Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (5)

Глава 4
Не кои знае какъв орк

Арраян Фейлин се измъкна от сламеното си легло, като издърпа единственото си одеяло и го уви около изненадващо деликатните си рамене. Тази типично женска мекота отразяваше много от изненадите, които хората откриваха, щом погледнеха към Арраян и узнаеха за наследството й.

Тя беше полуорк, както повечето от обитателите на студения, обрулен от вятъра град Палишчук в североизточния край на Вааса, селище, от което добре се виждаше надвисналата ледена река, известна като Великия ледник.

Арраян имаше и човешка кръв във вените си — и малко елфическа, по думите на майка й — и определено чертите й съчетаваха най-привлекателните качества от всичките раси. Червеникавокафявата й коса беше дълга и толкова мека и диплеща се, че често изглеждаше сякаш лицето й е обрамчено от мек ален ореол. Беше ниска, както много орки, но вероятно в резултат на предполагаемата елфическа кръв бе всичко друго, но не и набита. Макар лицето й да бе широко като това на орк, останалите й черти — големи изумруденозелени очи, пълни устни, извити вежди и топчест нос — определено не бяха оркски и при Арраян тази странна смесица подчертаваше позитивните й качества от всички ъгли.

Тя се протегна, прозя се, разклати глава, за да махне косата от лицето си и потърка очи.

Когато паяжините на съня се стопиха, възбудата на Арраян започна да нараства. Бързо отиде до бюрото си, а босите й крака шляпаха по пръстения под.

Жадно грабна книгата си със заклинания от близката лавица, с другата си ръка разчисти средата на бюрото и се плъзна в стола си, слагайки пръст на правилната отметка в добре съставеното томче, след което го отгърна на раздела „Пророчески магии“.

Докато обмисляше предстоящата задача, пръстите й затрепериха толкова силно, че едва можеше да отгърне страницата.

Арраян се облегна назад в стола си и се насили да си поеме въздух бавно и дълбоко. Припомни си умствените упражнения, които бе научила преди няколко години в една магьосническа кула в далечна Дамара, Щом можеше да се контролира като девойка, със сигурност в средата на двадесетте си години можеше да овладее нетърпението си.

Миг по-късно отново съсредоточи вниманието си върху книгата. Със спокойна ръка магьосницата разучи списъка с потенциални магии, разпозна онези, които смяташе, че ще са й най-полезни, включително комплект магически защити и заклинания за разваляне на офанзивни бариери преди да са се активирали, и се зае с мъчителната задача по запаметяването им.

Потропване по вратата я прекъсна няколко минути по-късно. Внимателният му характер, но с прикрита твърдост, която да покаже, че лекото потропване е било умишлено, й подсказа кой може да е. Обърна се в стола си, докато вратата се отваряше и вътре не надникна голямо ухилено лице с бивни. Разширените очи на полуорка й подсказаха, че е позволила на одеялото да се плъзне прекалено надолу и тя бързо го уви около раменете си.

— Добра среща, Олгерхан — каза тя.

Не се изненада колко ведър ставаше гласът й винаги, щом се появеше точно този полуорк. Физически двамата изглеждаха пълни противоположности, защото чертите на Олгерхан определено даваха превес на оркската му кръв. Устната му бе постоянно извита заради огромните му неравни зъби, а дебелото му чело и единствената рошава вежда хвърляха тъмна сянка върху кървясалите му, изпълнени с недоволство очи. Носът му бе плосък и изкривен, по лицето му имаше малки неравни снопчета козина, а челото му бе наклонено така, че стигаше връхната си точка при внушителната вежда. Не беше твърде висок, някъде между пет и половина и шест стъпки, но изглеждаше много по-грамаден, защото крайниците му бяха дебели и силни, а гърдите му биха стояли пропорционално на човек, по-висок със стъпка от него.

Едрият полуорк облиза устните си и започна да мърда уста, сякаш се канеше да изрече нещо.

Арраян уви малко по-плътно одеялото около себе си. Всъщност не беше особено засрамена, просто не мислеше кой знае какво за подобни неща, макар явно Олгерхан да го правеше.

— Тук ли са? — попита Арраян.

Олгерхан обходи стаята с поглед, очевидно объркан.

— Фургоните — поясни тя и това предизвика усмивка по едрото лице на полуорка.

— Уингхам — каза той. — Пред южната порта. Двадесет цветни фургона.

Арраян отвърна на усмивката му и кимна, но новината предизвика леко безпокойство. Уингхам й беше чичо, макар никога да не го бе виждала за достатъчно дълги периоди, че да го смята близък — него и пътуващата му група търговци. В Палишчук бяха известни просто като „Нехранимайковците на Уингхам“, но за по-обширния регион на земите на Кървав камък групата се наричаше „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.

— Представлението е всичко — беше й казал веднъж Уингхам, обяснявайки нелепото име. — Целият — свят обича представленията.

Арраян се усмихна още по-широко, припомняйки си другия му съвет в онзи ден, когато бе едва момиченце, дори преди да отиде до Дамара, за да се обучава в тайнството на магиите. Уингхам й бе обяснил, че името, което несъмнено бе глупаво, беше нарочна визитка, начин да се потвърдят предразсъдъците на хората, елфите, джуджетата и другите раси.

— Нека ни смятат за глупави — беше й казал, ръкомахайки буйно, макар Уингхам винаги да говореше с ръкомахания. — А после нека заповядат да се пазарят за стоките ни!

Арраян изведнъж осъзна, че е замлъкнала за дълго време. Хвърли поглед на Олгерхан, който не изглеждаше като да е забелязал.

— Някакви вести? — попита, едва успявайки да изрече въпроса.

Олгерхан поклати отрицателно голямата си глава.

— Танцуват и пеят, но засега толкоз — обясни той. — Онези, които отидоха да се насладят на цирка, още не са се върнали.

Арраян кимна и скочи от мястото си, плавно придвижвайки се през стаята към гардероба си. Без да се замисля за действията си, остави одеялото да падне, после го сграбчи в последния момент и погледна смутено към Олгерхан.

Той отклони очи към пода и отстъпи назад извън стаята, затваряйки вратата.

„Той е свестен“, осъзна Арраян, както винаги се опитваше да си припомни.

Облече се бързо, нахлузвайки кожени панталони, жилетка и тънък колан, който имаше няколко кесии за компоненти за заклинания, както и комплект принадлежности за писане. Тръгна към вратата, но се спря и извади от гардероба синя роба от лека материя. Бързо махна колана и навлече робата върху дрехите си. Рядко обличаше магьосническите роби сред полуоркските си събратя, защото те считаха, че леката дреха с големи ръкави не е особено практична, а единствената мода, която мъжете в Палишчук изглежда оценяваха, беше носенето на колкото се може по-малко дрехи.

„Робата е заради Уингхам“, си каза тя, като отново сложи колана и забърза към вратата.

Олгерхан я чакаше търпеливо и тя му предложи ръката си и го поведе бързо към южната порта. Там вече се бе насъбрала тълпа, точеща се от градчето с близо хиляда обитатели. Пробивайки си път напред и влачейки Олгерхан след себе си, Арраян най-накрая успя да мерне източника на вълнението и както много от съгражданите си от Палишчук се ухили широко при вида на „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.

Керванът им от фургони бе подреден в кръг, ярките цветове на платнищата и чергилата им блестяха ярко от лъчите на късното лятно слънце. Бризът носеше музика и дрезгавия глас на един от бардовете на Уингхам, който пееше за Галенските планини и Залата на Далечните хълмове.

Увлечени от вълнението, както и всички останали, Арраян и Олгерхан откриха, че вървят по-бързо, а накрая почти подтичваха, с нетърпеливи стъпки. Трупата на Уингхам идваше в Палишчук само няколко пъти всяка година, понякога дори само веднъж или дваж и винаги носеше екзотични стоки, спазарени в далечни земи, и чудни разкази за герои и могъщи злодеи. Забавляваха възрастни и деца с песни и танци и макар да имаха репутацията на трудни посредници, всеки жител на Палишчук, който си закупеше нещо, знаеше, че е сключил добра сделка.

Защото Уингхам никога не бе забравил корените си и гледаше с любов на общността, която беше работила толкова здраво, че да позволи на него и на трупата му от полуорки да отхвърлят ограниченията на наследството си.

Двойка жонгльори маркираха основния вход към кръга фургони, като си подхвърляха напред-назад в непрекъсната линия странни ножове с по три остриета.

Оръжията се въртяха над главите на нервните и в същото време очаровани жители на Палишчук, които влизаха или излизаха. Вътре в кръга двойка бардове изнасяха представление — единият свиреше на извит, подобен на флейта инструмент, а другият пееше за Галенските планини. Районът бе изпълнен с малки павилиони, стойки за оръжия и дрехи. Мирисът на безброй екзотични парфюми и ароматни свещи умело прикриваше миризмата на изгнило, типична за тундрата през късното лято, където растенията растяха бързо и умираха още по-бързо през краткия мек период, а замръзналата хватка над горния слой на почвата отслабваше и освобождаваше аромата на отминалите сезони.

За момент един различен и рядко проявяващ се аспект от характера на Арраян си проби път и тя се спря на място, за да се наслади на представата за пищен бал в далечен град, изпълнен с танци и добре облечени жени и мъже. Тази малка част от сложната й личност не изтрая дълго и тя забеляза стар полуорк, прегърбен от възрастта, плешив и накуцващ, но с блясък в ярките си очи, който нямаше как да не привлече вниманието, независимо за колко кратко, на всяка млада жена, която преплетеше поглед с него.

— Господарко Личинкочистачка! — извика старият полуорк, щом я видя.

Арраян потрепери при правилното произнасяне на фамилното й име, което отдавна бе спряла да използва, предпочитайки елфическото си презиме Фейлин. Това обаче не предизвика у нея недоволство, защото знаеше, че чичо й Уингхам изразява дълбоката си привързаност.

С приближаването към него той сякаш стана по-висок и я сграбчи в здрава прегръдка.

— Определено най-очакваната, приятна, прелестна, чудесна, невероятна и приветствана гледка в цял Палишчук! — каза той, използвайки лиричния глас на търговец, който бе овладял до съвършенство през десетилетията прекарани с пътуващата трупа. Побутна назад племенницата си на една ръка разстояние. — Всеки път, щом съм близо до Палишчук, се страхувам, че като пристигна, ще открия, че си заминала за Дамара или някое друго място.

— Но нали знаеш, че бързо бих се върнала, ако науча, че си пристигнал в града — увери го тя и очите му проблеснаха, а кривата му усмивка се разшири.

— Както обикновено се завръщам с някои изумителни открития — обеща й Уингхам с преувеличено намигване.

— Както винаги — съгласи се тя, а тонът й беше подканящ.

— Правиш се на шавлива?

До Арраян Олгерхан изгрухтя неодобрително и дори заплашително, защото „шавлив“ — шайвлив на оркски — беше името на особено неприлична игра.

Уингхам усети намека в свръхпокровителственото предупреждение и отстъпи крачка назад, вторачен в грубоватия Олгерхан, без дори да мигне. Не беше оцелял толкова дълго в жестоката Вааса, пропускайки потенциални заплахи.

— Не шайвлива — побърза да обясни на наежения си спътник Арраян. — Имаше предвид закачлива, хитра.

Чичо ми намеква, че може би знам нещо повече, отколкото му казвам.

— Ааа, книгата — каза Олгерхан.

Арраян въздъхна, а Уингхам се разсмя.

— Уви, разкрита съм — каза тя.

— А аз си мислех, че се радваш да ме видиш — отвърна Уингхам с преувеличено разочарование.

— Така е! — увери го Арраян. — Или ще е. Искам да кажа… няма… Чичо, нали знаеш…

Макар очевидно да се наслаждаваше на заекването й, Уингхам милостиво вдигна ръка, за да успокои жената.

— Никога не идваш да ме потърсиш на сутринта на първия ден, скъпа племеннице. Знаеш, че ще съм достатъчно зает да приветствам тълпата. Но не съм изненадан, че те виждам тук, толкова рано и в този ден. Слуховете за писанията на Зенги са ме изпреварили.

— Истина ли е? — попита Арраян, едва успявайки да произнесе думите.

Буквално подскочи напред, докато ги изричаше, и сграбчи чичо си за раменете. Уингхам се огледа нервно.

— Не тук момиче, не сега — предупреди я тихо. — Ела довечера, когато кръгът фургони е затворен. Тогава ще говорим.

— Не мога да чакам до… — започна девойката, но Уингхам сложи пръст върху устните й, за да я накара да замълчи.

— Не тук, не сега.

— А сега, уважаеми дами и господа — започна Уингхам с артистичния си маниер, — разгледайте екзотичните аромати, които предлагаме. Някои от тях са изработени чак в далечен Калимшан, където вятърът често носи планини от пясък, толкова гъсти, че не можете да видите ръката си, дори да я поставите на един инч разстояние от лицето си!

Няколко други полуорки от Палишчук минаха покрай тях, докато Уингхам говореше и Арраян схвана причината за отклоняването на вниманието. Кимна на чичо си, макар да не искаше да си тръгва и дръпна объркания Олгерхан настрани. Двойката пообиколи панаира още около час, след което Арраян се оттегли и се прибра в малката си къщичка. Прекара целия следобед крачейки напред-назад и кършейки ръце. Уингхам го бе потвърдил — книгата, за която ставаше дума, бе на Зенги.

Думите на самия крал вещер Зенги!

Зенги, който бе властвал над драконите и бе разпрострял тъмните си сили над цялата територия на Кървав камък. Зенги, който бе овладял магията и дори смъртта. Могъщи създания като краля вещер не пишеха книги безцелно или небрежно. Арраян знаеше, че Уингхам разбира тези неща. Старият търговец не беше новак в областта на предметите с магическа сила. Фактът, че дори не желаеше да обсъжда книгата открито, съобщаваше на Арраян много неща. Той знаеше, че книгата е специална. Трябваше да изчака, а залезът не идваше достатъчно бързо.

Когато най-сетне настъпи и камбаните започнаха да оповестяват края на пазарния ден, Арраян грабна връхна дреха и изскочи от дома си. Не бе изненадана да открие чакащия я Олгерхан. Двамата бързо преминаха през града, излязоха през южната порта и се озоваха обратно при подредените в кръг фургони на Уингхам.

Пазачите съпровождаха навън последните пазаруващи, но поздравиха Арраян с кимване и й позволиха да влезе в кръга.

Тя откри Уингхам седнал край малката маса в собствения си фургон и в този момент той изглеждаше много различен от панаирен търговец. Меланхоличен и тих, той едва вдигна очи от масата, за да отбележи пристигането на племенницата си и когато го заобиколи и видя какво стои пред него, Арраян разбра защо.

На масата бе поставен голям, древен том с черни корици от кожа, по-гладка и плътна от всичко, което девойката бе виждала. Подканяше да бъде докоснат, защото краищата му бяха леко извити над страниците, които предпазваха. Арраян не посмя, но се наведе малко по-близо и забеляза разнообразните орнаменти, които бяха гравирани дискретно и ненатрапчиво по корицата и гърба. Различи изображенията на дракони, някои свити в сън, други изправени на задни крака, трети в грациозен полет и й хрумна, че гладкото покритие на корицата може да е драконова кожа.

Облиза пресъхналите си устни и откри, че внезапно е несигурна в избрания път. Бавно и внимателно разтърсената жена зае мястото срещу чичо си и направи знак на Олгерхан да остане край вратата.

Измина дълго време, а Уингхам не показваше признаци, че смята да наруши мълчанието.

— Книга на Зенги? — събра куража да попита Арраян и веднага си помисли колко глупав е въпросът предвид теглото на книгата.

Най-накрая Уингхам вдигна поглед и кимна леко.

— Книга със заклинания?

— Не.

Арраян зачака, колкото се можеше по-спокойно, чичо й да обясни, но той отново продължи само да седи.

Необичайното поведение от страна на обикновено открития полуорк я държеше на нокти.

— Тогава какво…? — започна да задава въпрос.

Беше прекъсната от рязкото:

— Не знам.

След още една безконечна пауза Арраян се осмели да протегне ръце към книгата. Уингхам хвана ръката й и я задържа решително на инч от черната корица.

— Днес запасила ли си се с пророчески магии? — запита я той.

— Разбира се.

— Тогава проучи магическите свойства на книгата преди да продължиш.

Арраян седна колкото се може по-назад и изгледа чичо си с любопитство. Никога не го бе виждала такъв и макар гледката да я правеше, меко казано, развълнувана относно потенциала на книгата, беше и доста обезпокоителна.

— И — продължи Уингхам стискайки здраво ръката й — си приготвила заклинания за магическа защита, нали?

— Какво има, чичо?

Старият полуорк я изгледа твърдо и продължително, а сивите му очи проблясваха с интерес и страх едновременно.

Накрая отговори:

— Призоваване.

Арраян трябваше съзнателно да си напомни да диша.

— Или отпращане — продължи Уингхам. — И няма намесени демони или други извънпланарни създания, които да разпознавам.

— Изучавал си го внимателно?

— Толкова внимателно, колкото посмях. Не съм и наполовина толкова умел в изкуството, че да се пробвам с книга като тази. Но знам как да разпозная името на демон или друг планар и в книгата няма нищо такова.

— Магия за гадаене ти е разкрила всичко това?

— Стотици такива магии — отвърна Уингхам, протегна се надолу и извади от колана си тънка пръчка от черен метал. — Изпразних я — три пъти — и все още дирите са малко. Убеден съм, че Зенги е използвал магия, за да прикрие нещо… нещо впечатляващо. И съм убеден, че този том е ключът към скрития предмет, какъвто и да е той.

Арраян измъкна ръката си от хватката му и понечи да посегне към книгата, но промени решението си и скръсти ръце пред гърдите си. Остана седнала и местеше поглед между книгата и чичо си.

— Със сигурност има заложени капани — каза Уингхам. — Макар да не успях да открия нито един и то не поради недостатъчни опити!

— Беше ми казано, че си я открил едва наскоро — каза Арраян.

— Преди месеци — отвърна й Уингхам. — Не разказах на никого за нея, докато не изхабих всичките си налични ресурси. Освен това не исках слухът да се разнесе твърде надалече. Знаеш, че мнозина биха се заинтересували от подобен том, включително немалко могъщи магьосници със съмнителна репутация.

Арраян изчака за момент, докато осмисли всичко, после устните й започнаха да се извиват в усмивка. Уингхам беше изчакал да се приближи до Палишчук, преди да позволи на света да разбере за книгата на Зенги, защото през цялото време бе планирал да го даде на нея, могъщата племенница магьосница. Щеше да й подари време насаме със забележителната и ценна книга.

— Крал Гарет ще изпрати следователи — обясни Уингхам и затвърди подозренията на Арраян. — Или може би цяла група, чиято единствена задача ще е да конфискува книгата и да я отнесе в село Кървав камък или Хелиогабалус, където по-могъщи магьосници практикуват занаята. Малцина знаят за съществуването й — тези, които са чули слуховете тук в Палишчук, и Мариаброн Скиталеца.

Арраян вдигна глава, щом чу името на Мариаброн следотърсач, който имаше почти легендарен статус в дивите земи. Слуховете твърдяха, че Мариаброн е станал доста богат благодарение на наградите, предлагани за ушите на чудовищата от Ваасанската порта. Познаваше почти всички и почти всички познаваха него.

Приятелски настроен и прям, ловък и умен, но обезоръжаващо скромен, рейнджърът умееше да поставя хората — дори онези, които го познаваха, — в позиция да го подценяват. Арраян го бе срещала само два пъти, все в Палишчук, и се бе забавлявала на много от разказите му или пък го бе гледала с разширени очи, докато разказва невероятните си приключения. Беше следотърсач по призвание, рейнджър, съблюдаващ пътя на пущинака, но според преценката на Арраян имаше характера на бард. Със сигурност зад ярките му любопитни очи се криеше дяволитост.

— Мариаброн ще предаде на командирите на Гарет при Ваасанската порта — продължи Уингхам и звукът от гласа му откъсна Арраян от размишленията й.

Усмивката, която видя, щом вдигна поглед, подсказа на младата жена, че е издала доста от чувствата си с израженията си и тя почувства как бузите й се зачервяват.

— Защо въобще каза на някого? — попита тя.

— Това е твърде могъщ том. Силата му е отвъд възможностите ми.

— И все пак ще ми позволиш да го огледам?

— Способностите ти с такива магии надхвърлят моите.

Арраян обмисли страховитата задача с оглед на крайния срок, който без съмнение имаше в резултат от разкритията, направени от Уингхам пред Мариаброн.

— Не се страхувай, скъпа племеннице, думите ми към Мариаброн бяха достатъчно тайнствени — повече дори от слуховете, които позволих да се разпространят към Палишчук, където знаех, че ще стигнат до ушите ти. Най-вероятно е останал в район, който въобще не е близо до Портата, и очаквам да го видя отново преди да иде при командирите на Гарет. Ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно за книгата.

Намигна й, след което й направи знак да вземе подвързаната в черно книга.

Жената продължи да се взира в нея, но не посегна да отвори кориците й.

— Не си подготвила никакви магически защити — отсъди Уингхам след няколко дълги момента.

— Не очаквах… твърде е…

Уингхам вдигна ръка, за да я спре. После бръкна зад стола си и извади кожена торба, която й подаде през масата.

— Защитена е — увери я. — Никой, който те наблюдава, дори и с магическо око, няма да разбере за силата на предмета, прибран в тази магическа чанта.

Арраян не можеше да повярва на предложението.

Уингхам имаше намерение да й позволи да вземе книгата със себе си! Не можеше да скрие изненадата си, докато продължаваше да оглежда чичо си и да си припомня дългото им и накъсано минало. Уингхам въобще не я познаваше толкова добре и все пак доброволно щеше да й предаде нещо, което можеше да се окаже най-ценният предмет, откриван в дългата история на търсене на ценни артефакти? Как можеше да се покаже достойна за подобно доверие?

— Давай, племеннице — подкани я Уингхам. — Не съм толкова млад и имам нужда от здрав сън. Вярвам, че ще държиш вечно любопитния си чичо в течение на напредъка си?

Без дори да се замисля за действието си, Арраян стана от стола си, наведе се напред, прегърна Уингхам с тънките си ръце и залепи една голяма целувка на бузата му.