстановката.

Ванлийс я погледна смръщил вежди, малките му очи се присвиха още повече.

— Вчера разговарях с някакви детективи.

По тона му личеше, че я смята за някаква самозванка, защото прилича на мишле от анимационен филм, а не изглежда привлекателна като Лиска.

— Просто питаме — отговори му небрежно Лиска, — знаеш как става — макар да й беше ясно, че няма никаква представа, освен придобитата от гледане на телевизионни сериали и четене на евтини криминални романчета. Някои хора помагат повече, когато се почувстват включени в работата. Други искат всевъзможни уверения, че нито престъпникът, нито този, който го разследва, ще застраши живота им, по какъвто и да е начин.

Ванлийс измъкна връзка ключове от джоба на якето си и ги поведе по тротоара.

— Веднъж кандидатствах за служба в полицията — довери им той, — но местата бяха замразени. Нещо, свързано с бюджета.

— Сериозно? Това е страхотно — каза Лиска, превъплъщавайки се във Франсис Макдорманд от филма „Фарго“. — Знаете ли, струва ми се, че непрекъснато имаме нужда от подходящи хора, но бюджетът е ограничен, много досадно…

Ванлийс кимна като човек, който разбира.

— Нямам политически пристрастия, но не е нужно да ви го казвам, нали?

— Прав си. Кой знае колко потенциално добри ченгета като теб работят нещо друго. Срамота е.

— Щях да се справя с работата — в гласа му се долавяше дългогодишна горчивина, подобно на стара, незараснала докрай рана.

— Е, познаваш ли тази Бондурант, Джил?

— Да, естествено, виждал съм я наоколо. Тя не говори много. Недружелюбен човек. Мъртва е, така ли? В новините не съобщиха със сигурност, но е тя, нали?

— Нямаме отговори на някои въпроси.

— Чух, че имало свидетел. На какво — ето кое ме кара да се чудя. Искам да кажа, видели са някой да я убива или какво? Сигурно има нещо, а? Ужасна работа.

— Не мога да ти кажа подробности — отговори Лиска с извинителен тон — Бих искала да ти кажа, но не мога, знаеш как е.

Ванлийс кимна с разбиране.

— Видяхте ли я в петък? — попита Мос — Имам предвид Джилиан Бондурант?

— Да. Около три. Бях тук и опаковах вехториите. Жената беше събрала какви ли не боклуци. Такава бъркотия. Жалка колежанка. Човек би помислил, че има повече ум в главата.

— Джилиан Бондурант… — напомни му Мос.

Той отново присви различните си очи.

— Видях я през кухненския прозорец. Тъкмо изкарваше колата.

— Сама ли беше?

— Аха.

— И тогава я видяхте за последен път?

— Да. — Той се обърна към Лиска. — Онзи изрод я е изгорил, нали? Крематора. Боже, колко извратено — изрече, въпреки че очите му искряха със злобно възхищение. — В какво се превръща този град?

— Зная толкова, колкото и ти.

— Според мен е свързано с новото хилядолетие. Точно така мисля — важно каза той. — Светът става все по-откачен. Хилядолетието свършва и това е причината.

— Хилядолетието — промърмори Мос, хвърляйки поглед към керамична саксия с увехнали хризантеми пред прага на малката входна врата на Джилиан Бондурант.

— Нищо чудно — каза Лиска. — Бог да ни е на помощ.

— Бог да ни е на помощ — повтори саркастично Мос.

— За госпожица Бондурант е вече късно — каза сериозно Ванлийс, като превърташе ключа в месинговата ключалка. Да ви помогна ли с нещо, детектив?

— Не, благодаря, Джил. Заради разпоредбите… — Лиска се завъртя към него, като му препречи пътя към къщата. Виждали ли сте госпожица Бондурант с някого? С приятели? С гадже?

— Виждам много често баща й. Всъщност къщата е негова. Няма гадже. От време на време се появява някоя приятелка. В добрия смисъл, искам да кажа — поне така мисля.

— Някое конкретно момиче ли? Знаете ли името й?

— Не. Пък и тя не беше много дружелюбна. Имаше злобен вид. Прилича на някоя рокерка, но не е. Както и да е, никога не съм общувал с нея. Тя — госпожица Бондурант — обикновено беше сама, не говореше много. Мястото й всъщност не беше тук. Малка част от жителите са студенти и освен това тя се обличаше доста странно. Военни обувки, черни дрехи, такива неща.

— Струвало ли ви се е, че някога не е на себе си?

— Като че е дрогирана? Тя дрогираше ли се?

— Просто проверявам някои неща, но иначе моят лейтенант…

Остави изречението недовършено, та Ванлийс да остане с впечатлението, че е съпричастен, че е брат по кръв. Тя му благодари за помощта, подаде му визитката си и му каза да й се обади, ако се сети за нещо, което може да помогне на разследването.

Той неохотно се отдалечи от вратата, проточвайки врат да види какво прави Мос вътре в апартамента. Лиска му помаха за довиждане и затвори вратата.

— Уф, да му се не знае, ще ми се да взема душ — прошепна тя, потръпвайки, щом влезе във всекидневната.

— Май не ти хареса, а? — попита Мос с преувеличен северняшки акцент.

Лиска направи гримаса, вдъхвайки странната комбинация от аромати във въздуха — сладък освежител за въздух и застоял цигарен дим.

— Ама го накарах да говори, а?

— Нямаш капка срам.

— Правя го в името на работата.

— Радвам се, че съм в менопауза.

Лиска изведнъж стана сериозна и се загледа във вратата.

— Истината е, че ме побиват тръпки от такива неуспели полицаи. Те винаги копнеят за някакъв авторитет. Нуждаят се от сила и власт, за да си въобразяват, че са нещо голямо. В повечето случаи са настроени против жените. Хей! — лицето й просветна отново, — ще предоставя тази теория на вниманието на специален агент Големия красавец.

— Уличница.

— Предпочитам опортюнистка.

Всекидневната на Джилиан Бондурант гледаше към реката. Мебелите изглеждаха нови. Струговано орехово канапе и столове с резба. Покрита със стъкло ратанова масичка за кафе и малки масички, наръсени с фин прах за взимане на отпечатъци от пръсти след идването на екипа на Бюрото за разследване. Отделен кът с голям телевизор и последен модел стереоуредба. В ъгъла имаше бюро и библиотечка в същия стил с учебници, тетрадки, книги, свързани със заниманията на Джилиан в университета, всичко прекалено подредено. До другата стена се намираше съвсем ново блестящо черно електронно пиано. Кухнята, която се виждаше от дневната, беше безупречно чиста.

— Трябва да проверим дали е имала прислуга.

— С нищо не напомня обикновения безпаричен колежанин — каза Лиска — Но от друга страна, не мисля, че това хлапе е било обикновено. Тя е имала съвсем нетипично детство, обикаляйки из цяла Европа.

— И все пак се е върнала тук, за да завърши колеж. И защо? Би могла да отиде навсякъде — в Сорбоната, в Оксфорд, в Харвард, в Южна Калифорния. Би могла да отиде някъде, където е топло и слънчево. Или на някое екзотично място. Защо се е върнала тук?

— Да бъде близко до татенцето.

Мос обиколи стаята, оглеждайки за нещо, което може да им даде някаква информация за жертвата.

— Предполагам, че това е причината. Но все пак… С дъщеря ми Бет имаме чудесни отношения, но най-голямото й желание след завършването на училището беше да излети от семейното гнездо.

— Къде искаше да отиде?

— В Уисконсинския университет в Медисън. Съпругът ми не е Питър Бондурант. Там за обучението се плаща по-малко — отговори Мос, докато преглеждаше списанията. „Психологията днес“ и „Ролинг Стоун“.

— Ако моят старец имаше милиарди и се беше установил на такова място, щях да искам да съм около него. Може да успея да убедя Бондурант да ме осинови.

— Кой беше вчера тук?

— Изпратиха няколко униформени, след като намериха трупа, просто да се уверят, че не е тук, че не е жива. След това Сам дойде заедно с Елууд да огледат. Разпитвали са съседите. Никой нищо не знаел. Взели бележника с адресите и кредитните карти, и рецептите, телефонните сметки и някои други неща, но не намерили нищо изненадващо. Предполагам, че са търсили и наркотици, но не намериха нищо.

— Може да е носела всичко в дамската си чанта.

— И да рискува някой крадец да й го задигне заедно с чантата? Не мисля. Освен това мястото е твърде чисто за наркоман.

На втория етаж имаше две спални с две напълно обзаведени бани. В малката си къщичка в Сейнт Пол Лиска имаше удоволствието да дели банята със синовете си — на единадесет и на девет години. Като детектив изкарваше добри пари, но неща като такси за хокейната лига и зъболекарите струваха пари, а издръжката за децата, която съдът беше определил на бившия й съпруг, беше смехотворна. Често й минаваше мисълта, че трябваше да има достатъчно ум да се обвърже с наистина богат тип, а не с някой с името Рич^[1].

Спалнята на Джилиан беше неестествено чиста, както и останалата част от къщата. Двойното легло беше оставено голо от агента на първия екип, чаршафите бяха отнесени в лабораторията, за да ги изследват за кръв или семенна течност. Нямаше никакви изобличаващи дрехи, разхвърляни по столовете или влачещи се по пода, никакви полуотворени чекмеджета, от които да се подава дамско бельо, нямаше скупчени изоставени обувки — нищо, което да наподобява претъпканата стая на Лиска, която тя нямаше време и желание да почисти. Кой, по дяволите, изобщо я вижда, освен нея самата и момчетата? Кой всъщност виждаше спалнята на Джилиан Бондурант?

Липсваха снимки на гаджета, закачени на огледалото над дъбовата тоалетка. Тя отвори чекмеджетата на нощните шкафчета, прикрепени към леглото. Никакви презервативи или диафрагми. Един чист пепелник и миниатюрен кибрит от кафенето „Чашата“.

Нищо в стаята не даваше информация за личността на обитателя й — което представяше на Лиска две възможности: че Джил Бондурант беше една тъжна принцеса или че някой е идвал в къщата непосредствено след нейното изчезване и е почистил мястото.

Имаше кибрит и миришеше на цигари, но всички пепелници в къщата бяха чисти.

Ванлийс имаше ключ. Кой друг можеше да се добави в този списък? Питър Бондурант. Мрачната приятелка на Джилиан. Убиецът. Сега у него бяха ключовете на Джилиан, адресът й, кредитните й карти. Ковак веднага беше разпоредил проследяване на кредитните карти след изчезването на момичето в петък вечерта. Досега без резултат. Всяко ченге в по-големия район на метрополията имаше описанието и номера на червения сааб на Бондурант. И пак — нищо.

Голямата баня беше чиста. Бледомораво и нефритенозелено с декоративни сапуни, които изглеждаха недокоснати. Шампоанът на рафта над ваната беше марка „Пол Мичел“ с етикет от фризьорски салон в търговския център в Динкидейл. Възможен източник на информация беше фризьорката на Джилиан. Нямаше нищо интересно в шкафчето за лекарствата или под мивката.

Втората спалня беше по-малка, завивките от леглото също бяха махнати. В гардероба бяха закачени летни дрехи, преместени от голямата спалня поради бързо приближаващата се свирепа минесотска зима.

Чекмеджето беше пълно с всевъзможни дреболии — няколко чифта бельо: черно, копринено, пети размер; черен дантелен сутиен от „Фредрик“ в Холивуд — твърде изрязан, поизносен от прането, размер 34Б; евтин черен клин с дупка на коляното, размер S. Дрехите не бяха сгънати и Лиска имаше чувството, че не принадлежат на Бондурант.

Може би на приятелката й? Нищо не показваше присъствието на постоянна съквартирантка. Фактът, че тази втора спалня е била използвана, отричаше идеята за любовник. Тя отиде в голямата спалня и отново провери чекмеджетата.

— Намери ли нещо? — попита Мери Мос, застанала на прага на спалнята, като внимаваше да не се обляга на касата на вратата, зацапана с прах за взимане на отпечатъци.

— Нищо. Това маце или е било странна птица, или призрачната фея на дома е била тук преди всички други. Изчезнала е в петък. Това дава на убиеца цели два дни да си послужи с ключовете.

— Но не е забелязан никой непознат или подозрителен да се навърта наоколо.

— Може убиецът да не е непознат и подозрителен. Чудя се дали да не изпратим екип, който да наблюдава къщата в продължение на няколко дни — разсъждаваше Лиска. — Онзи тип може да се появи.

— По-вероятно е вече да е бил тук и да си е отишъл. Би поел голям риск, ако се появи, след като трупът е вече открит.

— Но е рискувал да запали трупа насред парка.

Лиска извади клетъчния телефон от джоба на якето си и набра номера на Ковак, след което нетърпеливо заслуша равномерния сигнал. Накрая се отказа и отново пъхна телефона в джоба си.

— Сигурно Сам пак си е оставил якето в колата. Трябва да си носи телефона на верижка както правят шофьорите на камиони с портфейлите си. Мисля, че може би имаш право. Ако Джо Подпалвача поиска да дойде тук, щеше да го направи, след като я е убил, но дълго преди да намерят трупа й. Ако е идвал, може би идентифицират отпечатъците от пръстите му, докато сега си говорим.

— Де да имахме този късмет.

Лиска въздъхна.

— Намерих дрехи във втората спалня, които вероятно принадлежат на някоя приятелка, открих името на фризьорския салон на Джилиан и един кибрит от кафенето, което посещава.

— „Чашата“ ли? — попита Мос. — И аз намерих един. Да проверим ли там?

Лиска се подсмихна.

— „Чашата“? Мечтата на бившия ми съпруг. Знаеш ли какво намерих веднъж в чекмеджето му с чорапи? — попита тя, докато се отправяха към всекидневната. — Едно от онези мръсни списания, пълно с жени с големи, огромни, гигантски цици. Направо няма да повярваш. Страница след страница цици, цици с големината на „Хинденбург“. А мъжете ни мислят за лоши, защото когато искаме някакви си 15–20 сантиметра, ние имаме предвид точно толкова.

Мос издаде особен звук — нещо средно между ръмжене и хихикане.

— Ники, след ден, прекаран с теб, трябва да ходя да се изповядвам.

— Докато си там, попитай отчето за момчетата и за циците.

Те излязоха от апартамента и заключиха след себе си. Вятърът духаше откъм реката и довяваше миризма на кал и гниещи листа с металически привкус, идващ от града и машините в него. Мос плътно се загърна в якето си. Лиска пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и сви рамене. Върнаха се при колата, като мърмореха срещу дългата зима, която предстоеше. Зимите бяха винаги много дълги в Минесота.

Докато напускаха паркинга, Джил Ванлийс стоеше и гледаше от къщата, в която вече не живееше, наблюдаваше ги безизразно. Лиска вдигна ръка и помаха за довиждане.

 

 

— Защо не опитаме пак, Енджи? — попита внимателно съдебният художник.

Името му беше Оскар и гласът му бе сладък като течен карамел. Кейт беше виждала как успокоява и приспива хората с този си глас, но Енджи ди Марко не искаше да я успокояват.

Кейт стоеше на около два метра зад момичето, близо до вратата. Не искаше нетърпението й да разтревожи Енджи. Момичето седеше на стола и се свиваше като малко дете в лекарска чакалня, беше нещастна, чувстваше се неудобно, нямаше желание да сътрудничи. Изглежда не беше спала добре, въпреки че се беше възползвала от спалните помещения във „Феникс“ и бе взела душ. Кестенявата й коса все още стоеше права и отпусната, но беше чиста. Носеше същото дънково яке върху различен пуловер, но същите мръсни джинси.

— Искам да затвориш очи — каза художникът, — поеми бавно и дълбоко дъх и го изпусни…

Енджи въздъхна нетърпеливо.

— … бааавно…

Кейт се възхищаваше на търпението на този човек. Тя самата беше на границата да удари някого, когото и да е. Но тогава Оскар нямаше да има възможността да вземе Енджи от „Феникс“, където Тони Ърскин беше дала воля на раздразнението си към Кейт по повод разследването на Крематора.

— Две жени бяха брутално убити и никой не си мръдна пръста, защото са били проститутки. Велики Боже, полицията дори стигна дотам да каже, че не съществувала заплаха за обществото — като че ли тези жени не са граждани на този град! Възмутително!

Кейт се въздържа да обяснява концепцията за групите с висок и нисък риск. Тя много добре знаеше каква ще бъде реакцията — емоционална, ядна, без логика.

— Полицията се тревожи много по-малко за жени, доведени от отчаяние до проституция и наркотици. Какво е за тях още една мъртва проститутка — един проблем по-малко на улицата. Но когато е убита дъщерята на милионер — изведнъж имаме криза! Мили Боже, истински човек е станал жертва! — крещеше тя извън себе си.

Дори сега Кейт се опита да разхлаби схванатите мускули на челюстта си. Никога не беше харесвала Тони Ърскин. Двадесет и четири часа в денонощието Ърскин подклаждаше раздразнението си. Все й се струваше, че обиждат нея, идеалите й или „нейните жертви“, както тя наричаше жените във „Феникс“, и тя правеше обидата — въображаема или истинска, обществено достояние. Убийствата на Крематора наляха масло в огъня за дълго време.

Кейт допускаше, че Ърскин има определено оправдание за гнева си. И през нейната глава преминаваха подобни цинични мисли, но знаеше, че ченгетата работят по първите убийства и правят всичко по силите си с ограничените човешки ресурси и бюджета, отпускан за разследване на всяка насилствена смърт.

Все пак, единственото нещо, което искаше да каже на Тони Ърскин тази сутрин, беше:

— Животът е жесток. Трябва да се справяме някак.

Езикът още я болеше, където го беше прехапала. Вместо това, тя изрече:

— Аз не съм ченге. Адвокат съм и съм на твоя страна.

Много хора не искаха да чуят и това. Тя работеше за полицията и по аналогия я смятаха за виновна. Твърде често и ченгетата виждаха в нея враг, защото общуваше с мекосърдечните либерално настроени личности, които прекарваха прекалено много време да злословят по адрес на полицията. Беше притисната и от двете страни.

„Обичам си работата, но май ще я намразя.“

— Ти си в парка, но си в безопасност — каза внимателно Оскар. — Опасността е отминала, Енджи. Той вече не може да ти причини зло. Напрегни се и си припомни лицето му. Вгледай се добре.

Кейт бавно премести стола си на метър от свидетелката и се приведе. Енджи долови настойчивия й поглед и се обърна на другата страна, за да види, че и Оскар я наблюдава, дружелюбните му очи блестяха като шлифован оникс на косматото му лице — истинска брада и мустаци и коса като лъвска грива стърчаха на всички посоки.

— Няма да го видиш, ако не погледнеш, Енджи — подсказа й той.

— Може би не искам да го видя — отвърна момичето предизвикателно.

Оскар я изгледа тъжно.

— Той не може да ти навреди, Енджи. Единственото, което трябва да направиш, е да се вгледаш в лицето му. Няма нужда да проникваш в мислите или в сърцето му. Само трябва да видиш лицето му.

Оскар беше общувал с много свидетели през живота си, всички те се страхуваха от едни и същи неща: отмъщение от страна на престъпника в някакво неясно бъдеще и по-непосредствения страх, че трябва отново и отново да преживеят престъплението. Кейт знаеше, че споменът или кошмарът може да причинят дори по-голям стрес на психиката, отколкото истинското събитие. Независимо от развитието и усъвършенстването на човека, съзнанието все още срещаше трудност да разграничи истинската от въображаемата действителност.

Тишината се проточи. Оскар погледна Кейт.

— Енджи, обеща ми, че ще го направиш — каза тя.

Момичето се намръщи още повече.

— Да, но може да съм си променила решението. Искам да кажа, защо, по дяволите, да го правя?

— За да се предпазиш и да помогнеш да заловят убиеца.

— Не, искам да кажа — обясни тя, като изведнъж се разгорещи. — Каква полза ще имам? Чух, че са обявили награда. Вие въобще не споменавате за наградата.

— Не съм имала време да говоря с когото и да било за нея.

— По-добре да го бяхте направили. Защото, ако ще го правя, искам нещо в замяна. Заслужавам го.

— Ще видим — отговори Кейт. — Засега не си ни казала нищо. Ще проверя за наградата. Междувременно ти си свидетел. Можеш да ни помогнеш и ние можем да ти помогнем. Вероятно се чувстваш несигурна. Може би мислиш, че паметта ти не е толкова силна. Ако е така, тогава добре. Ченгетата имат много албуми със снимки на престъпници. Можеш случайно да го видиш там.

— А може и просто да си отида. — Тя се изправи от стола толкова рязко, че краката й се плъзнаха по пода.

На Кейт й се прииска да я удуши. Ето защо не работеше с непълнолетни — търпимостта й към драматизирането и глупостите беше твърде ниска.

Проучваше Енджи, като се опитваше да си изработи стратегия. Ако хлапето наистина искаше да си тръгне, щеше да си тръгне. Никой не й препречваше вратата. Енджи просто искаше да разиграе театър, всички да се засуетят около нея и да я молят да се върне. Да се моли, не спадаше към възможностите, които Кейт обмисляше. Нямаше намерение да играе игрички, които се изплъзват от контрол.

Ако се поддадеше на блъфа и Енджи си отидеше, Кейт вероятно щеше да последва момичето през вратата. Сабин щеше да направи кариерата й на пух и прах. Това беше второто й поприще. Колко други би могла да има?

Тя бавно се изправи и се приближи до вратата с кръстосани ръце.

— Знаеш ли, Енджи, мисля, че си имала причина да ни кажеш първоначално, че си видяла онзи тип. Не беше длъжна да ни го казваш. Не знаеше нищо за наградата. Можеше да излъжеш и да заявиш, че не си видяла никого, когато си се натъкнала на трупа. Как щяхме да разберем, че не е така? Щяхме да ти повярваме. Така че, хайде да спрем с тези глупости, какво ще кажеш? Не ми е приятно да ме разиграваш. Знаеш, че съм на твоя страна. Аз стоя между тебе и окръжния прокурор, който може да те прати в затвора като заподозряна.

Челюстта на Енджи увисна.

— Не ме заплашвайте.

— Това не е заплаха. На твоя страна съм, защото мисля, че това искаш. Не желаеш да те лъжат и разиграват, както и аз на твое място. Уважавам това. Какво ще кажеш да се отблагодариш за услугата?

Момичето загриза нащърбените си нокти, косата й висеше и скриваше лицето й, но Кейт можеше да се закълне, че мига яростно, и почувства лек полъх на състрадание. Същите настроения, които движеха това дете, я бяха подтикнали да взима „Прозак“.

— Може да мислите, че съм голяма досадница — каза накрая Енджи и чувствената й уста се изкриви на една страна, показвайки разочарованието й.

— Да, но не мисля, че е нещо фатално и непоправимо. Знам, че си имаш причини. Но трябва да се страхуваш повече, ако не се опиташ да го идентифицираш — каза Кейт. — Ти си единствената, която знае как изглежда. По-добре ще бъде, ако още стотина ченгета имат тази информация.

— А какво ще стане, ако не го направя?

— Няма награда. Какво друго, не зная. Засега ти си потенциален свидетел. Ако решиш, че не си, ръцете ми са вързани. Окръжният прокурор може да се отнесе строго, а може и да те пусне да си отидеш. И в двата случая аз няма да участвам.

— Сигурно ще се радвате.

— Не започнах тази работа, защото мислех, че ще е проста и приятна. Не искам да оставаш сама, Енджи. И съм сигурна, че и ти не искаш.

Сама. По ръцете и краката на Енджи преминаха тръпки. Светът вътре в нея представляваше една безкрайна пустош. Тя си припомни чувството, което снощи я обхвана, което изтика разума й в най-далечното ъгълче на съзнанието. От това се страхуваше най-много на света. Повече от физическата болка. Повече от убиеца.

„Ще те оставим сама. Как ти се струва, а? Може да бъдеш сама завинаги. Просто седни и помисли за това. Може и никога да не се върнем.“

Тя потръпна, като си припомни звука на затварящата се врата, абсолютната тъмнина в гардероба, чувството за самота, което я поглъща. Усети как се надига в нея подобно на черен призрак. Обгърна я като невидима ръка, искаше да извика, но не можеше. Не и тук. Не сега. Сърцето й заби по-силно и по-бързо.

— Хайде, дечко — каза нежно Кейт, после кимна на Оскар. — Помогни ни. И без това не ти остана нищо друго. Ще се обадя по телефона за тази парична награда.

„Все така става — помисли си Енджи. — Направи каквото искаме или ще те оставим.“ Всъщност не й оставяха избор.

— Добре — промълви тя и се върна на стола, за да даде указания за оформянето на портрета на злодея.