Войната в Италия през 1943 и 1944-а беше последната средновековна война. Новите царе безразсъдно хвърлиха своите армии в бой срещу укрепените по крайбрежните носове градове, за чието превземане са се водили битки още от осми век. Покрай стърчащите скали, през посечените лозя минава пътят, по който са изнасяли носилките с ранени. Ако разкопаете дирите на танковете по-дълбоко, ще откриете кървави брадви и копия. Монтерки, Кортона, Урбино, Арецо, Сансеполкро, Ангиари. И после крайбрежието.

Котки спяха в оръдейните кули, обърната на юг. Англичани, американци, индийци, австралийци и канадци се придвижваха на север, трасиращи снаряди просветваха и изчезваха във въздуха. Армиите се съединиха при Сансеполкро, чийто символ е арбалетът. Някои войници се бяха снабдили и стреляха безшумно с тях през нощта над стените на непревзетия град. Фелдмаршал Кеселринг, главнокомандващ отстъпващата немска армия, най-сериозно обмисляше дали да не излее горещо масло от укрепленията.

От оксфордските колежи измъкнаха медиевистите и ги изпратиха със самолети в Умбрия. Средната им възраст беше шейсет. Разквартируваха ги с войските. На срещите със стратегическото командване непрекъснато им се напомняше, че самолетът вече е изобретен. Те говореха за градовете от гледна точка на изкуството в тях. В Монтерки, в параклиса близо до градското гробище, се намираше „Madonna del Parto“ на Пиеро дела Франческа. Когато най-после средновековният замък от тринайсети век бе превзет по време на пролетните дъждове, някои военни части се разположиха на бивак под високия купол и спяха до каменния амвон, където Херкулес посича хидрата. Навсякъде водата беше лоша. Мнозина умряха от тиф и други заразни болести. С армейските бинокли войниците можеха да открият във фреските на Пиеро дела Франческа своите съвременни лица, изрисувани по сводовете на готическата катедрала в Арецо. Савската царица в разговор с цар Соломон. Клонка от дървото на Доброто и Злото в устата на мъртвия Адам. Години по-късно тази царица щеше да научи, че свещеното дърво е било използвано за построяването на моста над Силоам.

Непрекъснато валеше и беше студено. Навсякъде цареше хаос, освен в тези внушителни сцени на изкуството, изобразяващи справедливост, благочестие и пожертвувателност. Мостовете на всички реки по пътя на Осма армия бяха взривени. Сапьорските части се спускаха по брега, пълзейки по въжени стълби, и изложени на обстрела на врага, преплуваха реката или я прегазваха. Водата отнасяше храната и палатките. Повличаше снаряжението заедно с войниците. Пресекли водите, те се опитваха да се измъкнат бързо нагоре. Впиваха ръце до китките в основата на калния отвесен бряг и увисваха. Надяваха се размекнатата почва да се втвърди и да ги задържи.

Младият сикх потопи буза в тинята и си представи лицето на Савската царица и гладката й кожа. В ледените води на реката той изведнъж се почувства стоплен от обзелото го към нея желание. Ще махне воала от косата й. Ще положи дясна ръка там, където свършва блузата в маслинен цвят и започва шията. Той също бе изморен и тъжен като мъдрия цар и провинената царица, които бе видял преди две седмици в Арецо.

Висеше над водата с вкопчени в калната урва ръце. През тези дни и нощи духът, тази изтънченост на човешката природа, бе на изчезване сред войнишката маса. Срещаше се само по книгите или в рисунките. Кой имаше по-скръбен вид в онази фреска под купола? Той склони глава, за да си почине до нежния й врат. Влюби се в сведения поглед. В тази жена, която един ден щеше да познае светостта на мостовете.

Нощем, легнал в походното легло, простираше в мрака ръце като две военни колони. Нямаше надежда за разрешение на конфликта или за победа. Изключение правеше временният пакт с царската особа от стенописа, която най-вероятно щеше да го забрави, без дори да признае съществуването му. А може би изобщо нямаше да го забележи. Него, сикха, качен на сапьорската стълба, за да монтира в дъжда подвижен мост за приближаващите войски. Но той помнеше картината, разкриваща техните отношения. И месец по-късно, когато оцелелите батальони стигнаха до морето и навлязоха в крайбрежния град Католика, когато сапьорите обезвредиха на плажа ивица от двайсет ярда и мъжете влязоха голи във водата, той се приближи до един от медиевистите. Възрастният човек бе приятелски настроен към него — веднъж просто си бяха побъбрили, докато изядоха заедно една месна консерва. В знак на благодарност към проявената добрина сикхът предложи да му покаже нещо интересно.

Сапьорът изписа един мотоциклет „Триумф“, пристегна с ремък около ръката си тъмночервена сигнална светлина и двамата потеглиха натам, откъдето бяха дошли — обратно през спокойните вече градчета Урбино и Ангиари, покрай лъкатушните хребети на планинската верига, пресичаща като гръбнак Италия, и после надолу по западните склонове към Арецо. Старият човек, натоварен като бохча на задната седалка, здраво стискаше сапьора през кръста. Нощем по площада пред църквата нямаше военни части и сапьорът спря точно пред входа. Помогна на оксфордския учен да слезе от мотора, взе снаряжението си и влезе в катедралата. Хладен мрак. Чаткането на ботушите отекваше в пустата огромна катедрала. Отново вдъхна мириса на древен камък и дърво. Запали три осветителни шашки. Преметна зад колоните над главния кораб комплект въжета с макара и изстреля високо в една дървена греда железен клин, на който беше нанизано дебело въже. Професорът смаяно го наблюдаваше. От време на време се взираше в дълбините на мрака под купола. Младият човек го опаса с вързано на клуп въже около раменете и кръста и прикрепи с лейкопласт към старческите гърди малък запален фенер.

Остави го така до парапета за светото причастие и с тропот се качи по стълбите до горния етаж, където го чакаше другият край на въжето. Хвана го, направи крачка от балкона и увисна в мрака. В същия миг старият учен се олюля и се издигна бързо нагоре. Когато сапьорът докосна земята, той остана да се поклаща бавно във въздуха на няколко педи от стените в ореола от светлина. Сапьорът се придвижи с въжето в ръка, докато професорът се озова пред „Полетът на император Максентий“.

След пет минути сикхът го свали на земята. Запали още една осветителна шашка и на свой ред се издигна към тъмносиния цвят на небесния купол. Зърна златните звезди, които бе наблюдавал с бинокъл. Погледна надолу — професорът седеше на пейката изтощен. Едва сега, отвисоко, усети дълбочината на църквата. Улови нейната ефирност. Проникна в кухата й кладенчова тъмнина. С червената сигнална светлина, струяща от скиптъра в ръката му. Оттласна се към лицето й — лицето на неговата Царица на тъгата — и тъмната му ръка се приближи до гигантската шия.

Сикхът опъва палатка в най-отдалечения край на градината, където според Хана някога бе расла лавандула. Беше намирала изсъхнали листенца — стриваше ги с пръсти и ги миришеше. Понякога, след дъжд, усещаше уханието на лавандула.

В началото той изобщо не влизаше в къщата. Само минаваше покрай нея, улисан с мините в градината. Винаги вежлив. Поздравява с леко кимване. Хана го вижда да се мие с дъждовна вода в коритото, което се мъдри върху стария слънчев часовник. Градинската чешма, използвана някога за поливане, е пресъхнала. Наблюдава голия му матов гръб, докато извива ръка, досущ птиче крило, и се полива с вода.

През деня забелязва предимно ръцете му — той е облечен във войнишка риза с къси ръкави — и пушката, която е винаги с него, макар за обитателите на вилата битките да са свършили.

Прави различни хватки с пушката — пред гърдите за почест, или на рамо, придържайки приклада със сгъната в лакътя ръка. Обръща се, внезапно усетил погледа й върху себе си. Оцелял от атаките на собствения си страх, той се е научил да заобикаля всичко съмнително. Приема любопитството й като част от заобикалящия го свят, сякаш иска да покаже, че нищо не може да го свари неподготвен.

Той е вглъбен в себе си, за разлика от всички останали във вилата и това за нея е облекчение, въпреки че Караваджо роптае срещу непрекъснатото му тананикане на каубойски песнички — сапьорът ги е научил през трите години воюване. Другият, с когото се появиха в бурята, се казва Харди и е настанен някъде по-близо до града, но двамата работят заедно. Беше ги виждала да влизат в градините, екипирани с техните шишове и приспособления за обезвреждане на мини.

Кучето следва неотлъчно Караваджо. Младият войник понякога също тича и подскача с животното по пътеката, но не му дава храна, убеден, че всеки оцелява сам. Ако намери нещо за ядене, сам си го изяжда. Неговата любезност стига дотук. Понякога нощем спи на парапета над стръмнината, спускаща се към долината. Влиза в палатката само когато вали.

Войникът, от своя страна, наблюдава странстванията на Караваджо нощем. На два пъти го проследи отдалече. Но два дни след това Караваджо го спря и го предупреди. Забранявам ти да ходиш подире ми. Момчето отрича, но мъжът захлупва устата му с длан, принуждавайки го да спре лъжите. Войникът разбира, че Караваджо го е наблюдавал и предишните две нощи. Следенето му е навик, придобит в училището на войната. Както и желанието да се прицели в някоя мишена и да удари точно в центъра. За кой ли път мерникът му хваща на прицел носа на някоя статуя или кръжащ над урвата сокол.

Той е още твърде млад. Лакомо изгълтва порцията храна и скача да прибере чинията. Позволил си е половин час за обяд.

Тя често го наблюдава в овощната градина или в избуялата трева зад къщата — целият нащрек, с девет живота като котките. Погледът й се натъква на тъмнокафявата кожа над китката, където свободно се плъзга гривна, а понякога, когато надига чашата с чай, тя звънти.

Той никога не говори за риска на своите занимания. Само от време на време някоя експлозия изстрелва Хана и Караваджо навън. Със сърце, вкаменено от приглушения гръм, тя изтичва, вижда с края на окото си — Караваджо прави същото, а сапьорът лениво махва с ръка някъде от поляната и дори не се обръща.

Веднъж Караваджо влезе в библиотеката и го завари покатерен на тавана срещу trompe l’oeil. Само на италианеца можеше да хрумне да спре на прага на стаята и да огледа ъглите на тавана, за да провери дали е сам. Младият боец, без да отмества поглед, само щракна с пръсти — Караваджо остана в колебание на прага. Това бе предупреждение да напусне от съображения за безопасност, докато захранващият кабел, проследен от сапьора до ъгъла зад пердето, бъде разплетен и срязан.

Все тананика и свирука.

— Кой свири? — пита англичанинът една нощ.

Той не познава новодошлия, дори не го е виждал. Сикхът пее сам, легнал на ръба на урвата, загледан в носещите се облаци.

Винаги влиза шумно в привидно пустата вила. Той единствен от обитателите й още носи войнишката униформа. Измъква се от палатката безукорен, с блестящи катарами и грижливо навит тюрбан, чатка по дървените подове и каменните плочи в къщата с лъснатите си ботуши. Всяка шега е в състояние да го откъсне от работата и той избухва в смях. Има вид на несъзнателно влюбен в собственото си тяло, докато се навежда да вземе филия хляб или прокарва пръсти по тревата, а и когато, без да мисли, върти пушката като огромен боздуган между кипарисовите дървета на път към селото, където са другите сапьори.

Изглежда доволен от малката компания в тази вила, самият той — нещо като свободно плуващо в покрайнините на тяхната система космическо тяло. Престоят за него тук е като празник след калта, реките и мостовете на неговата война. Влиза в къщата само ако го поканят. Временен, ненатрапчив гост, както през онази първа нощ в бурята, когато воден от колебливите звуци на пианото, бе минал по пътеката с кипарисите, за да влезе в библиотеката.

Тази нощ той се отклони към вилата не от любопитство към музиката, а от безпокойство за сигурността на пианиста. Отстъпващата армия често поставяше в музикалните инструменти малки мини във формата на моливи. Завърналите се собственици отваряха пианото и загубваха ръцете си. Или пък биваха отнасяни заедно с половината от стената, опитвайки се да съживят махалото на наследствения стенен часовник.

Той се втурна нагоре по хълма, следвайки звука на пианото, заедно с Харди. Прехвърли се през каменния зид и влезе във вилата. Липсата на пауза означаваше, че пианистът не се кани да изтегли металната пластина, която задейства метронома. Повечето бомби „моливи“ бяха скрити там — най-лесното място, на което можеше да се запои отвесно медна жичка. Имаше бомби, прикрепени към крановете на чешмите или към гръбчетата на книгите. Зареждаха бомби в пробити с бургия стволове на овошки и падането на ябълка върху по-нисък клон предизвикваше детонацията на цялото дърво. Съшия ефект имаше и откъсването на плода от човешка ръка. Сикхът вече не можеше да погледне стая или поле, без да отбележи възможните бомбени капани.

Задържа се на прага на френския прозорец с опряна на рамката глава. После се вмъкна в стаята и потъна в раздирания от светкавици мрак. На пианото седеше момиче, сякаш го очакваше. То свиреше, втренчено в клавишите. Обгърна с поглед стаята, после пианистката. Очите му кръстосаха мрака като лъчи на радар. Метрономът вече цъкаше в ритъма на невинно поклащащата се стрелка. Нямаше тънка жичка, опасността беше отминала. Той стоеше там в мократа си униформа, в първите мигове незабелязан от младата жена.

Антената на детекторния приемник виси на дървото до палатката. Нощем с бинокъла на Караваджо тя се вглежда във фосфорното зелено на скалата на радиото. От време на време то изчезва внезапно, закрито от тялото на сапьора, случайно застанал в зрителното поле. През деня той носи със себе си преносимия си уред — едната слушалка прикрепена към ухото, другата свободно виси под брадичката, — така той може да долавя звуци от останалата част от света, които можеха да се окажат важни за него. Идва в къщата и предава чутите в ефира новини — само тези, които предполага, че ще събудят интереса им. Един следобед съобщава за смъртта на Глен Милър. Самолетна катастрофа някъде между Франция и Англия.

Такъв е той, така живее сред тях. Тя го вижда в далечината, на фона на мъртвата градина, с минотърсач в ръка или ако е открил нещо — надвесен над заплетения възел от жици и капсул-детонатори, които някой е оставил като злокобно писмо.

Винаги мие ръцете си. Отначало Караваджо мисли, че е твърде превзет.

— Как си изкарал войната с тези навици? — смее се той.

— Аз съм израснал в Индия, чичо. Там ръцете се мият много често. Преди всяко ядене. Навик. Роден съм в Пенджаб.

— Аз съм от Северна Америка — обажда се тя.

Когато спи, половината му тяло лежи в палатката, другата половина навън. Хана го вижда как маха слушалките и ги пуска в скута си.

Тогава и тя сваля бинокъла и се прибира.

* * *

Стояха под огромния свод. Сержантът запали осветителна шашка. Сапьорът легна по гръб на пода и се втренчи през оптическия мерник на пушката нагоре към тълпата от глави в охра, сякаш искаше да намери лицето на брат си сред тях. Кръстчето на визьора пробягва по библейските фигури, светлината обливаше цветни одежди и плът, потъмнели от столетните пластове пушек на кандилата и свещите. Жълтият дим, който сега се стелеше по стените, оскверняваше това свято място и те знаеха това — можеха да ги изгонят, а и да оставят завинаги лош спомен за оскърблението, с което отвръщат на разрешението да разгледат великия божи храм, но по пътя до този купол те бяха преодолявали водни прегради, преживели хиляди престрелки в битките, бомбардировката на Монте Касино — накрая, като бяха преминали с мълчалива любезност по Рафаел Станце, те бяха достигнали до тук. Седемнайсетте мъже, участвали в десанта на Сицилия, воювали, пробивайки си път до сърцето на страната, сега се оказаха в една възтъмна зала. Сякаш бе достатъчно, че светото място изобщо ги приемаше.

Някой изсумтя: „По дяволите! Не може ли малко повече светлина, сержант Шанд?“ Сержантът дръпна шнура на една осветителна факла. Задържа я във високо протегнатата си ръка и от юмрука му се отприщи водопад от светлина. Остана в тази поза, докато шашката изгори. Останалите изпъваха шии към тавана, претъпкан с фигури и лица, изплували в светлото. Само младият сапьор беше легнал на земята с прицелен нагоре мерник, миглите му почти закачаха брадите на Ной и Аврам, оглежда поредицата полубогове, докато стигна до най-внушителния лик и застина — лице като копие, мъдро и непрощаващо.

Чуха се виковете на часовите при входа и бягащите стъпки. До изгарянето на ракетата оставаха само трийсет секунди. Той се търкулна към падрето и му подаде пушката.

— Онзи там. Кой е? На северозападния край. Бързо, светлината свършва!

Падрето подхвана пушката. Насочи я към ъгъла и ракетата угасна.

Върна оръжието на младия сикх.

— Знайте, че всички ще бъдем наказани за тези светлини и оръжия в Сикстинската капела. Не трябваше изобщо да идвам тук. Но съм длъжен да благодаря на сержант Шанд. Беше героично от негова страна. Надявам се, че няма никакви щети.

— Видя ли го? Лицето. Кой беше?

— О, да, наистина велик образ.

— Видял си го.

— Да. Исак.

Когато английската армия стигна до Габиче на източния бряг, сапьорът командваше нощния патрул. Втората нощ получи сигнал на къси вълни за противниково раздвижване във водата. Патрулът хвърли граната и водата изригна. Рязък предупредителен гръм. Не удариха нищо, но в гейзера на експлозията долови движенията на тъмен силует. Вдигна пушката и се прицели в мержелеещата се сянка. Изчакваше допълнително раздвижване, преди да стреля. Врагът беше още на север, разположен на бивак в покрайнините на Римини. Продължаваше да държи на мушка сенките, докато над водата внезапно грейна ореолът на Дева Мария, Стоеше изправена в лодката.

Двама мъже гребяха. Други двама я придържаха. Когато стигнаха брега, хората от града аплодираха от тъмнината на отворените прозорци.

Сапьорът виждаше кремавото лице и ореола от малки крушки за батерия. Лежеше върху бетонния бункер между града и морето и наблюдаваше как носят високата гипсова статуя. Четиримата мъже я донесоха на ръце до плажа и закрачиха по пясъка без страх от мини. Може би знаеха къде са заровени и бяха отбелязали местата им. Четиримата затъваха в пясъка до колене. Габиче Маре, 29 май 1944 година. Морският празник на Дева Мария.

Всичко живо беше по улиците. Появиха се и мъже в униформи на музиканти. Нямаше да свирят, за да не нарушават военната забрана, макар инструментите да присъстваха като част от церемонията, безупречно лъснати.

Той се измъкна от тъмнината с минохвъргачка на гърба и пушка в ръце. Оръжията и тюрбанът му смаяха тълпата. Хората се стреснаха, като го видяха да се появява в този вид от ничията земя на плажа.

Вдигна пушката и взе на прицел лицето й — лице, което нямаше възраст и не излъчваше женственост. Тъмни мъжки ръце се мяркаха пред бледата светлина на ореола от двайсетина крушки. Облечена в бледосиня мантия, със свито ляво коляно, което създаваше ефект на драперия в спускащото се надолу одеяние.

Тези хора не бяха романтични. Бяха преживели господството на фашистите, англичаните, галите, готите и германите. Чуждото присъствие отдавна не значеше нищо за тях. Изключение правеше само тази гипсова фигура в синьо и кремаво, изплувала от морето. Натовариха я в камион за грозде, пълен с цветя. Оркестърът нямо оглавяваше процесията.

Каквато и защита да осигуреше за хората от този град, той щеше да лиши от смисъл тяхното шествие. Не можеше да се разхожда с тези оръжия сред децата им, облечени в бяло.

Тръгна по съседната улица, успоредно на шествието, като се опитваше да върви в крак така, че да стигнат заедно кръстовището. Отново вдигна пушката и хвана статуята на мушка. Всичко свърши при носа над морето, където оставиха светата майка и се разотидоха. Никой не усети неговото присъствие там.

Лицето й още грееше. Мъжете, които я докараха с лодката, застанаха от четирите й страни като почетен караул. Батерията на гърба й започна да отслабва. Когато ореолът угасна, той погледна часовника си — беше четири и половина сутринта. Насочи оптическия мерник към мъжете. Двама спяха. Върна мушката към лицето й и отново се зае да го изучава. То изглеждаше различно в избледнялата светлина. По-близко и познато. Можеше да му бъде сестра. Или дъщеря някой ден. Ако бе в състояние да се откъсне от нея, щеше да намери нещо, което да й поднесе в знак на специално внимание. Все пак той принадлежеше към друга вяра.

* * *

Караваджо влиза в библиотеката. Напоследък прекарва повечето следобеди тук. За него книгите винаги са били мистични творения. Измъква една и отваря на заглавната страница. Пет минути са минали, откакто е в стаята, когато чува тиха въздишка.

Обръща се и вижда Хана, заспала на дивана. Затваря книгата. Обляга се на ниския перваз под полиците. Свита на кълбо, лявата й буза върху прашния брокат, дясната ръка — в юмрук под брадичката. Веждите й потрепват, лицето й е съсредоточено в съня.

Когато след дългата раздяла я видя отново, тя изглеждаше напрегната, а тялото й сякаш бе изразходвано до краен предел. Тялото й бе преживяло войната с всичките си клетки, както ако се бе любила.

Той внезапно кихна. Изправяйки глава, погледът му срещна отворените й очи, вперени в него.

— Познай колко е часът.

— Около четири и пет. Не, около четири и седем.

Беше стара игра, играна някога от мъж и дете. Той се измъкна от стаята да търси будилника и тя позна по самоуверената му походка и движения, че скоро си е бил морфин — беше свеж и бодър, с присъщата му самонадеяност. Тя се надигна и седна. Усмихна се, когато той пристигна и учудено поклати глава от нейната точност.

— Родена съм със слънчев часовник в главата, нали?

— А как познаваш часа през нощта?

— Има ли лунни часовници? Може би всеки архитект в своя проект за вила е скрил някъде лунен часовник, специално за крадците.

— Сериозно притеснение за богатите.

— Среща при лунния часовник, Давид. Там е мястото, където слабият може да почерпи сила от силните.

— Както англичанинът от теб.

— Щях да имам бебе миналата година.

Сега, когато приятелят от детските й години е с прояснен от наркотика ум, тя може да излее всичко на един дъх и да бъде сигурна, че той ще бъде до нея и ще й съчувства. И тя разтваря душата си, без да разбира много добре, че е будна. Разговаря като насън, сякаш неговото кихане е предизвикало този сън.

Караваджо познава това състояние. Често е срещал хора при лунния часовник. В два през нощта ги е вдигал накрак с грохота на сгромолясалия се в собствената им спалня скрин. Беше открил, че подобни ужаси предпазват от страх и насилие. Хванат от стопаните на къщите по време на обир, той пляскаше с ръце и дърдореше или подхвърляше и ловеше във въздуха скъп часовник, засипвайки ги с въпроси за местонахождението на вещите им.

— Загубих детето. По-точно наложи се да го махна. Бащата вече беше умрял. Войната продължаваше.

— В Италия ли стана това?

— В Сицилия. През цялото време, докато се придвижвахме с тила на войските към Адриатическо море, мислех за плода в утробата си. Водех безкрайни разговори с него. Работех много в болниците и отбягвах хората. С изключение на детето, с което споделях всичко. Наум. Говорех му, докато къпех и хранех ранените. Бях малко полудяла.

— Тогава баща ти умря.

— Да. Тогава умря Патрик. Бях в Пиза, когато ми казаха.

Тя беше будна. Седеше с изпънат гръб.

— Значи си знаел?

— Получих писмо от къщи.

— Затова ли дойде тук, защото знаеше?

— Не.

— Добре. Не мисля, че той вярваше в траур и тям подобни. Патрик обичаше да казва, че иска женско дуо да свири на погребението му. Цигулка и бандалеон^[1]. Нищо повече. Той беше толкова сантиментален.

— Да. Не можеше да откаже на никого, каквото и да му поискаше. Беше безпомощен пред отчаяните жени.

От долината към хълма задуха вятър и кипарисите, подредени в шпалир от двете страни на трийсет и шестте стъпала на параклиса, мигом влязоха в схватка с него. Капки от минаващ дъжд затупкаха звучно върху двете фигури на парапета до стълбите. Късно след полунощ. Тя лежи на широкия бетонен перваз, той крачи напред-назад, после се надвесва над долината. Дъждът барабани под краката им в урвата.

— Кога престана да говориш с бебето?

— Изведнъж се струпа много работа. Войските водеха битки при моста „Моро“ и в Урбино. Може би в Урбино. Там имах усещането, че смъртта дебне всички. Войници, сестри, свещеници. Задушавахме се като животни в развъдник сред тесните, стръмни улици. Войниците пристигаха осакатени, влюбваха се в мен и след час издъхваха. Беше важно да помня имената им. Но аз продължавах да се вглеждам в детето дори когато умираха. Виждах го как си отива. Някои сядаха на леглото и разкъсваха дрехите си, за да дишат по-лесно. Други се притесняваха за малки драскотини по ръцете си в часа на смъртта. Тогава обикновено на устата се появява балонче. Малък мехур. Веднъж се наведох да затворя очите на починал войник. Той внезапно ги отвори и саркастично изсъска: „Не можеш ли да изчакаш да умра? Кучка!“ Надигна се и помете всичко от подноса. Толкова вбесен. Кой би искал да умре така? С такъв гняв. Кучка! След този случай винаги чаках да се появи мехурът на устата. Сега познавам смъртта, Караваджо. Знам всички миризми. Мога да отвлека вниманието на пациентите от агонията. Знам кога да бия морфина. Да използвам лечебния разтвор. Да изпразня червата им преди смъртта. Всеки проклет генерал би трябвало да мине през тази работа. Всеки проклет генерал. Би трябвало всички да я умеят, преди да се отправят към отсрещния бряг. Кои, по дяволите, бяхме ние, за да ни отредят такава отговорност? Да очакват от нас мъдростта на стар свещеник, да ни оставят да водим хората към нещо, което никой не желае, и да ги караме въпреки всичко да мислят, че се чувстват добре. Никога не бих могла да се трогна от почестите за мъртвите. Каква вулгарна реторика! Как смеят! Как смеят да говорят така за мъртвите човешки същества!

Нямаше светлина, всички лампи бяха угасени, а небето — почти изцяло скрито зад облаци. Беше по-безопасно да не се привлича вниманието към обитаваните домове. Свикнаха да вървят в мрака на къщата.

— Ти знаеш защо не са искали да останеш тук с английския пациент, нали?

— Неудобен брак? Комплексът на баща ми? — усмихна му се тя.

— Как е този приятел?

— Все още не се е успокоил от случката с кучето.

— Кажи му, че е с мен.

— Той не е много сигурен дали ти самият ще се задържиш тук. Мисли, че можеш да си заминеш с китайските сервизи.

— Смяташ ли, че ще пийне малко вино? Успях да изпрося една бутилка днес.

— От кого?

— Искаш ли го, или не?

— Хайде да го изпием сега. Да забравим за англичанина.

— А, каква промяна!

— Не е промяна, а наистина имам нужда да се напия.

— На двайсет години. По времето, когато аз бях на двайсет…

— Да, да, знам. Защо не изпросиш някой ден грамофон? Между другото мисля, че на това му казват кражба.

— Моята страна ме научи на всичко това. Правих го за тях по време на войната.

Той се запъти през бомбардирания параклис към къщата.

Леко замаяна, Хана потърси опора и седна. „А виж какво направиха те от теб“, помисли си тя.

През войната Хана не разговаряше дори със сестрите. Имаше нужда от някой близък. Трябваше й бащата на детето сега, на този хълм, в очакване да се напие за пръв път от години, когато обгорелият мъж се бе унесъл в своите четири часа сън и старият приятел на баща й тършуваше в нейната аптечка, чупеше стъкленото връхче, пристягаше ръка с връзката за обувки и инжектираше морфина с автоматизирани действия, които му отнемаха само няколко секунди.

Вечер, десет часът, планини около тях, само земята е в тъма. Небето ясно и сиво, хълмовете зелени.

— Беше ми опротивял гладът. Да бъда единствено обект на похотливи желания. Затова отбягвах срещите, возенето с джип, ухажванията. Отказвах им последния танц преди смъртта — обявиха ме за сноб. Работех повече от другите. Двойни смени под куршумите, правех всичко за тях, изпразвах всички подлоги. Станах сноб, защото не исках да излизам заради парите им. Исках да си отида вкъщи, а там нямаше никой. Не можех да понасям Европа. Не можех да търпя да се отнасят към мен като към ценност заради пола ми. Ухажвах един мъж и той умря, детето също. Всъщност детето не умря, аз го убих. И после се отдръпнах толкова надалеч, че никой да не може да ме достигне. Нито с приказки за снобизъм, нито с нечия смърт. Тогава срещнах него — обгорелия до въглен мъж. Който се оказа англичанин. Давид, много отдавна не съм се сещала да правя каквото и да било с мъж.

Седмица след появата на сикха те свикнаха с неговите навици на хранене. Където и да се намираше — на хълма или в селото долу, — винаги се връщаше около дванайсет и половина, за да обядват заедно. Изваждаше от раницата вързопче от синя носна кърпа и разпределяше съдържанието му. Лук и подправки. Караваджо подозираше, че ги бере от францисканската градина, която сапьорът кръстосваше в търсене на мини. Белеше лука със същия нож, с който оголваше кабелите. После изваждаше плодовете. Караваджо беше почти сигурен, че сикхът нито веднъж не бе опитвал общата войнишка храна.

Всъщност той винаги дисциплинирано се строяваше призори и подаваше чаша за любимия му английски чай, към който прибавяше от собствените си запаси кондензирано мляко. Отпиваше на малки глътки, прав под слънчевите лъчи, загледан в бавното движение на войниците, които, ако не бяха заети с маневри, към девет часа вече играеха канаста.

Сега, при изгрев-слънце, под окършените от бомби дървета в градините около вила „Сан Джироламо“, той пълни устата си с вода от манерката. Сипва прах за зъби върху четката и започва бавен десетминутен хигиенен сеанс с очи, отправени към все още потъналата в мъгла долина. Наблюдава гледката, над която сега се намира неговият дом, но повече с любопитство, отколкото със страхопочитание. Откакто се помни, мие зъбите си винаги на двора.

Пейзажът около него е винаги временен, сикхът не му принадлежи. Той само отбелязва, че може да вали или че храстите излъчват миризма. Неговият мозък, дори в състояние на покой, реагира като радар, очите му фиксират разположението на предметите на четиристотин метра — смъртоносният обхват на леките огнестрелни оръжия. Разглежда двете лукови глави, които внимателно е изровил от градината с ясното съзнание, че и тя е минирана.

По време на обяда забелязва благия поглед на Караваджо, отправен към храната върху синята носна кърпа. Вероятно някои редки животинчета се хранят със същото, което младият войник е набрал. Поднася храната към устата с пръстите на дясната си ръка. Използва ножа само когато бели лук или реже плодове.

Двамата мъже предприемат пътуване с каруца за чувал брашно. Войникът трябва и да занесе в щаба в Сан Доменико карти на обезвредените от мините зони. Чувстват неудобство да разговарят за живота си и затова приказват за Хана. След поредица от въпроси възрастният мъж признава, че я познава отпреди войната.

— От Канада ли?

— Да, оттам.

Минават покрай множество огньове край пътя и Караваджо насочва вниманието на младия войник към тях. Прякорът на сапьора е Кип. „Извикай Кип!“ „Кип идва.“ Странно как се сдоби с това име. В първия му отчет в Англия за обезвреждането на бомби имаше мазно петно на един от листовете и офицерът беше възкликнал: „Какво е това? Да не е от херинга^[2]?“ Всички наоколо се засмяха. Младият сикх нямаше представа какво е херинга, но шегата превърна истинското му име Кирпал Сингх в Кип само за една седмица. Той нямаше нищо против. Лорд Съфок и неговата бригада харесаха прякора, а и самият Кип го предпочете, вместо да се обръщат към него с фамилното му име.

* * *

През това лято англичанинът сложи слухов апарат и къщата за него оживя. Кехлибарената мида в ухото стана проводник на всекидневните шумове — стържещото тътрене на стола в коридора, драскането на кучешките нокти някъде наблизо. Можеше да увеличи звука и да чуе дори дишането на проклетото животно или провикването на сапьора от терасата. Така, че само няколко дни след пристигането на младия войник англичанинът бе наясно с присъствието му, макар Хана да не ги запознаваше от страх, че няма да си допаднат.

Но един ден тя влезе в спалнята на англичанина и с изненада откри сапьора при него. Стоеше до леглото с провесени ръце и преметната като гега през раменете пушка. Подразниха я тази небрежност и бавното му обръщане при нейната поява. Тялото се завъртя като ос на колело, а оръжието остана неподвижно на раменете в хватката на малките тъмни китки.

Англичанинът се обърна към нея и каза:

— Разбираме се отлично!

Тя бе смутена от привидно нехайните разходки, довели сапьора до този лично неин периметър, сякаш можеше да бъде едновременно навсякъде и винаги около нея. Кип бе чул от Караваджо, че пациентът познава добре оръжията, и вече обсъждаше с него начините за намиране на скритите бомби. Беше се качил в стаята, за да се натъкне на море от информация за съюзниците и вражеското въоръжение. Англичанинът не само познаваше абсурдните италиански детонатори, но и знаеше в подробности топографията на този район на Тоскана.

След малко вече скицираха различни видове бомби и си изясняваха електрическите вериги.

— Италианските детонатори май са разположени вертикално. И невинаги в ръкохватката.

— Е, зависи. Произведените в Неапол са направени по този начин, но заводите в Рим следват немската система. Естествено, Неапол, ако се върнем в петнайсети век…

Англичанинът се отдаваше на обичайното си словесно разточителство, но сапьорът не бе свикнал да слуша безмълвно и тихо. Вмъкваше се в обичайните за пациента по-къси и по-дълги паузи и се опитваше да промени посоката на мислите му.

Войникът извърна глава и погледна към тавана точно когато Хана влизаше.

— Това, което трябва да направим, е нещо като люлка — впусна се в размишления той, — с помощта на която да го придвижваме из къщата.

Тя ги погледна, после сви рамене и излезе от стаята.

Караваджо я срещна усмихната в коридора. Останаха за миг, заслушани в разговора в стаята.

„— Кип, казах ли ти своята концепция за мъжа в поезията на Вергилий? Нека да…

— Включил ли си слуховия апарат?

— Какво?

— Пусни го…“

— Мисля, че той си намери приятел — каза Хана.

Тя излиза на слънце в двора. По обяд потича вода и фонтанът блика двайсетина минути. Сваля кецовете, покатерва се в пресъхналия фонтан и сяда в очакване.

По това време на деня ухае на сено. Големи мухи се носят без посока из въздуха, блъскат се в хората, сякаш се удрят в стена, после с безразличие се отдръпват. Съзерцава гнездата на водните паяци над главата си, скупчени по дъното на горното корито на фонтана, което хвърля сянка върху лицето й. Обича да седи в тази каменна люлка с мирис на спотаен хладен и тъмен въздух, лъхаш от празния още чучур, в контраст на припека — дъх на мазе, отворено в късна пролет. Тя изтупва праха от ръцете и краката си и размърдва свободно пръсти.

Твърде много мъже в къщата. Допира с устни голото си рамо. Вдишва мириса на кожата си, на това, което е самата тя. Нейният собствен мирис и вкус. Спомня си кога за първи път осъзна тези неща — някъде в годините на нейното съзряване; това беше по-скоро място, не време; целуваше ръката си над китката, за да се научи да целува, и усещаше мириса й, навеждаше се към бедрата, за да изучи тялото си, и издишваше в затворените си длани, за да усети собствения си дъх в ноздрите. Голите й бели крака се отриват о петнистия кафяв фонтан. Сапьорът й бе разказвал за статуите, на които се бе натъквал по време на боевете. За това как е спал до една фигура на скърбящ ангел, полумъж, полужена — красив ангел. Тогава, легнал по гръб, загледан в тялото на херувима, за пръв път от началото на войната младият мъж се почувствал в покой.

Тя подушва камъка — хладен мирис на молци.

Дали баща й се е мъчил на смъртния одър, или е имал лека смърт? Дали е изглеждал толкова внушително върху походното легло, както англичанинът? Кой се е грижил за него — свой или чужд? Емоционалното ни равновесие обикновено се разклаща много по-лесно от външен човек, отколкото от някой близък. Сякаш попаднали в ръцете на непознат с чужда кръв, ние заставаме пред огледало по свой избор. За разлика от сапьора баща й никога не се чувстваше удобно в този свят. Изпускаше цели думи от притеснение. Във всяко изречение на Патрик, оплакваше се майка й, липсват две-три основни думи. Но Хана го харесваше. Той не беше човек с робски дух. Бе разсеян и необикновен, с ненатрапчив чар. Не приличаше на другите мъже. Дори раненият англичанин притежаваше познатата мотивация на феодал. Но нейният баща беше блуждаеш призрак, който предпочиташе хората да са уверени, дори груби.

Дали се е приближавал към смъртта със същото усещане, че се случва нещо обикновено — такова бе отношението и към собствения му живот. Или я е посрещнал с гняв? От всички хора, които Хана познаваше, той бе най-трудно раздразним — просто излизаше, когато някой заговореше против Рузвелт или Тим Бък, или започнеше да хвали някой кмет на Торонто. Никога не се опита да привлече някого на своя страна, само отбелязваше събитията около себе си. Това бе всичко. Романът е огледало, тръгнало по някакъв път. Прочете тази мисъл в една от книгите, препоръчани от англичанина, и се сети за баща си. Винаги когато прехвърляше в ума си спомените за него, тя го виждаше да спира в полунощ с колата под моста на Потъри Роуд в северната част на Торонто и да казва, че това е мястото, където скорците и гълъбите, без особени удобства и не напълно щастливи споделят гредите нощем. Двамата с Патрик в лятната нощ, с наведени глави сред глъчката от сънен цвъртеж.

Казаха ми, че Патрик е умрял в гълъбарник, заговаря Караваджо.

Баща й обичаше някакъв друг град — с въображаеми улици, стени и граници, начертани от него и приятелите му. Той никога не напусна този измислен свят. Даваше си сметка, че всичките й познания за истинския живот бяха дошли от Караваджо или от мащехата й Клара, докато живееха с нея. Клара, която някога се нареждала сред актрисите с подчертана изразителност и която се бе разярила от тяхното заминаване на война по подчертано изразителен начин. През цялото си пребиваване в Италия Хана пазеше писмата й. Бе сигурна, че са писани върху розовите скали на някой остров в Джорджиан Бей, под напора на морския вятър, раздухващ страниците на бележника, преди да бъдат откъснати и сложени в плик за медицинската сестра на фронта. Носеше ги в куфара си заедно с люспи от розова скала и повей на морски бриз. Но никога не им отговори. Клара й липсваше, но не можеше да й пише — след всичко, което се случи. Не можеше да понесе разговора за баща си, не можеше да преживее дори мисълта за смъртта на Патрик.

Сега войната бе заминала някъде другаде и тя се намираше на този континент, сред пусти манастири и църкви — бивши болници, изолирани от света по хълмовете на Тоскана и Умбрия, съхранили останките от света на военните. Малки морени, откъснали се от огромния ледник. Заобиколени от светата гора.

Прибира под тъничката рокля ходилата на свитите си крака. Отпуска ръце покрай бедрата. Тишина и неподвижност. Долавя бълбукащия звук от празното гърло на тръбата в централната колона на фонтана. Отново тишина. После внезапен тласък и водата идва, бликайки около нея.

* * *

Книгите, които Хана четеше на англичанина, ги отвеждаха на пътешествия със стария странник от „Дим“ или с Фабрицио от „Пармският манастир“. Въвличаха ги в един опияняваш водовъртеж от воини, коне и фургони, препускащи към или бягащи от войната. Бяха минали по пътищата на много книги, натрупани в ъгъла на изрисуваната стая.

Повечето от тези книги започваха с уверенията на авторите им за достоверността на повествованието. Една обаче се отличаваше — внезапно цопване във водите на спокойствието.

„Започвам моите записки по времето на консул Сервий Галба.

… Летописите за Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, докато изброените са били на власт, са подправени под влияние на страха, а след смъртта им са продиктувани от още прясна омраза.“

Така Тацит поставя началото на своите „Анали“.

Романите пък започват с несигурност и хаос. Читателят е в постоянно колебание. И щом се отвори врата, отключи катинар или разбие стена, той се втурва напред с плащ в едната ръка и шапка в другата.

Когато Хана разгърне някоя книга, тя навлиза през помпозни двери в необозрими пространства. В краката й се разстилат килимите на Парма, Париж или Индия.

„Той яхна, в знак на предизвикателство към установения от управата ред, оръдието Зам-Замах, разположено на тухлена платформа срещу стария Аджаиб Гер — «Къщата на чудесата», както местните хора наричаха Музея на Лахор. Който владее Зам-Замах, «дракона, бълващ огън», той владее Пенджаб. Огромният зеленикав къс бронз винаги е първата плячка на завоевателите.“

— Чети по-бавно, скъпо момиче. Киплинг се чете бавно. И внимавай за запетайките, там ще откриеш естествените паузи на мисълта. Той е от онези писатели, които са използвали перо и мастило. Сигурен съм, че често е вдигал поглед от листа и втренчено е гледал през прозореца, заслушан в песента на птиците, както правят повечето писатели, когато са сами. Някои не знаят имената на птиците, но той не е от тях. Твоят поглед е много бърз и твърде американски. Помисли за скоростта, с която се е движило перото. Не превръщай този увод в досадно, натрапчиво, остаряло предисловие.

Това беше първият й урок по четене от англичанина. Повече не я прекъсна. Ако случайно заспеше, тя продължаваше да чете, без да вдига поглед от книгата, докато почувстваше умора. За него половин изпуснат час от развитието на повествованието бе само една тъмна стая в къща, която и без това вече познаваше. Нямаше тайни за него в картата на книжните действия. Бенарес бе на изток, а Чилиануалах — на север от Пенджаб. (Всичко това се случваше, преди сапьорът да се появи в техния живот, като излязъл от самото повествование. Сякаш бяха потъркали страниците на Киплинг като вълшебната лампа на Аладин. Някаква чудотворна билка.)

Тя се прехвърли от последните изтънчени, благочестиви слова на „Ким“, които произнасяше вече с подходяща интонация, към книгата, оцеляла по чудо от огъня заедно с англичанина. Полуотворена от вмъкнати листове и почти двойно по-дебела от оригиналната. На тънкия лист, откъснат от някоя Библия и залепен на една от страниците, пишеше:

„Когато цар Давид остаря и изпълни години, завиваха го с дрехи, ала не можеше да се стопли.

Тогава неговите слуги му казаха: нека потърсят за нашия цар-господар млада девица, за да стои при царя, да го гледа и да лежи при него — и ще бъде топло на нашия цар-господар.

И търсиха по всички Израилски предели хубава девица, и намериха Ависага, сунамитка, и я доведоха при царя.

Тя гледаше царя и му прислужваше; царят обаче не я позна.^[3]“

Племето, спасило обгорелия пилот, го донесе през 1944 г. в английската база в Сива. Натовариха го на нощния влак с ранени и го закараха от западната част на пустинята до Тунис, откъдето по-късно бе изпратен в Италия. По това време имаше вече стотици войници, загубили паметта си — повечето невинни жертви, отколкото хитреци. Тези, които се колебаеха за националността си, ги разпределиха в Тирения, в морската болница. Пилотът беше поредната загадка, без документи, неузнаваем. Недалеч, в изолатора за криминалния контингент, държаха затворен американския поет Езра Паунд. Той криеше под дрехите и в джобовете си треска от евкалиптово дърво, която ежедневно местеше според собствената си представа за сигурност. Беше я откършил и отмъкнал при арестуването му от градината на предателя. „Евкалипт — дървото на паметта.“

— Би трябвало да се опитате да ме подведете — предложи обгорелият пилот на онези, които го разпитваха. — Накарайте ме да говоря немски, знам езика между другото. Питайте ме за Дон Брадман. За Мармит, за великата Гертруд Джекил — той знаеше къде е всяка картина на Джото в Европа и почти всички места, където човек можеше да намери прилични trompe l’oeil.

Морската болница бе разположена в бараките на плажа, наемани от туристите в края на века. Докато траеха горещините, старите чадъри „Кампари“ отново бяха завинтени на местата им в центъра на масите и бинтованите, ранените и коматозните сядаха под тях на морски въздух, отронваха някоя и друга дума или гледаха втренчено, а понякога говореха, без да спират. Обгореният мъж забеляза младата сестра, отделена от другите. Познаваше тези угаснали погледи, знаеше, че тя е по-скоро пациент, отколкото медицинско лице. Оттогава, щом се нуждаеше от нещо, той се обръщаше само към нея.

Разпитаха го още веднъж. Всичко относно неговата личност беше твърде английско, с изключение на катраненочерната кожа. Вампир, дошъл от небитието, заобиколен от офицери.

Питаха го къде са разположени съюзниците в Италия и той отговори, че според него са завзели Флоренция, но настъплението им било задържано пред хълмистите градове на север. Готическата линия. „Вашата дивизия е заседнала във Флоренция и не може да премине бази като Прато и Фиезоле, защото германците са укрепили войските си във вилите и манастирите, където не може да се проникне. Стара история — кръстоносците направили същата грешка срещу сарацините. Точно като тях вие също се нуждаете от тези градове — крепости. Но те никога не са били предавани, освен по време на холера.“

Блуждаенето на мисълта му ги влудяваше. Предател или съюзник? Не бяха сигурни.

Месеци по-късно, във вила „Сан Джироламо“, в хълмистия град на север от Флоренция, в изрисуваната спалня, той лежи като скулптурата на мъртвия рицар в Равена. Говори несвързано за градове — оазиси, за късните Медичи, за стила на Киплинг, за жената, впила зъби в плътта му. Той и неговата книга. Херодотовата „История“, издание от 1890-а с допълнително прибавени карти, глави от дневник, ръкописни бележки на няколко езика, откъси от други книги. Само едно липсваше — неговото име. Все още нямаше следа, насочваща към самоличността му. Безименен, без офицерски чин, без принадлежност към батальон или ескадрон. В книгата имаше само изписани със ситен почерк впечатления за пустините в Египет и Либия преди войната, през трийсетте години, и хаотични мисли за пещерното изкуство и художествените галерии.

— Сред флорентинските мадони — казва той на Хана, когато се навежда над него — няма брюнетки.

Заспал е с книгата в ръце. Тя я взима и я оставя разтворена на масичката. Права, с наведена глава, започва да чете. Обещава си, че няма да обърне страницата.

„Май 1936 г.

Ще ви прочета една поема, каза жената на Клифтън с тържествения тон, с който изглежда, се обръщаше към не особено близки хора. Ние всички сме в южния лагер около огъня.

Вървях в пустиня.

И крещях:

«О, господи, оттук ме прибери!»

И глас отвърна ми:

«Не е пустиня туй.»

Аз викнах: «Да, но…

Пясъкът, горещината, хоризонтът пуст.»

И глас отвърна ми: «Не е пустиня туй.»

Всички мълчаха.

Това е от Стивън Крейн, той никога не е бил в пустинята, каза тя.

Бил е, намеси се Мадокс.

Юли 1936 г.

Във войната има предателства, които са детинщини в сравнение с човешките измени в мирно време. Новият любовник усвоява навиците на предишния. Катастрофа. И след нея светът изглежда различен. Следват тежки думи или нежни излияния, макар сърцето да е орган от пламък.

Героите на една любовна история не погубват сърцето си, те откриват този мрачен обитател на тялото. Ако наистина се натъкнеш на него, разбираш, че плътта не може да измами никого и нищо — нито мъдростта на съня, нито изисканото общуване. Сърцето поглъща теб и миналото ти.“

В зелената стая почти се е стъмнило. Хана обръща глава и тогава усеща, че вратът й се е схванал от вцепенението на нейното взиране. Бе погълната в неразбираемия почерк по дебелите листове на неговата морска книга с карти и текстове. Там имаше дори изсушено папратово листо. „История“. Книгата остава върху страничната масичка недокосната от нея, така, както той я беше оставил. Тя се отдалечава.

Кип вървеше северно от вилата, когато се натъкна на голяма мина. Тъкмо прекосяваше овощната градина, и кракът му замалко не закачи зелената жица. Завъртя се и отскочи назад. Загуби равновесие и падна на колене. Повдигна жицата и започна да я притегля, докато я опъна. Проследи я на зигзаг между дърветата.

Седна там, където се подаваше единият й край. Сложи брезентовата торба в скута си. Това, което видя, го порази. Мината беше циментирана. Поставили експлозива и после го залели с бетон, за да скрият механизма и неговата мощност. Наблизо стърчеше голо дърво. До него — друго дърво. Върху бетонната топка бе израснала двумесечна трева.

Отвори торбата, извади ножицата, подряза тревата. Овърза бетонната топка с въжета, закачи ги с макара за един клон и бавно задърпа, докато издигна във въздуха образувалия се хамак с бомбения товар в него. Две жици водеха от бетона към земята. Седна, облегна се на дървото и се загледа. Бързината нямаше значение. Извади детекторния приемник от торбата и нагласи слушалките на главата си. От радиото се разнесоха американски мелодии от станцията Ей Ай Еф. Две минути и половина средно на песен или инструментално изпълнение. Можеше да проследи колко време е седял по броя на парчетата: „Перлена огърлица“, „Стодоларов блус“. Приемаше музикалния фон подсъзнателно.

Звуците нямаха значение. В този вид бомба нищо не цъкаше и не тракаше като предупреждение за опасност. Ненатрапчивите мелодии му помагаха да се съсредоточи над строежа на мината, над характера на личността, заредила смъртоносната топка, залята с бетон.

Циментовото кълбо, пристегнато с второ въже, висеше стабилно във въздуха — така че не можеше да се задейства механизмът с жиците, дори ако се наложеше да борави по-грубо с бомбата. Изправи се и започна внимателно да дълбае бетона, маскираш експлозива. Издухваше малките парченца с уста, почистваше с четката от пера и продължаваше да чопли. Откъсна се от работата си, когато музиката изведнъж заглъхна и се наложи да пренастрои апарата, докато суингът зазвуча отново високо и отчетливо. Постепенно се разкри снопче жици. С премерени, бавни движения ги отдели от каменното легло. Шест, сплетени в една. Всичките боядисани в черно.

Избърса праха от картона, който беше под тях.

Шест еднакви черни жици. Когато беше дете, баща му го изпитваше: кой сред скупчените в едно пръсти, от които се виждат единствено върховете, е показалецът? Трябваше да посочи с кутре избора си и тогава ръката на баща му се разтваряше като цвете, за да разкрие грешката на малкото момче. В случая можеше червената да е свързана като отрицателна. Но този противник, освен че бе циментирал мината, беше боядисал всички жици в един цвят. Кип се чувстваше въвлечен в психологически тест. Започна да стърже боята и отдолу се подадоха червено, синьо, зелено. Дали не бе разменил местата им? Налагаше се да затвори веригата с една обходна жица, извита като подкова, за да е сигурен кои цветове на какво напрежение отговарят. После щеше да измери индуктивността и да установи къде се крие опасността.

Хана носеше по коридора голямо стенно огледало. От време на време спираше да си почине, продължаваше напред с огледалото и с отражението на потъмнелите с годините розови стени.

Англичанинът бе пожелал да се огледа. Преди да влезе в стаята, тя внимателно обърна отразяващата повърхност към себе си — искаше да предпази лицето му от светлинния сноп, който огледалото щеше да отрази от прозореца към леглото.

Той лежеше в тъмната си кожа. От ухото му се подаваше самотното бледо петно на слуховия апарат. Под главата — възглавницата, пламнала в бяло. Собственоръчно дръпна завивките. Ето, дръж! Хана отметна чаршафа в краката му.

Беше стъпила на стол в долния край на леглото, леко наклонила огледалото към тялото на пациента. В този миг, с прострени напред и изпънати в лактите ръце, тя дочу далечните викове.

Отначало не им обърна внимание. До къщата често стигаха разни шумове от долината. По времето, когато беше сама с англичанина, непрекъснато се стряскаше от ехото на мегафоните на оттеглящите се войски.

— Дръж здраво огледалото, мила — помоли той.

— Мисля, че някой вика. Ти чуваш ли?

С лявата си ръка той увеличи звука на слуховия апарат.

— Това е момчето. По-добре иди да видиш какво става.

Тя облегна огледалото на стената и тръгна с бърза крачка по коридора. Спря навън в очакване на следващия вик. Чу го и се затича през градината към поляните над къщата.

Той стоеше прав, с вдигнати ръце, като че ли държеше гигантска паяжина. Тръскаше глава в желанието си да свали слушалките. Тя тичаше към него, той крещеше да заобиколи отляво, мястото беше оплетено в жици. Тя спря. Беше минавала през градината толкова пъти, без да подозира опасността. Повдигна роклята над коленете си и отново побягна, вперила поглед в краката си, газещи високата трева.

Той продължаваше да стои с вдигнати ръце, когато момичето приближи. Беше изигран — държеше две жици, по които течеше ток, и не можеше да ги остави, без да се подсигури с трета. Трябваше му и друга ръка, за да неутрализира едната жица. Налагаше се да се върне при главата на детонатора. Подаде внимателно жиците на Хана и отпусна ръце. Кръвта отново нахлу във вените му.

— Ще ги взема само след минута.

— Добре.

— Дръж съвсем неподвижно.

Отвори чантата и извади гайгеров брояч и магнит. Прекара уреда по жиците, които Хана държеше. Стрелката не се отклони в отрицателната зона на скалата. Не можеше да проумее какво става. Нямаше нищо, което да го насочи. Отдръпна се озадачен. Що за номер?

— Чакай, ще ги залепя на дървото и така ще можеш да си отидеш.

— Не. Ще ги държа. Не стигат до дървото.

— Недей.

— Кип, ще ги държа.

— Положението е безизходно. Това е някаква измама. Не знам какво да правя оттук нататък. Не знам докъде стига тази измама.

Той я остави и се върна на мястото, където най-напред видя жицата. Повдигна я и този път я проследи до края с гайгеровия брояч. После клекна на около десетина крачки от Хана. Вдигаше глава от време на време, погледът му минаваше през нея, за да спре в двата потока, които се вливаха в ръцете й. Не знам, повтори високо и отчетливо той. Не знам. Мисля, че трябва да срежа жицата в лявата ти ръка. Но ти си тръгни. Придърпа включените слушалки към ушите си — завръщането на звука го изпълни с яснота. В главата му се разгърна схемата на различните свързвания на жиците и той тръгна по техните пътища, проследи внезапните извивки в кълбото на възлите, внезапно сменящите се посоки, скритите превключватели, които ги превръщаха от положителни в отрицателни. Кутийка с огниво. Спомни си за кучето с големи и кръгли като чаени чаши очи. Сновеше между жиците в надпревара с темпото на музиката и през цялото време наблюдаваше здраво стиснатите ръце на момичето.

— По-добре ще е да си отидеш.

— Но на теб ти трябва помощ, нали?

— Мога да ги закача за дървото.

— Не, аз ще ги държа.

Захвана жицата от лявата й ръка, сякаш беше пепелянка. После взе и другата. Тя не помръдна. Той мълчеше. Сега трябваше да мисли максимално ясно, все едно, че е сам. Тя се приближи и отново пое една от жиците. Той нищо не каза — беше изтрил присъствието й от съзнанието си. Отново проследи схемата на детонатора, измина пътя, по който мисълта на създателя на този лабиринт се е движила, огледа всяка ключова позиция, вряза се като рентгенов лъч до сърцевината. Всичко друго в този миг бе погълнато от песента по радиото.

Изправи се до нея и сряза жицата, която висеше от левия й юмрук. Бързо, преди да го е напуснал куражът. Чу се нещо като изтракване със зъби. Едва тогава забеляза тъмната шарка на роклята по дължината на рамото към врата. Бомбата беше обезвредена. Пусна на земята клещите и сложи ръка на рамото й — изпитваше остра нужда да се допре до човек. Тя каза нещо, но той не я чу. Приближи се и дръпна слушалките от ушите му — внезапно го нападна тишината. Постепенно до слуха му достигна шумолящият полъх на бриза. Тогава си даде сметка, че не е чул прерязването на жицата, а го е усетил — усетил е хрускането, като счупване на малка заешка кост. Без да пуска рамото на Хана, протегна ръка към нейната и измъкна двайсетсантиметровата жица от неподвижната хватка на юмрука й.

Хана го гледаше в очакване на отговор. Той не беше чул въпроса, само тръсна глава и седна на земята. Започна да прибира пръснатите наоколо инструменти в чантата. Тя вдигна очи към дървото, после сведе поглед към треперещите му ръце, болезнено напрегнати като на епилептик, чу тежкото му учестено дишане, което успя да овладее за секунди. Беше клекнал.

— Чу ли какво ти казах?

— Не. Какво?

— Струваше ми се, че умирам. Исках да умра. Надявах се, че ако умра сега, ще съм с теб. Ти си млад като мен и като всички, които умряха пред очите ми тази година. Тогава не се страхувах. Точно днес обаче не бях много смела. Мислех си, пред тази вила, на тази трева, че би трябвало да легнем заедно и аз да те прегърна, преди да умрем. Исках да пипна тази костица на рамото ти. Имаш ключица като малко, напиращо под кожата крило. Исках да го докосна с пръсти. Винаги съм обичала плът с цвета на реките и скалите. Харесва ми кафявото оченце на сюзан — знаеш ли го това цвете? Виждал ли си го? Толкова съм изморена, Кип, спи ми се. Мечтая да легна под това дърво и да долепя око до ключицата ти. Просто копнея да затворя очи и да не мисля за другите, само да намеря удобен клон в някое дърво, да се покача и да заспя на него. Каква точна мисъл имаш! Как разбра коя жица трябва да прекъснеш? Повтаряше; не знам, не знам, но успя. Нали? Недей да трепериш, трябва да бъдеш моето сигурно ложе. Дай ми да се сгуша в теб като в добър дядо, да те прегърна. Обичам думата „сгуша“ — толкова бавна дума, така спокойна…

Бе опряла устни в ризата му. Лежаха на земята. Тялото е неподвижно, както тя поиска, погледът му е ясен, вперен нагоре в клоните на дървото. Чу дълбокото й дишане. Обгърна рамото й и забеляза, че вече спи, вкопчена в него и в жицата, която отново бе взела в ръка.

Дъхът й бе единственият признак за живот. Ефирно лека, може би не се бе отпуснала напълно. Колко ли дълго можеше да лежи така неподвижен и бездеен? Най-важното беше да не трепва. Като статуите, в които намираше опора през онези месеци, когато се придвижваха по крайбрежието, нападаха и превземаха един след друг укрепени градове, докато накрая престанаха да ги различават. Лабиринт от еднакви тесни улици, оттичащи се вадички кръв. Той мечтаеше да загуби равновесие, да се подхлъзне по подгизналата в червено стръмнина и да бъде отнесен от течението в долината. Всяка нощ влизаше в хладината на завзетата църква и избираше някоя статуя за свой страж. Доверяваше се само на тази каменна раса, притискайки се доверчиво в мрака до изваяната плът, под крилото на скърбящия ангел със съвършена женствена заобленост на ханша, чиито контури хвърляха мека сянка. Полагаше глава в скута на тези същества и се отдаваше на съня.

Внезапно тя отпусна тялото си върху него. Дишането й навлезе в по-ниска гама и зазвуча като чело. Съзерцаваше спящото лице, все още раздразнен от нейния отказ да го остави сам с мината. Сякаш по този начин момичето го бе превърнало в свой длъжник. Имаше усещането, че го е натоварила с отговорност за нея, макар да не бе помислил за това, докато тя държеше жиците. Сякаш това можеше да осуети намирането на правилното решение.

В този миг се чувстваше като част от една картина, видяна някъде преди година. Излъчваща спокойствие и сигурност двойка, излегната на зелена поляна. Колко много такива е виждал, отпуснати в леността на съня, без помисъл за труд, без сянка от безпокойство пред опасностите на света. До него сепнатите потрепвания в дъха на Хана — леко разгневена в съня си. Препуска с вежди по следите на някакъв спор. Той отмести поглед нагоре към дървото и към облачната белота на небето. Допирът на малката ръка го връщаше в прегръдките на калта по брега на Моро, където трябваше да забива юмруци дълбоко в тинята, за да не потъне отново във водовъртежа, от който току-що се бе измъкнал.

Ако беше образ от картина, щеше да си е заслужил дрямката. Но както дори и тя бе забелязала, сикхът имаше кафявия загар на скалите и мътния цвят на кална, придошла от бури река. Той се беше сепнал въпреки простодушието и невинността на тази нейна мисъл. С успешното обезвреждане на бомба завършва не един роман. Мъдри бели хора с бащински израз на лицето се здрависват, получават дължимото признание и накуцвайки, си отиват, след като са били извадени от забвение специално за случая. Но той е професионалист. И чужденец, останал за всички „сикхът“. Единственият му човешки и личен контакт беше с врага, направил тази бомба и заличил следите си с метла от клони.

Защо не можеше да спи? Защо не можеше да се обърне към момичето и да не мисли за това, че всичко наоколо е тлееща жарава? Надвиснал огън. В картината на неговата фантазия прегърнатата двойка седеше на поляна, обхваната от пламъци. Веднъж наблюдаваше с бинокъла един сапьор. Той влезе в минираната къща, бутна някаква кибритена кутия от ръба на масата, лумна ярка светлина и го погълна. Половин секунда след това до сикха достигна грохотът на взрива. Така изглеждаха светкавиците през 1944-а. Как да вярва дори на ластичната елипса, пристегнала ръкава на роклята й. Или на пресекливия звук, който издаваха съкровенията на нейния дъх, стаени като камъни в речни дълбини.

Тя се разбуди, когато гъсеницата пролази от яката на роклята по бузата й. Отвори очи и го видя приведен над нея. Без да докосне кожата й, той хвана гъсеницата и я остави на тревата. Вече бе прибрал всички инструменти. Отмести се, седна до дървото и започна да я наблюдава. Тя бавно се изтърколи по гръб и се протегна, удължавайки мига. Беше вече следобед — слънцето клонеше на запад. Извърна глава назад и го погледна.

— Нали щеше да ме държиш!

— Държах те, но ти се дръпна.

— Колко дълго ме държа?

— През цялото време. Пуснах те, когато се раздвижи.

— Не си се възползвал, нали? Шегувам се — бързо добави тя, като го видя да се изчервява.

— Искаш ли да се върнем в къщата?

— Да, гладна съм.

Едва се надигна, заслепена от слънцето, с уморени крака. Още не можеше да разбере колко време са лежали прегърнати. Не можеше да се освободи от дълбокия сън, да отхвърли лекотата му, в която беше потопена доскоро.

* * *

Празникът започна в стаята на англичанина, когато Караваджо извади грамофона, домъкнат незнайно откъде.

— Сега ще те уча да танцуваш, Хана. И не на това, което твоят млад приятел знае. Някои танци не ми харесват. Но песента „Откога продължава това“ е една от най-хубавите, защото въведението й е по-истинско от самата нея. Това са го признали и най-великите джаз музиканти. Можем да излезем на терасата, ще поканим и кучето. Или пък да нападнем англичанина и да си направим забавата горе в спалнята. Твоят млад приятел, макар и въздържател, е успял да намери няколко бутилки вино в Сан Доменико. Така че не само музиката е осигурена. Дай си ръката! Не. Първо ще начертаем стъпките по пода с тебешир и ще се упражняваме. Три основни стъпки — раз, два, три — дай ръка. Какво става днес с теб?

— Той обезвреди една огромна бомба, много сложна. Попитай го да ти разкаже.

Сапьорът сви рамене, но не от скромност, а защото бе много трудно за обяснение. Нощта падна бързо, първо легна в долината, после се покатери по планините. Фенерите отново замигаха в мрака на вилата.

Тръгнаха бавно по коридора към стаята на англичанина. Караваджо носеше грамофона и държеше в ръка рамото с игличката.

— Преди да започнеш със своите истории — обяви той на неподвижната фигура в леглото, — ще ти представя „Моят романс“.

— Написан през 1935 година от Лоренц Харт, струва ми се — промърмори англичанинът.

Кип беше седнал на прозореца. Хана каза, че иска да танцува с него.

— Не преди аз да съм те научил как, мило червейче.

Тя го изгледа озадачено. Така я наричаше баща й.

Караваджо я придърпа в голямата си прегръдка, повтори „мило червейче“ и урокът по танци започна.

Бе облякла чиста, макар и неизгладена рокля. При всяко завъртане пред погледа й попадаше тананикащият сапьор. Ако имаше ток във вилата, можеха да пуснат радио и да чуят новини за войната, където и да се намираше тя. Но разполагаха единствено с детекторния приемник на Кип, предвидливо оставен в палатката. Англичанинът вече обсъждаше нещастните обстоятелства около живота на Лоренц Харт. Най-хубавите му куплети в „Манхатън“ били променени. Последваха и самите стихове:

На плажа в Брайтън ще се къпем,

и рибата със врява ще отпъдим.

Банският ти мокър е прозирен,

тъй тънък, толкова ефирен,

че стридите в усмивка засияват

и палаво край тебе заиграват.

— Прекрасни редове. Еротични. Но се предполага, че Ричард Роджърс е искал да види в тях повече възвишеност.

— Трябва да следиш моите движения, гледай.

— Защо ти не следиш моите?

— И това ще стане, но когато започнеш да разбираш какво правиш. Засега аз съм единственият, който знае какво прави.

— Басирам се, че и Кип е наясно.

— Може да е наясно, но няма да го покаже.

— Ще пийна малко вино — каза англичанинът, сапьорът взе една чаша с вода, изля съдържанието през прозореца и я напълни с вино.

— Това е първото ми питие от година насам.

Приглушен шум достигна до тях, сапьорът мигновено се извъртя към прозореца и погледна в мрака. Може би беше мина? После се обърна към тях и каза:

— Всичко е наред. Не е мина. Изглежда, идва от прочистения район.

— Кип, обърни плочата! Сега ще ви представя „Откога продължава това“, написана от… — Кимна към англичанина, за да му даде думата, но той бе възпрепятстван в този миг — клатеше доволно глава и се усмихваше с пълна с вино уста.

— Алкохолът сигурно ще ме убие.

— Нищо не може да те убие, приятелю. Ти си чист въглен.

— Караваджо!

— Джордж и Айра Гершуин. Слушайте.

Двамата с Хана се плъзгаха леко по тъжните вълни на саксофона. Караваджо имаше право. Фразите бяха толкова бавни и протяжни, че се усещаше нежеланието на музиканта да излезе от въведението и да навлезе в същинската песен. Желанието му да остане там, където историята още не е започнала, растеше, сякаш в пролога бе спечелил любовта на девица. Англичанинът промърмори, че интродукции към подобни песни се наричат burdens^[4].

Беше положила буза върху рамото на Караваджо. Усещаше тежестта на грубите му длани върху чистата рокля на гърба си. Носеха се в ограниченото пространство между леглото и стената, между леглото и вратата, леглото и нишата на прозореца, в която седеше Кип. От време на време, при завъртанията, тя зърваше лицето му, свитите колене и облегнатите на тях ръце, погледа му, отправен в мрака отвъд прозореца.

— Знае ли някой от вас танца „Босфорска прегръдка“? — попита англичанинът.

— За пръв път чувам.

Кип гледаше приплъзванията на издължените сенки по тавана и изрисуваната стена. Надигна се с усилие и се приближи до англичанина. Напълни отново чашата му и чукна за наздравица ръба й с бутилката. В стаята хлуеше западен вятър. Внезапно сапьорът се извърна разгневен. Беше усетил слаб мирис на бездимен барут във въздуха, едва доловим. Напусна стаята с престорено уморен вид, като остави Хана в ръцете на Караваджо.

Тичаше в мрака на коридора. Не взе светлина със себе си. Грабна чантата пътьом. Излезе навън, спусна се по трийсет и шестте стъпала на параклиса и се озова на пътя. Бягаше, потиснал чувството на умора в тялото.

Сапьор или цивилен? Миризма на цветя и треви покрай пътя и бодежите на остра болка от едната му страна. Случайност или неправилен избор? Повечето от сапьорите не общуваха с другите военни. Бяха особена общност — всеки от тях носеше в характера си твърдост и яснота, като хората, които обработват благородни метали и скъпоценни камъни. Понякога вземаха решения, които бяха страшни дори за колегите им от професията. Кип познаваше тази непреклонна решителност у ювелирите, но не виждаше подобни качества в себе си, макар околните да му даваха да разбере, че също ги притежава. Сапьорите никога не се сближаваха помежду си. Разговаряха само ако се налагаше да разменят сведения за новостите в бомбите или в навиците на врага. Влизаше в сградата на общината, където бяха разквартирувани, и погледът му обхващаше тримата мъже, тутакси отчитайки отсъствието на четвъртия. Или ако бяха и четиримата, това означаваше, че някъде на полето лежи тялото на някой старец или момиче.

След постъпването си в армията беше изучил по чертежи и схеми всички бомбени механизми, които ставаха все по-сложни и по-сложни, като неразгадаеми възли или неизпълними партитури. Откри, че притежава способността да вижда нещата в трите им измерения. Погледът му проникваше през наблюдаваните обекти или написаната информация, съпоставяше, анализираше и откриваше несъответствията подобно на фалшиви ноти. По природа бе консервативен, но наред с това беше в състояние да си представи най-коварните приспособления и въобще всичко най-ужасно, което може да се случи в една стая например — слива на масата и детска ръка, която се протяга към отровата в костилката, мъж в тъмна стая, преди да се отпусне до жена си, случайно докосва газената лампа, а тя се изхлузва от конзолата и пада върху главата му. Всяка стая таи подобни опасности. С пронизващия си поглед бе в състояние да проникне под земята при заровените нишки и невидимите възли. Не обичаше детективските романи — цялата им мистерия той разгадаваше още в началото. Чувстваше се по-добре с абстрактната лудост на самоуки мъже като неговия учител, лорд Съфок, като английския пациент.

Сикхът все още нямаше вяра на книгите. Но напоследък Хана го виждаше да сяда до англичанина и сякаш героите в „Ким“ се разменяха. Младият ученик бе станал индиец, мъдрият стар учител — англичанин. Но Хана беше тази, която оставаше през нощта с водача, който напътстваше момчето как да премине през планините на път за свещената река. Тя четеше и гласът й затихваше, щом пламъкът на свещта полегнеше под напора на вятъра и страницата за миг потънеше в мрак.

Той приклекна в ъгъла на чакалнята, чийто звънец подрънкваше при всяко отваряне на вратата, погълнат от една-единствена мисъл, с прибрани в скута ръце и свити като главичка на карфица зеници. Още минута, още половин секунда му трябваше и щеше да разреши страшната загадка…

Струваше й се, че по някакъв начин в дългите нощи на четене се бяха подготвяли за мига, в който порасналото момче щеше да дойде при тях, за появата на младия войник. Но нали Хана беше малкото момче от разказа. Ако Кип изобщо участваше в повествованието, той трябваше да е офицерът Крайтън.

Книга, скици на възлите, детонаторен прекъсвач, стая с четирима души в изоставена вила, озарена единствено от пламъка на свещите, понякога от светкавици, понякога от експлозии. Наоколо хълмове, планини и сляпа, без светлини Флоренция. Фитилът на свещта хвърля отблясък на десетина крачки. Отдалеч не можеше да се забележи, че тази сцена е също част от света. С краткия вечерен танц в стаята на англичанина всеки честваше своето малко приключение — Хана празнуваше съня си, Караваджо — „намирането“ на грамофона, Кип — кошмарното обезвреждане на бомбата, което вече бе забравил. Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.

В околностите на вилата нямаше нищо, което да говори на света за тяхното съществуване. Долината не виждаше нямата картина на плъзгащите се по стените сенки на Хана и Караваджо, излятата в нишата фигура на Кип, английския пациент, в чието непотребно тяло с всяка глътка вино проникваше духът на опиянението. От устата на англичанина излизаха звуци на пустинна лисица, носеше се пърхане на криле на английски горски дрозд, който според него живеел само в Есекс в съседство с лавандуловите и пелиновите поля. Цялата страст на обгорелия мъж се съдържа в главата му, мислеше си сапьорът в каменната ниша. После внезапно се извърна — звукът бе ясен. Не грешеше. Погледна обратно към сенките и за пръв път в живота си излъга:

— Всичко е наред, не е мина. Изглежда, идва от прочистения район. — И зачака нахлуването на мириса на бездимния барут.

Няколко часа по-късно Кип отново седи в нишата на прозореца. Да можеше да измине няколкото крачки, които го деляха от нея, и да я докосне, щеше да си възвърне равновесието. Толкова малко светлина в стаята — само свещта на масата, където Хана седеше. Тази вечер не четеше, дори му се стори леко пийнала.

Когато се върна от мястото на минната експлозия, Кип намери Караваджо заспал на дивана в библиотеката, прегърнал кучето. Животното погледна към вратата и леко се размърда, колкото да покаже, че е будно и пази. Сдържаното му ръмжене за миг заглуши хъркането на Караваджо.

Свали ботушите, завърза ги един за друг, преметна ги през рамо и се качи на горния етаж. Заваля. Трябваше да намери мушама, за да покрие палатката. Забеляза, че в стаята на англичанина още светеше.

Тя седеше на стола, с опрян на масата лакът, където догарящата свещ пръскаше оскъдна светлина. Главата й бе изпъната назад. Той свали ботушите и тихо влезе. Преди три часа тук кипеше забава. Миризмата на алкохол още се носеше във въздуха. Тя го посрещна с пръст на устните и посочи англичанина. Кип знаеше, че той не би могъл да чуе тихите му стъпки. Седна отново в нишата на прозореца. Да можеше да прекоси стаята и да докосне Хана, тутакси щеше да си възвърне равновесието. Но от нея го делеше трудно и несигурно пътуване. Неизбродим свят. Англичанинът се будеше лесно, докато спеше, увеличаваше слуховия апарат докрай и по този начин си създаваше сигурност. Погледът на момичето се стрелкаше наоколо и застина, щом се спря на силуета на Кип в прозореца.

Той беше пристигнал на мястото на смъртта, за да намери само отломки. Погребаха заместник-командира Харди. Кип още мислеше за следобеда и за момичето. Внезапно почувства страх и гняв. Заради небрежния й опит да хвърли живота си в опасност. Тя гледаше втренчено. Последният й жест бе пръстът на устните. Той наклони глава и отри буза в преметнатия през рамото ремък.

На връщане бе минал през селото. Върху подкастряните допреди войната корони на дърветата валеше дъжд. Подмина някаква странна статуя на двама мъже, които се здрависваха от конете си. А сега е тук, във вилата. Треперещата светлина на свещта изкривяваше изражението на момичето. Не можеше да отгатне мислите й. Мъдрост, тъга или любопитство.

Ако четеше или беше заета с англичанина, Кип щеше да кимне и може би да си отиде. Но в момента Хана беше само един самотен млад човек. Чак тази вечер, обсебен от експлозията, сапьорът изпита страх за нейната безопасност при обезвреждането на мината. Трябваше да се отърси от този страх, иначе той щеше да се появява винаги, когато пристъпваше към поредния детонатор. И все Хана щеше да е пред очите му. Обикновено работеше, изпълнен с яснота и с музика, хората не съществуваха за него. Но той бе пуснал Хана в себе си, беше я метнал на рамо като козата, която един офицер изнесе от тунела, наводнен от сапьорите.

Не.

Това не беше истина. Имаше нужда от Хана, искаше да положи длан на рамото и, както в днешния слънчев следобед, докато тя спеше, а той лежеше вцепенен, сякаш хванат на мушка, чувстваше се неловко до нея, сред измисления нарисуван пейзаж. Не търсеше уют за себе си, а за момичето, искаше да го изведе от тази стая. Отказваше да повярва в собствената си слабост, а когато бяха заедно, я усещаше несъвместима със своя характер. И двамата отхвърляха възможността да се огънат един пред друг. Хана седеше толкова неподвижно. Гледаше го и мигащата светлина на свещта променяше изражението й. Той нямаше как да знае, че за нея е само силует, слабо тяло с кафява кожа, частица от тъмнината.

Преди няколко часа, когато видя празната ниша на прозореца, тя се ядоса. Та той ги закриляше като деца от мините. Бе се прилепила плътно до Караваджо. Оскърбително. Тази нощ Хана не можа да чете, защото бе твърде развълнувана, след като Караваджо си легна, като първо претършува аптечката й, а англичанинът я повика с кокалестия си пръст. Тя се наведе и той я целуна по бузата.

Духна всички свещи, с изключение на полуизгорялата, която щеше да свети през нощта на масичката до леглото. Седна срещу притихналото след буйните пиянски слова тяло. „Някой ден ще бъда кон, куче някой ден. Прасе, обезглавена мечка, огън някой ден.“ Восъкът капеше по металния поднос. Сапьорът беше прекосил града в посока към хълма, където бе избухнала мината. Тя все още бе ядосана на ненужното му мълчание.

Не можеше да чете. Седеше в стаята с този непрекъснато умиращ мъж, а гърбът я наболяваше — беше се блъснала случайно в стената по време на танца с Караваджо.

Ако сега се приближи до нея, тя ще го смути с поглед, ще го посрещне с мълчание, подобно на неговото. Нека гадае, нека направи първата стъпка. Това няма да й е първото войнишко предложение.

Но той е вече в средата на стаята, с ръка в отворената чанта, която виси на рамото му. Стъпва безмълвен. Обръща се и спира до леглото. В края на едно продължително издишване на англичанина срязва жицата на слуховия апарат и връща клещите обратно в чантата. Вдига глава към нея и се усмихва.

— Утре сутринта ще му свържа жицата.

Слага лявата си ръка на рамото й.

* * *

Давид Караваджо — какво абсурдно име за теб, нали…

— Аз поне имам име.

— Да.

Караваджо седи на Ханиния стол. Следобедното слънце изпълва стаята и озарява прашинките. Черното мършаво лице с остър нос наподобява неподвижен сокол, увит в чаршафи. Сокол на смъртен одър, мисли Караваджо.

Англичанинът се обръща към него.

— Има една картина на Караваджо „Давид с главата на Голиат“, рисувана в последните години от живота му. На нея младият воин държи в протегнатата си ръка старата и набръчкана глава на Голиат. Но не това предизвиква истинската тъга в картината. Предполага се, че Давид е младият Караваджо, а главата на Голиат е портрет на художника в напреднала възраст, такъв, какъвто е изглеждал, когато е рисувал платното. Младостта произнася присъда над старостта, държейки я в протегнатата си ръка. Присъда над собствената тленност. Когато видя Кип до леглото, все си мисля, че той е моят Давид.

Караваджо седи безмълвно, а мислите му се губят в плуващите прашинки. Войната беше го извадила от равновесие и той можеше да се върне в предишния свят единствено такъв, какъвто бе — с омекнали от морфина колене. Беше на средна възраст, но така и не успя да свикне със семейния живот. Бягаше от постоянството в любовта. Преди войната бе по-добър любовник, отколкото съпруг. Изплъзваше се с лекота и оставяше след себе си хаос от разбити сърца или обрани къщи.

Караваджо гледа мъжа в леглото. Иска да знае кой е този англичанин, дошъл от пустинята, иска да го открие заради Хана. Или да измисли кожа за него, нещо като таниново покритие за оголената плът.

В началото на войната, докато работеше в Кайро, се учеше да създава двойни агенти, фантоми, които влизат в чужди кожи. Беше натоварен със задачата за сътворяването на легендарния шпионин Чийз. Седмици наред моделираше в характера му черти като алчност или зависимост от алкохола, та да може да бърбори разни измишльотини и да заблуждава врага. По същия начин някои, за които работеше в Кайро, създадоха мълвата за цели въображаеми армии в пустинята. По онова време всичко, предлагано на хората около него, бе лъжа. Чувстваше се като човек, който имитира зов на птица в тъмна стая.

А ето че тук, сега, се отърсваха от кожите си. Не можеха да имитират нищо друго, освен това, което бяха. Нямаха друга защита, истината излизаше наяве.

* * *

Тя измъква екземпляра на „Ким“ от библиотеката и изправена пред пианото, започва да пише на последната бяла страница.

„Той казва, че оръдието Зам–Замах е все още там, пред Музея в Лахор. Имало две оръдия, излети от металните чаши и купи, взети във вид на джизие — данък — от всяка къща в града. Стопили метала и от него направили оръдията. Използвани са в много битки през XVIII и XIX век срещу сикхите. Второто оръдие било загубено в сражение при прекосяването на река Ченаб…“

Затваря книгата, качва се на стола и я прибира на най-високата, недостижима дори за окото лавица.

Влиза в изрисуваната спалня с нова книга и обявява заглавието.

— Хана, остави романите сега.

Тя го поглежда. Дори в този вид той има хубави очи — в сивата светлина, струяща от тъмното лице, — ето там се случва всичко. Усеща върху себе си поредица от просветващи погледи и в следващия миг фарът отклонява лъча.

— Тази вечер няма да четеш. Подай ми Херодот.

Тя слага дебелата зацапана книга в ръцете му.

— Виждал съм издания на „История“ с релефен портрет на корицата. По някаква статуя от френски музей. Но никога не съм си представял Херодот по този начин. По-скоро го възприемам като един от онези свободни мъже на пустинята, пътуващи от оазис към оазис, които продават легенди, сякаш разменят семена, подреждат късове от миражи и приемат света без капка мнителност. „Тази моя история, започва Херодот, още от началото търси потвържденията, разкриващи същността.“ Това, което ще намериш у него, са задънените улици в движението на историята — ще откриеш как хората се предават един друг в името на нациите, как се влюбват… На колко години каза, че си?

— На двайсет.

— Бях много по-възрастен, когато се влюбих.

Хана изчаква.

— В кого?

Но очите му са насочили лъчите си вече някъде другаде, далеч от нея.

Птиците предпочитат дървета с мъртви клони — каза Караваджо. — Имат пълен обзор от мястото, където са кацнали. Могат да отлетят, накъдето поискат.

— Ако говориш за мен — намеси се Хана, — аз не съм птица. Истинската птица е мъжът горе.

Кип се опитваше да си я представи като птица.

— Кажи ми възможно ли е да обичаш някого, който не е умен колкото теб? — Караваджо бе във войнствена морфинова треска, в настроение за спор. — Това най-много ме е занимавало в моя сексуален живот, започнал, длъжен съм да призная пред тази отбрана компания, малко късно. Както стана и със сексуалното удоволствие от разговора, което започнах да изпитвам едва след като се ожених. Никога преди не бях възприемал думите като еротични. А сега понякога предпочитам да говоря, вместо да се любя. Изречения. Преливане от пусто в празно и без особени усилия. Проблемът при говоренето е в това, че можеш да си говориш на глас в някой ъгъл, докато да се любиш сам в ъгъла не можеш.

— Говориш така, защото си мъж — измърмори Хана.

— Добре, аз поне не съм го правил — продължаваше Караваджо. — Но може би ти, Кип, когато си слязъл в Бомбай от планините или когато си пристигал в Англия във военната школа. Чудя се дали някой се е любил сам в ъгъла? На колко години си, Кип?

— На двайсет и шест.

— По-голям си от мен.

— По-голям си от Хана. Би ли се влюбил в нея, ако тя не беше по-умна от теб? Искам да кажа, тя може да не е по-умна, но важното е ти да мислиш така, за да се влюбиш. Ето, виж. Самата тя е завладяна от англичанина, вероятно защото този мъж знае толкова много. Когато говорим с него, сме като на огромно поле. А не знаем дори кой е. Сигурно не е никакъв англичанин. Разбираш ли, по-лесно е някой да се влюби в него, отколкото в теб. Защо? Защото всеки иска да знае и иска да подреди мозайката. Ораторите съблазняват, думите водят към ъгъла. А най-много от всичко ние искаме да пораснем и да се променим. Прекрасен нов свят.

— Не е така — рече Хана.

— И аз мисля, че не е така. Искам да ви кажа за хората на моята възраст. Най-лошото е, че другите ни смятат за хора със завършени характери. Бедата на средната възраст е в това, че ни приемат за напълно формирани личности. Ето.

Караваджо показа ръцете си на Хана и Кип. Тя стана и го прегърна.

— Недей, Давид.

Нежно взе ръцете му в своите.

— Вече имаме горе един безумец, който говори непрекъснато.

— Погледни само, седим тук на хлад като скапаните богаташи в техните скапани вили на скапаните им хълмове над горещия град. Девет сутринта е, оня приятел горе спи. Хана мисли само за него. Аз непрекъснато мисля за състоянието на Хана, мисля за своето „равновесие“, а Кип в близките дни сигурно ще намери смъртта си при някоя експлозия. Защо? В името на какво? Той е на двайсет и шест. Обучавал се е в английската армия, после в американската, седял е с групата сапьори на лекции, дали са им дипломи и са ги изпратили на хълмовете на богатите. Теб те използват, „момченце“, както казват уелсците. Няма дълго да стоя тук. Искам да ви заведа вкъщи. По дяволите, да се махаме от този град капан.

— Стига, Давид. Той ще оцелее.

— Сапьорът, който загина в експлозията онази нощ, как му беше името?

Кип не реагира.

— Как му беше името?

— Сам Харди — Кип отиде до прозореца. Загърби разговора и се загледа навън.

— Неприятното е, че всички ние сме там, където не трябва. Какво правим в Африка, в Италия? Защо Кип обезврежда мини в овощни градини, за бога? Какво прави той във войната на англичаните? Фермерите на Западния фронт не могат една овошка да подкастрят, без да счупят триона си. Защо? Заради шрапнелите от последната война. Дори дърветата гъмжат от болести, които пак ние донесохме. Пълководците ти втълпяват разни глупости и те зарязват. Отиват да сеят хаос другаде, дрън-дрън, parlez-vous. Всички заедно би трябвало да се изнесем.

— Не можем да оставим англичанина.

— Англичанинът пръв ни е оставил още преди месеци, Хана. В момента е при бедуините или в някоя английска градина с разните там цветенца и подобни боклуци. Вероятно не може да си спомни дори жената, за която постоянно се опитва да разкаже. Не знае къде, по дяволите, се намира самият той. Мислиш, че съм ти сърдит, нали? Защото си се влюбила. А? Ревнивият чичо. А аз се страхувам за теб. Искам да убия англичанина, защото само по този начин мога да те спася, да те изведа оттук. Страхувам се от това, че и аз започвам да го харесвам. Дезертирай. Как да те обича Кип, ако ти не си достатъчно умна, за да го накараш да спре да рискува живота си?

— Така. Той вярва в цивилизования свят. Той е цивилизован човек.

— Това е първата грешка. Най-правилно ще бъде да се качите на влака, да заминете и да си направите бебе. Да отидем ли да попитаме англичанина, сиреч птицата, какво мисли? Защо не си по-умна? Само богатите могат да си позволят да не са умни. Те са направили компромис с ума си. Отдавна са впримчени в привилегиите и трябва да бранят това, което им принадлежи. Няма по-жестоки от тях. Повярвай ми! Но те спазват правилата на техния скапан цивилизован свят. Обявяват война и не могат да напуснат, защото пазят репутацията си. Но вие двамата. Ние тримата. Ние сме свободни. Колко сапьори умират? Защо още не си умрял? Бъди безотговорна. Късметът не е неизчерпаем.

Хана си наля мляко. После насочи чучура на каната към Кип. Млякото заля кафявата му ръка. Стигна до лакътя и спря. Той не се дръпна.

* * *

Дългият и тесен парк на запад от къщата беше на две нива — тераса и над нея мрачната градина с каменни стъпала и бетонни статуи, нападнати от зелената плесен на дъждовете, почти в руини. Там беше разпъната палатката на сапьора. В тази полуобезвредена от мини вдлъбнатина на склона, ако не вали дъжд отгоре, мъгла допълзява от дъното на долината, а от клоните на кипарисите и елите ръмят иглички.

Само огньове могат да изсушат вечно мократа и злачна градина. Изпочупени дъски и греди от несъществуващ вече скелет на постройка, довлечени клони, бурени, изскубнати от Хана привечер, окосена трева и коприва — събират всичко накуп и го горят в късния следобеден залез. От мокрите огньове се вдига пара, пушек с мирис на треви се промъква в храстите, вие се към дърветата и чезне в очертанията на терасата пред къщата. Протяга се чак до прозореца на англичанина. Пориви на вятъра довяват в стаята гласове и смях от задимената градина. Той улавя миризмите и ги проследява обратно към онова, от което излизат. Розмарин, отровна млечка, пелин и още нещо, налучква обгорелият мъж, нещо не ароматично, може би дива теменужка или див слънчоглед — слънчогледът обича леко киселинна почва, каквато е почвата на хълма.

Англичанинът съветва Хана какво да засади.

— Накарай своя приятел италианеца да ти намери семена, личи си, че е човек с възможности в това отношение. Ще искаш синя слива. Също карамфили, Sitene Virginica, в случай че латинският ти познат държи на латинските названия. И червена чубрица не е зле. Ако обичаш да ти пее щиглец, тогава ти трябва леска и дива череша.

Тя записва всичко. Накрая прибира писалката в чекмеджето на масичката, където заедно с две свещи и кибрит „Веста“ държи книгите, които четат. В тази стая няма медикаменти. Крие ги в други помещения. Щом Караваджо ще претърсва, то поне да не обезпокоява английския пациент. Тя слага изписаната с имена на растения хартийка в джоба на роклята. За Караваджо. Напоследък усеща надигащо се физическо влечение и започва да се чувства неловко в компанията на тримата мъже.

Ако това наистина е физическо влечение. И ако не си въобразява, че е влюбена в Кип. Харесва й да се сгуши до рамото му и да се събуди, долепила лице до невидимата пулсираща вена с цвят на тъмнокафява река — вената, която трябва да уцели, за да инжектира физиологичен разтвор, ако беше пациент на смъртно легло.

В два или три след полунощ излиза от стаята на англичанина и тръгва през градината към ветроупорния фенер, закачен на ръката на свети Христофор. Непрогледен мрак лежи между нея и светлината, но тя познава всеки храст и всяко клонче по пътя. Минава покрай тлеещата жар от следобедния огън. Понякога запушва с длан стъклената фуния и духва пламъка, друг път го оставя да трепка и се гмурва през разтворените крила на палатката, за да се сгуши в тялото му, в ръката, която така я привлича. Все едно с кодеинова маска, тя го приспива с устните си, а с иглата на зъбите и с тампона на езика си забавя неспирното тиктакане на неговия мозък и той се унася в сън. Сгъва меката индийска рокля и я поставя върху кецовете. Знае, че за него светът наоколо гори. Незасегнати остават само няколко основни формули. Продухваш ТНТ с пара, дренираш, после… Тези мисли пулсират в главата му, докато тя лежи до него целомъдрена като сестра.

Сикхът и Хана в лоното на палатката и тъмната гора.

Те са само на крачка от облекчението, което тя е създавала за другите във временните болници в Ортона и Монтерки с топлината на тялото си, с утехата на своя шепот и приспивателното на спринцовката. Но тялото на сикха не допуска нищо от външния свят да проникне в него. Влюбено момче, което не вкусва от нейната храна и не се нуждае и не желае, както Караваджо, силата на нейната игла във вените, нито пък чудотворството на мазилата от пустинните рецепти на бедуините, мехлемите и цветния прашец, необходими на англичанина, за да върнат живота в овъгленото тяло. Само облекчението от съня.

Той подрежда своите украшения. Листа, събирани от нея, остатък от свещ. Другите предмети в палатката са детекторният приемник и раницата със сапьорските принадлежности. За него е въпрос на дисциплина да бъде спокоен, било то и привидно. Поддържа своята точност, като следва с V-то на мерника на пушката полета на сокола в долината, а щом отваря бомба, никога не откъсва очи от нея, дори когато придърпва термоса към себе си, отвърта капачката, налива и пие, не поглежда металната чаша.

Останалите сме подробности, разсъждава Хана. Погледът му спира само на опасностите, слухът му приема единствено новините на къси вълни за събитията в Берлин и Хелзинки. Дори когато е нежен любовник и тя държи с лявата си ръка изпъкналите от напрежение мускули над неговата кара^[5], Хана се чувства невидима за отсъстващия му поглед до мига, в който той изстенва и скланя глава върху шията й. Всичко извън опасността са подробности. Тя го научи и окуражи да издава този звук и ако той изобщо се отпускаше някога от несекващото напрежение, това се случваше само в онзи миг, който оповестяваше съществуването му в мрака и в който даваше човешки израз на изпитаното удоволствие.

Колко го обича тя и колко я обича той? Доколко това е игра на тайни? Колкото повече се приближават един към друг през нощта, толкова повече се увеличава разстоянието помежду им през деня. Тя харесва неприкосновеното пространство около себе си, което той зачита като тяхно общо право. То ги зарежда с енергия. Предоставя им код от въздушни вълни и думите стават излишни, когато момчето минава под прозореца на път за града при другите сапьори. Той подава плод в ръцете й. Тя го погалва с листо по тъмната китка. Тримата с Караваджо замазват рухнала стена. Сапьорът тананика своите каубойски мелодии, които италианецът се преструва, че не харесва.

— „Пенсилвания, шест, пет, нула, нула, нула“ — задъхано пее младият войник.

Тя опознава всички оттенъци на неговата тъмнина. Цветът на ръката на фона на шията. Дланите, страните, кожата под тюрбана. Кафявите пръсти, разделящи червени от черни жици или разчупващи хляба в оцелялата от войната калаена чиния. Сикхът става от масата без предупреждение. Неговата независимост им изглежда груба, но той я смята за прекалена любезност.

Най-много харесва мокрите нюанси на шията му, когато се къпе. Тъмните гърди, надвесени над нея, с капчици пот, в които впива пръсти. Кафявите жилести ръце в мрака на палатката. И цветът на неговото тяло в стаята й веднъж, когато светлините на града в долината, най-сетне плъзнали на свобода от режима, неочаквано ги озариха.

По-късно Хана ще осъзнае, че Кип никога не е допускал да й бъде задължен или тя към него. Втренчи се в думата, когато я срещна в един роман. Оставя книгата и разтваря речника. Задължен. Някой, който има задължение, дълг. Знае, че сикхът никога не го е позволявал. Това, че тя изминава пътя до палатката, е неин избор. Ако го намери заспал, то не е от липса на любов, а от необходимост.

Необходимост да подготви мисълта си за коварството на предметите в утрешния ден.

Момчето я смята за изключителна. Събужда се и вижда силуета й в струите на лампата. Най-много харесва нейния умен поглед. Вечер обича да слуша гласа й в наивен спор с Караваджо. Обича начина, по който се сгушва в него. Като светица.

Двамата разговарят. Напевният му глас се носи сред брезентовия мирис на тяхната палатка — досега само негова през цялото време на военната кампания в Италия, докосва я леко с пръсти сякаш е част от неговото тяло, крило в цвят каки, с което се загръща нощем. Това е неговият свят. През тези нощи Хана се чувства откъсната от Канада. Той я пита защо не може да спи. Тя лежи, загубила покоя си пред този независим човек и пред способността му да се изолира безболезнено от света. Има нужда от ламаринен покрив, когато вали, от две тополи да шумолят навън, при такъв шум тя би заспала, спящите дървета и покриви, с които израсна в източната част на Торонто, а после се премести с Патрик и Клара на река Скутамата и оттам в Джорджиан бей. Тук никъде не можа да открие спящо дърво, дори в пренаселената градина над къщата.

— Целуни ме. Устата ти е това, в което най-силно съм влюбена. Зъбите ти.

По-късно, когато Кип лежи, отпуснал глава настрана към лъхащия откъм процепа на палатката въздух, тя прошушва високо, нечута от никого:

— Може би трябва да питаме Караваджо. Патрик ми каза веднъж, че Караваджо бил постоянно влюбен. И не само влюбен, а затънал в любов. Винаги объркан. Винаги щастлив. Кип? Чуваш ли? Аз съм толкова щастлива. Щастлива съм с теб.

Най-много от всичко мечтаеше за река, в чиито води да плуват заедно. В плуването имаше нещо официално и празнично, което й напомняше бална зала. Но той възприемаше реките по различен начин — беше газил водите на Моро в пълна тишина, опъвайки кабелите, увиснали от сглобяемия понтон. Стоманени панели, стегнати с болтове, се вмъкваха в реката зад гърба му незабелязано, като крадци. Изведнъж небето бе пламнало от артилерийски обстрел. Някой потъна близо до Кип. Другите продължаваха да се гмуркат в търсене на загубени макари, да забиват куки във водовъртежа, а светлината на фосфорните ракети падаше върху калта, реката и лицата.

Цяла нощ плач и крясъци. Повтаряха си наум, че не полудяват. Ледената вода сковаваше дрехите. Понтонът постепенно простираше пътеката си над главите им. Два дни по-късно се озоваха на друг бряг. Мостовете на всички реки бяха взривени, като изтрити имена, като небе без звезди и къщи без врати. Сапьорските поделения се спускаха във водата с въжета, носеха навити на раменете кабели, завинтваха болтове, намазани с грес, за да заглушат гласа на метала. После отгоре минаваше армията. Танкове и камиони тътнеха по току-що сглобената конструкция над главите на още зъзнещите в реката сапьори.

Толкова често оставаха заклещени насред реката под артилерийски обстрел. Снарядите се пръскаха в калните брегове, желязо и стомана се разбиваха в камъните. Никаква защита за телата, само калната вода свистеше, разпорена като коприна от метални остриета.

Той обърна гръб на тези реки. Беше открил начина за бързо заспиване до тази, която се луташе в своите води.

Да, Караваджо щеше да й обясни как да затъне в любов. Как да затъне дори в разумна любов.

— Кип, искам да те заведа на река Скутамата — каза тя. — Искам да ти покажа Смоук Лейк. Жената, която баща ми обичаше, живее нагоре по езерата и кара по-добре кану, отколкото кола. Липсват ми мълниите, които заслепяват електрическата светлина. Ще се радвам да се запознаеш с Клара, тази с канутата, последната от моето семейство. Баща ми я остави, за да отиде на война.

Тя крачи към нощната палатка с безпогрешни стъпки. Без колебание. Ситото на дърветата прецежда лунни лъчи над главата й, досущ мрежи от отразена светлина на огледален глобус в салон за танци. Влиза в палатката и долепя ухо до спящата гръд. Пулсът на сърцето му кънти като ехо от часовников механизъм на мина.

Два след полунощ. Всички, освен Хана спят.

Бележки

[1] Малък акордеон — Б.пр. ↑

[2] Kipper — пушена херинга (англ.) — Б.пр. ↑

[3] Трета книга Царства, Глава I, 1–4 — Б.пр. ↑

[4] Игра с двете значения на думата: бреме и припев (англ.) — Б.пр. ↑

[5] Индийска метална гривна — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Ондатджи Английският пациент (4)

Метаданни

Данни

Английският пациент

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIIОгън някой ден

Майкъл Ондатджи
Английският пациент (4)

III
Огън някой ден