Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (1)

Пролог

Дребният мъж се пързаляше по хлъзгавия от магия коридор, който се спускаше стръмно надолу, а краката му правеха малки крачки, за да продължат да го водят напред и да го държат изправен, което не беше лесна задача. От износения му плащ се надигаха кълба дим. По дължината на левия му крачол имаше дълга цепнатина, а под нея сълзеше ярка кръв.

Артемис Ентрери се плъзна покрай стената вдясно и започна да се върти покрай нея, без да я използва, за да спре шеметното си спускане, защото това би означавало личът да го забележи.

А точно това беше последното нещо, което убиецът желаеше.

След едно завъртане смени позицията си и подпря силно ръце в стената пред себе си, след което се оттласна по диагонал надолу по тесния коридор. Чу грохота на пламъците зад гърба си, последван от неестествения смях на Джарлаксъл, неговия спътник мрачен елф. Ентрери се досети, че увереният мрачен елф се опитва да обезкуражи преследвача с това кикотене, но дори Ентрери улавяше истинската му същност — фалшив звук, който прикриваше силната му тревога.

Само няколко пъти през месеците, прекарани заедно, Ентрери бе долавял намек за притеснение у хладнокръвния мрачен елф, но нямаше как да го сбърка и това само подсили собствените му сериозни страхове.

Намираше се доста извън светлината, хвърляна от последната факла на стената на дългия коридор, когато внезапен яростен проблясък зад гърба му освети пътя и му разкри, че коридорът свършва рязко на около дузина стъпки напред и прави остър завой надясно. Убиецът внимателно запомни този перпендикулярен завой, който беше единственият му шанс за спасение. Защото при проблясъка бе видял ясно финалния щрих на отвратителния капан, заложен от лича — група заострени шипове, стърчащи от стената.

Ентрери се оттласна от лявата стена и отново започна да се търкаля. При едно от превъртанията успя да прибере инкрустираната кама, с която бе известен, а при следващото успя да плъзне в ножницата на лявото си бедро и меча си, Нокътя на Шарон. С освободени ръце вече можеше да контролира по-добре плъзгането си покрай стената. Подът бе по-хлъзгав и от леден склон в безветрена пещера в самия Велик глетчер, но стените бяха гладки като твърд камък. Ръцете му се напрягаха при всяко превъртане, а краката му се плъзгаха и въртяха на място, докато извиваше раменете си, за да се задържи прав. Наближи острия завой и смъртоносния край на коридора, който внезапно изникна пред него.

Изкрещя, когато поредната оглушителна експлозия разтресе коридора зад гърба му. Убиецът се оттласна с всички сили при поредното превъртане, като прецени момента до съвършенство, за да постигне максимален ефект. Обръщайки се, изтласка горната част на тялото си напред, за да подсили движението, което го прехвърли през коридора към страничния проход. Веднага щом краката му се плъзнаха извън основния коридор, залитна, защото магическата хлъзгавина изчезваше изведнъж. Сграбчи ъгъла и се притегли към него, удряйки се силно с лице, притиснато към стената. Погледна назад само веднъж и на мъждивата светлина успя да види острите, покрити с шипове върхове на смъртоносните колове.

Понечи да надникне иззад ъгъла към коридора, от който беше дошъл, но едва не извика от изненада, когато покрай него профуча въртяща се фигура. Опита се да сграбчи Джарлаксъл, но елфът му се изплъзна и Ентрери помисли, че другарят му е обречен да срещне смъртта си върху шиповете.

Но Джарлаксъл не се удари в тях. По някакъв незнаен начин мрачният елф успя да спре на косъм, да завие наляво и да се удари силно в стената срещу Ентрери.

Убиецът се опита да го достигне, но извика и се скри зад ъгъла, когато сноп синьо-бели светкавици прелетяха покрай него и се взривиха в дъжд от парещи искри при удара си в отсрещната стена, скършвайки няколко пръта.

Ентрери чу кикота на лича — съсухрено, скелетоподобно създание, частично покрито с изсъхнала кожа.

Устоя на желанието да се затича надолу по страничния коридор и вместо това изръмжа предизвикателно.

— Знаех си, че заради теб ще ме убият! — сопна се той на Джарлаксъл.

Треперещ от гняв, Ентрери скочи обратно в средата на хлъзгавия основен коридор.

— Ела ми, изчадие на Зенги! — изрева убиецът.

Личът се появи в полезрението, черните му дрипави роби се развяваха назад, лицето без устни, изгнило кафяво и костено бяло на цвят, бе широко ухилено.

Ентрери посегна към меча си, но когато личът протегна костеливи пръсти напред, убиецът тикна облечената си в ръкавица ръка пред него. Ентрери изкрещя отново — в отрицание, предизвикателно, разярено — когато поредната кълбовидна мълния полетя напред.

Убиецът се почувства сякаш обвит от горещ, хапещ вятър. Почувства изгарянето и гъделичкането на страховитите енергии, които се вихреха около него. Падна на колене, но не го осъзнаваше. Беше захвърлен обратно към стената, точно под шиповете, но дори не усети под краката си стабилната земя в основата на стената.

Все още се протягаше напред с омагьосаната ръкавица, ръката му трепереше неконтролируемо, сини и бели искри се въртяха във въздуха и изчезваха в ръкавицата.

Нищо от това не направи впечатление на Ентрери, чиито зъби бяха стиснати толкова здраво, че не можеше да нададе дори вик, по-силен от гърлено ръмжене.

Пред очите му танцуваха черни петна, а вълните от гадене го връхлитаха.

Чу подигравателното кикотене на лича.

Инстинктивно се оттласна от стената и се наведе наляво в посока към страничния коридор. С единия крак стъпи здраво на тази нехлъзгава повърхност и отново скочи на крака. Все още заслепен, извади меча си и залитна по ръба на коридора, после скочи с всички сили колкото се може по-надалеч, размахвайки диво Нокътя на Шарон, без да знае дали се намира в близост до лича.

Беше съвсем близо.

Тъмното острие се спусна надолу, а около него танцуваха искри, защото ръкавицата беше хванала основната част от енергията на мълнията и я освободи през метала на придружаващия я меч.

Изненадан от това колко надалеч и колко бързо се бе придвижил врагът му, личът вдигна ръка, за да блокира и Нокътя на Шарон я отряза от лакътя. В този момент ударът на Ентрери щеше да унищожи създанието, но сблъсъкът с ръката създаде канал за освобождаването на енергията на светкавицата.

Експлозията отново запрати Ентрери към стената, където той се удари силно и се строполи.

Писъците на лича принудиха убиеца да се напрегне и да се съвземе. Претърколи се, а ръката му опипа пода, докато отново не сграбчи дръжката на Нокътя на Шарон. Погледна нагоре към коридора точно навреме, за да види отстъпващия лич, чиито роби бяха обхванати от пламъци.

— Джарлаксъл? — извика с надежда убиецът и погледна надясно, където елфът се бе притиснал към стената.

Объркан, че вижда само стена, Ентрери погледна обратно ъгъла, очаквайки да види овъглените останки на мрачния елф.

Но Джарлаксъл просто беше… изчезнал.

Ентрери се вторачи в стената и се плъзна към противоположния коридор. Щом се озова извън хлъзгавата част, възстанови равновесието си и почти изскочи от ботушите си, когато видя две червени очи да се взират в него от камъните на противоположния коридор.

— Добра работа — каза елфът и пристъпи напред, така че очертанията на лицето му се появиха в камъка.

Ентрери стоеше като вцепенен. Джарлаксъл някак си се беше слял с камъка, сякаш бе превърнал стената в гъста замазка и се беше плъзнал вътре. Ентрери не знаеше защо е толкова изненадан — нима спътникът му някога бе правил нещо, което да минава за обичайно?

Силно „щрак“ привлече вниманието му в другата посока нагоре по коридора. Моментално разпозна звука от ключалката на вратата на върха на рампата, където двамата с Джарлаксъл бяха срещнали лича и бяха прогонени от него.

— Измъкни ме оттук — каза му Джарлаксъл, а гласът му бе гробовен и бълбукащ, сякаш излизаше изпод течен камък, което всъщност бе точно така. Премести едната си ръка напред, протягайки се към Ентрери.

Тътенът около тях се усили. Ентрери подаде глава иззад ъгъла.

Задаваше се нещо лошо.

Убиецът сграбчи предложената от Джарлаксъл ръка и дръпна силно, но за своя изненада откри, че мрачният елф дърпа в обратна посока.

— Не — каза Джарлаксъл.

Ентрери погледна обратно към стръмния извиващ се коридор и очите му се разшириха до такава степен, че за малко да изскочат от орбитите си. Тътенът се приближаваше под формата на висока до кръста му желязна топка, която се търкаляше бързо в неговата посока.

Той се спря за момент, обмисляйки как може да я избегне, когато пред очите му топката удвои размерите си и почти изпълни коридора.

С писък убиецът падна обратно в страничния проход, препъна се и се завъртя. Погледна към очертанията на Джарлаксъл, които потъваха обратно в камъка, но нямаше време да спре и да обмисли дали спътникът му може да избегне капана.

Ентрери се обърна, залитайки, най-сетне успя да стъпи стабилно и побягна, за да спаси живота си.

Експлозията зад гърба му от сблъсъка на огромната топка със стената го накара да залитне, а сътресенията го събориха на колене. Погледна назад само за да установи, че ударът е отнел по-голямата част от инерцията на топката, но не я е спрял. Търкаляше се отново, бавно, но набираше скорост.

Ентрери се вдигна на четири крака, отново проклинайки Джарлаксъл, че го бе домъкнал на това място. Успя да се изправи и се затича, увеличавайки разстоянието между себе си и топката. Това нямаше да помогне и той го знаеше, защото топката набираше скорост, а коридорът се извиваше и се спускаше дълго около кръглата кула.

Тичаше и се оглеждаше за някакъв път навън. Удряше с рамо всяка врата, но не бе изненадан да открие, че капанът ги е залостил. Търсеше място, където таванът е по-висок и би могъл да се покатери и да остави топката да мине под него.

Но подобно място липсваше.

Погледна назад, за да види дали топката се търкаля покрай едната или другата стена и има ли начин да се плъзне покрай нея, но за негово учудване, но не и изненада топката отново нарасна, докато страните й буквално не застъргаха по стените.

Продължи да бяга.

От трусовете го заболяха зъбите. Вътре в камъка всеки тътен от сблъсъка на сферата със стената отекваше в самото същество на Джарлаксъл. Почувства го до мозъка на костите си.

За момент имаше само тъмнина, после топката започна да се отдалечава, търкаляйки се по съседния коридор.

Джарлаксъл си пое дълбоко дъх на няколко пъти.

Беше оцелял, но се страхуваше, че може да му се наложи да си търси нов спътник.

Започна да се оттласква от камъка, но се спря, когато чу познатия хриплив смях.

Дръпна се назад, очите му се взряха през тънкия щит на камъка и личът бе пред него. Мрачният елф не смееше да си поеме дъх или да помръдне.

Личът не гледаше към него, а се взираше надолу по коридора и се кикотеше победоносно. За огромно облекчение на Джарлаксъл могъщото немъртво създание започна да се отдалечава, плъзгайки се сякаш се носеше по вода.

Джарлаксъл се зачуди дали не може просто да натисне назад извън кулата, после да левитира до земята и да се махне от това място. После забеляза очевидните рани по лича, нанесени от върнатата от Ентрери мълния и тежкия удар на Нокътя на Шарон и му хрумна друга възможност.

В крайна сметка беше дошъл с идеята за съкровище и щеше да е срамота да си тръгне с празни ръце.

Остави лича да се плъзне зад завоя, след което започна да се изтласква от стената.

— Трябва да е илюзия — повтаряше си Ентрери.

В крайна сметка железните топки не нарастваха, но как можеше да е илюзия? Беше толкова истинска, по звук, форма и усещане… как беше възможно една илюзия да имитира подобно нещо така съвършено?

Ентрери знаеше, че начинът да победиш илюзията е да насочиш мислите си срещу нея, да я отречеш с цялото си сърце и душа. Той погледна назад и осъзна, че това не е вариант.

Опита се да изхвърли от ума си засилващия се зад гърба му тътен. Наведе глава и се затича, насилвайки се да си припомни подробностите за коридора пред него. Вече не се опитваше да отвори вратите с рамо, защото бяха затворени за него и само губеше време в напразни усилия.

Докато тичаше, свали малката торба от гърба си.

Измъкна отвътре копринено въже и кука и захвърли торбата зад гърба си с напразната надежда, че ще наруши инерцията, набрана от желязната топка.

Не се получи. Топката я размаза.

Ентрери не позволи на мислите си да се върнат към търкалящото се бедствие и вместо това започна трескаво да опипва въжето, измервайки дължината му, представяйки си мястото по коридора, все още намиращо се на известно разстояние напред, преценявайки дължината, която ще му е нужна.

Подът под краката му се разтресе. Помисли си, че всяка стъпка може да му е последната, а сферата да го премаже.

Някога Джарлаксъл му бе казал, че дори една илюзия може да убие човек, ако повярва в нея.

Ентрери вярваше в нея.

Инстинктите му му казваха да се хвърли на пода и да се прилепи на една страна, молейки се да има достатъчно място за него между острия ъгъл и заобления край на преследвача му. Така и не намери куража да го направи и бързо изхвърли мисълта от главата си, съсредоточавайки се вместо това върху единствения шанс, който се разкриваше пред него.

Ентрери подготви въжето, докато тичаше за живота си. Скочи зад следващата извивка, а топката бе по петите му. Притича покрай мястото, където стената от дясната му страна се снижаваше до високо до кръста перило и се отваряше към центъра на голямата кула, а коридорът продължаваше да се извива около нея.

Куката полетя, майсторски хвърлена така, че да се завърти около големия полилей, поставен на върха на подобното на пещера фоайе на кулата.

Ентрери продължи да тича с всички сили. Нямаше избор, защото ако спреше, щеше да бъде размазан.

Държеше въжето стабилно и когато отпуснатата в аванс дължина свърши, му позволи да го отнесе надясно. То го издърпа над перилото точно когато търкалящата се желязна сфера профуча край него, докосвайки го съвсем леко по рамото, докато се носеше във въздуха. Той се завъртя в тесни кръгове вътре в по-широките кръгове, описвани от инерцията на въжето.

Успя да види продължаващото спускане на топката, трополяща надолу по протежението на ръба, но вниманието му бързо бе привлечено от много по-зловещото скърцане, идващо отгоре.

Ентрери се раздвижи, ръцете му бързаха да се освободят и да пуснат въжето под него. Започна да се спуска с цялата си бързина, направо бягайки с ръце по него. Почувства рязко потрепване, последвано от още едно, когато украсеният кристален полилей се изтръгна от тавана.

После започна да пада.

Вратата беше леко открехната. Предвид капана, който беше активирал, нямаше причина „кръчмарят“ да смята, че някой от натрапниците ще може да се добере до нея. Въпреки това елфът извади жезъл и използва част от магията му. Вратата и касата засияха с плътна и непрекъсната синя светлина, показвайки липсата на капани, били те магически или механични.

Джарлаксъл се придвижи напред и предпазливо мина през вратата.

Стаята на върха на кулата беше почти изцяло гола.

Стените от сив камък нямаха украса и се извиваха в полукръг зад един-единствен стол с широка облегалка, изработен от полирано дърво. Пред това място лежеше книга, разтворена върху пиедестал.

Не, не пиедестал, осъзна Джарлаксъл, докато се промъкваше по-близо. Книгата се държеше върху чифт дебели филизи, които се спускаха до пода на стаята и изчезваха в камъка.

Елфът се ухили, осъзнал, че е открил сърцето на конструкцията, магическия архитект на самата кула.

Влезе вътре и заобиколи книгата, придържайки се на разстояние, после надникна в нея иззад стола. Погледна написаното отдалече и разпозна няколко магически руни. Бързото произнасяне на простичко заклинание направи руните по-фокусирани и ясни.

Приближи се още, привлечен от силата на тома. Тогава забеляза, че във въздуха над него имаше изображения на руни, които се въртяха и се потапяха в страниците отдолу. Прегледа няколко реда, след което се осмели да отгърне в началото.

— Книга на съзиданието — промърмори, разпознавайки някои от началните пасажи като обичайни фрази за такива дуеомери^[1].

Затвори книгата и се опита да я освободи от пиедестала, но тя не помръдна.

Така че той се върна към четенето, преглеждайки текста бегло в търсене на някаква подсказка, някакъв ключ към тайните на кулата и немъртвия й господар.

— Там няма да откриеш името ми — разнесе се писклив глас на границата на скърцането, поддържан тънък, като висока нота, готова да се превърне в ужасяващ писък.

Джарлаксъл тихичко се прокле, задето се бе оставил книгата да го погълне. Изгледа лича, който стоеше в рамката на отворената врата.

— Името ти? — попита той, подтискайки искреното си желание да изкрещи от ужас. — Защо бих искал да узная името ти, о, Изгнили?

— Гниенето предполага смърт — отвърна лича. — Нищо не би могло да е по-далеч от истината.

Джарлаксъл бавно се дръпна зад стола в желанието си да постави колкото се може повече разстояние и препятствия между себе си и ужасното създание.

— Ти не си Зенги — отбеляза елфът, — и все пак книгата е била негова.

— Една от неговите, естествено.

Джарлаксъл докосна шапката си в поздрав.

— Мислиш за Зенги като за създание — обясни личът през вечно усмихващите се зъби без устни — като за единно същество. Там е грешката ти.

— Не знам нищо за Зенги.

— Това е очевидно, иначе никога не би бил толкова глупав, че да дойдеш тук! — завърши личът, внезапно повишавайки тона си и насочи напред костеливите си пръсти.

От всеки от пръстите изскочиха зеленикави светкавици, прелетяха през въздуха, преплетоха се и се завъртяха около книгата, пиедестала от пипала и стола, за да експлодират в мрачния елф.

Или поне такава бе идеята, но с приближаването си всяка от магическите стрели се завъртя към определено място на наметалото на елфа, точно под гърлото му и настрани, над ключицата, където го закопчаваше голяма брошка. Брошката погълна стрелите — и десетте, без звук и следа.

— Добър номер — поздрави го личът. — Колко може да задържи?

Докато завърши думите си, немъртвото създание изпрати още един залп.

Джарлаксъл вече се движеше встрани от стола и назад. Магическите стрели се скупчиха около гърба му като рояк пчели, но щом го приближиха отново, се разсеяха и извиха и бяха погълнати от брошката.

Елфът се изви настрани и докато се обръщаше към врага си, ръката му изпомпваше трескаво. С всяко свиване магическият предпазител на китката му вадеше нов кинжал, който той изпращаше незабавно към лича.

Действието му бе така яростно, че четвъртият кинжал бе във въздуха преди първият да улучи целта си.

Или да се опита да я улучи, защото личът не бе беззащитен. Предпазните му заклинания спряха кинжалите на милиметри от целта им и предотвратиха падането на земята.

Личът се изкикоти и мрачният елф го обви в сфера от пълен и непрогледен мрак.

От сферата изскочи лъч зелена енергия и Джарлаксъл беше доволен, че се е преместил бързо. Изгледа как лъчът проби дупка в стената и изпари камъните по пътя си.

 

 

Ентрери подви крака под такъв ъгъл, че се завъртя настрани, щом се удари в земята. Присви глава и рамо и се претърколи няколко пъти, което пое енергията на падането от петнадесет стъпки височина.

Продължи да се търкаля и се отдалечи колкото се може повече от точката на падането на полилея, където стъкло и кристал се разбиха на парчета и се разлетяха във всички посоки.

Когато най-сетне се изправи на крака, Ентрери залитна и потръпна. Чувстваше остра болка в единия глезен. Беше избегнал сериозните наранявания, но не се бе отървал невредим.

Нито пък наистина бе успял да „избяга“, както осъзна само няколко мига по-късно.

Намираше се във фоайето на кулата, голяма кръгла стая. От едната страна, високо над него, желязната топка продължаваше гръмовното си търкаляне. Пред него, отвъд разбития полилей и точно след основата на тези стълби, се намираше заключената врата, през която двамата с Джарлаксъл бяха влезли в магическата постройка. От едната страна се намираше огромна желязна статуя, която двамата бяха забелязали на влизане. Статуя, в която Джарлаксъл бързо бе разпознал голем.

„Трябва да внимават — бе казал елфът на Ентрери — да не активират никакви капани, които да съживят опасния железен страж.“

Ентрери разбра, че явно са направили точно това.

Металът заскърца и застена, когато големът оживя, а в празните му очи пламнаха червени огньове. Направи широка крачка напред, раздробявайки кристала и сплесквайки деформирания метал от падналия полилей. Нямаше оръжие, но Ентрери осъзна, че не му е и нужно, защото бе над два пъти по-висок от него и тежеше над тон.

— Как да нараня подобно нещо? — прошепна убиецът и извади оръжията си.

Големът пристъпи по-близо и издиша облак отровни пари.

Ентрери бе прекалено пъргав, че да бъде изненадан от нещо подобно и светкавично се дръпна встрани.

Видя слабо място в огромното създание и знаеше, че може да нападне бързо и да нанесе силен удар.

Вместо това побягна с всички сили към запечатана врата.

Железните крака на голема изстенаха в протест, докато чудовището се обръщаше, за да го последва.

Ентрери удари вратата с рамо, при все че знаеше, че тя няма да се отвори. Въпреки това преувеличи силата на сблъсъка, сякаш движен от страх и ярост се опитваше отчаяно да пробие.

Големът връхлиташе, съсредоточен единствено върху него. Убиецът изчака до последния възможен момент и се стрелна наляво покрай стената, а големът се удари с трясък в непомръдващата врата. Стражът се обърна и го последва, протягайки железните ръце към убиеца.

Ентрери удържа позицията си — поне за няколко мига — и се впусна в серия от пробождания и посичания, които объркаха голема и го задържаха неподвижен точно…

… колкото бе нужно.

Убиецът се стрелна наляво към центъра на стаята.

Търкалящата се метална сфера с трясък премина последните няколко стъпала и се стовари върху гърба на нищо неподозиращия голем. Събори създанието на пода и отскочи от него, мачкайки и изкривявайки метала. Топката продължи да се търкаля по пътя си, но по-голямата част от инерцията й бе изгубена в нещастния голем.

В средата на стаята Ентрери наблюдаваше потрепващото създание. Големът се опита да се изправи, но краката му бяха премазани и успя единствено да повдигне горната част на тялото си с една ръка.

Ентрери тръгна да прибира оръжията си, но се спря, щом чу някакъв шум, идващ отгоре.

Погледна и видя много от украсите на тавана — подобни на гаргойли статуи, да протягат крилата си.

Убиецът въздъхна.

 

 

Сферата мрак примигна и изчезна и Джарлаксъл се озова отново изправен лице в лице с ужасяващото немъртво създание. Погледна от лича към книгата и обратно.

— Само преди няколко дни си бил жив — отбеляза мрачният елф.

— Все още съм жив.

— Съществуването ти май влага нов смисъл в това състояние.

— Съвсем скоро ще разбереш какво означава и какво не — обеща личът и отново вдигна костеливите си ръце, за да започне ново заклинание.

— Липсва ли ти усещането за вятъра върху живата ти кожа? — попита елфът, опитвайки се всячески да звучи наистина любопитно, а не снизходително. — Ще ти липсва ли женското докосване, или миризмата на пролетните цветя?

Личът се спря.

— Струва ли си да си немъртъв? — продължи Джарлаксъл. — И ако си струва, можеш ли да ми покажеш пътя?

Естествено, малко изражения можеха да се разчетат върху скелетоподобното лице на лича, но Джарлаксъл разпознаваше недоверието, щом го видеше. Не откъсваше поглед от очите на създанието, но тихо промени положението на краката си така, че да има възможност да се хвърли към книгата.

— Говориш за дребни неудобства на фона на силата, която открих — изрева личът насреща му.

Още докато създанието ревеше, елфът се хвърли напред, а в едната му ръка се появи кинжал. Отгърна наполовина една страница, изсмя се в лицето на лича и я откъсна, убеден, че е открил тайната.

В парцаливата роба на лича се появи нова дупка.

Очите на Джарлаксъл се разшириха и той започна да действа яростно, късайки страница след страница, забивайки ножа си в другата половина на книгата.

Личът изрева и потрепери. Части от робата му започнаха да падат, а по костите му се появиха пукнатини.

Но това не бе достатъчно, осъзна елфът и установи грешката си щом разкъсаните страници разкриха нещо скрито в книгата — малък светещ виолетов скъпоценен камък във формата на череп. Това бе тайната, връзката между лича и кулата. Този череп бе ключът към цялата конструкция, към неестествения остатък от Зенги, краля вещер.

Мрачният елф посегна към него, но ръката му бе отхвърлена настрани. Елфът се опита да го прободе, но кинжалът се счупи и излетя от ръката му.

Личът се разсмя насреща му.

— Ние сме едно! Не можеш да победиш кулата на Зенги, нито пазача, когото е оставил.

Джарлаксъл сви рамене и каза:

— Може и да си прав.

После хвърли още една сфера мрак върху лича, който започваше ново заклинание. Докато го правеше, елфът надяна пръстен, който съхраняваше магии. „Имайки предвид неземната природа на врага“, помисли си той, „студ или топлина“? После бързо избра.

Избра правилно. Заклинанието, което освободи от пръстена, покри тялото му с щит от топли пламъци точно когато личът изстреля насреща му конична струя магически студ, толкова плътен, че щеше да го превърне в леден блок.

Джарлаксъл бе спечелил момент, но само момент и от трите варианта, които имаше пред себе си — да контрира с офанзивно заклинание, да скочи напред и да нанесе физическа атака или да побегне — само един имаше смисъл.

Той измъкна голямото перо от шапката си и го пусна на земята, изричайки команда, която призова гигантска безкрила птица, високо осем стъпки птицеподобно създание с дебел врат и смъртоносен и могъщ заострен клюн. С мисъл елфът изпрати призованата диатрима в битка и я последва, но се отдръпна от въздушната й струя, щом тя се вряза в сферата от мрак.

Джарлаксъл се помоли веднъж да се е разположил правилно и втори път личът да не е затворил вратата.

Задиша много по-спокойно, когато излезе от мрака и отново се озова в коридора, тичайки на свобода.

И бързо.

 

 

Мазна течност, кръв на гаргойли, се стичаше от канала по острието на Нокътя на Шарон. Едно крилато създание се мяташе на пода, смъртно ранено, но отказващо да спре напразното усилие. Друго се спусна към главата на Ентрери, докато последният притичваше по пода. Той се наведе ниско, после още по-ниско и се хвърли напред с претъркулване, приближавайки бързо друго създание, което точно кацаше на пода пред него.

Изправи се бързо и се стрелна напред с насочен меч.

Подобната на камък ръка на гаргойла замахна и парира удара, а Ентрери наведе рамо и удари силно. Могъщото създание едва помръдна и Ентрери изпъшка, когато понесе удара. Камата на убиеца се заби със сила в корема на гаргойла. Ентрери изфуча и отскочи назад, като с движение нагоре отвори широка рана. Понечи да нанесе удар с Нокътя на Шарон отново, но в последния момент отскочи на една страна.

Връхлитащият гаргойл профуча покрай него и се вряза право в ранения си другар.

Ентрери замахна зад летящото създание и със сила стовари Нокътя върху гърба на преминаващия гаргойл.

Създанието изпищя, а прободеният му другар изпъшка и залитна назад. Ентрери не можа да последва оплетените създания, защото в този момент друг гаргойл се спусна бързо към него и го принуди да отстъпи назад.

Хвърли се настрани и се превъртя, минавайки под една маса и удряйки се силно в основата на дълга правоъгълна кутия, изправена до стената. Изправи се с масата над главата си и я метна настрани.

Кутията зад него се отвори със скърцане.

Убиецът поклати глава и погледна назад само за да види топчесто хуманоидно създание, което надничаше от кутията към него. Беше по-грамадно от него, по-грамадно отколкото човек би трябвало да бъде.

Друг голем, досети се убиецът, но сглобен от плът вместо от желязо.

Създанието протегна ръце и Ентрери се дръпна със залитане, обръщайки се колкото да замахне с Нокътя на Шарон към ръката на голема.

Големът излезе, за да го преследва и зад него Ентрери видя задната страна на кутията, фалшивото дъно, което се отвори широко, за да разкрие втори голем от плът.

— Прекрасно — каза убиецът, и отново се наведе, за да избегне поредния връхлитащ гаргойл.

Погледна нагоре и видя как по високия таван се формират и поникват още гаргойли. Кулата оживяваше и създаваше армия, която да я защити.

Ентрери притича през фоайето, но спря рязко щом видя друга форма, която се спускаше насреща му. Отстъпи няколко крачки назад и приготви меча си, после разпозна най-новия си противник.

Джарлаксъл докосна шапката си в поздрав, спря рязкото си спускане и спокойно се озова на пода.

Ентрери се завъртя и отново прекара меча си през протегнатите ръце на голема.

— Радвам се, че най-накрая успя да се появиш — изръмжа убиецът.

— Но се опасявам, че не идвам сам — предупреди Джарлаксъл и думите му накараха убиеца да се обърне отново.

Очите на мрачния елф насочиха погледа на Ентрери нагоре към високия балкон, където личът тичаше към спускащите се стълби.

Личът спря на върха на стълбището и започна да размахва костеливите си пръсти във въздуха.

— Спри звяра! — извика Ентрери.

Той се нахвърли още по-яростно върху голема, размахвайки Нокътя на Шарон. Използваше магията му, за да призове облак от черна пепел. С тази оптична бариера, висяща във въздуха, Ентрери профуча покрай първия голем и промуши със сила втория.

— Трябва да се махаме — извика Джарлаксъл, докато Ентрери се навеждаше отново, за да избегне връхлитащ гаргойл.

— Вратата е запечатана! — изкрещя Ентрери в отговор.

— Побързай и ела! — отвърна мрачният елф.

Ентрери се обърна насред движение и видя как серия зелени мълнии излитат от пръстите на лича, извиват се и се спускат надолу. Пет удариха Джарлаксъл — или щяха да го ударят, само че вместо това бяха погълнати от магията на брошката, — докато другите пет се понесоха безпогрешно към него.

Убиецът хвърли Нокътя на Шарон във въздуха и протегна напред обвитата си в ръкавица ръка, която поемаше стрелите една след друга. Улови меча си и погледна назад, за да види как тънките пръсти на Джарлаксъл му правят знак да го последва. Горе личът се спусна по стълбите.

Ентрери се наведе в последния момент, с усилие избегна силния замах на единия от големите, който най-вероятно щеше да откъсне главата му от раменете.

Изръмжа и се втурна към елфа, прибирайки меча си в ножницата.

Джарлаксъл се ухили, докосна шапката си, сви колене и подскочи право нагоре.

Ентрери също скочи и сграбчи Джарлаксъл за колана, докато левитацията на елфа не го засили нагоре, повличайки и него.

Отдолу големите се протегнаха и се замятаха безуспешно към празния въздух. От едната страна нападна гаргойл, който замахна силно към крака на Ентрери.

Убиецът ловко се отдръпна и го изрита в лицето.

Не нанесе кой знае каква щета и гаргойлът атакува отново бързо и яростно или по-скоро започна, но после се изопна и замахна яростно с криле, щом Ентрери протегна ръкавицата си и запрати в обратна посока магическите стрели, с които го бе нападнал личът. Те изпращяха върху черната кожа на гаргойла и създанието се сгърчи.

Въпреки това то отново се нахвърли върху левитиращата двойка, а отгоре се разнесоха писъците на още гаргойли, вече формирани и готови да ги връхлетят.

Но другарите вече бяха стигнали до парапета и Джарлаксъл го сграбчи и се прехвърли, а Ентрери бързо го последва.

— Бягай нагоре! — извика елфът. — Има път!

Ентрери го изгледа за момент, но предвид връхлитащите отгоре и покрай перилото гаргойли и тичащия нагоре по стълбите лич, заповедта на Джарлаксъл изглеждаше очевидна.

Затичаха се обратно по стръмния коридор. По петите им пърхаха гаргойли и принуждаваха Ентрери да се обръща буквално на всяка стъпка, за да ги отблъсне.

— Бързо! — извика Джарлаксъл.

Ентрери хвърли поглед на елфа, видя, че в ръката му има жезъл и само можеше да си представи каква ли разрушителна мощ е затворена в крехкия предмет. Убиецът се хвърли с всички сили напред.

Джарлаксъл насочи жезъла зад Ентрери и произнесе активиращата команда.

В коридора се появи каменна стена, която го блокира от стена до стена и от пода до тавана. Зад нея чуха тупването от сблъсъка на гаргойлите и драскащите звуци, издавани от фрустрираните създания, които изпробваха ноктите си върху непоклатимата преграда.

— Продължавай да тичаш — каза Джарлаксъл на придружителя си. — Големите могат бързо да я разбият, а личът даже няма да бъде забавен от нея.

— Ободряващо — отвърна Ентрери.

Той притича покрай Джарлаксъл и не дочака елфа да го настигне. Все пак погледна назад, когато коридорът се изви така, че каменната стена оставаше извън полезрението им и видя, че предупреждението на Джарлаксъл се превръща в реалност, защото личът се появи и премина право през каменната бариера.

Вратата на най-горната стая на кулата беше затворена, но не и заключена и Ентрери я отвори с рамо.

Спря се рязко и се взря в частично разкъсаната книга и сиянието, носещо се от центъра й. Почувства как някой го блъска по гърба.

— Иди при нея, бързо! — подкани го Джарлаксъл.

Ентрери изтича до книгата и заобиколи пиедестала й от пипала. После видя ясно сияещия череп, пулсиращ със сила и светлина.

С гръм и трясък нещо се вряза в каменната врата, която Джарлаксъл беше затръшнал, и я отвори широко. От една обгоряла точка в центъра й се заиздигаха струйки дим. Отвъд нея по коридора магически се носеше личът, с блестящи очи и зъби, застинали в постоянна немъртва усмивка.

— Няма път за бягство — долетяха думите на създанието, понесени от студения дъх, който нахлу в стаята.

— Грабни черепа — инструктира го Джарлаксъл.

Ентрери протегна лявата си ръка и почувства внезапна пробождаща болка.

— С ръкавицата! — замоли го Джарлаксъл.

— Какво?

— Ръкавицата! — извика мрачният елф и залитна и се разтресе напред-назад, когато го удари поредица светещи в зелено стрели.

Брошката му погълна първите две, после проблесна и изпуши, когато останалите се забиха в него. Две бързи крачки преместиха елфа от полезрението на лича и Джарлаксъл се хвърли надолу и се претърколи в другата част на стаята.

Ентрери остана да се взира в лича през отворената врата, с ясната мисъл, че се е превърнал в основната мишена на ужасяващото създание.

Но Ентрери не се хвърли встрани. Знаеше, че няма накъде да бяга и затова отхвърли тази мисъл. С поглед, вперен в приближаващия враг, и лице, изпълнено с решимост и без следа от страх, убиецът вдигна облечената в ръкавица ръка и я стовари върху сияещия череп.

Личът се спря толкова рязко сякаш се бе блъснал в масивна стена.

Ентрери обаче не го видя, защото в мига, в който ръкавицата му се стовари върху пулсиращия череп, мълнии от енергия се врязаха в него. Мускулите на дясната му ръка се свиха на възел и се усукаха. Зъбите му изтракаха, отхапвайки върха на езика му и започнаха да хапят неконтролируемо, а при всяко отваряне рукваше кръв. Тялото му се стегна и затрепери, обхванато от силни спазми, докато червени и сини електрически мълнии пращяха и искряха през ръкавицата.

— Дръж го здраво! — замоли се Джарлаксъл.

Елфът се претърколи обратно в полезрението на лича, който удряше и дереше въздуха. Късчета сенки сякаш сграбчваха немъртвото създание и го изяждаха, правеха го по-малко.

— Не можете да победите могъществото на Зенги! — изръмжа личът. Думите му обаче бяха колебливи и неравни.

Смехът на Джарлаксъл изведнъж секна, щом погледна назад към олюляващата се трепереща фигура на Ентрери, който тръпнеше на границата на отчаянието, сякаш скоро щеше да бъде захвърлен през стаята и през стената. Очите му се бяха издули неестествено, сякаш всеки момент щяха да изскочат. От устата и ухото му се процеждаше кръв. Ръката му се извиваше, рамото му щеше да изскочи от ставата си, а мускулите му се напрягаха до такава степен, сякаш щяха да се пръснат.

От устата на убиеца се носеше яростно ръмжене.

Той се мръщеше, напрягаше и се бореше с цялата си сила и воля. Изпод резонанса на ръмженето долетя думата „Не“, повторена многократно.

Беше предизвикателство. Беше съревнование.

Ентрери го посрещна.

Не отстъпваше.

В коридора личът виеше и драскаше в празния въздух и с всеки следващ момент изглеждаше, че се свива все повече и повече.

Кулата започна да се люлее. По стените и пода се появиха пукнатини.

— Задръж — примоли се елфът.

Ентрери изрева яростно и сграбчи още по-здраво.

От ръкавицата започна да излиза пушек.

Кулата се разлюля още повече. От едната стена се откърти голямо парче и нахлу слънчева светлина.

В коридора личът изкрещя.

— О, да, приятелю, задръж — прошепна Джарлаксъл.

Черепът бе изтръгнат от книгата и стиснат здраво в тлеещата ръкавица. Ентрери успя да обърне ръката си и да се взре в него само за момент.

После кулата под краката му се разпадна.

Ентрери почувства нечия ръка на рамото си. Погледна настрани.

Джарлаксъл се ухили и докосна шапката си.