Тами Хоуг
Пръст от пръстта (15)

15.

— Е, какво мислиш, Джон? — попита Сабин. — Момичето крие ли нещо?

Бяха в залата за конференции в окръжната прокуратура: Куин, Сабин, Кейт и Маршал. Куин погледна към Кейт, която бе седнала срещу него. Гледаше го заплашително, предупреждавайки го да не навлиза в нейната територия.

— Много е уплашена, сигурно смята, че убиецът по някакъв начин ще научи какво върши. Сякаш я наблюдава, докато разговаря с нас или го описва. Често срещано явление, Кейт може да потвърди.

— Така е. — Този път очите й не горяха толкова силно. Изглежда си запазваше правото да го изгори по-късно. Харесваше му, че тя все още изпитва чувства към него. Безразличието го плашеше.

— Страх от всезнаещия дявол — изрече Маршал, кимайки мъдро, — виждал съм го и друг път. Странно, дори най-разумните свидетели го изпитват.

Взе дистанционното управление на видеото, върна отново лентата в началото на разпита на Енджи ди Марко, веднага след като я бяха прибрали.

— Явно е ужасена — продължи той, повтаряйки думите на Куин. — Цялата трепери, може да се долови в гласа й. Напълно си прав, Джон.

Джон, моят приятел. Фамилиарниченето не се харесваше на Куин, въпреки че понякога нарочно го подстрекаваше. Беше уморен от хора, които бяха прекалено възхитени от него.

Маршал превъртя на мястото, където момичето бе загубило контрол и бе започнало да крещи.

— Не го познавам! Той запали проклетото тяло! Той е някакъв психопат!

— Не се преструва — заяви тихо, присвивайки очи към екрана.

Сабин не беше доволен, беше се надявал да научат нещо повече.

— Може би ще се почувства в безопасност зад решетките.

— Енджи не е сторила нищо — рязко отвърна Кейт. — Дори не каза, че е видяла този изрод. Нуждае се от помощта ни, не от заплахи.

Сабин се изчерви.

— Не се нуждаем от подобно положение, Тед — спокойно започна Куин.

— Момичето се постави само в това положение — възрази Сабин. — Имам лошо чувство към нея от мига, в който я видях. Смятам, че блъфира.

— Аз пък мисля, че се справихме добре — отвърна Куин. — Дете като Енджи не би се доверило на системата. Трябва й приятел, а Кейт е идеалният избор. Тя е искрена, не проявява фалшива симпатия. Кейт ще се справи с нея. На теб няма да ти каже нищо. Тя очаква заплахи.

— Ако не научим нещо, което можем да използваме, нямаме голям избор — не се съгласи Сабин. — Само си губим времето.

— Не е вярно — настоя Кейт.

— Какво мислиш, Джон — попита Маршал, сочейки към екрана, — за употребата на лични местоимения? Не го познавам. Смяташ ли, че това е показателно?

Куин въздъхна, започваше да става нетърпелив.

— А как да нарече човека — то?

Кейт изкриви устни.

Маршал се намръщи.

— Посещавах курсове по психология. Използването на определени думи може да бъде много показателно.

— Съгласен съм — Куин се опита да бъде дипломатичен. — Но не прекалявай с анализа. Остави Кейт да се справи с момичето.

— По дяволите, трябва да направим нещо — почти на себе си прошепна Сабин. — Тя не каза почти нищо днес. Стои и гледа в човека, който прави рисунката, описанието й е много общо.

— Може би страхът блокира съзнанието й и не й позволява да види повече — каза Кейт. — Какво искаш да направим, Тед? Да я накараме да си измисля, просто за да повярваш, че полага големи усилия?

— Сигурен съм, че Сабин не иска това — неодобрително изрече Маршал.

— Тя е уязвима, независимо от разследването — обясни Куин. — Можем да я заплашим. Може да подхвърлим нещо на пресата. Да се престорим, че ни е казала нещо повече. Можем да я използваме по много начини.

— Страхувам се, че лъже — призна Сабин.

Кейт се опита да запази спокойствие.

— Вече говорихме за това. Няма никакъв смисъл. Ако е искала пари, тя би си мълчала, докато не се обяви наградата.

— Ако иска само пари — добави Куин, — щеше да ни даде подробности. Според моя опит алчността надвишава страха.

— Ами ако е замесена по някакъв начин — предположи Маршал. — Ако иска да ни отклони от следата и да получи вътрешна информация…

Кейт го изгледа с неприязън.

— Не ставай смешен, ако е замесена, ще ни опише несъществуващ човек, а и каква информация би получила от нас. Всичко, което знае, го пише във вестниците. Крематора може да си го прочете оттам.

Маршал сведе поглед към масата. Ушите му почервеняха.

— Тя е уплашена — надигна се Кейт. Трябва да се върна при нея, преди да е сторила нещо с кабинета ми.

— Свършихме ли? — попита Маршал. — Предполагам, Кейт вече се изказа.

Тя го изгледа с неприкрита омраза и се отправи към вратата.

Сабин я наблюдаваше, впил поглед в ханша й сетне се обърна към Куин:

— Толкова ли беше упорита в Бюрото?

— Дори повече — отвърна Куин и я последва.

— Не остана да изслушаш Роб, така ли? — попита тя, когато Куин я настигна.

Той се усмихна.

— Май нямаш високо мнение за шефа си. Нищо ново.

— Ти също не го харесваш — отвърна бързо Кейт, хвърляйки му поглед през рамо. — Роб Маршал е гнусна жаба, но ако трябва да съм откровена, полага големи усилия.

— Да, нали е изучавал психолингвистика.

— Сигурно е чел твоята книга.

Куин повдигна вежди.

— Има ли някой, който да не я е прочел?

Фоайето беше празно. Администраторката се бе измъкнала. Купища нови жълти вестници бяха оставени на пода. Последното издание на „Истина и правосъдие“ бе оставено на масата с още много други стари списания.

Кейт въздъхна и се обърна с лице към него.

— Благодаря, че ме подкрепи.

Куин премигна.

— Толкова ли зле беше? Господи, Кейт!

— Съжалявам, не съм като теб, Джон. Мразя подобни игрички. Не обичам да се моля за помощ, но предполагам, че поне мога да ти благодаря.

— Няма нужда. Просто казах истината. Сабин искаше второ мнение и го получи. Беше права.

— Не държа да ти доказвам каквото и да е.

— Радваш ли се, че съм тук?

— В момента не разговарям с теб — безизразно изрече тя.

Отдалечи се по коридора и зави наляво. Знаеше, че Куин я следва. Усети как се приближава, ръката му хвана нейната.

— Кейт, съжалявам — тихо каза той. — Не искам да се караме. Наистина.

Беше твърде близо до нея, тъмните му очи с дълги мигли се взираха в нейните. Сърцето на всяка жена би подскочило от погледа му. Нещо се надигна в гърдите й.

— Кейт, аз…

Пейджърът му иззвъня, той изруга тихо и я пусна. Тя направи крачка и се облегна на стената, скръствайки ръце, опитвайки се да пропъди чувството, което изпита при допира му. Наблюдаваше го, докато проверява обаждането и отново изруга, а после извади мобилния си телефон.

— По дяволите, Макклери, не можеш ли да издържиш два часа, без да предизвикаш криза? — излая той по телефона, после се заслуша. — Замесен е адвокат? По дяволите… Сега не мога да сторя нищо. Разпитът пропадна… Откажи се и отново провери доказателствата. Виж дали няма да откриеш нещо. Кога ще направят тест на хартията? Той не знае, че не си получил резултата. За Бога, използвай го!… Не, не мога да дойда. Задръж положението.

Затвори телефона, въздъхна и притисна ръка към стомаха си.

— Смятах, че вече си станал шеф — каза Кейт.

— Предложиха ми, но се отказах. Не съм за административна работа.

Беше роден лидер, беше експерт, към който всички от екипа се обръщаха. Той беше контролиращото лице, вярваше, че никоя работа не може да се свърши ефективно, ако той не отговаря за нея. Не, той не би се отказал от задълженията си, заради поста на началник. Може би щеше да поеме и двете длъжности.

— Какъв случай разглеждаш? — попита тя.

Куин сви рамене.

— Обичайното.

— Трябва да се върна при Енджи. Няма да е доволна, че съм я изоставила. Не мога да си представя, защо съм толкова загрижена — измърмори накрая.

— Винаги си обичала предизвикателствата — предположи той и се усмихна.

— Сигурно трябва да ида на психиатър.

— За това не мога да ти помогна, но какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Кейт едва не се изсмя, не вярваше на ушите си, парна я старата болка. Просто така — вечеря! Преди две минути се бяха гледали като котки. Преди пет години имаха връзка и сега… какво? Той явно го е преживял, но не и тя!

— Не смятам, че ще мога. Благодаря.

— Ще говорим за случая — настоя Куин. — Имам няколко идеи, които искам да обсъдим.

— Това не ми влиза в задълженията, вече не работя за Бюрото — отвърна и тръгна към кабинета си. Изпитваше непреодолимо желание да избяга. — Имате специалист, който прави анализ на поведението…

— Той отсъства за няколко седмици.

— Можеш да повикаш друг агент, ако искаш. Консултирай се, с когото пожелаеш. Не се нуждаеш от мен.

Бързо набра кода в панела с ключалката до вратата.

— Ти беше експерт — напомни й той. — Това е анализ на жертва…

— Благодаря ти, че ми помогна да се справя със Сабин. Трябва да се върна в кабинета си, преди свидетелката да ми открадне всички моливи.

 

 

Енджи се разхождаше из помещението, нервна и неспокойна. Кейт и бе ядосана заради портиера. Не й бе проговорила откакто се върнаха от полицията. Вината я пробождаше като тънка игла. Кейт се опитваше да й помогне. Знаеше, че Кейт се опитва да й помогне. Но какво да прави? Откъде да разбере кое е правилното решение?

„Ти си отрепка! Не можеш да направиш нищо като хората!“

— Опитвам се — прошепна тя.

„Тъпа малка кучка. Никога не слушаш.“

— Опитвам се.

Беше уплашена, но никога не би казала нито дума, дори на себе си. Гласът я изпълваше със страх. Страхът подхранваше гласа. Усещаше и двете сили да нарастват вътре в нея.

„Има от какво да се страхуваш.“

Тя запуши ушите си с ръце, сякаш можеше да спре гласа, който звучеше само в ума й. Започна да се поклаща с отворени очи, защото ако ги затвореше, щеше да види неща, които не би искала. Миналото й бе като лош филм, готов да измъкне на повърхността чувства, които по-добре да не изпитва. Омраза и любов, див гняв, страх. Любов и омраза — това беше една и съща дума за нея. Неразделими чувства, като оплетените крайници на две животни, вкопчени в смъртна схватка.

Страхът надделяваше. Зоната зейна пред нея.

„Страхуваш се от всичко, нали, луда кучко?“

Треперейки, тя се загледа в бележките, забодени на дъската над бюрото на Кейт. Прочете ги, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо, преди зоната да я задуши. „Групи за подпомагане на жертви на престъпление, Център за изнасилени, «Феникс» — жени с нов живот.“ После всичко се замъгли и тя седна, дишайки дълбоко.

Какво, по дяволите, задържаше Кейт толкова дълго? Изостави я без обяснение, — не каза нищо повече, освен че ще се върне след няколко минути. Енджи се огледа за часовник. Не помнеше по кое време бе излязла Кейт. Не беше ли погледнала към часовника тогава? Защо не можеше да си спомни?

„Глупава си, затова. Глупава и луда.“

Започна да трепери. Имаше чувството, че ще се задуши. В тази стая нямаше въздух. Стените я притискаха. Опита се да преглътне сълзите си. Зоната нахлуваше към нея. Усещаше я, искаше да избяга, но това бе невъзможно.

„Направи нещо. Накарай я да спре. Знаеш как да го направиш.“

Обезумяла, тя свали якето си, вдигна пуловера и започна да чопли коричките на раните. Искаше отново да ги отвори, да ги накара да кървят, но не смееше. Кейт бе казала, че ще се върне след няколко минути.

„Ще разбере колко си луда, Енджи.“

Зоната изплуваше.

Но Кейт всеки момент щеше да се върне.

„Направи го.“

Зоната я заливаше.

„Направи го!“

Не смееше да погледне към ножа за хартия. Как щеше да го обясни? Можеше да го пъхне в джоба си…

Обзе я паника. Усещаше, че полудява. Втренчи се в кламерите на бюрото.

Без да се колебае повече, тя грабна един и го изправи, опитвайки края му с върха на пръста си. Не беше много остър. Щеше да боли повече.

„Страхливка. Направи го!“

— Мразя те! — прошепна тя и заплака. — Мразя те!

„Направи го! Направи го!“

— Млъкни! — просъска тя. Напрежението набъбваше в нея, готово да избухне всеки момент.

Прокара кламера по стара рана на китката си, където кожата й бе тънка като хартия. Зачака със замъглен от сълзите поглед кръвта да потече.

Болката бе силна и приятна. Облекчението беше моментално. Напрежението изчезна. Отново можеше да диша. Да мисли.

Загледа се в яркочервената лента за миг, нещо вътре в нея я караше да изкрещи. Но облекчението бе неоспоримо…

Прокара палец по раната, после загледа как кръвта тече. Облиза палеца си, изпита почти сексуално удовлетворение.

Дръпна ръкавите си и стана от стола, за да се разходи.

Палтото на Кейт висеше на закачалката до кадифена шапка. Кейт имаше добър вкус за жена на нейната възраст. Енджи искаше да изпробва шапката, но наоколо нямаше огледало.

Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, не се виждаше чанта. Опита се да отвори шкафа с архивата, смятайки, че може да открие нещо за себе си.

Докато разглеждаше книжата, бе поразена от силата на паниката, обхванала я преди няколко минути. Мразеше зоната. Мразеше факта, че е толкова слаба. Знаеше, че може да е силна.

„Ще те направя силна, Енджи. Нуждаеш се от мен. Обичаш ме. Мразиш ме.“

Силата й помогна да заглуши гласа.

Тя прелисти няколко листа от бележника на бюрото и спря на Конлан. Франк и Ингрид Конлан в Лас Вегас. Родителите на Кейт, предположи тя. Кейт имаше нормални родители. Баща, който ходеше на работа с костюм. Майка, която готвеше и печеше сладки. Не наркоманка, която спи с когото й падне. Не баща, на когото не му пукаше за децата си и ги бе оставил на милостта на психопатите, които майка им влачеше у дома. Родителите на Кейт Конлан обичаха дъщеря си. Кейт никога не бе заключвана в гардероба или бита със закачалка, или принуждавана да спи с втория си баща.

Енджи откъсна листа, накъса го на малки парченца и ги сложи в джоба си.

Купчина писма стояха неотворени в кошницата. Взе писмата и започна да ги разглежда. Три от тях бяха официални, с печат на окръжната управа в Хенипин. Един яркожълт плик бе написан на ръка от някоя си Маги Хартман. Запомни адресите и остави пликовете обратно. Вниманието й бе привлечено от колекцията от малки статуетки на ангелчета, които бе забелязала още първия път. Всяка беше различна: от стъкло, от месинг, от порцелан. Не бяха по-високи от два сантиметра. Енджи си избра ангелче от изрисувана керамика. Беше с черна коса и яркозелена роба. Крилцата му бяха поръбени със злато.

Притисна статуетката до гърдите си и се загледа в усмивката на ангелчето. Изглеждаше невинно и щастливо, мило и сладко.

„Всичко, което ти не си, Енджи.“

Момичето се отдалечи от бюрото и пъхна ангелчето в джоба си точно когато вратата се отвори.

— Къде беше? — извика тя.

Кейт я изгледа, готова да й отвърне рязко, но само каза:

— Извинявай, че се забавих толкова.

Моментално смелостта на Енджи се стопи.

— Постарах се колкото можах.

Кейт се съмняваше, че това е истина, но повече я занимаваше как да измъкне информация от момичето. Отпусна се на стола си, отключи бюрото и извади шишенце с лекарства, взе две хапчета и ги преглътна със студено кафе.

— Не се притеснявай за скицата — каза тя и започна да разтрива схванатите си рамене и тил. Забеляза, че едно от ангелчетата липсваше.

Енджи се въртеше неспокойно на стола си.

— Какво ще стане сега?

— Нищо. Сабин е ядосан. Нуждаеше се от повече информация и се надяваше ти да му я дадеш. Искаше да те притиснем, но го разубедих. Ако се раздрънкаш пред пресата, ще те хвърли в затвора и никой няма да може да ти помогне. Трябва да запомниш едно: никой няма да те убие, ако споделиш тайната си с нас.

— Не е нужно да ме плашиш.

— И не искам. Мъжът, когото си видяла, измъчва жени, убива ги и запалва телата им. Смятам, че това е далеч по-страшно.

— Ти не знаеш какво е страх — обвини я Енджи, гласът й бе натежал от горчиви спомени.

— Тогава ми обясни, Енджи. Кажи ми нещо, което да подхвърля на Сабин и ченгетата. Какво правеше в парка през нощта?

— Казах ти.

— Пресичала си напряко. Откъде? Била ли си с някого? Той също може да е видял престъпника.

— Какво си мислиш? — предизвикателно кресна Енджи. — Смяташ, че съм курва? Смяташ, че съм се чукала с някого за жълти стотинки? Казах ти какво правех там. Майната ти!

Скочи към вратата, но Кейт я настигна.

— Хей! Не ми пробутвай такива глупости! — заповяда й тя и стисна ръката й.

Изразът на Енджи бе по-скоро изненадан, отколкото разгневен. Не беше очаквала нещата да се развият по този начин.

— Е, какво? — настоя Кейт. — Смяташ, че ще ти се извиня? Знам какво става в големия свят, Енджи. Знам какво правят жените без работа, за да оцелеят. Да, честно казано, наистина съм сигурна, че си била с някого за пари. Искам само да ти кажа, че ме е грижа за теб. Не те съдя. Искам да ти помогна. Набий си го в дебелата глава и престани да се караш с мен!

Възцари се тишина. Стояха в коридора, гледайки се в очите — едната гневна, другата притеснена. Някъде звънеше телефон. Кейт изведнъж осъзна, че Роб Маршал наднича от една врата.

— Защо се интересуваш какво ще стане с мен? — попита Енджи.

— Защото на никой друг не му пука.

Очите на момичето се изпълниха със сълзи. Това бе истина, никой не се бе грижил за нея и тя не смееше да се довери на никого.

— Нищо няма да спечеля от Тед Сабин — каза Кейт. — Повярвай ми, не това е мотивът ми.

Енджи я наблюдава втренчено още известно време, претегляйки възможностите. Самотна сълза се търкулна по бузата й. Въздъхна.

— Не ми харесва да го правя — прошепна тя с детско гласче, долната й устна трепереше.

Бавно и внимателно, Кейт я прегърна през раменете и притегли момичето към себе си, нуждата да я утеши бе по-силна от нея. Плашеше я. Някой бе родил това дете по много причини, но не и за да го наказва. Несправедливостта изгаряше гърдите й. „Затова не искам да работя с деца — помисли си тя. — Карат ме да изпитвам силни чувства.“

Тялото на момичето потрепери.

— Съжалявам — промълви то. — Толкова съжалявам.

— Знам — прошепна Кейт и я потупа по гърба. — Аз също съжалявам. Хайде да поговорим за това. Проклети токчета, краката ужасно ме болят.