Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (22)

Глава 21
Аудиенция при краля

Атрогейт и Ентрери се гледаха един друг дълго, дълго време, след като джуджето излезе от дупката.

— Можех да ти унищожа оръжията, нали знаеш? — отбеляза Атрогейт и вдигна боздугана, покрит с разяждащата течност.

— Можех да ти изям душата, нали знаеш? — отвърна убиецът, имитирайки тона и диалекта на джуджето.

— С двете ти оръжия, превърнати на прах? Това съдържа течност от ръждясващо чудовище — каза той и разклати оръжието така, че топката се залюля на края на веригата.

— Може би надценяваш своите оръжия и подценяваш моите. И в двата случая нямаше да ти хареса да узнаеш истината.

Атрогейт пусна крива усмивка.

— Някой ден ще узнаем тази истина.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Буахаха!

В този момент единственото, което Ентрери желаеше, бе да забие камата си в гърлото на досадното джудже. Но сега не беше моментът. Бяха обкръжени от врагове в жив и враждебен замък. Нуждаеха се от могъщото джудже.

— Оставам убеден, че Кантан грешеше — каза Джарлаксъл и застана между двамата.

Погледна към двамата полуорки, насочвайки погледите на убиеца и джуджето. Арраян стоеше край стената от отсрещната страна, докато партньорът й лазеше на четири крака и очевидно търсеше нещо. Олгерхан изглеждаше много по-здрав. Камата бе вляла живителната енергия на Кантан в тялото му и бе излекувала голяма част от нараняванията от яростните атаки на Атрогейт. Освен това, огромната умора, която забавяше Олгерхан, изглежда бе изчезнала; очите му бяха ярки и нащрек, движенията отривисти.

Но колкото по-добре изглеждаше той, толкова по-зле изглеждаше Арраян. Очите й униваха, а главата й се люшкаше, сякаш вратът й нямаше сили да я държи изправена. Изглежда последните битки й бяха коствали твърде много, а замъкът отнемаше останалото.

— Замъкът има крал — каза Джарлаксъл.

— Ба, Кантан беше разбрал нещата правилно и вие го убихте заради това — каза Атрогейт. — Момичето е, не виждате ли? Тя чезне пред очите ни.

— Няма съмнение, че е част от това — отвърна мрачният елф. — Но само малка част. Истинският източник на живот за замъка лежи под нас.

— И откъде можеш да знаеш това? — попита джуджето. — И какво, в крайна сметка, търси той?

— Знам, защото мога да почувствам краля на замъка толкова ясно, колкото собствената си кожа. И не знам какво търси Олгерхан, нито ме вълнува особено. Съдбата ни се намира долу и при това трябва да побързаме, ако искаме Арраян да остане жива.

— Какво те кара да смяташ, че давам и сополив парцал за нея?

Ентрери хвърли на джуджето изпълнен с омраза поглед.

— Какво? — попита Атрогейт с подигравателна невинност. — Не ми е приятел и е само полуорк. Много полунеща, доколкото виждам.

— Тогава не й обръщай внимание — намеси се Джарлаксъл. — Помисли за себе си, при това добре. Казвам ти, че ако победим краля на замъка, той няма да се бие повече с нас, независимо от съдбата на Арраян. Освен това ти казвам, че поне за момента трябва да направим всичко възможно да я държим жива, защото ако замъкът я вземе, това ще помогне на конструкцията и ще навреди на нас. Повярвай ми и последвай съвета ми. Ако греша и замъкът продължи да черпи сили от нея и в резултат на това ни атакува, то аз лично ще я убия.

Джуджето кимна.

— Това ме устройва.

— Казвам го само защото съм убеден, че няма да се стигне до това — добави бързо Джарлаксъл заради Олгерхан, който му хвърли кръвнишки поглед. — Сега нека се погрижим за раните си и да приготвим оръжията, защото имаме крал за убиване.

Атрогейт измъкна мях и се приближи към полуорките.

— Ето — предложи той. — Има малко от лечебните отвари, за да си върнеш силата — каза на Арраян. — А що се отнася до теб, съжалявам, че ти счупих врата.

Олгерхан не отвърна нищо. Поколеба се за момент край Арраян, после се отдалечи към страничния коридор и отново запълзя на четири крака, търсейки нещо.

Ентрери дръпна Джарлаксъл настрани и го попита:

— За какво говориш? Откъде знаеш нещата, които претендираш, че знаеш или всичко е уловка?

— Не е уловка — увери го Джарлаксъл. — Чувствам го откакто влязохме в това място. Логиката ми казва, че Арраян не би могла да създаде нищо толкова впечатляващо и всичко, което видях впоследствие, само го потвърждава.

— Каза ми същото и преди — отвърна убиецът. — Можеш ли да предложиш нещо повече?

Джарлаксъл потупа копчето джоб, където бе прибран черепът.

— Черепът камък, който прибрахме от другата кула, ме направи чувствителен към определени неща. Чувствам краля под нас. Живителната му сила е много могъща.

— И ние трябва да го убием.

— Разбира се.

— Заради чувствата ти?

— И следвайки доказателствата. Помниш ли книгата на Херминикъл?

Ентрери се замисли за момент и кимна.

— Спомняш ли си мотивите, гравирани по кожената й корица и в полетата на страниците?

Убиецът отново се замисли, после поклати глава.

— Черепи — обясни Джарлаксъл. — Човешки черепи.

— И?

— Забеляза ли орнаментите по книгата на площадката, източникът на този замък?

Ентрери изгледа твърдо приятеля си. Не беше поглеждал книгата толкова отблизо, но започваше да схваща. Предвид опита си с Джарлаксъл, където всеки път изглежда водеше към едно и също, отговорът му беше колкото твърдение, толкова и въпрос:

— Дракони?

— Точно — потвърди мрачният елф, доволен, че Ентрери устоя на желанието да го удари в лицето. — Разбирам уплашеното изражение на нашите работодателки.

Знаели са, че кралят вещер може да изврати и драконовия род както човешкия, дори и от гроба. Страхували са се от очевидното отваряне на изгубената библиотека на Зенги, доказателство за което е кулата на Херминикъл.

Страхували са се, че може да бъде открита книга, подобна на тази, построила настоящия замък.

— Съмняваш се, че Арраян е започнала процеса?

— Съвсем не, както и обясних. Вярвам, че книгата я е използвала, за да изпрати призива си. И е получила отговор.

— От дракон?

— По-скоро от немъртъв дракон.

— Прекрасно.

Джарлаксъл сви рамене при отвратения поглед на другаря си.

— Такъв е пътят ни. Път, пълен с приключения!

— Това е фатална болест.

Мрачният елф отново сви рамене и по лицето му се плъзна широка усмивка.

Продължиха надолу по тунела, по който Кантан бе поел, до стаята, където Ентрери бе победил бойния маг.

Магическата мрежа, която Кантан бе създал, за да попречи на деймонските яйца да паднат, бе на мястото си, с изключение на малката част, изгорена от Ентрери при битката му с магьосника. Въпреки това петимата преминаха бързо през стаята, тъй като нямаха желание за среща с могъщите противници. Всички вярваха, че „кралят“, както уместно го бе нарекъл Джарлаксъл, ги очаква, и нямаха нужда от повече рани и умора. Най-важното в този момент бе да се избягват битките и с тази мисъл Ентрери пое водачеството.

За кратко напредваха добре по извиващия се, лъкатушещ коридор. Нямаше капани, единствено плочките, запалващи факлите, и никакви чудовища не изникнаха пред тях.

Зад един особено остър завой обаче откриха чакащия ги Ентрери с угрижено изражение.

— Стая с дузина ковчези като тези на мумиите гнолове — обясни той, — само дето са по-украсени.

— Дузина от парцаливците? — отвърна Атрогейт. — Ха! По шест плесника за всеки! — каза и развъртя боздуганите си в противоположни посоки.

Небрежното поведение на джуджето обаче не повдигна особено настроението на останалите.

— Има ли друг изход от стаята, или това е краят на пътя ни? — попита Джарлаксъл.

— Право напред! — отвърна Ентрери. — Има врата.

Джарлаксъл ги инструктира да чакат, после бавно се придвижи напред. Откри стаята зад следващия завой, широка овална зала, в която, както бе казал Ентрери, имаше подредени дузина саркофази. Мрачният елф извади камъка с формата на череп и му позволи да води сетивата му. Почувства енергията във всеки от ковчезите, отмъстителна и съсредоточена, мразеща смъртта и завиждаща на живота.

Мрачният елф се потопи още по-дълбоко в черепа, пробвайки силата му. Камъкът бе настроен към хора, не към хуманоидите с кучешки лица, увити в дрипи в ковчезите. Но те не бяха твърде различни и когато отвори очи, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл от един джоб на пелерината си и се прицели във вратата от другата страна на стаята. Спря се за момент, за да огледа богато украсения портал, защото дори и на оскъдната светлина на факлите, горящи зад гърба му, можеше да различи основните шарки — барелеф на внушителна битка, където десетки войни се изсипваха към изправен на задните крака дракон.

Мрачният елф намери барелефа за доста показателен.

— Създаден е от спомени — прошепна той и се огледа наоколо, защото говореше за нещо повече от вратата, говореше за цялото място.

Замъкът беше живо същество, създадено от магия и спомени. Енергията му бе призовала гаргойлите и вратите, каменните стени и тунелите с хитро замислените капани и факли по стените. Енергията му пресъздаваше бившите му обитатели, войниците гнолове, които Зенги бе използвал, само че хванати в примката на немъртвост и много по-могъщи, отколкото са били приживе.

Енергията несъзнателно бе подслушала и други спомени на мястото и бе съживила в по-нисша форма много от телата, погребани тук. Джарлаксъл подозираше, че тези немъртви скелети, вдигнали се срещу тях в двора, не са били част от замисъла на Зенги, а просто непреднамерен страничен ефект от освобождаването на магията.

Усмихна се при тази мисъл и погледна напред към украсената врата. Не ставаше дума за случайна интерпретация на художник. Сцената наистина беше спомен, запис на нещо, което наистина се бе случило.

Мрачният елф се бе надявал, че подозренията, назряващи в него откак се бяха промъкнали през подвижната решетка, ще се окажат верни и ето че това бе потвърждението и надеждата му.

Насочи жезъла към вратата и произнесе заповедната дума.

Няколко ключалки изщракаха и едно резе изскочи.

Със струя въздух вратата се отвори. Зад нея коридорът продължаваше в мрака.

— Останете в плътна група и минавайте бързо през стаята — инструктира останалите Джарлаксъл, когато се върна при тях миг по-късно. — Вратата е отворена — постарайте се да остане така, докато преминаваме. А сега идвайте и побързайте.

Той хвърли един поглед на полуорките. Олгерхан почти носеше Арраян, която сякаш не можеше да задържи главата си изправена. Джарлаксъл направи знак на Атрогейт да им помогне и макар да въздъхна с отвращение, джуджето се подчини.

— Идваш ли? — обърна се мрачният елф към Ентрери, когато другите тръгнаха.

Убиецът вдигна ръка, погледна назад по пътя, от който бяха дошли, и каза:

— Някой ни следва.

— Давай напред — инструктира го Джарлаксъл. — Пътят ни е напред, не зад нас.

Ентрери се обърна към него.

— Знаеш нещо.

— Надяваш се, че знам — отвърна Джарлаксъл и тръгна след триото. Спря се няколко стъпки по-надолу, погледна назад към приятеля си и се ухили срамежливо. — Както и аз.

Изражението на Ентрери показа, че хуморът не е оценен.

— Не можем да излезем навън, освен ако не искаме замъкът да победи — припомни му Джарлаксъл след няколко крачки. — С тази победа творението ще вземе Арраян. Това приемливо ли е за тебе?

— Нали те следвам — отбеляза Ентрери.

Преминаха бързо през стаята и нито един саркофаг не се отвори, нито имаше падащи яйца, освобождаващи деймони. От другата страна на вратата откриха дълго стълбище и продължиха надолу в мрака.

Ентрери отново пое водачеството, оглеждайки всяко стъпало и място за хващане, докато светлината около тях намаляваше. Близо до дъното той бе облекчен да открие още натискащи се плочи и скоро по стените от двете страни на последното стъпало оживяха факли.

Светлината трептеше и хвърляше дълги, неравни сенки върху камъка, който вече не бе обработен и напаснат. Изглеждаше сякаш са стигнали до края на конструкцията, до естествен извиващ се коридор, който се спускаше още по-надълбоко пред тях.

Ентрери избърза малко напред, а останалите го следваха отблизо. Обърна се и мина покрай тях до последните две факли. Огледа ги внимателно, очаквайки един или няколко капана и наистина измъкна няколко бодливи шипове от лявата, всички намазани с някакъв вид отрова. После внимателно измъкна факлите и ги занесе при останалите. Подаде едната на Олгерхан и помисли да даде другата на Арраян. Един поглед към жената обаче го отказа, защото тя като че ли нямаше сили да я държи. И наистина, ако не бе подкрепящото рамо на Олгерхан, надали щеше да може да стои изправена.

Вместо това предложи факлата на Атрогейт.

— Имам джуджешки очи, тъпако — изръмжа му Атрогейт. — Нямам нужда от факла. Тоя тунел е окъпан в светлина спрямо местата, където народът ми копае.

— Джарлаксъл има нужда от двете си ръце, а Арраян е твърде слаба — каза му Ентрери и бутна факлата към него. — Предпочитам да водя в мрак.

— Ба, просто ме превръщаш в мишена — изръмжа в отговор джуджето, но все пак взе факлата.

— Още едно предимство — каза Ентрери, обърна се и пое водачеството.

Коридорът продължаваше да се извива наляво, дори по-остро и убиецът остана с чувството, че се намират в същия участък, от който бяха тръгнали, само че много по-дълбоко. Стените бяха от естествен камък и нямаше повече факли, плочи за натиск или други капани, които убиецът можеше да открие. Имаше обаче пресечки и остри завои в други посоки, тъй като другите извиващи се тунели се събираха с този и се превръщаха в един огромен спираловиден тунел. С всяко сливане проходът се разширяваше и ставаше по-висок, така че изглеждаше сякаш се спускат надолу по стръмна пещера вместо по коридор.

В опит да намали усещането за уязвимост, Ентрери ги държеше близо до вътрешната извиваща се стена, докато се движеше напред с меч в едната и кама в другата ръка. За известно време напредъкът им бе в добри темпове и успяха да изминат стотици стъпки от стълбището. Но тогава викът на Олгерхан накара убиеца да замръзне насред крачка.

— Отнема я! — изплака полуоркът.

Ентрери се завъртя и изтича покрай Атрогейт, обърнал глава да види какво става. Бутна Джарлаксъл настрани в желанието си да стигне до Арраян. Когато я забеляза, тя вече бе паднала на земята, а Олгерхан бе коленичил и й шепнеше.

Ентрери се плъзна до нея от другата страна срещу едрия полуорк. Започна да я вика, но се спря, щом осъзна, че произнася името на приятелката си полуръст, която бе оставил далече в южния град Калимпорт. Изненадан и разтърсен, убиецът премести поглед от Арраян към Джарлаксъл, а изражението му настояваше за отговори.

Джарлаксъл обаче не гледаше към него. Мрачният елф бе застанал с лице към Арраян, очите му бяха затворени, а ръката поставена в средата на жилетката.

Шепнеше нещо, което Ентрери не можеше да разбере и поглеждайки отново към падналата жена, убиецът разбра, че елфът се опитва да се намеси по някакъв начин.

Ентрери си помисли за скъпоценния череп и предположи, че Джарлаксъл го използва по някакъв начин, за да попречи на замъка да овладее жената.

Миг по-късно Арраян отвори очи. Изглеждаше повече засрамена, отколкото наранена, и прие помощта на Олгерхан и Ентрери, за да се изправи на крака.

— Времето ни изтича — заяви Джарлаксъл — очевидно за останалите, но тонът му обясняваше ясно на Ентрери, че не може да отлага твърде дълго неизбежното.

— Побързайте — добави мрачният елф и Ентрери кимна на Арраян, след което я остави при Олгерхан и тичешком зае мястото си отпред.

Оставаше му да се надява, че няма да има повече капани, защото не забавяше на всеки няколко стъпки, за да оглежда земята отпред.

Коридорът продължи да се извива и спуска на спирала, но отново започна да се стеснява и скоро бе широк едва дузина стъпки с толкова нисък нащърбен таван, че на Олгерхан му се налагаше да се навежда.

Ентрери почувства как космите по врата му настръхват. Усещаше, че отпред има нещо, дали заради магия или едва доловим звук. Направи знак на джуджето зад него да спре, после пропълзя напред на четири крака и надникна зад острия завой.

Коридорът продължаваше още дузина стъпки, после каменният под падаше надолу, отваряйки се в огромна зала. Спомни си думите на Джарлаксъл за „краля“ на замъка и трябваше да си поеме дълбок, успокояващ дъх, преди да продължи напред.

Пропълзя напред по корем, излезе от коридора и се промъкна в огромна пещера, на една издатина високо над неравния под. От дясната му страна издатината продължаваше още малко, но отляво се спускаше надолу към невидимия под на пещерата. Долу не бе непрогледен мрак, тъй като по пода и стените имаше някакви странни светещи лишеи, които сякаш обливаха камъните в звездна светлина.

Ентрери пропълзя до ръба, погледна надолу и осъзна, че са обречени.

Далече долу, може би на петдесет стъпки, се извисяваше кралят на замъка — огромен дракон. Но не жив дракон с жилава кожа и дебели яки люспи, а изграден предимно от кости, с парчета кожа между крилете и по гърба и главата. Гигантският труп на дракона скелет лежеше свит на пода с костеливи криле, прибрани върху гърба му. Дори Ентрери да бе имал някакви съмнения, че създанието е „живо“, те бързо бяха разсеяни, когато с тракане на кости огромните криле се разтвориха.

Мечове, брони и побелели кости се търкаляха навсякъде из стаята около немъртвия звяр и на Ентрери му отне няколко мига да се досети, че това е било мястото на отчаяната битка. Оръжията и костите са принадлежали на войни — най-вероятно от армията на крал Гарет, осъзна щом помисли малко — които са се били с чудовището по времето на Зенги.

Ентрери тръгна назад и за малко не изскочи от обувките си, когато почувства нечия ръка на рамото си.

Джарлаксъл застана до него.

— Впечатляващ е, нали? — прошепна мрачният елф.

Ентрери му хвърли изпълнен с омраза поглед.

— Знам — каза Джарлаксъл вместо него. — Винаги ме съпровождат дракони.

Под тях драконът от кости и разкъсана кожа вдигна глава, за да ги погледне и макар да нямаше очи, а само точки червена светлина, застрашителният му поглед разтърси спътниците.

— Труп на дракон — изрече Ентрери с очевидно отвращение.

— Драколич — поправи го Джарлаксъл.

— И това би трябвало да звучи по-добре?

Мрачният елф просто сви рамене.

Драконът изрева и гърленият звук отекна по каменните стени с такава сила, че убиецът се уплаши, че издатината, върху която лежеше, може да се срути.

— Това не е правилно — каза Атрогейт, когато звукът утихна. Джуджето също бе дошло, но за разлика от Ентрери и Джарлаксъл не лежеше върху камъка. Стоеше на ръба на издатината и се взираше надолу с ръце на хълбоците. Погледна към Джарлаксъл и попита: — Това ли е кралят?

— Надяваме се.

— И какво се предполага да правим с това нещо?

— Да го убием.

Джуджето погледна обратно надолу към драколича, който бе клекнал на задните си крака, изправен, с клатеща се глава. Дългите две стъпки зъби ясно се виждаха, тъй като по устата почти нямаше кожа.

— Шегуваш се със старото джудже — каза Атрогейт.

Не римува думите си и Ентрери знаеше, че няма да последва „буахаха“.

Джарлаксъл се изправи.

— Не се шегувам — провъзгласи той. — Времето за изпитания е пред нас. Давай, могъщи Олгерхан, в името на твоята дама Арраян. И ти, уважаеми Атрогейт, безстрашен и могъщ. Тези крехки кости ще се превърнат на прах под могъщите ти удари!

Олгерхан изрева и се появи на издатината, после със сила и мощ, каквато не бяха виждали у него, вдигна тежката си сопа и се засили надолу по перваза.

— Наистина не се шегуваш със старото джудже? — попита Атрогейт.

— Разбий му черепа! — извика окуражително Джарлаксъл.

Атрогейт погледна към мрачния елф, надолу към драколича, после обратно към елфа и сви рамене. Измъкна оръжията от гърба си, прошепна им и се втурна след Олгерхан, задействайки заклинанията им.

— Напълни си зъбките с полуоркска храна — изрева джуджето на очакващия звяр, — докато Атрогейт се стовари връз твоята глава! Буахаха!

— А сега ние се махаме — отбеляза Ентрери и застана зад Джарлаксъл, без да има намерение да се втурва след двамата войни.

В следващия момент настана мрак, толкова непрогледен, че Ентрери не можеше да види ръката си, дори ако размърдаше пръсти пред очите си.

— Насам — подкани го Джарлаксъл и той почувства ръката на мрачния елф около кръста си.

Понечи да протестира и да се отдръпне, прибирайки камата, за да освободи едната си ръка, макар да не смееше да прави резки движения, докато е на перваза.

Но убиецът остана изненадан, когато Джарлаксъл се притисна към него и го хвана в здрава прегръдка. След което мрачният елф падна от ръба.

Драконът изрева.

Ентрери изкрещя.

Но в следващия момент се понесоха във въздуха, когато Джарлаксъл активира способността си да левитира. Щом се приземиха на пода на пещерата, Джарлаксъл захвърли настрани камъка, който бе омагьосал със заклинание за мрак и пусна Ентрери.

Ентрери се претърколи настрани, оставяйки малко разстояние между себе си и мрачния елф. Бързо се ориентира достатъчно, че да осъзнае, че драколичът не гледа към него и Джарлаксъл, а е съсредоточен върху полуорка и джуджето, които продължаваха дивата си атака по спускащия се каменен перваз.

Ентрери имаше възможност да атакува, използвайки елемента на изненада. Докато звярът бе разсеян можеше да преодолее защитата му и да нанесе страховит удар.

Но той дори не помръдна, освен за да погледне към оръжията си. Как можеше дори да нараниш нещо подобно?

Погледна настрани и си помисли дали да не скочи натам и вместо това да намушка Джарлаксъл, но откри, че мрачният елф е затворил очи и е потънал в дълбока концентрация.

Джарлаксъл изглежда имаше някакъв скрит номер под ръка — или поне така се надяваше Ентрери.

Но Ентрери пак не атакува звяра, тъй като това не бе битка, която желаеше. Затича се далече от стената, завивайки към далечната страна на пещерата, оставяйки колкото се може повече разстояние между себе си и полуорка и джуджето.

Погледна назад, когато Олгерхан извика и почти изгуби съзнание, когато видя струя черна храчка да излита от кокалестата уста на драколича. Макар все още да се намираше на двадесет стъпки от пода, полуоркът отчаяно скочи от склона пред струята, която обгърна камъка и незабавно започна да го топи.

— Някога черен дракон… — Ентрери чу как Джарлаксъл обяснява нещо по отношение на киселинния дъх, който бе запазена марка на този определен тип звяр.

— Може да диша? — ахна Ентрери. — Скелет е и може да диша?

Но Джарлаксъл отново бе затворил очи и не му обръщаше внимание.

Ентрери се затича по-бързо, без да обръща внимание на стенанията на Олгерхан. Все пак хвърли още един поглед назад и видя бедния полуорк, сгърчен на земята, а единият му крак бе странно изкривен, явно счупен. „Колко нелепо“, помисли си. За пръв път полуоркът изглеждаше готов за битка и ето че вече бе извън строя преди дори да е започнала. И това бе „героят“ на Арраян, нейната истинска любов?

Моментното разсейване струва скъпо на убиеца, защото щом погледна назад, видя огромната костена опашка да замахва към него.

Арраян също водеше тежка битка, но нейната бе вътрешна и не се водеше с мечове или жезли. Нейната бе изпитание на волята, каквато човек води с болест, защото тъмните сили на творението на Зенги я връхлитаха подобно на рак. Драколичът дращеше по живителната й сила с демонични ръце. В продължение на дни я бе притискал, омаломощавал, изстисквал и сега, толкова близо до краля на замъка, чудовищният звяр, неволно събуден от нея, Арраян бе стигнала до последното бойно поле.

Но тя нямаше как да отвърне на атаките, нямаше силите да нападне драколича и да пребори нестихващите намеси на книгата. Това бе физическа битка за нейните другари.

Тя просто трябваше да се държи здраво за искриците живот, да остане в съзнание и да опази идентичността си. Трябваше да устои на изкушението да се предаде на хладния подканящ мрак, на обещанието за почивка.

Един образ, този на Олгерхан, я поддържаше в битката, макар да знаеше, че е изгубена кауза. През всичките тези години той бе бил най-скъпият й приятел. Беше търпял цупенето й, когато не успяваше да разгадае мистериите на някоя магия. Бе приемал егоизма й, когато всичките й мисли и думи бяха насочени към нейното собствено бъдеще и мечти. Бе останал до нея, предлагайки й подкрепа при всяко препятствие и бе аплодирал отдалече всяка нейна победа.

И тя го бе приела като приятел — но само като приятел. Не бе осъзнала дълбочината на отдадеността и любовта му към нея. Беше носил онзи пръстен и макар Арраян да не бе присъствала на поставянето му и обяснението, разбираше свойствата на физическото споделяне, създадено от комплекта. Той бе страдал, при това много, тя да се намира там, където бе в момента, да има този едничък шанс, колкото и слаб да изглеждаше.

Не можеше да го провали. Не можеше да предаде доверието и саможертвата на полуорка, когото обичаше.

Да, обичаше го. Арраян го знаеше отвъд всякакво съмнение. Много повече от приятел, Олгерхан беше нейният партньор, нейната опора, топлина и радост.

Едва когато го бе видяла на прага на смъртта, Арраян бе осъзнала изцяло всичко това.

Трябваше да продължи да се бори.

Но мракът я привличаше.

Чу данданията в далечната стая и успя да отвори очи. Чу приближаването на някого от другата посока, но нямаше сили да обърне главата си.

Те я подминаха и Арраян реши, че сънува, после се уплаши, че е преминала в отвъдния свят. Защото тези тримата, Елъри, Мариаброн и Кантан със сигурност бяха загинали и въпреки това преминаха покрай нея — жената войн, вдигнала могъщата си брадва; рейнджърът, хванал легендарния си меч; магьосникът, приготвил заклинание.

Как бе възможно?

Това реалност ли беше, или смъртта?

— Буахаха! Трябва да си по-бърз от това, кльощав червей такъв! — изрева Атрогейт, щом избегна един замахващ нокът, гмурна се под щракащите зъби и се изправи, нанасяйки страховит удар, който силно отекна върху предния крак на драколича. Разнесе се костен прах, но кракът не поддаде, нито пък се напука.

Атрогейт бе вложил цялата си сила в този удар, бе използвал цялата си магическа мощ и заклинанието на боздугана, покрит с ударното масло, за максимален ефект.

Не бе нанесъл кой знае какви щети.

Удари крака отново, после трети път, преди звярът да го удари по рамото и да го запрати претърколен надалече. Отскочи от купчината кости, оръжия и брони и успя да се изправи на крака точно навреме, за да се хвърли настрани, за да избегне щракването на могъщите озъбени челюсти на драколича.

— Малко помощ, ако може! — изкрещя джуджето и това бе най-близкото до вик на паника, което някога бе произнасяно от уверения Атрогейт.

Драколичът го нападна отново и той се хвърли настрани, като дори успя да нанесе два последователни удара с боздуганите си, а стъклостоманените им топки отскочиха последователно от дебелите драконови кости.

Създанието не показа признаци на болка или страх и главата продължи да напада, щракайки към него отново и отново. Той отстъпи и се претърколи, отскочи назад и когато драколичът най-сетне го застигна, джуджето скочи високо, достатъчно високо, че да е над хапещата паст на съществото. Беше му спестено смъртоносното ухапване, но бе захвърлен обратно на пода.

Когато се приземи и се плъзна по гръб, забеляза Олгерхан, който продължаваше да се извива и да стиска счупения си крак.

— В името на боговете, тъпако, ставай! — примоли се Атрогейт.

Ентрери не беше достатъчно бърз. Подскочи и се завъртя странично, но люлеещата се опашка го закачи и го превъртя насред движението. Успя да запази достатъчно самообладание, че да свие глава и рамене и да се превърти, докато се приземяваше върху костите, но когато се изправи, установи, че единият глезен трудно ще издържи тежестта му. Огледа го набързо и видя кръвта от едната страна на ботуша си.

Въпреки това продължи да подскача и куцука и мислите му се въртяха около намирането на начин да се измъкне. През цялото време Ентрери бе подозирал, че жаждата за приключения на Джарлаксъл ще ги въвлече в ситуация, в която не могат да победят. Това време бе дошло.

Той се спъна в купчина кости, после се просна по очи, когато опашката на драколича замахна към него, но по-високо над земята. Погледна покрай немъртвия звяр и видя Джарлаксъл, застанал тихо встрани, Атрогейт, борещ се отчаяно с по-опасните оръжия на дракона, Олгерхан извиващ се в агония, видя и…

Убиецът примигна няколкократно, без да е в състояние да разбере онова, което вижда пред себе си. Елъри тичаше надолу по склона, за да се присъедини към битката. Елъри! Предполагаше се, че е загинала от неговата ръка. А зад нея идваше Мариаброн, който също беше мъртъв.

Ентрери хвърли мрачен поглед към Джарлаксъл, смятайки, че приятелят му го е измамил. В крайна сметка не бе видял трупа на Елъри. Нима всичко бе лъжа?

Докато обмисляше да зареже бягството си и да се върне да убие Джарлаксъл, той осъзна, че наистина бе видял Мариаброн да лежи мъртъв.

Погледът на Ентрери бе привлечен към малката площадка горе на перваза. Там стоеше Кантан и размахваше ръце.

Ентрери знаеше, че този мъж е мъртъв. Повече от мъртъв, душата му бе унищожена от инкрустираната кама.

И въпреки това бе там и правеше магия.

Доста по-надолу, все още на около четиридесет стъпки от земята Елъри хвана брадвата с две ръце и скочи във въздуха.

Самоубийствено, помисли си Ентрери. Но можеше ли да е самоубийствено, ако вече бе мъртва?

Тя се рееше от високо, тялото й се изви напред, когато се стовари до драколича, а брадвата й се удари със страхотна сила в едно от ребрата, отнасяйки парче кост и разкъсвайки дълго парче здрава кожа, чак до земята.

Приземи се тежко, но веднага се изправи на крака и размаха яростно оръжието, без да се притеснява за защитата си.

Зад нея дойде Мариаброн, скачайки широко и надалече. Стовари се върху гърба на драколича и някак успя да се задържи, след което успя да се изправи до седяща позиция, обкрачил огромния гръбнак на чудовището.

Обви краката си около един прешлен, хвана меча си с две ръце и започна да нанася удари.

Драколичът се изправи и отгоре долетя внезапна ослепителна светкавица, която изпращя около главата на чудовището.

Но дори и светкавицата да го бе наранила, драколичът с нищо не го показа.

Нищо от това нямаше смисъл за Ентрери, така че естествено отправи поглед към Джарлаксъл. Мрачният елф просто стоеше там, привидно спокоен, със затворени очи, потънал в пълна концентрация. Ентрери поклати глава. Този винаги имаше някакъв подготвен номер.

Въздишката му бе на отвращение, свиването на рамене от безпомощност, но Ентрери смени посоката и вдигна Нокътя на Шарон над рамото си. Може пък това да не беше краят, все пак.

Драколичът бе съсредоточен върху Кантан и Атрогейт атакува отпред, докато Ентрери с куцукане го нападна отзад. Елъри и Мариаброн удряха яростно. Убиецът обаче пак поклати глава, изпълнен със съмнение, че това ще е достатъчно.

Наблюдаваше как змиевидният врат повдига бързо главата към магьосника. Кантан запрати второ заклинание и черепът на драколича моментално изчезна в пламъците на огнено кълбо. Излезе от тях димящ и почернял на места.

Със свободната си ръка Ентрери разтвори плаща си и прошепна „Червен“ в един от джобовете, после сграбчи Нокътя на Шарон с две ръце, решен първият му удар да е сериозен.

Високо над него главата на драколича сграбчи Кантан от ръба. Могъщите й челюсти захапаха магьосника през кръста и стиснаха здраво. Звярът разтърси врата си наляво-надясно и долната част от тялото на Кантан полетя към земята, а горната част бе сдъвкана на пихтия.

Ентрери искаше да изкрещи.

Но вместо това изръмжа и се хвърли върху задния крак на драколича, влагайки цялата си тежест в удара.

Нанесе някакви щети, но определено не достатъчно и му хрумна, че ще трябва да удари създанието хиляди пъти, за да го убие.

Кантан вече бе изчезнал. Драколичът падна на четири крака и завъртя глава настрани, за да изплюе още една струя киселина, която обгърна Мариаброн и го стопи на място.

Ентрери преосмисли действията си.

Зад него се изправи скелет, държащ ръждясал широк меч. Убиецът замахна към него, поваляйки го с един удар. Но навсякъде около него затракаха кости, събраха се и се надигнаха. Ентрери се огледа за изход. Придвижи се така, че да удари най-близкия скелет, но се спря, щом осъзна, че не им е враг.

Войните скелети, някогашни бойци от Армията на Кървав камък, нападнаха драколича.

Зашеметен, Ентрери отново погледна към Джарлаксъл, а в ума му се вихреха възможностите, лудостта, когато забеляза, че мрачният елф стои с протегната ръка, в която с лилава светлина проблясваше скъпоценният камък във формата на череп.

— В името на боговете! — изкрещя Атрогейт и за пръв път Ентрери бе напълно съгласен с проклетото малко създание.

Навсякъде из огромната зала Армията на Кървав камък се изправяше и подновяваше битката, която бе водила преди десетилетия/Сто войни стояха изправени на кокалести крака, вдигнали мечове, брадви и бойни чукове. Не изпитваха страх и имаха само една цел. Като един се хвърлиха върху звяра. Метал издрънча върху кост, жилавата кожа се разкъса под атаката.

Атрогейт нямаше представа какво се случва около него, нито защо. Той обаче не се спря, за да се чуди на късмета си, защото ако мъртвите не се бяха вдигнали, животът му несъмнено щеше да завърши внезапно и по брутален начин.

Ревът на драколича отекна в стаята и почти събори джуджето със силата си. Струя киселинна слюнка стопи една група скелети войни, но докато звярът навеждаше главата си, за да избълва смъртоносния дъх, друга група го нападна.

Атрогейт видя възможност. Призова още ударна смазка на десния си боздуган и се хвърли напред след група скелети, разблъска ги и замахна страховито.

Експлозията откърти драконови зъби и отнесе голямо парче от челюстта на драколича, но преди джуджето да успее да замахне отново, огромният череп се вдигна отвъд обхвата му.

После се спусна тежко надолу и Атрогейт изкрещя и се хвърли настрани. Скелетите около него бяха натрошени, а спускащият се череп го удари силно и го запрати проснат на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете му. Опита се да се изправи, но не можа. Почувства, че драколичът идва след него и знаеше, че е обречен.

Но преди това да се случи бе сграбчен за дрехата от залитащ полуорк, който го дръпна настрани и го събори на земята, след което падна защитно отгоре му.

— Продължаваш да миришеш зле — промърмори джуджето, със слаб и треперещ глас.

Олгерхан би приел това за благодарност, само дето в този момент почти бе изгубил съзнание, повален от вълните агония, заливащи го от счупения крак.

Ентрери сечеше и удряше с всички сили, а могъщият му меч оказваше известно влияние. Беше наясно, че единственият им шанс са обединените усилия на всички бойци и даваше своя принос.

Но не твърде упорито, защото основното в мислите на Ентрери бе, че не иска да привлече вниманието на драколича.

Където се насочеше това внимание, враговете се превръщаха в прах.

А и в този момент огромното създание бе изпаднало в състояние на бясна ярост, крилете му плющяха и удряха, опашката му се мяташе диво и разхвърляше войни из въздуха, за да ги смаже в далечните стени на залата.

Но металът кънтеше отново и отново, чупеше костите, разкъсваше гниещата драконова кожа. Едно от крилата се спусна надолу, за да удари Елъри, но когато стигна най-ниската си точка, дузина немъртви войни скочиха върху него и започнаха да секат, хапят, дерат и дърпат с костеливите си ръце. Драколичът изрева — и сякаш имаше някаква болка в този вик — и се заразмахва диво.

Скелетите се задържаха.

Драколичът се претърколи и наоколо се разхвърчаха разцепени и натрошени кости. Когато се изправи, войните скелети бяха раздробени, но същото важеше и за крилото му, откъснато от раменната става.

Създанието изрева отново.

После захапа Елъри през кръста и захвърли разкъсаното й тяло през стаята.

Твърдоглаво и неумолимо, скелетите отново се нахвърлиха върху него, но Ентрери забеляза, че звънтенето на метал върху костите бе намаляло.

Струя слюнка стопи още една група атакуващи скелети. Предните крака разкъсаха друг немъртъв войник на две и хвърлиха костите му по следващ. Драколичът смаза още една двойка с удар на огромния си череп.

Всяка надежда изчезна от Ентрери. Въпреки неочакваните съюзници, не можеха да победят могъщия звяр. Погледна към Джарлаксъл и за пръв път мрачният елф отвърна на погледа. Сви рамене извинително, после подръпна широката периферия на шапката си. Тялото му потъмня, а физическата му форма потрепери.

Мрачният елф изглеждаше повече двуизмерен отколкото триизмерен, повече сянка, отколкото живо, дишащо същество. Плъзна се назад до стената, изтъни се до черна нишка и се мушна в една пукнатина в камъка.

Ентрери изруга под носа си.

Трябваше да се измъкне, но как? Площадката не му вършеше работа, защото половината бе прогорена.

Така че той продължи да бяга, толкова бързо, колкото му позволяваше нараненият глезен. Куцукаше през стаята, далече от драколича, който продължаваше да сее разрушения сред армията скелети. Погледна през рамо и видя, че опашката на създанието отнася последната съпротива и сърцето му се сви, когато ужасяващите червени точки, които служеха за очи на звяра, се спряха на него.

Чудовището подхвана преследването.

Ентрери огледа далечната стена. Имаше няколко отвора, но бяха широки, твърде широки.

Той обаче нямаше избор, така че се отправи към най-тесния, объл тунел, висок около осем стъпки. Когато стигна до входа му, скочи върху един страничен камък и направи гримаса заради пронизващата болка в глезена, после скочи нагоре и се хвана за арката с две ръце. Бързо задвижи ръце и закачи тънко въже, после се пусна и хукна в тунела.

Само дето не беше тунел, а малка тясна стая.

Нямаше накъде да бяга, а главата на драколича можеше лесно да се мушне след него.

Обърна се и се долепи колкото се можеше по-плътно до задната стена на късия тунел. Докато създанието се приближаваше, измъкна оръжията си, макар да знаеше, че не може да спечели.

— Ела ми — озъби се и целият му страх изчезна. Ако му бе писано да умре тук и сега, така да бъде.

Звярът се хвърли напред и наведе главата си. Змиевидният му врат се изви с хрущене на кости и запрати ужасяващите разкъсани челюсти навътре в тунела право към безпомощния Ентрери.

Убиецът не нападна, а вместо това се гмурна надолу, сви се на кълбо и изкрещя с пълно гърло.

Защото в мига, когато черепът на драколича премина през арката, се оказа под сребърната статуетка на червеноок дракон, която Ентрери тъкмо бе поставил там и дяволският капан се задейства, изстрелвайки огнена струя, която би накарала да се замислят дори и най-великите от червените дракони.

Пламъците се понесоха надолу от арката с рев и ужасяваща сила, овъглявайки костите, стапяйки самото скално легло. Главата на драколича не продължи напред, за да захапе Ентрери, но убиецът не усещаше нищо друго освен щипещата горещина. Остана свит на кълбо със затворени очи, крещейки срещу ужаса и болката, отричайки рева на пламъците и драколича. Почувства как плащът му се запалва и косата му се опърля.

 

 

Защитниците на Палишчук се биеха храбро, защото нямаха голям избор. От мрака прииждаха още и още гаргойли в поредната вълна на битка, която изглеждаше безкрайна. След първата атака жителите на града се бяха организирали на малки защитни групи, обграждащи онези, които не можеха да се бият. За тяхна чест, бяха загубили само неколцина в битката с гаргойлите, а по улиците се въргаляха много трупове на чудовища.

В една малка стая един самотен боец имаше по-малко късмет и никакви възможности. Защото както някои от другите жители, които бяха загинали тази нощ, Калихай бе отрязана от защитните формации. Биеше се сама, а Дейвис Енг безпомощно стенеше в леглото зад нея.

В стаята имаше трима мъртви гаргойла, двама убити в ранните мигове на дългата битка. След дълго затишие третият се бе хвърлил срещу нея и тъкмо бе паднал.

Писъците му обаче бяха получили отговор и следващите два влетяха с трясък. Калихай знаеше, че отвън има и други, готови да се включат в битката.

Тя отбягна удар и мушна напред с острието си. Помисли си, че може и да победи двойката, но знаеше, че няма да издържи още дълго.

Хвърли поглед към Дейвис Енг, който лежеше с вкочанено от ужас лице.

Калихай изръмжа, докато отново насочваше вниманието си към битката. Не можеше да го изостави, не и по този начин, не и когато беше толкова безпомощен.

Така че продължи да се бие и един от гаргойлите се строполи на пода. Друг зае мястото му, после още един, и Калихай се въртеше и сечеше диво, надявайки се, молейки се да ги удържи.

Всички мисли за победа отлетяха, но тя продължи отчаяните си замахвания и завъртания, вкопчена в последните мигове на живота си.

Изведнъж гаргойлите изпищяха толкова пронизително, толкова отчаяно, че ушите на Калихай я заболяха, а зад гърба й Дейвис Енг проплака.

И тогава гаргойлите изчезнаха. Просто изчезнаха.

Не бяха излетели от стаята. Просто се бяха стопили.

Калихай осъзна, че труповете също са изчезнали.

Примигна и погледна към Дейвис Енг.

— Нима съм загубила ума си? — попита тя.

Мъжът изглеждаше също толкова объркан и нямаше отговор.

От улицата се понесоха радостни възгласи. Калихай отиде до счупения прозорец и погледна надолу.

Внезапно, без обяснение, битката за Палишчук бе приключила.

 

 

От пукнатината в стената Джарлаксъл бе видял пожара. Огнена колона се бе спуснала отгоре, обгаряйки горната част на врата и главата на драколича.

Огромното тяло с едно откъснато крило се разтресе и потрепери.

Какъв номер бе направил Ентрери?

В следващия момент мрачният елф разбра. Статуетката, която бе оставил над вратата на жилището им в Хелиогабалус, подаръкът от сестрите драконки.

„Умни мой приятелю“, помисли си Джарлаксъл.

Помисли и че този приятел със сигурност е мъртъв.

Пламъците поутихнаха и драколичът измъкна глава от дупката. От люлеещата се глава и врат се издигаха струйки дим и когато се обърна нестабилно, Джарлаксъл видя, че половината му глава е стопена. Създанието нададе рев или поне се опита.

Направи стъпка назад в стаята. Залюля се и се строполи. Остана неподвижно, съвсем неподвижно.

Джарлаксъл се измъкна от пукнатината и отново се материализира в залата — стая, която бе станала призрачно тиха.

— Махни се от мен, тлъст глупако — прозвуча гласът на Атрогейт и наруши мълчанието.

Мрачният елф се обърна и видя как джуджето претърколи Олгерхан на пода. После скочи, плюейки и псувайки. Огледа се, опита се да осъзнае какво се е случило и остана дълго време с ръце на хълбоците, втренчен в трупа на дракона.

— Проклет да съм, ако не победихме — обърна се към Джарлаксъл.

Мрачният елф почти не го чуваше. Джарлаксъл бързо премина през стаята, уплашен от онова, което щеше да открие.

Дишането му се успокои, когато Артемис Ентрери излезе изпод арката, а от главата и торса му се издигаха струйки дим. В едната си ръка държеше смачканата димяща дрипа, която бе останала от плаща му. С отвратен поглед към мрачния елф я метна настрани.

— Около теб винаги има дракони — промърмори той.

— Имат най-големите съкровища за придобиване.

Ентрери първо огледа пълната с кости, но иначе празна стая, после погледна Джарлаксъл.

Мрачният елф се разсмя.