Ден Шорин
Спам

Будилникът свири Чайковски точно четирийсет и три секунди. Обикновено това е достатъчно, за да се събудя напълно. Ставам от леглото и отивам до кухнята бос. Подът днес е студен, от което настръхвам зиморничаво. Отчетливо щракане — включила се е кафеварката. След няколко минути навред плъзва аромат на прясно сварено кафе. Истинското бразилско се пие без сметана, ако не искате да убиете индивидуалността му. Добавям само една лъжичка захар в порцелановата чаша, благородната горчивина на кафето все пак ми идва в повече. Отварям прозореца. Раздвижва се сутрешната прохлада, нахлува в кухнята и започва да кръжи около мен своето хоро.

Усмихвам се — днес утрото е рядко приятно. Обличам костюма, мятам отгоре лек наносинтетичен шлифер, все пак навън е септември, обувам мокасините. Мекото усещане на шитите по поръчка дрехи ми вдъхва допълнителна сигурност.

Излизам на улицата. До спирката на такситата от входа на блока има сто и двайсет крачки, които ми отнемат от една до пет минути — според настроението ми. Сега съм в добро настроение. Бавно вървя по павирания тротоар, наслаждавайки се на живота. Покрай мен с тихо бръмчене префучават мобили — в градовете наземният транспорт няма право да превишава звуковата бариера. Ръми ситен студен дъждец — имаше смисъл да облека шлифера.

— Добро утро, Игор Борисович — подвиква ми Саня. — Каретата е готова!

Саня е таксиметров шофьор, но винаги е безупречно учтив, личи му публичното възпитание. За разлика от него аз съм израснал в семейна среда, но дълбоко уважавам интернатите, защото най-сетне обществото се научи да отглежда пълноценни личности.

— Добро утро, Александър — отговарям му. — Обичаш ли есента?

— Разбира се! Когато вали дъжд, имам повече клиенти — простодушно ми отговаря Саня.

Качвам се в колата, настанявам се на седалката, тапицирана с нещо като велур. Саня пали двигателя и без да бърза продухва турбините. С лек тласък купето се издига на въздушна възглавница, таксито меко се плъзва напред.

— Както винаги? За академията? — пита Саня. — И по-бързичко, нали?

— Точно така.

Таксито се престроява и навлиза в скоростната лента. Обичам това усещане за стремителен полет на няколко сантиметра от земята, високите скорости винаги ме омайват, струват ми се нещо недостъпно и опияняващо.

— Щерка ми тръгна на училище! — бърза да сподели новини Саня. — Първолачка. Още от снощи се нагизди — с бяла рокличка и синя панделка.

Дъщерята на Саня е със синдром на Даун — извънредно рядка в наши дни болест. Съпругата му просто си спестила навремето минаването на троен тест, а резултатът сега е такъв, че пред хората те двамата се хвалят с детето си, а нощем тихо плачат заедно. Пътуваме нататък в мълчание. Саня знае, че аз знам за дъщеря му, пък аз просто не намирам думи, с които да утеша този млад мъж.

— Игор Борисович, стигнахме!

Вадя от джоба разплащателната си карта и прехвърлям в сметката на Саня седемдесет и пет евро. Това е двойно повече от обичайната тарифа, но аз мога да си го позволя.

— Почерпи първолачката по този случай.

Саня излива порой благодарности, а аз слизам от мобила. Тук още не вали, но по-късно дъждът задължително ще заръми — есен е все пак.

Пеят птици. В центъра на града не се чуват често птичи песни, предимно по крайните квартали. Разпознавам задъханата серенада на славей. Доста е закъснял този певец с концертите… сигурно се кани да презимува тук.

Масивната врата на академията се отваря, неприятно скърцайки. Дано не забравя да кажа на някой асистент да намаже пантите. Графитна мултисмазка ще свърши за тази врата чудо.

Кабинетът ми се намира на втория етаж. Тук винаги е свежо и ухае на лавандула. Май че има човек, който отговаря за това, но не съм сигурен, не съм задълбавал никога в домакинските работи на академията. Срещу прозореца има компютър. Нито е най-мощен, нито най-престижен модел, но пък е мой. Поставям ръце на клавиатурата. Мнозина мои познати изцяло преминаха на гласов интерфейс, аз обаче предпочитам да отправям запитванията си през клавиатурата. Намирам този начин за по-мистичен от другите актове на взаимодействие „човек-машина“. Показалецът на лявата ми ръка привично напипва издатината на клавиша „А“, показалецът на десницата — също такава пъпка на клавиша „О“. Набирам паролата. Мелодичен женски глас съобщава, че няма нови писма в пощата, следва борсова бюлетина. Аз постепенно влизам в делови ритъм.

Виталий влиза, без да почука. Винаги влиза така — такъв му е навикът. Случва се.

— Игор Борисович, добро утро.

Интересно ми е мнозина ли удостоява с учтиво обращение? Със сигурност само онези, от чиято помощ се нуждае. Виталий е един от абсолвентите на академията. При това, далеч не от най-добрите випускници. Просто винаги е имал връзки, а пък аз навремето смятах, че мога да науча даже едно дърво да МИСЛИ.

Чудото не се случи — ако човек не иска да учи, дори най-висококвалифицираните педагози не могат да му помогнат. Затова сега, вече оглавил аналитична група към президента, Виталий тича при мен за всеки повече или по-малко сериозен въпрос. Пак добре, че не безплатно.

— Добро утро, Виталий — позволявам на иронията да напои думите ми. — Заваля ли вече?

Виталий размишлява, търсейки скрит смисъл в казаното. Почти дочувам как мозъкът му скърца. Накрая той игнорира моя въпрос и подхваща направо:

— Разбирате ли, Игор Борисович, пред нас възникна един малък проблем.

Той винаги казва „нас“, „ние“, мъчейки се да подчертае близостта си до президента. Хващам се на бас, че президентът хич не го е грижа за проблемите на аналитичния център. В краен случай той просто ще уволни Виталий, като вземе на негово място някого от мислещите абсолвенти на академията.

— Слушам те.

— През последния месец достоверността на нашите прогнози спадна почти с двайсет процента.

— Разбира се, ти не можеш да ми разкриеш съдържанието на тези прогнози… — само констатирам факта.

Всъщност знам какво представляват неговите изследвания, но ми се искам малко да го накарам да си свие перките.

— Извинявайте, Игор Борисович, това е държавна тайна.

Разбиращо се усмихвам и подавам на Виталий разплащателната си карта. След като сметката ми набъбва с внушителен хонорар, прибирам картата във вътрешния джоб на сакото. Виталий не е стиснат — моите препоръки обикновено си струват парите, които получавам за тях.

— Опитахте ли да решите проблема със собствени сили? — питам, като присвивам очи.

— Ясна работа, впрегнахме резервите и разширихме щата на осведомителите с двайсет на сто.

По-добре да бяхте наели повече аналитици. Впрочем по върховете никога не са умеели да ценят интелектуалния ресурс. И така, какво имаме? Достоверността на прогнозите е започнала да спада преди месец, което е напълно обяснимо — в началото на август беше доста жегаво, а пък жегата никога не е благоприятна за извършване на конструктивен анализ. После групата взела да клати лодката, като привлекла нови осведомители. В резултат рязко нараснал потокът недоброкачествена информация, от което се понижила достоверността на прогнозите. Сам би могъл да стигнеш до този извод, стига да се беше опитал да мислиш.

— Изпъдете всички новоназначени осведомители, а за останалите въведете предварителен филтър на информацията. Гарантирам, че нивото на верните прогнози ще скочи дори над нивото на юли.

Виталий ми вярва. То му е като рефлекса на кучетата на Павлова. Светва лампа — значи ще дават храна, дал съм препоръка — значи всичко е точно както съм го казал. Едно време той се опитваше да спори, доказвайки ми, че дрънкам глупости. Обаче с всеки верен съвет излизаше, че моите „глупости“ чертаят най-ефективните пътища за изход от възникващите кризи. Лампа — храна. Всичко е много просто. Ако кажа на Виталий, че за решението на всички проблеми се налага той да скочи през прозореца — ще го направи. Дори няма да се замисли за последиците — само защото „Игор Борисович винаги е прав“.

— Благодаря, Игор Борисович.

Той си отива, а аз продължавам да нищя борсовите бюлетини. Много сериозно съм заинтересован от ръста на акциите на „Орбита Инкорпорейтед“. Нима се гласи Четвърта звездна? Проверявам състоянието на основните активи на ЕКА и разбирам, че слуховете за нова експедиция до звездите представляват чист блъф. Следователно, след няколко дни акциите на „Орбита Инк.“ ще паднат, повличайки след себе си ЕКА и „Роскосмос“. Само че кога ще настъпи моментът за най-изгодно продаване на тези активи? Днес още е рано, но пък утре може да стане късно.

Меки стъпки спират пред вратата ми. Пауза. Четири почуквания. Това е Марина. Мило и много умно момиче.

— Маринка, заповядай.

— Добър ден, Игор Борисович! — Марина спира край креслото ми и няколко минути наблюдава как разпращам спешни препоръки на финансовите партньори. — Идвам за съвет.

— Целият съм в слух, Марина.

За нея моите консултации са безплатни. Още не съм изгубил надежда да науча тази девойка да мисли. Във всеки случай, тя има всичките данни да успее.

— Вижте, Игор Борисович, ние работим над проекта „Изкуствен Интелект“…

— Подочух… И май твоята програма вече е задала въпроса „кой съм?“. Прогресът е налице.

Влагам в тази фраза щипка сарказъм, веднага усетена от Марина.

— Смятате това направление за безперспективно?

— Чак пък! — искрено отричам. — По-скоро след десетина години вие сами ще се откажете от опитите си да направите мислещ софтуер и ще стигнете до напълно нов модел за макрообектно програмиране.

Марина слага ръка на рамото ми. Колко тънки пръсти има тя. Захлупвам китката й с дланта си и питам:

— Какво точно искаш?

— Искам да го създам. Съвършения разум. Не просто ИИ, чието поведение твърде много зависи от настроението на програмиста в момента на регулиране, а именно Съвършен разум. Такъв, който да мисли в съвсем различни категории. Различни от човешките.

— Е, и? — аз леко стискам пръстите й. — Какво искаш от мен?

— Да ми помогнете, Игор Борисович. Подскажете ми насоката на работа.

Разбира се, мога да ти раздъвкам отначало докрай. Или да ти дам готовия резултат, както на Виталий. Само че няма да ми повярваш, та ти вече почти умееш да мислиш.

— Марина, опитай се да формулираш задачата чисто технически. Какво ще рече „Съвършен разум“?

— Игор Борисович, та аз току-що…

— Ти току-що ми обясни своята трактовка на понятието „съвършен“. А сега ми кажи какво е „разум“.

Доколкото я познавам, тя сега прехвърля наум всички известни и философи, мъчейки се да обхване необхватното. Само че мисленето и повтарянето на чужди слова са малко различни неща.

— Нека тръгнем от простичките примери — ободрявам я. — Вписва ли се в твоята дефиниция за разум шимпанзето?

— Не смятам така — отговаря ми Марина след известна пауза. Това момиче не спира да ме радва, защото съвсем сериозно обмисли концепцията за разумността на маймуните.

— Защо?

— Шимпанзето не е способно да строи сложни мисловни конструкции. Абстрактни имам предвид.

Не, поправям я наум. Маймуните не могат да мислят. Впрочем мнозинството от хората също не го могат. Но въпреки това браво на нея.

— Добре, ами Изкуственият Интелект? Онзи същият, който попитал програмиста „кой съм аз?“.

Марина мисли по-дълго. Не, моето момиче, тази задачка още не е лъжица за твоята уста. Усещам колко ти се иска да кажеш „не“, но не знаеш какво да отговориш на неизбежния ми въпрос „че защо?“.

— Добре, нека пак се върнем към простите примери. Софтуер, написан за решаване на някаква много сложна статистическа задача. Разумен ли е този софтуер?

— Не — моментално отвръща Марина.

— Че защо?

— Възможностите му са ограничени, създаден е за решаване на една-единствена задача.

— Да допуснем, че съществува компютърна програма, способна да решава всички възможни математически задачи. Разумна ли е?

— Не! — радостно отговаря Марина. — Каквито и задачи да решава, тя никога няма сама да формулира нито една, дори елементарна задача. Това е съвсем друго ниво на мислене!

Аплодирам я наум. Момичето има големи шансове някой ден да заеме моето място.

— Игор Борисович, моля ви, насочете ме как да създам такъв разум?! Нито един програмист не е способен да напише програма, която сама би писала други програми. Задънена улица ли е това? Блъскаме се в стена?

Ех, Маринче, повярвай на опита ми — всякаква стена рано или късно отстъпва пред упорито чело. Само дето за целта е необходима или много голяма засилка, или прекалено много чела…

— Добре, ще ти дам жокер. Информацията е способна на самоорганизация — при условие, че има строг входен контрол. Пример — ДНК.

Другото го доизмисляй сама. Защото вече можеш да мислиш, критичната граница си я преминала. На Земята вече има един мислещ човек повече.

— Но преди смятах, че повече информация е по-добре… — Марина е смаяна, стъписана, обезкуражена.

Това вече е заради липсата на достатъчно опит. Който ще се натрупа.

— Нека ти разкажа една поучителна история. През 30-те години на двайсети век корпорацията Hormel Foods е произвеждала консерви с доста съмнително качество, търговската им марка била SPAM — SPiced hAM. В превод от староанглийски това значи „шунка с подправки“. По онова време още не се е практикувало вакуумното консервиране, поради което шунката бързо се разваляла. Никой не купувал този продукт, затова през 1937 година Hormel провела широка рекламна кампания. Навсякъде лепели рекламни плакати и листовки на „Спам“ — върху стълбове, стени, в телефонни будки, по витрини на магазини, разпращали ги с хартиена поща на милиони жители на САЩ. Много скоро всички консерви били продадени, а думата „спам“ влязла в историята като синоним на масова информационна кампания. В началото на двайсет и първи век ситуацията се повторила. Чак до 2015 година, когато бил въведен нов e-mail стандарт, който не допускал пращане на съобщения на няколко получателя наведнъж, потокът от спам буквално задръствал интернета. Случвало се жизнено необходимата информация просто да не стигне до предназначението си, понеже пощите били претъпкани с никому ненужна реклама…

Правя пауза. Това е повече от достатъчно, за да се стигне до правилните изводи.

— Благодаря. От утре започвам да работя над методика за дозиране на информацията, подавана към ИИ.

Марина е направо щастлива. Целува ме по бузата и бърза да си тръгне. Но спира пред вратата:

— Игор Борисович, това, за което говорихме сега… Отнася ли се същото и за човека? Може ли човек да има Съвършен разум?

Мълча. Дълго мълча. Накрая тихо отронвам:

— Не зная.

Едва когато вратата зад Марина се затваря, се приближавам до голямото огледало на стената. Докосвам го с върховете на пръстите си. Там, отвъд прохладната повърхност, стои човекът, за когото мога да кажа, че притежава Съвършен разум. Аз никога няма да видя лицето му. Роден съм сляп.