Майкъл Ондатджи
Английският пациент (8)

VII
In Situ^[1]

Уестбъри, Англия, 1940 г.

Кирпал Сингх стоеше прав върху коня — там, където трябваше да има седло. В началото стоеше и махаше в далечината на хора, които не виждаше, но знаеше, че се оглеждат за него. Лорд Съфок забеляза двете размахани ръце през бинокъла.

Той слезе от огромния, издълбан във варовика, кон на Уестбъри и застана на белия фон, който превърна в черен силует тъмната му кожа и униформата в цвят каки. Ако бинокълът беше на фокус, лорд Съфок можеше да види дори тънкия виненочервен кант на пагоните на Сингх, знака на неговата сапьорска част. Приличаше на фигура, крачеща по хартиена карта, изрязана във формата на животно. Но докато се спускаше по склона, Сингх чуваше само тътренето на собствените си ботуши по грапавия бял варовик. Госпожица Морден също слизаше бавно по стръмнината с чанта на рамо, като се подпираше на чадъра си. Спря на десетина крачки от коня, разпъна чадъра и седна под сянката. После отвори бележника си.

— Чувате ли ме? — попита той.

— Да, чувам ви.

Тя избърса в полата белия варовик от ръцете си и намести очилата. Погледна в далечината и по примера на Сингх помаха на тези, които не виждаше.

Сингх я харесваше. Всъщност тя беше първата англичанка, с която бе разговарял след пристигането си в Англия. През повечето време живееше в казармите в Улуич. За трите месеца там не срещна никого, освен индийските войници и английските офицери. Жените във военната столова отговаряха на някой и друг въпрос, но съвсем кратко.

Той беше второродният син. Най-големият отиваше в армията, следващият ставаше лекар, а най-малкият — търговец. Стара традиция в неговото семейство. Но войната промени всичко. Зачислиха го в сикхския полк и замина за Англия. След първите няколко месеца в Лондон се записа доброволно в инженерен отряд, в който набираха хора за обезвреждане на бомби със закъснител и неизбухнали бомби. Наставленията от висшестоящите през 1939 г. бяха наивни: „Работата с неизбухналите бомби влиза в задълженията на Министерството на вътрешните работи, с което е постигнато съгласие същите да бъдат събирани от отговорниците на местната противовъздушна отбрана и полицията и транспортирани до подходящи военни складове, където военизирани лица ще ги обезвреждат по необходимия начин.“

Едва през 1940 г. Министерството на войната пое отговорността за обезвреждането на бомбите и предаде изпълнението на тази задача в ръцете на Кралската инженерна част. Бяха сформирани двайсет и пет поделения за обезвреждане на бомби. Без техническа екипировка, само с чукове, длета и инструменти за поправка на пътища. Без специалисти.

„Бомбата е съставена от следните части:

1. Контейнер, или кутия на бомбата.

2. Детонатор.

3. Начален заряд, или катализатор.

4. Основен заряд с бризантно взривно вещество.

5. Допълнителни елементи — стабилизатори, повдигащи гърбици, копфринги и др.“

Осемдесет процента от хвърлените над Англия бомби бяха тънкостенни, с общо предназначение. Обикновено тежината им беше от петдесет до петстотин килограма, еднотонната бомба се наричаше „Херман“ или „Есау“. Двутонната — „Сатана“.

 

 

След дълги часове на тренировка Сингх заспиваше с карти и диаграми в ръце. В полусънно състояние влизаше в цилиндричен лабиринт, минаваше покрай пикриновата киселина, детонатора и кондензаторите, за да стигне до дълбоко скрития в сърцето на бомбата взрив. След това внезапно се събуждаше.

Когато бомбата попадне в целта, от удара се задейства ударник, който възпламенява капсула на детонатора. В мига, в който искрата попадне в канала, пентритовият восък се запалва. Оттам се възпламенява пикриновата киселина, която на свой ред активира основния пълнеж от тротил, аматол и алуминиран барут и бомбата гръмва. Пътуването от искрата до експлозията трае една микросекунда.

Най-опасни бяха пусканите от ниско бомби, които не се активираха, след като се приземят. Тези неизбухнали бомби потъваха в летаргия някъде в градовете или полята, докато удар на фермерски прът, търкане на автомобилна гума или отскок на тенис топка, ударила се в бомбата, задействат прекъсвача и тя избухне.

Заедно с другите доброволци Сингх замина с камион за изследователския отдел в Улуич. По това време процентът на смъртност сред сапьорите беше застрашително висок, като се има предвид малкият брой на неизбухналите бомби. През 1940 г., след падането на Франция и налагането на обсада над Англия, положението се влоши още повече.

През август бяха започнали въздушните нападения и само за месец се оказа, че са хвърлени две хиляди и петстотин неизбухнали бомби, с които сапьорите трябва да се справят. Пътищата бяха затворени, фабриките изоставени. До началото на септември броят на неизбухналите бомби достигна три хиляди и седемстотин. Сформираха се сто нови корпуса за бързо реагиране, но хората още нямаха познания за принципа на действие на тези бомби. Продължителността на живота в сапьорските поделения достигаше десет седмици.

„Това бе една героична ера в историята на обезвреждането на бомби. Период на личен героизъм, когато спешната необходимост и липсата на знания и екипировка водеха до поемане на невероятни рискове… Героична епоха, чиито действащи лица се пазеха в тайна поради съображения за сигурност. Очевидно не беше желателно да се публикуват сведения, които биха могли да помогнат на врага да прецени техническите ни способности по отношение на въоръжението.“

 

 

В джипа със защитен цвят, на път за Уестбъри, отпред седяха Сингх и господин Хартс, а госпожица Морден беше отзад с лорд Съфок. Калниците бяха боядисани в сигнално червено — отличителния цвят на пътуващите сапьорски поделения. През нощта имаше друга маркировка — син филтър върху лявата странична светлина. Преди два дни някой минавал покрай прочутия варовиков кон в Даунс^[2] и загинал от експлозия. Когато инженерите пристигнали на мястото на произшествието, открили още една бомба в средата на историческата местност, точно в стомаха на гигантския бял жребец над Уестбъри, издълбан през 1778 г. в ронещата се варовикова скала. Малко след този случай седемте каменни коня в Даунс бяха покрити с маскировъчни мрежи не толкова, за да бъдат предпазени, колкото да престанат да бъдат мишени за бомбардировки над Англия.

На задната седалка лорд Съфок бъбреше за миграцията на червеношийката от засегнатите от войната територии на Европа, за историята на обезвреждането на бомби, за девънширската сметана. Той въвеждаше младия сикх в английските традиции, сякаш те съществуваха от вчера. Въпреки че не беше кой да е, лорд Съфок живееше в Девън и до избухването на войната имаше една страст — изучаването на „Лорна Дуун“ и автентичността на романа от историческа и географска гледна точка. Повечето зими прекарваше в обиколки на селата Брандън и Порлок и беше успял да убеди властите, че Ексмур е идеалното място за тренировки за обезвреждане на бомби. Разполагаше с дванайсет мъже, сапьори и инженери под негово командване, избрани според качествата им от различни военни части. Сингх бе един от тях. Повечето време прекарваха в базата в Ричмънд парк в Лондон. Ускорено изучаваха нови методи или работеха върху неизбухнали бомби, докато наоколо бродеха елени. През уикендите отиваха в Ексмур. Там продължаваха тренировките през деня, а вечерта лордът ги закарваше в църквата, където Лорна Дуун била застреляна по време на брачната си церемония. „Или от този прозорец, или от тази задна врата… куршумът профучал между редовете и я ударил точно в рамото. В действителност това е един прекрасен изстрел, макар, разбира се, да е достоен за осъждане. Преследвали злодея чак до блатата, където разкъсали тялото му.“ Тази история звучеше познато на Сингх, като стара индийска приказка.

Най-близкият приятел на лорда беше една жена — караше самолет, мразеше компаниите, но обичаше лорда. Ходеха заедно на стрелба. Тя живееше в малка вила в Каунтисбъри, на една стръмнина над Бристолския канал. Особеностите на всяко селище, през което минаваха с техния джип „Хъмбър“, биваха подробно описвани от лорда. „Това е най-доброто място, ако искате да си купите бастун от дебел клон от трънка.“ Сякаш Сингх имаше намерение да влезе униформен и с тюрбан на главата в кварталния магазин в готически стил, за да си побъбри за бастуните със собствениците. Лордът беше представител на най-доброто у англичаните, каза веднъж сикхът на Хана. Ако нямаше война, той никога не би напуснал Каунтисбъри и своята „Домашна ферма“, където обичаше да размишлява, докато виното се грее на печката и мухите бръмчат в старата пералня в задната част на къщата. Беше петдесетгодишен, женен, но си оставаше ерген по характер — всеки ден прекосяваше пеша сипеите, за да навести своята приятелка. Обичаше да поправя разни неща — стари перални, водопроводни инсталации и кухненски приспособления, задвижвани от водно колело. Помагаше на госпожица Суифт, авиаторката, да събира данни за живота на язовеца.

И така, пътуването до варовиковия кон в Уестбъри беше забавно и приятно. Дори във военно време лордът знаеше най-хубавото място, където се сервира чай. Той влезе тържествено в „Чайната на Памела“ с ръка, провесена на превръзка вследствие на инцидент с пироксилин. Предвождаше компанията от секретарка, шофьор и сапьор като грижовен пастир, като баща. Как бе убедил Комисията за неизбухнали бомби да му разреши да организира експериментална военна част за обезвреждане на бомби, никой не знаеше, но пък с всичките изобретения зад гърба си той бе доста по-подходящ от мнозина други. Беше самоук и вярваше, че може да разгадае мотивите и характера на създателя, спотаени във всяка машинария. Още с откриването на експерименталното поделение измисли ризата с много джобове, новост, която улесняваше сапьора при прибирането на детонаторите и други дребни неща по време на работа.

Пиха чай и обсъждаха обезвреждането на бомби in situ, докато чакаха да им донесат бисквити със стафиди.

— Господин Сингх, аз ви вярвам и вие го знаете, нали?

— Да, господине — Сингх го обожаваше. Смяташе го за първия истински джентълмен, когото бе срещнал в Англия.

— Знаете също, че имам доверие във вашата работа така, както в моите собствени дела. Госпожица Морден ще дойде с вас, за да води записки. Господин Хартс ще бъде малко по-назад. Ако ви потрябват повече инструменти или още едно рамо, надуйте полицейската свирка и той ще дойде. Господин Хартс не дава съвети, но разбира много добре нещата. Ако не желае да свърши определена работа, това означава, че не е съгласен с вас и аз бих се съобразил с мнението му. Но вие имате пълна власт на място. Ето, вземете моя пистолет! Твърде вероятно е тези детонатори да са нови, с усложнено устройство, но кой знае, може да сте късметлия.

Лорд Съфок намекваше за случката, с която се бе прославил. Беше открил начин да ликвидира детонатор със закъснител, като простреля с военния си пистолет главата на детонатора, обезвреждайки часовниковия механизъм. Методът му премина в забвение, когато германците въведоха нов вид детонатор с капсула над часовника.

 

 

Бяха се отнесли приятелски към Кирпал Сингх и той нямаше да го забрави. В тази война половината от времето навсякъде следва лорда, който никога не бе прекрачвал пределите на Англия, и след приключване на военните действия нямаше никакво намерение да напуска Каунтисбъри. А Сингх остави своето семейство далеч в Пенджаб, за да дойде в страна, в която не познаваше никого. Беше на двайсет и една. Около себе си виждаше само войници. Затова, когато прочете обявата за набиране на доброволци за експериментален корпус за обезвреждане на бомби, той вече бе взел решение, макар другите сапьори да говореха за лорда като за луд. Сингх смяташе, че по време на война човек има по-големи шансове да оцелее до един изявен характер и личност.

Сред кандидатите нямаше друг индиец. Лордът закъсня. Петнайсетината кандидати чакаха в библиотеката. Секретарката на бюрото записваше имената, а войниците си разменяха шеги за предстоящия изпит. Той не познаваше никого. Приближи се до стената и се загледа в закачения барометър. Искаше му се да го пипне, но се отдръпна. Много сухо — нормално — буря. Той промърмори думите с новото си английско произношение. „Много сухо. Много сухо.“ Обърна се назад към другите, огледа стаята, улови погледа на жената на средна възраст зад бюрото. Гледаше го строго. Индиец. Той се усмихна и тръгна към рафтовете с книги. Като естествено, се стараеше да не пипа нищо. По едно време завря нос в томчето „Реймънд, или живот и смърт“ от сър Оливър Ходж. После намери друго подобно заглавие. „Пиер, или двусмислиците“. Обърна се и отново срещна погледа й. Почувства се почти толкова виновен, колкото ако беше прибрал книгата в джоба си. Може би никога преди не бе виждала тюрбан. Англичани! Съвсем естествено им се струва да дадеш живота си за тях, но не и да завържат разговор с теб. Кирпал. И двусмислиците.

 

 

По време на обяда кандидатите общуваха с енергичния лорд Съфок, който наливаше вино и шумно се смееше на опитите за шеги от страна на новобранците. След обяда бяха подложени на странен изпит. Части от машинария трябваше да бъдат сглобени без никаква предварителна информация за какво са служили преди това. Дадоха им два часа, но можеха да си тръгнат, щом решат задачата. Сингх свърши бързо и използва остатъка от времето да размишлява над въпроса какви други приспособления можеха да се измислят от тези части. Чувстваше, че ако беше от друга раса, щяха да го приемат без особени затруднения. Все пак идваше от страна, където математическите и техническите умения бяха естествени. Там нямаше гробища за коли. Автомобилите се разглобяваха на части, от които майсторяха шевни машини или водни помпи. Задната седалка на „Форд“ се претапицираше и се превръщаше в диван. По-вероятно беше повечето хора от неговото село да извадят от джоба си гаечен ключ или отвертка, отколкото молив. Дребни части от кола влизаха в дядовия стенен часовник, в скрипеца на маркуча за поливане или в оста на въртящия се стол. Всички с лекота намираха начини и средства да се справят с този хаос. Вместо с гумени маркучи прегрелите двигатели се охлаждаха с говежди тор, насипан около радиатора. Излишеството от машинни части в Англия, което Сингх видя, можеше да поддържа целия Индийски полуостров двеста години напред.

 

 

Сикхът беше един от тримата кандидати, приети от лорда. Англичанинът дори не разговаря с него, не се смя и на шегите му, тъй като Сингх не се пошегува нито веднъж — само прекоси стаята и сложи ръка на рамото на младия войник. Строгата секретарка се оказа госпожица Морден. Тя донесе поднос с две големи чаши шери, подаде едната на лорда с думите „Знам, че вие не пиете“, взе другата за себе си и вдигна тост.

— Честито, резултатът от изпита ви е блестящ. Но аз бях сигурна, че ще бъдете избран.

— Госпожица Морден е великолепна откривателка на индивидуалности. Тя има обоняние за интелигентността и характера.

— За характера ли, сър?

— Да. Характерът не е най-важното необходимо условие, разбира се, но все пак всички тук ще работим заедно. Ще бъдем едно семейство до голяма степен. Госпожица Морден ви беше избрала още преди обяд.

— Господин Сингх, трябва да призная, че се изискват твърде много усилия, за да ви намигне човек.

Лордът отново прехвърли ръка през рамото му и го поведе към прозореца.

— Мислех си, че щом не трябва да започваме преди средата на следващата седмица, бих могъл да поканя част от поделението в „Домашна ферма“. Тъкмо да обединим знанията си в Девън и да се опознаем. Можете да пътувате с нас в джипа.

 

 

Предстоеше му пътуване, което беше един вид кратко спасение от хаоса на военната машина. След една година живот в чужбина влезе в семейство, в което го посрещнаха като блудния син, предложиха му стол, поканиха го на масата, затрупаха го с въпроси.

Прекосиха почти по тъмно границата на Съмърсет с Девън. Караха по крайбрежното шосе и се любуваха на Бристолския канал. Господин Хартс сви надолу по тесен черен път, опасан от двете страни с пирен и рододендрони в тъмно кървав цвят от светлината на падащия здрач. Път от около пет километра, по който се влизаше в имението.

Освен троицата Съфок, Морден, Хартс там завариха още шестима сапьори. През уикенда се разходиха из ливадите около каменната къща. За съботната вечеря пристигна и авиаторката. Госпожица Суифт сподели със Сингх, че винаги е имала желание да лети до Индия. На младия сикх му беше трудно да се ориентира извън казармата. От тавана висеше навита на руло карта. Една сутрин, останал сам, той разви рулото и го изопна на пода. „Каунтисбъри и околности. Начертана от Р. Фоунс. По волята на господин Джеймс Холидей.“

„Начертана по волята на…“ Английският език започваше да му допада.

 

 

Бяха с Хана в нощната палатка, когато й разказа за експлозията в Ирит. Лордът демонтираше двеста и петдесет килограмова бомба и тя избухна в ръцете му. Експлозията уби господин Хартс, госпожица Морден и четирима от сапьорите. Май 1941-а. Сингх беше в поделението на Съфок вече от година. Същия ден беше в Лондон с лейтенант Блаклър. Двамата разчистваха района на Елефант и Касъл от бомби „Сатана“. Привършваха с обезвреждането на двутонната бомба и се чувстваха изтощени. Сингх смътно си спомняше, че по едно време вдигна поглед и видя двама офицери от сапьорските части да сочат към него. За какво ли? Сигурно бяха открили и друга бомба. Минаваше десет часът и умората му ставаше опасна. А го чакаше още работа. Той се наведе и продължи.

Когато свършиха със „Сатана“, реши да спести време и веднага се упъти към единия от офицерите, който понечи да се обърне, сякаш искаше да избяга.

— Къде е бомбата?

Мъжът хвана дясната му ръка и той разбра, че нещо не е наред. Лейтенант Блаклър стоеше зад него. Офицерът им разказа за експлозията, а лейтенант Блаклър го прегърна през раменете.

Замина за Ирит. Беше отгатнал въпроса, който офицерът се поколеба да зададе. Сингх знаеше, че не биха дошли само за да му съобщят новината за загиналите. Все пак бяха на война. Оказа се, че близо до мястото на инцидента има и втора бомба, вероятно със същото устройство, и това щеше да е единственият шанс да се разбере грешната стъпка при обезвреждането на предишната.

Искаше да свърши тази работа сам. Лейтенант Блаклър остана в Лондон. Те бяха последните двама от експерименталното поделение и щеше да е глупаво да рискуват живота си едновременно. Щом лорд Съфок не бе успял, това значеше, че се е появило нещо ново. За всеки случай предпочиташе да е сам. Работят ли заедно двама мъже, задължително изграждат логика в отношенията си.

Взимат общи решения и правят компромиси по взаимно съгласие.

Докато караше в нощта, зарови мъката и гнева дълбоко в себе си. Тези хора му бяха необходими живи, за да запази непомрачени мислите си. Госпожица Морден трябваше да изпие голямо, силно уиски, преди да пристъпи към шерито. Така поглъщаше по-бавно следващите питиета, изглеждаше по-женствена в останалата част от вечерта. „Вие не пиете, господин Сингх, но ако алкохолът ви се услаждаше, щяхте да правите като мен. Едно голямо уиски и след това поемате питиетата на изискани малки глътки, както подобава на всеки изтънчен човек.“ Смехът й се ронеше като пясък. Сингх така и не срещна друга жена като госпожица Морден, винаги с две плоски шишета в джобовете. Затова в мислите му тя все още си пийваше, а лорд Съфок продължаваше да хапва от любимите сладки.

Другата бомба бе паднала на половин километър от първата. Още една двеста и петдесет килограмова SC. Приличаше на познатия вече тип. Бяха обезвреждали стотици такива бомби и работеха почти наизуст. Но войната се развиваше — всеки шест месеца врагът изменяше по нещо в механизма. Научаваха номера, дребния каприз, новия рефрен и го предаваха на другите поделения. Очевидно започваше поредният нов етап.

Не взе никого със себе си. Само трябваше да запомни всяка своя стъпка. Сержантът, който го докара, се казваше Харди. Той остана при джипа. Бяха му предложили да изчака до сутринта, но той знаеше, че предпочитаха да действа веднага. Двеста и петдесет килограмовата SC беше твърде разпространена. Ако нямаше изменение, щяха бързо да разберат. Помоли предварително да телефонират за светлини на мястото. Не му тежеше това, че ще работя уморен, но държеше осветлението да не е само от фаровете на два джипа.

Когато пристигна в Ирит, минираната зона бе осветена. На дневна светлина, в някой безобиден ден, това щеше да е една обикновена поляна. С жив плет и може би езерце. Но сега беше арена. На Сингх му беше студено и той облече и пуловера на Харди. Прожекторите щяха да го постоплят. Докато се приближаваше към бомбата, неговите покровители все още бяха живи в мислите му. Сякаш отиваше на изпит.

Ярката струя на прожектора фокусираше порестата повърхност на метала. В този момент всичко, освен съмнението беше забравено. Лорд Съфок беше казал, че може да си блестящ шахматист на седемнайсет или дори на тринайсет и да успееш да постигнеш победа над голям майстор. Но никога не можеш да станеш блестящ играч на бридж на същата възраст. Защото изходът при тази игра зависи от характера. Твоя и на противника. Длъжен си да се съобразяваш с характера на врага. Това се отнася и до обезвреждането на бомби. Медалът има две страни. Ти имаш враг. Нямаш партньор. Понякога на изпита ги карам да играят бридж. Хората мислят, че бомбата е само техника, че е механичен противник. Но тя е измислена от човек.

 

 

Кутията на бомбата се беше разцепила и Сингх видя експлозивния материал. Имаше усещането, че някой го гледа, но не искаше да мисли дали това е Съфок, или създателят на адската машина. Приятната изкуствена светлина го бе съживила. Обиколи бомбата и я огледа от всички страни. За да се добере до детонатора, отвори главната камера и пъхна ръка зад експлозива. Откопча чантата и извади универсален гаечен ключ. Внимателно разви планката от задната страна на кутията. Надзърна и видя гнездото на детонатора, отделено от кутията. Това можеше да е добър знак, можеше и да е лош. Рано бе да се каже. Несигурността произтичаше от това, че той не знаеше дали механизмът работи в момента и дали се е задействал. На колене, наведен над бомбата, доволен, че е сам, отново в света на недвусмисления избор. Може само наляво или само надясно. Срежи това, остави другото. Но той бе изморен и измъчван от гняв.

Не знаеше колко време е минало. Твърде дългото изчакване също беше опасно. Стискаше здраво между ботушите си предната част на цилиндъра. Успя да проникне и да откърти гнездото на детонатора. Вдигна го над кутията. Ръцете му се разтрепериха — беше го извадил. Сега бомбата по същество стана безвредна. Сложи на тревата детонатора със снопчето преплетени жици — ясни и блестящи на тази светлина.

Помъкна бомбата към джипа, спрял на около петдесетина метра. Някой трябваше да извади взрива. Докато теглеше кутията, трета бомба избухна на триста метра от него, небето пламна в отблясъци, на чийто фон лъчите на прожекторите изглеждаха бледи и безпомощни, твърде земни.

Един офицер му подаде чаша „Хорликс“ с някакъв алкохол вътре и той се върна сам при гнездото на детонатора. Вдъхна надигащата се от чашата пара.

Голямата опасност като че ли отмина, мислеше си той. Но ако грешеше, една малка експлозия можеше да отнесе ръката му. Беше сигурен, че фатален изход би имало само ако допре плътно до сърцето си детонатора в момента на избухването. Проблемът беше просто проблем. В детонатора. Новата „шега“ в бомбата.

Трябваше да възстанови първоначалния ред в бъркотията от жици. Отиде отново при офицера и го помоли за остатъка от горещата напитка в термоса. После се върна и седна с детонатора в ръце. Беше към един и половина след полунощ. Налучкваше часа, защото не носеше часовник. Около трийсет минути разглежда машинарийката с кръгло увеличително стъкло, нещо като монокъл, висящ от илика му. Наведе се и се взря в повърхността на месинга. Търсеше драскотини или следи от допълнителна клема. Нищо.

След години щеше да има нужда от страничен шум, който да го разсейва. След години натрупан опит Кирпал Сингх щеше да изпита потребност от звук, олицетворяващ белотата на пепелта от изгорени или погребани мисли, за да остане сам със загадката. Детекторният кристален приемник с музиката на биг бендовете, пусната на най-силно, щеше да се появи след години, както и брезентът, непропускащ дъжда от реалния живот в света на палатката му.

Но сега той усещаше над себе си невидимото отражение от светещ в далечината облак. Хартс, Морден и Съфок бяха мъртви. Изведнъж хората изчезнаха и останаха само имена. Очите му отново фокусираха тръбата на детонатора.

Започна да върти детонатора наум, стараейки се да обмисли логичните възможности. Върна го в хоризонтално положение. Ниско приведен, с ухо, залепено за тръбата, в очакване на лекото престъргване в метала, той развинти гнездото. Но не чу обичайното потракване. Беше се отделило съвсем беззвучно. Внимателно извади часовниковия механизъм и го сложи заедно с детонатора на земята. Отново надникна в тръбата с гнездото. Нищо. Беше на път да я остави на тревата, но се поколеба и отново я вдигна към светлината. Не забеляза никаква особеност, но усети необичайна тежест. Не би му хрумнало, че теглото може да е от значение, ако не търсеше „номера“. Обикновено само слушаха и гледаха. Той наклони предпазливо тръбата и отвътре нещо се плъзна към отвора. Второ гнездо — втори отделен механизъм, поставен, с цел да обезсмисли всеки опит за обезвреждане.

Извади гнездото и развинти детонатора. Изхвръкна зеленикавобяла искра и се чу пукот. Това бе експлозията на втория детонатор. Остави го на тревата до другите части. Върна се при джипа.

— Имаше втори детонатор — промърмори той. — Чист късмет, че успях да извадя жиците. Обади се до щаба и разбери дали има други бомби.

Изпрати войниците далеч от джипа, закрепи една раздрънкана пейка и поиска да насочат светлините към нея. Наведе се и вдигна от земята трите части и ги сложи на импровизирания тезгях на разстояние една от друга. Беше му студено, през ноздрите му излизаше пара. Вдигна поглед. В далечината войниците още изпразваха основния експлозив. Написа набързо бележка с инструкции за новото изобретение и я предаде на един от офицерите. Не го беше разбрал напълно, но, естествено, можеше да даде полезни сведения.

Ако в стаята гори огън, нахлулата слънчева светлина ще го загаси. Той обичаше лорд Съфок и неговите странно звучащи постулати. Отсъствието му в този миг поставяше всичко под контрола на сикха и Сингх бе отговорен за всички бомби от този вид на територията на Лондон. Изведнъж усети тежестта на неотменимите задължения и едва сега разбра, че лордът е бил този, който ги бе поемал изцяло преди. Зараждащо се осъзнаване, което по-късно щеше да предизвика у младия сапьор нуждата да се отърсва от толкова много неща, докато работи над бомбите. Сингх никога не изпита интерес към придвижването в йерархията. Чувстваше се неудобно в ролята на разносвач на схеми и разрешени загадки. Неговият талант беше в размишляването и откриването на решенията. Когато фактът на смъртта на лорд Съфок достигна до съзнанието му, той приключи поредната си задача и се върна във войската, за да стане част от безименната военна машина. Със стотици други сапьори бе закаран с транспортния кораб „Макдоналд“ в Италия. Във военните операции там сапьорите бяха използвани не само за обезвреждане на бомби и мини, но и за построяване на мостове, за разчистване на развалини, за поставяне на релси за бронирани железопътни транспортни средства. Малцина си спомняха пребиваването на Сингх при лорд Съфок. За една година цялото експериментално поделение беше разформировано и забравено. Лейтенант Блаклър с неговия талант единствен от всички се издигна в чин.

Но през онази нощ, на път за Ирит през Луишам и Блакхийт, Сингх знаеше, че той, повече от всеки друг сапьор, е наследник на знанията на лорд Съфок. От него се очакваше да го замести.

Стоеше до джипа, когато чу изсвирването, което сигнализираше за изключването на светлините. За трийсет секунди студеният блясък на крушките беше заменен с жълто-зеленото сияние на сигналните факли в каросерията на камионетката. Някъде избухна бомба. Светлината на факлите бе по-слаба и можеше да бъде потушена веднага щом до тях достигне звукът на самолетите. Той седна върху празния бензинов варел срещу трите части, които бе извадил от двеста и петдесет килограмовата SC. Съскането на сигналните светлини произвеждаше оглушителен ефект след тишината на прожекторите.

Седеше нащрек и слушаше. Чакаше потракването. Другият войник стоеше мълчаливо на петдесет метра от него. Сингх знаеше, че в този миг е цар, кукловод и може да поиска всичко, кофа пясък или плодова торта, и тези мъже, които никога не биха разбутали тълпата в бара, за да отидат да го заговорят, сега щяха да изпълнят всяко негово желание. Струваше му се странно. Сякаш му бяха дали прекомерно голям костюм, в който можеше да се напъха, а ръкавите му да се веят след него. Но това със сигурност не му харесваше. Бе привикнал към собствената си невидимост. В нито една от казармите на Англия не го забелязваха. И той започна да предпочита да е незабележим. Тази независимост и самовглъбеност, които Хана забеляза у него, не бяха само резултат от сапьорската професия, упражнявана в Италия, а по-скоро следствие от безименността на расата, към която принадлежеше. Производна на качеството му да бъде част от света на незабележимите. Характерът му придоби защитни механизми и той се научи да се доверява само на онези, които се отнасяха приятелски с него. Но онази нощ в Ирит беше сигурен, че невидими жици го свързват и влияят на всички наоколо, които не притежават неговия талант.

Няколко месеца по-късно той беше в Италия със сянката на своя учител, скътана в раницата така, както бе видял да прави момчето в зелените дрехи на хиподрума през своята първа коледна ваканция. Лорд Съфок и госпожица Морден му бяха предложили да го заведат на английска пиеса. Той избра „Питър Пан“ и те, без коментар, примирено го придружиха на спектакъла сред врякащите деца. Сенките на всички тези спомени витаеха, докато той лежеше с Хана в палатката на хълма в малкото италианско градче.

Разбулването на миналото или изваждането на чертите на характера на показ бяха твърде крещящи жестове за него. Затова никога не би се обърнал да попита кое е най-съкровеното, което я тласка към тяхната връзка. Той я обичаше със същата сила, с която боготвореше онези трима странни англичани. Беше ял на една маса с тях, те бяха наблюдавали неговата радост, смях и удивление, когато зеленото момче разпери ръце и полетя високо над сцената, за да се върне после на земята и да научи момичето на своите чудеса.

През онази нощ в Ирит, осветена в жълто-зелено, той застиваше при всеки самолетен звук, докато войниците заравяха факлите една по една в кофи с пясък. Приведен в бръмчащия мрак, Сингх прилепваше все по-плътно ухо до тиктакането на механизмите, като продължаваше да засича времето на потракванията и се стараеше да не изпусне пулса им в грохота на въздушната бомбардировка на германците.

И тогава се случи това, което очакваше. Точно след час броячът спря и ударният взривател гръмна. С отстраняването на основното гнездо се бе освободил някакъв скрит ударник, който от своя страна бе задействал второ маскирано гнездо. Експлозия, нагласена за час след първата — достатъчно дълго време, за да заблуди сапьора, че обезвреждането е приключило и опасността е отминала.

Това ново изобретение щеше да промени изцяло посоката на сапьорските усилия на съюзниците. От този миг нататък всяка бомба със закъснител носеше в себе си заплахата от второ гнездо с втори детонатор. Обезвреждането ставаше по-сложно. Щеше да се наложи бомбите да бъдат неутрализирани, без да се докосва детонаторът. Кой знае как, но под светлината на прожекторите и под въздействието на гнева той бе успял да извади отрязания втори детонатор от капана. А после, осветяван от отблясъците и сред грохота на бомбардировката, стана свидетел на зеленикавия миниатюрен гръм. Само късметът го бе спасил. Върна се при офицера и каза: „Трябва да видя още един детонатор, за да съм сигурен.“

Отново запалиха сигналните факли. Още веднъж светлина заля мрака. В следващите два часа провери и другите детонатори. Шейсетминутната пауза беше доказана като нов принцип в механизма на бомбите.

 

 

По-голямата част от нощта прекара в Ирит. Сутринта се събуди в Лондон. Не можеше да си спомни кога са го докарали. Стана, отиде до масата и започна да скицира бомба в разрез, гнездата, детонаторите, целия проблем със ZUS–40, от детонатора до зегеровите пръстени. Очерта върху скицата всички възможни пътища за демонтиране. Нарисува стрелките на точните им места и написа всичко по начина, по който го бяха учили — ясно и разбрано.

Нямаше грешка в откритието от предишната нощ. Оцеляването му се дължеше само на късмет. Бе невъзможно да се обезвреди подобна бомба in situ, без тя да избухне. Той скицира и написа всичко, което знаеше, под голямата схема. Накрая добави: „Начертано по волята на лорд Съфок от неговия ученик лейтенант Кирпал Сингх, 10 май 1941 г.“

След смъртта на лорда той работеше безспирно, като луд. Устройството на бомбите се изменяше често. Въвеждаха се нови приспособления и части. Беше разквартируван с лейтенант Блаклър и трима други специалисти в Риджънтс парк. Разработваха решения и пращаха схеми с обяснения за всяка новопоявила се бомба.

За дванайсет дни труд в Управлението за научни изследвания те намериха отговора. Пълно игнориране на детонатора. Отхвърляне на основния принцип, който дотогава беше: „Отстрани детонатора!“ Гениално хрумване. Всички се смяха, пляскаха и се прегръщаха сред безпорядъка. Нямаха представа каква беше алтернативата, но знаеха, че абстрактната идея е правилна. Проблемът не може да бъде разрешен чрез ограничаване в него. Това беше изказване на лейтенант Блаклър. „Ако сте в една стая с проблем, не контактувайте с него.“ Импровизиран коментар, който Сингх постави в друг контекст, „Тогава детонаторът не бива изобщо да се докосва.“

След като изясниха принципа, практическото решение беше разработено от един човек за седем дни. Парен стерилизатор. Пробива се дупка в кутията на бомбата, основният експлозив се емулгира чрез инжектиране на пара и се изсмуква навън. Най-доброто разрешение за момента. По времето, когато се обмисляха детайлите, Сингх вече пътуваше с кораб за Италия.

 

 

— Не си ли забелязала, че винаги външната страна на кутията на бомбата е надраскана с жълт тебешир? Точно както телата ни бяха нашарени с жълт тебешир, докато чакахме на опашка в оня двор в Лахор. Наредени един след друг се тътрехме бавно от улицата към болницата и обратно към двора. Записвахме се в армията. Някакъв доктор одобряваше или отхвърляше телата ни с помощта на своите инструменти, изучаваше вратовете ни с ръце. Щипците изплуваха от детола и се впиваха в кожата. Одобрените се тълпяха в двора. Резултатите представляваха цифри, написани с жълт тебешир по кожата. След малко, на поредната опашка, един индийски офицер ни разпита набързо и добави още цифри по плочките, закачени на вратовете ни. Тегло, възраст, окръг, образование, състояние на зъбите и най-подходящата за всеки военна част. Това не ме обиждаше. Но съм сигурен, че моят брат щеше да се чувства накърнен, щеше да излезе разгневен навън при кладенеца, да издърпа ведрото и да изтрие от кожата си тебеширените бележки. Аз не бях като него. Въпреки че го обичах и му се възхищавах. Аз притежавах способността да виждам причината във всичко. В училище ходех със сериозна и задълбочена физиономия, а брат ми ме имитираше и иронизираше. Ти сигурно се досещаш, че бях доста по-несериозен от него, но мразех стълкновенията. Това не ми пречеше да правя онова, което поискам. Доста рано бях открил света, обитаван от хората като мен, живот без глас, където другите ни гледат, но не ни виждат. Не спорех с полицая да ме пусне да карам колело по даден мост или да мина през някаква порта — стоях там, неподвижен, докато стана невидим, и тогава минавах. Като щурец. Като чаша вода. Разбираш ли? На това ме научиха стълкновенията на моя брат. За мен той винаги е бил героят на семейството. Израснах под влиянието на неговия размирен характер. Но бях свидетел и на изтощението му след всеки протест, усещах как тялото му се задъхва в непрекъсната готовност да откликва на обидите или на несправедливите закони. Той престъпи традицията на нашето семейство и отказа, въпреки че беше най-големият, да постъпи в армията. И го повлякоха по техните затвори. В Централния лахорски затвор. После в затвора „Джатнагар“. Лежеше по гръб в килията с гипсирана ръка, счупена от приятелите му нарочно, за да възпрат опитите му за бягство. В затвора той стана човек на спокойствието и уединението. Заприлича на мен. Не се надигна обида в гърдите му, когато чу, че съм го заместил в армията и няма изгледи да стана лекар. Само се изсмял и предал по баща ми да внимавам. Той никога не би тръгнал срещу брат си. Беше уверен, че владея тайната на оцеляването и познавам тихите прикрития.

Сингх седи върху шкафовете в кухнята и разговаря с Хана. Караваджо минава като фурия с тежки въжета през рамо. За какво са му, си е негова работа, така отговаря на всички.

— Английският пациент иска да те види, момче.

— Добре, момче — скача сапьорът на земята. Индийският му акцент се прокрадва в престорения уелски, с който имитира Караваджо.

— Баща ми гледаше птица, малък гълъб, който винаги беше до него. Живееха неразделни като двете стъкла на очилата или чашата вода и обяда. Гълъбът следваше баща ми в къщата, дори влизаше с него в спалнята. На път за работа висеше в малка клетка, закачена за кормилото на колелото.

— Жив ли е баща ти?

— О, да. Мисля, че да. Макар че от известно време не получавам писма. Вероятно и брат ми е още в затвора.

 

 

Той все си спомня сцената с белия кон. Горещо е на варовиковия хълм, бял прах се стеле около него. Работи над механизма, който е твърде прост, но за първи път наоколо няма други сапьори. Госпожица Морден седи на двайсет метра по-високо на склона и води бележки. Той знае, че долу, отвъд долината, лордът го наблюдава през бинокъла.

Работи бавно. Варовиковият прах полепва по всички предмети, по ръцете му и по детонатора, той трябва периодично да го издухва от капсулата и от жиците, за да вижда детайлите. Топло му е с куртката. Често бърше потните си ръце в гърба на ризата. Всички извадени части са прибрани в джобовете му. Изморен е, проверява нещата по няколко пъти. Чува гласа на госпожица Морден. „Кип?“ „Да.“ „Спри за малко, идвам при теб.“ „По-добре недейте, госпожице Морден.“ „Разбира се, че ще дойда, какво ми пречи.“ Той закопчава джобовете на елека и разстила кърпа върху бомбата. Тя непохватно се спуска надолу по белия кон, сяда до него и отваря чантата. Изважда малко шишенце с одеколон, напръсква дантелена носна кърпичка, след което му я подава. „Изтрий си лицето. Лорд Съфок се освежава така.“ Той я поема колебливо и следвайки нейните напътствия, потупва като с тампон челото, врата и китките си. Тя развива капачката на термоса и налива чай. Отгръща пергаментовата хартия и изважда парчета кейк.

Не бърза да се изкачи обратно по склона, сякаш не иска да се прибере на безопасно място. Да й напомни, че трябва да се върне, ще прозвучи грубо. Тя обсъжда ужасната жега и щастливия факт, че са наели стаи с бани, за които всички вече мечтаят. Разказва с подробности за запознанството си с лорда. Нито дума за бомбата до тях. Той става все по-бавен, като заспиващ над книга човек, който препрочита един и същ абзац в търсене на връзка между изреченията. Тя го беше извадила от водовъртежа на мислите над тази загадка. Грижливо прибира нещата в чантата, слага ръка на дясното му рамо и се връща на мястото си върху одеялото над коня на Уестбъри. Той пробва слънчевите очила, които му е оставила, но не вижда достатъчно ясно с тях и ги слага настрана. Отново се заема с работа. Сред аромат на одеколон. Миризма, която свързва с детството си, когато веднъж го лекуваха от треска и го разтриваха с одеколон.