Майкъл Ондатджи
Английският пациент (11)

X
Август

Караваджо слезе по тъмните стълби в кухнята. На масата имаше стръкове целина и ряпа с кални корени. В тъмното играеха отблясъци от огъня, тъкмо запален от Хана. Тя стоеше с гръб към вратата и не чу стъпките му. Животът във вилата го бе освободил от напрежението и тялото му изглеждаше отпуснато и по-едро, а жестовете — по-плавни. Запазил бе само безшумния си начин на придвижване. Инак се държеше някак разсеяно и небрежно, като че бе унесен в непрестанна дрямка.

Той потътри стола, за да я накара да се обърне.

— Здравей, Давид.

Вдигна ръка. Имаше усещането, че е прекарал твърде дълго в пустинята.

— Как е?

— Спи. Изповяда всичко.

— Той ли е човекът, за когото го мислеше?

— Сега се чувства добре. Можем да го оставим на мира.

— И аз така мислех. Двамата с Кип сме сигурни, че е англичанин. Кип смята, че особняците са най-добрите хора, работил е с такъв.

— Според мен самият Кип е особняк. А къде е той?

— Крои нещо на терасата, но не ме пуска да видя какво. Нещо за рождения ми ден.

Хана беше клекнала над решетката на огнището. Изправи се и избърса ръцете си в ръкавите.

— Ще ти разкажа една малка приказка по случай рождения ден — каза той.

Тя го измери с поглед.

— Но не за Патрик, нали?

— Малко за Патрик, повече за теб.

— Още не мога да слушам такива приказки, Давид.

— Бащите умират. И ние продължаваме да ги обичаме по всички възможни начини. Не можеш да скриеш Патрик в сърцето си.

— Разкажи ми тази приказка, когато действието на морфина премине.

Приближи се до него и го обви с ръце, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Той я притисна и наболата му брада престърга като пясък кожата й. Тя го харесваше такъв, преди прекалено много внимаваше и все беше нащрек. Сресаната й на път коса светеше като Йънг Стрийт посред нощ, така беше казал Патрик. В миналото Караваджо се държеше като бог в нейно присъствие. Сега, с това закръглено лице, напълнял и посивял, беше едно много по-дружелюбно човешко същество.

 

 

Тази вечер сапьорът приготви вечерята. Не можеше да се каже, че Караваджо я очакваше с нетърпение. Според него едното от три яденета беше напълно излишно. Кип бе намерил зеленчуци, които поднесе полусурови, само потопени във вряща вода. Това трябваше да е поредната пречистваща храна, но не и за Караваджо в ден като този. Отвори шкафа под мивката. Вътре имаше увито във влажна кърпа сушено месо. Отряза няколко парчета и ги сложи в джоба си.

— Мога да те откажа от морфина. Аз съм добра сестра.

— Заобиколена от луди…

— Да, мисля, че всички сме луди.

Кип ги повика и те излязоха от кухнята. Отидоха на терасата. Ниският каменен парапет бе очертан със светлина.

В първия момент Караваджо помисли, че това е наниз от онези малки електрически свещички, каквито обикновено използват в здрача на църкви или параклиси. Да отмъкне всичко това — твърде далеч е отишъл в старанието си, макар и посветено на рождения ден на Хана. Момичето се приближи, закрило лице в шепи. Пълно безветрие. Бедрата й се движеха под роклята и тя се диплеше като езерни вълни. Кецовете стъпваха безшумно по каменните плочи.

— Навсякъде, където копая, намирам празни черупки — каза сапьорът.

Те продължаваха да не разбират. Караваджо се наведе над трепкащите пламъчета. Черупки от охлюви, пълни с олио. Проследи с поглед редицата, трябва да бяха около четирийсет.

— Четирийсет и пет — обяви Кип. — Толкова години са минали от този век. В моята страна празнуваме както собствената си възраст, така и времето.

Хана се разходи покрай светлинките с ръце в джобовете, Кип обичаше да следи походката й. Вървеше спокойна, сякаш прибрала криле за през нощта.

Караваджо се развесели при вида на трите бутилки червено вино на масата. Приближи се, прочете етикетите и удивено поклати глава. Знаеше, че сапьорът няма да отпие нито глътка. И трите бяха отворени. Кип сигурно бе преровил книгите за вина в библиотеката. После видя царевицата, месото и картофите. Хана мушна ръка в ръката на Кип и двамата седнаха на масата.

Ядоха и пиха, а по езиците им тръпнеше изненадващо плътното вино. Отправените тостове към сапьора ставаха все по-абсурдни. „За великия търсач.“ Вдигаха наздравици и за пациента. След това за всекиго поред. Кип се чукаше с чаша вода. Когато изведнъж започна да говори за себе си, Караваджо го окуражаваше, макар че явно не го слушаше, а от време на време ставаше и се разхождаше около масата с желание да ускори хода на нещата. Искаше да ожени тези двама млади и недвусмислено ги подканяше, но те, изглежда, следваха други, особени правила в отношенията си. Тогава какво правеше той в тази роля? Седна отново на мястото си. От време на време посочваше гаснещите пламъчета. Вместимостта на черупките беше малка. Кип ставаше и ги допълваше с розов парафин.

— Трябва да поддържаме светлината до полунощ.

Говореха за войната, отдалечена на огромно разстояние от тях.

— Когато войната с Япония свърши, всеки ще може да си отиде вкъщи — каза Кип.

— А ти къде ще отидеш? — попита Караваджо.

Сапьорът завъртя неопределено глава и разтегна устни в усмивка. Караваджо отново се разбъбри, най-вече обърнат към Кип.

Кучето се промъкна до масата и подпря глава в скута на Караваджо. Момчето искаше да слуша още истории за Торонто, сякаш това бе място на небивали чудеса. За снега, похлупил града, за вледененото пристанище и фериботите, разнасящи звуците на летни концерти. Но най-голям интерес събуждаше у него разходката по стъпките на Хана в този град, въпреки че момичето се изплъзваше и отклоняваше Караваджо от разказа, щом стигнеше до събития от нейния живот. Тя искаше Кип да познава само тази Хана от настоящето, може би по-несъвършена, по-състрадателна, по-твърда или с по-натрапчиви мисли, но различна от момичето в Торонто. В живота й имаше четирима души — майка й Алис, баща й Патрик, мащехата Клара и Караваджо. Техните имена тя вече беше представила на Кип, като документи за самоличност, нейната зестра. Бяха безгрешни и не подлежаха на обсъждане. Тя се допитваше до тях подобно на авторитети от кулинарна книга — точната рецепта за варени яйца или шпиковано агнешко. Те не можеха да бъдат поставяни под въпрос.

Вече много пиян, Караваджо повтори историята за малката Хана, която изпяла „Марсилезата“.

— Да. Чувал съм тази песен — каза Кип и се опита да я запее.

— Не, трябва да я пееш на висок глас! — намеси се Хана. — Трябва да се изправиш и така да я изпееш!

Тя стана, свали кецовете и се покатери на масата. Босите й ходила стъпиха между четири мъждукащи охлювни черупки, чиято светлина бе почти замряла.

— Това е за теб. Да се научиш как да я пееш, Кип. Това е за теб.

И тя запя към мрака отвъд охлювните кандила, извиси глас към тъмата около светещия квадрат на прозореца на лежащия мъж и към черното небе с полюшващи се кипарисови сенки. С ръце вън от джобовете.

Кип беше чувал песента в лагерите. Мъжете я пееха в странни мигове, например преди импровизираните футболни мачове. Караваджо не обичаше да я слуша в тези последни години на войната. Носеше в сърцето си версията на малката Хана. Но сега отново се наслаждаваше на изпълнението й. Само че този път беше различно. Нямаше онази страст на шестнайсетгодишното момиче. В гласа й трептеше само отражението от колебливото припламване на светещия обръч в тъмнината около нея. Звуците излизаха като ранени, сякаш никой не можеше да върне надеждата в тази песен. Промяната беше настъпила в петте години, довели до тази вечер, до нейния двайсет и първи рожден ден и до четирийсет и петата година на двайсети век. Звучеше като рефрен на уморен пътник, изправен сам пред неизвестността. Като нов завет. В песента вече нямаше сигурност, певецът бе само глас в подножията на планини от власт. И само този глас бе оцелял непроменен. Песен на светлината на охлювите. Караваджо усети, че гласът отразяваше и следваше ударите на сърцето на сапьора.

* * *

В палатката нощите минаваха или в пълно мълчание, или в неспирен разговор. Те никога не знаят какво ще последва, чий откъслек от миналото ще изплува, кое докосване в тъмнината ще остане безименно и безмълвно. Единственото, което се случва, е близостта на нейното тяло или близостта на нейните думи. Главите им лежат върху възглавницата, която той надува всяка вечер, очарован от това изобретение на западната цивилизация. Сутрин изпуска въздуха и я сгъва на три, както е правил през цялото време, докато се е движил с войната по италианската земя.

Кип се сгушва в шията й. Губи се под почесванията на нейните нокти. Устните му лепнат по устните на Хана. Коремът му приютява китката й.

В брезентовия мрак тя пее или тананика със затворена уста. В мислите и той е наполовина птица — перушинена лекота лъха от него, желязна гривна студенее на китката му. Движенията му стават сънливи в мрака. Докато на светло през деня, подобно на боя, която се стича върху друг слой боя, той се плъзга покрай всичко, което го заобикаля.

Само нощем изпада във вцепенение. Тя трябва да надникне в очите му, ако иска да открие реда и хармонията в него. Не съществува ключ към Кип. Всяко докосване до сапьора е като докосване на брайлово писмо. Отварят се врати и тя вижда органите под кожата му — сърцето, редицата ребра. Слюнката на ръката й се е превърнала в цвят. Той, повече от всеки друг, беше опознал посоките на нейната мъка. Тя пък следваше уверено криволиците на любовта му към неговия опасен брат. „Скитничеството е в кръвта ни. Затова попадането му в затвора е най-трудното изпитание и той би убил човек, за да излезе на свобода.“

По време на нощните разкази те обхождаха страната на петте реки, в която беше роден. Сутледж, Джелум, Рави, Ченаб, Беас. Води я до великата гурдуара^[1], сваля обувките й и съзерцава как мие крака във водата. Тя покрива главата си. Влизат в свещеното място от 1601 г., осквернено в 1757-а и веднага след това отново построено. През 1830 г. — облицовано в злато и мрамор. „Ако те бях довел преди изгрев-слънце, щеше да видиш само мъгла над водата. Но после тя се вдига и храмът изплува в светлина. И химните на светците вече се носят из въздуха — Рамананда, Нанак и Кабир. Песнопенията са сърцето на култа. Слушаш песента и вдишваш мириса на нарове и портокали от градината на храма. Храмът е рай, достъпен за всички по течението на живота. Той е кораб, който пресича океана на невежеството.“

Вървят в нощта, проникват през сребърните порти в светилището, където Свещената книга лежи под брокатен балдахин. Раджите пеят с акомпанимент. Пеят от четири сутринта до единайсет вечерта. „Грант Сахиб“ е отворена наслуки, от нея е избран цитат и в трите часа преди вдигането на мъглата стиховете се носят в безспирна плетеница над Златния храм.

Кип я повежда към някакъв вир. Край него се издига дървото с параклиса, в който се пазят мощите на първия свещеник на храма — Баба Гуджхаджи. Дърво на чудесата, на възраст 450 години. „Майка ми дошла тук и завързала нишка на клона, за да се помоли за син, и когато брат ми се родил, тя се върнала да изпроси благословия за втори. В Пенджаб има много свещени дървета и магически води.“

Хана мълчи. Той познава дълбините на нейната тъма, празнотата, която може да бъде запълнена само от дете и вяра. Старае се да я приласкае, да я отдръпне от ръба на пропастта на нейната скръб. Едно загубено дете. Един загубен баща.

— Аз също съм загубил човек, когото обичам като баща. Но Хана знае, че Кип е един от помазаните, израснал в покрайнините на света, и това му позволява да избира своите идоли и да възстановява загубите. Има два вида хора — покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си — брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.

Въпреки, че подобни хора са винаги в центъра на ужасна несправедливост, те остават добри. Кип можеше да прекара цял ден във влажния ров и да човърка бомбата, която е в състояние да го убие всеки миг, можеше да се завърне вкъщи, опечален от погребението на свой колега, но каквито и да бяха изпитанията по пътя му, той винаги намираше решение и светлина. А тя не виждаше дори и лъч. За него съществуваха няколко карти на съдбата и успокоението, че в храма „Амритсар“ всички религии и класи са добре дошли и се хранят заедно. Самата тя можеше да хвърли цветя и монети върху опънатия на земята чаршаф и да се присъедини към великото безкрайно пение.

Хана само мечтаеше за това. Бе скръбна по природа. Той би я пуснал през всяка една от тринайсетте врати на своето същество, но изпадне ли в опасност, не би се обърнал към нея. Ще се обгради с непреодолимо пространство и ще се съсредоточи. Това беше неговото изкуство. Сикхите, казваше той, са блестящи в техниката, „Притежаваме някаква мистична близост… как беше? — Влечение. — Да, влечение към машините.“

Потъваше в тях цели часове, пулсът на музиката от кристалния приемник туптеше в главата му и отзвучаваше. Хана не вярваше, че може напълно да се отдаде и да стане негова любима. Той живееше на такива обороти, които му позволяваха да възстановява загубите. Такава бе неговата природа. Не го съдеше. С какво право? Кип излизаше всяка сутрин, метнал чантата през лявото рамо, и се отдалечаваше от вила „Сан Джироламо“. Всяка сутрин тя го следваше с поглед и съзерцаваше може би за последен път походката на неговата младост. По пътя той поглеждаше към разкъсаните от шрапнелите силуети на кипариси, с отнесени от обстрелите клони. Плиний трябва да е крачил по подобна пътека с кипариси или Стендал, тъй като моменти от сюжета в „Пармският манастир“ са се развивали точно в тази част на света.

Кип поглеждаше към свода от осакатени дървета над главата си, пред него лежеше вековна пътека, а той беше в началото й, млад мъж с най-странната професия, измислена в двайсети век, сапьор, военен инженер, който откриваше и обезвреждаше мини. Всяка сутрин се измъкваше от палатката, къпеше се, обличаше се в градината и напускаше вилата и нейните околности, без дори да надникне в къщата, само махаше с ръка, в случай че види Хана. Сякаш бягаше от думите и хората, които можеха да го смутят и да застанат като кървави петна по механизма, който трябва да разгадае. Пред очите на Хана се мяркаше отдалечаващият се в просеките на пътеката силует.

Всички оставаха някъде зад него. Подвижният мост се вдигаше зад рицаря и той заживяваше сам с тишината на своя талант. В Сиена тя бе видяла един стенопис — фреска на някакъв град с крепостни стени и близо до тях градина, чиято боя се бе олющила. Тази част от творението на художника беше разрушена, а с нея и покоят, предлаган на изморения пътник, напускащ крепостта. Така си представяше Хана мястото, в което Кип отиваше всеки ден. Той тръгваше сутрин от сцената, нарисувана на стената, към тъмните клопки на хаоса. Рицарят. Воинът светец. Пред погледа й сред кипарисите се мяркаше униформата в защитен цвят. Англичанинът го беше нарекъл fato profugus — беглец на съдбата. Тя се досещаше, че всеки от тези дни за него започва с удоволствието да вдигне очи към кипарисовите дървета.

 

 

В началото на октомври 1943 г. докараха сапьорите със самолет в Неапол. Бяха избрали най-добрите от разположените в Южна Италия инженерни войски. В групата от трийсет души, пристигнали в заредения с капани град, фигурираше и Кип.

Отстъплението на германците в италианската кампания беше изпълнено виртуозно — едно от най-гениално режисираните и най-страшните в историята на войните. Настъплението на съюзниците, което се предвиждаше да приключи за месец, отне година. Пътят гореше под краката им. Сапьорите пътуваха по калниците на камионите. Обхождаха с поглед околностите в търсене на прясно зарити ровове, в които се таяха новоизобретените мини. Невъзможно бавно напредване. На север в планините партизанските групи на гарибалдийските комунисти с червени кърпи на вратовете — отликата им от останалите воюващи — минираха пътищата, по които минаваха германските камиони.

Надпреварата в минирането на Италия и Северна Африка нямаше граници. На кръстопътя на Кисмаайо и Афмаду бяха открити 260 мини. В района на моста над река Омо — 300. На трийсети юни 1941 г. южноафриканските сапьори за един ден заредиха Мерса Матрух с 2700 мини „Марк II“. Четири месеца по-късно англичаните обезвредиха в Мерса Матрух 7806 мини и ги заложиха някъде другаде.

Мини се правеха от всичко. Четирийсетсантиметрови галванизирани тръби се пълнеха с експлозиви и се разпръскваха покрай военните пътища. Мини в дървени кутии се спотайваха в къщите. Тръби, натъпкани със смес от гелигнит, метални отпадъци и пирони, също бяха мини. Южноафриканските сапьори тъпчеха с желязо и гелигнит петнайсетлитрови бензинови туби и взривяваха с тях бронираните коли.

Още по-лошо бе положението в градовете. От Кайро и Александрия докарваха новосформирани, едва обучени сапьорски поделения. Осемнайсета дивизия се прочу. Само за три седмици, през октомври 1941 г., тя обезвреди 1403 мощни бомби.

Италия беше по-зле от Африка, пълно беше с кошмарно непредвидими мини с часовников механизъм, мините, задействани от пружина, бяха напълно различни от германските, които сапьорите познаваха. В някои градове, в шпалира от дървета и балкони покрай булевардите, се поклащаха обесени тела. Германците често отмъщаваха, като за всеки убит свой войник убиваха десет италианци. Сред висящите трупове имаше минирани, които се налагаше да бъдат взривявани на място, във въздуха.

Германците напуснаха Неапол на първи октомври 1943-а. По време на внезапното нападение на съюзниците през септември много от жителите бяха напуснали града и се заселиха в пещерите около града. При отстъплението си немците взривиха входовете на пещерите, като не пуснаха хората да излязат навън. Избухна тифусна епидемия. Минирани бяха дори потопените в пристанището кораби.

Трийсетте сапьори влязоха в град със заредени капани. В стените на обществените сгради бяха вкопани бомби със закъснител. Почти всеки автомобил беше зареден. Вътре в къщите всеки случаен предмет предизвикваше мигновено подозрение. Сапьорите не вярваха на нищо, което лежеше на масата в позиция, различна от часовниковата стрелка в четири часа. Години след края на войната сапьорите щяха да поставят писалката така, че да сочи четири часа с дебелия си край.

Неапол остана военна зона за шест седмици и Кип заедно с цялото поделение стоя там до самия край. На втората седмица откриха в пещерите болните от тифус — с черна кожа и залепнали изпражнения. Колоната, която се упъти към болниците на града, приличаше на процесия от призраци.

Четири дни по-късно гръмна централната пощенска станция. Седемдесет и двама убити и ранени. Не беше подмината и най-богатата колекция от средновековни хроники в Европа, изгоряла заедно с архивите на града.

На двайсети октомври, три дни преди да бъде възстановено електричеството, един предал се германец съобщи, че районът на пристанището е зареден с хиляди бомби, свързани с изключената електрическа инсталация. Заедно с пускането на тока градът щеше да се стопи в пламъци. Беше разпитван повече от седем пъти, като на всеки разпит употребяваха различна тактика и сменяха мъченията. И все не можеха да приемат за убедителни неговите признания. Една голяма част от града бе евакуирана. Възрастни и деца, почти мъртви тела, бременни жени, извадените от пещерите хора, животни, джипове, ранени войници от болниците, душевноболни пациенти, свещеници, монаси и монахини от манастирите. Преди свечеряване, на двайсет и втори октомври 1943-а, единствените хора в града бяха дванайсет сапьори.

Електричеството трябваше да бъде пуснато на следващия ден в три следобед. Никой от сапьорите не беше попадал преди това в необитаван град. Отредено им бе настъпващите часове да останат като най-необикновените и тревожни моменти в техния живот.

 

 

Бури тътнат вечер над Тоскана. По щръкналите от земята метални върхове и остриета падат светкавици. Обикновено към седем вечерта Кип се прибира във вилата по жълтата пътека между кипарисите. По същото време започват и гръмотевиците. Средновековно преживяване.

Кип обичаше да свързва навиците си с хода на времето. Момичето или Караваджо го виждаха да се задава в далечината по пътя и да се обръща назад към долината, за да провери на какво разстояние след него е дъждът. Хана и Караваджо влизат в къщата. Кип върви още километър по пътеката, извиваща бавно нагоре и надясно, после бавно наляво. Ботушите му хрущят по пясъка. Поривите на вятъра го настигат, удрят се напречно в кипарисите, превиват клоните им, вмъкват се в ръкавите на ризата му.

В следващите десет минути крачи в очакване на дъжда. Преди да усети дъжда, първо ще го чуе — изпукване в сухата трева, тупкане по маслиновите листа. Но засега е в зоната на освежителния вятър от хълма, бурята е на заден план.

Ако дъждът го настигне, преди да се е добрал до вилата, той не променя хода си, само мята върху раницата гумената мушама и продължава напред под прикритието.

Вътре в палатката чува поредния гръм, чист, без примеси от други звуци. Пронизително припуква над главата му и отшумява в планините с тътен на търкаляща се карета. Внезапен блясък пронизва брезента. По-ярък от слънчев лъч, казва си Кип. Кратко фосфорно припламване, като искра в двигател. В главата му наред с тези звуци кънти новата дума, научена в часовете по теория и чута по радиото — „атомен“. Развива мокрия тюрбан, изсушава косата си и навива друг.

Бурята се изнася от Пиемонт на югоизток. Светкавици падат върху покривите на малките високопланински параклиси и по стените им оживяват сцени от Голгота или Непорочното зачатие. В градчетата Варезе и Варало светлината показва за секунди библейските сцени, представени от едри, по-високи от човешки бой глинени фигури от шестнайсети век. Христос с мъченически вид, с вързани на гърба ръце, камшик, вдигнат във въздуха, куче, извило врат към луната. В следващия параклис трима войници издигат кръста високо към нарисуваните облаци.

Мястото, където се намира вила „Сан Джироламо“, също има своите моменти на просветление. Тъмните коридори, стаята, в която лежи англичанинът, кухнята, където Хана стъква огън, бомбардираният параклис — на всички места едновременно и мигновено блясва светлина и сенките се скриват. В такива бури Кип се разхожда без страх навън под дърветата. Възможността да бъде ударен от гръм е нищожно малка в сравнение с опасностите на неговото всекидневие. Наивните католически образи в параклисите по хълмовете споделят с него полумрака в секундите, които отделят светкавицата от гръмотевицата. Вероятно и вилата е подобна картина — четиримата, уловени от светкавицата в случайно движение, иронично откроени на фона на войната.

 

 

Дванайсетте сапьори, които останаха през нощта в Неапол, се пръснаха из улиците. През цялата нощ проникваха в запечатани тунели, спускаха се в мръсни канали, търсеха детонаторни проводници, свързани с централните генератори. Заповядано им е да напуснат зоната в два следобед, час преди да бъде пуснато електричеството.

Град с дванайсет жители. Всеки в различен квартал. Един при генератора и един при водохранилището. Наводнението винаги е било сигурен начин за унищожение. Да знаеш как се минира един град. Най-много ги изнервя тишината. Единствените звуци, напомнящи за човешкия свят, са кучешки лай и цвърчене на птици от прозорците на пустите апартаменти. Когато настъпи моментът, той ще влезе в една от тези стаи с птица на рамо. Трябваше да се направи нещо човешко в този вакуум. Минава покрай Националния археологически музей, където се съхраняват останките от Помпей и Херкулан. Там е виждал вкамененото, бяло като пепел древно куче.

Червената светлина от сапьорската лампа на лявата му ръка е единствената светлина по Страда Карбонара. Чувства се изтощен от нощното претърсване, пък и то е сякаш към своя край. Всеки от тях носи радиотелефон, но имат нареждане да го използват само ако попаднат на нещо изключително важно. Работата не е толкова изморителна, колкото страховитата тишина на празните вътрешни дворове и безмълвието на сухите фонтани.

В един следобед той се придвижва към засегнатата от бомбардировки църква „Сан Джовани ла Карбонара“, в която се намира параклисът на Дева Мария. Преди няколко вечери тъкмо влизаше в същата тази църква, когато светкавици разкъсаха мрака и светлина обля картината. Ангел и жена в спалня. След миг тъмнината отново покри мимолетната сцена. Той седна на пейката и зачака, но не последваха повече просветления.

Сега се насочва към ъгъла с глинените фигури с цвета на бели хора. Ангел и жена разговарят в спалнята. Под широката синя наметка на главата се подава къдрава кестенява коса. Пръстите на лявата ръка докосват гръдната кост. Прекрачва прага на стаята и вижда, че фигурите са по-високи от човешки бой. Главата му стига до рамото на жената. Ръката на ангела се издига на около пет метра височина. Въпреки това Кип се радва на тяхната компания. Той се разхожда в стаята, обитавана от тези разговарящи същества като от някаква легенда за човешкия род и небето.

Смъква от рамо раницата и се обръща към леглото. Иска му се да легне на него, но го възпира близостта на ангела. Кип заобикаля небесния обитател и забелязва прашните крушки, прикачени отзад към боядисаните в тъмно крила. Въпреки желанието си той знае, че не би могъл да спи безгрижно в присъствието на подобно нещо. Под леглото се подават върховете на три чифта пантофки, изкусно подредени от ръката на майстора. Часът е около два без двайсет.

Кип простира пелерината на пода, подлага раницата под главата си и ляга на камъка. През по-голямата част от детството си в Лахор е спал върху рогозка на пода на спалнята. Всъщност той никога не можа да свикне с леглата на Запада. Всичко, което използваше в палатката, бе един сламеник и надуваемата възглавница. В Англия, докато живееше при лорд Съфок, всяка вечер потъваше в мекия като тесто матрак — безсънен пленник на клаустрофобията — и на сутринта се събуждаше на килима.

Просва се до леглото. Тогава забелязва, че и обувките са по-големи от нормалните човешки размери. Направени за краката на амазонки. Жената колебливо простира дясната си ръка над главата му. В другия край стои ангелът. Скоро един от сапьорите ще пусне електричеството и ако градът се взриви, Кип ще бъде хвърлен във въздуха в компанията на тези двамата. Очаква ги смърт или сигурност. Повече нищо не може да се направи. Цяла нощ бе претърсвал за скрити експлозиви и часовникови механизми. Или стените наоколо ще грохнат разрушени, или ще се разхожда из улици, облени в светлина. Добре стана, че намери тези две закрилнически фигури. Пантомимата на техния разговор действаше успокоително.

Подложил ръце под главата си, Кип тълкува новопоявилия се израз на твърдост върху лицето на ангела. Бялото цвете в ръката му бе само заблуда. Ангелът също е боец. Недовършил тези свои мисли, Кип затваря очи и се предава на умората.

 

 

Лежи изтегнат на земята, с усмивка на лицето, сякаш след дълги усилия бе намерил покоя на съня. Дланта на лявата му ръка лежи върху цимента. Цветът на тюрбана му е с цвета на дантелената яка на врата на Дева Мария.

Слабичкият сапьор във военна униформа лежи в краката й, с лице към шестте пантофки. Времето сякаш е престанало да съществува. Всеки е избрал най-удобната поза, в която времето спира да тече. Така оставаме и в спомените на другите. Потънали в спокойствието на усмивката, отпуснати в пълно доверие. Сега сцената с двете фигури и Кип в техните нозе вече изобразява нещо като дебат за неговата съдба. Вдигнатата глинена ръка — жест за спиране на екзекуцията, обещание за някакво светло бъдеще за този спящ, подобен на дете, с чуждоземен произход. Тримата, изправени пред взимане на решение или пред постигане на съгласие.

Ослепителна радост струи от лицето на прашния ангел. От шестте крушки, закачени на гърба му, две са изгорели. Но въпреки това чудото на електричеството внезапно разлива своя блясък изпод крилата му и боите лъсват, оживели в късния следобед — кървавочервено, синьо и златисто с цвят на горчица.

* * *

Където и да се намира Хана сега, след толкова години, тя вижда пътеката, която Кип пое, за да напусне живота й. Мислено следва дирите му. Стига до затръшнатата от него врата. До деня, когато пред всички сикхът се превърна в камък на мълчанието. Тя помни всяка подробност от онази августовска вечер — цвета на небето и потъмняването на предметите на масата след всяка гръмотевица.

Тя го вижда на поляната със стегната в менгемето на ръцете му глава. После разбира, че това не е от болка, а защото придържа слушалките на ушите си. Той е на сто метра от вилата, на долната тераса, когато до нея достига тревожният му зов. Никой преди не го е чувал да вика. Той се свлича на колене като хвърлена дреха. След малко бавно се надига и тръгва напряко към палатката, влиза вътре и пуска тентата след себе си. Сухо изтрещява гръмотевица и хвърля сянка върху ръката й.

Кип излиза от палатката с пушка. Тръгва към вила „Сан Джироламо“, отминава Хана, без да я поглежда, влита като стоманено кълбо във входа, взима по три стъпала наведнъж, дъхът му пулсира в ритъма на метроном, върховете на ботушите удрят в стъпалата. Тя чува стъпките му в коридора. Продължава да седи в кухнята, книгата пред нея и писалката са тъмни и застинали на масата в полуздрача преди бурята.

 

 

Той нахълтва в спалнята. Спира при леглото, в което лежи англичанинът.

Здравей, сапьоре.

Прикладът на пушката е пред гърдите, ръката е свита в лакътя, ремъкът е преметнат през нея.

Какво става навън?

Кип прилича на осъден, загубил връзка със света, кафявото лице плаче. Тялото се извръща и стреля в стария фонтан, откъртва се мазилка, прах покрива леглото. Обръща се с насочена към англичанина пушка. Разтърсват го спазми, иска да се овладее.

Свали оръжието, Кип.

Той тръшва гръб на стената и едва тогава спира да трепери. Във въздуха се носи прах от хоросан.

Седях до крака на това легло и те слушах, чичо. През тези няколко месеца. Както по времето, когато бях дете. Вярвах, че мога да поема мъдростта на по-старите. Че ще я нося в себе си и ще я променям бавно, докато я предам на друг.

Растях с обичаите на моята страна, но ги изместиха традициите на твоята. Твоят крехък бял остров, който със своите нрави и маниери, и книги, и държавни чиновници, и разумни основания по някакъв начин успя да наложи своята вяра върху останалата част от света. Знаех, че ако вдигна чашата с чай с погрешния пръст, ме чака присъда. Ако неправилно вържа вратовръзката си, излизам от списъка. Нима само корабите ви направиха толкова могъщи? Или, както брат ми казваше, това стана, защото имахте печатни преси и пишехте историята?

Вие и след вас американците. С вашите мисионерски правила. Затова сега индийските войници губят жертвоготовно живота си, за да се превърнат в пукнах^[2]. Играете на война като на крикет. Ето… слушай какво сте направили.

Хвърля пушката на леглото и се приближава към англичанина. Детекторният приемник виси на колана му. Откопчава го и надява слушалките върху черната глава. Пациентът потръпва от болката в черепа. Но сапьорът упорства. Връща се и взима пушката. Хана стои на вратата.

 

 

Една бомба. После втора. Хирошима. Нагасаки.

Отклонява оръжието към нишата на прозореца. Соколът в долината сякаш нарочно лети в обсега на мерника. Щом затвори очи, вижда улиците на Азия в пламъци. Огънят се търкаля през градовете, които чезнат като на подпалена карта. Ураган от горещина поразява телата. Човешки сенки внезапно плъзват във въздуха. Земетръсната сила на западната мъдрост.

Той наблюдава английския пациент със слушалките на главата, с обърнат навътре поглед, вглъбен в гласа на говорителя. Мерникът слиза от тънкия нос към адамовата ябълка, над ключицата. Кип спира да диша. Държи английската пушка насочена към целта. Не трепва.

Тогава англичанинът поглежда към него.

Сапьоре.

В стаята влиза Караваджо и се спуска към момчето. Кип подпира приклада в гърдите си. Усеща тежест като от лапа на животно. И после, сякаш довършва започнато движение, заема същата позиция, в която заставаха стрелковите взводове по време на обучението му в казармите в Индия и Англия. На мушката е изгорелият враг.

Кип, кажи нещо.

 

 

Лицето му е нож. Ужасът отшумява, преглътнатите сълзи проясняват погледа, вижда всички в друга светлина. И мъгла да се спусне отгоре им, и нощ да падне върху тях, кафявите очи на младия мъж няма да изпуснат новия враг.

Моят брат ми каза. Никога не подценявай европейците. Специалистите в сделките и договорите. Картографите. Никога не вярвай на европейците. Никога не се здрависвай с тях. Но ние бяхме толкова податливи. О, ние се възхищавахме от вашите речи, медали и церемонии. Какво правех аз през последните години? Мъчех се да изрежа, да обезвредя пипалата на злото. За какво? За това ли?

За какво говориш, за бога?

Ще ви оставя радиото, за да смилате вашия исторически урок. Не мърдай, Караваджо. Всички тези речи на крале и кралици, на президенти… са само абстрактни думи.

Помириши. Слушай радиото и ще усетиш празничната воня. В моята страна, когато един баща е несправедлив, го убиват.

Ти не знаеш кой е този човек.

Мерникът е прикован в обгорения врат. При тези думи мръдва леко нагоре, към очите.

Стреляй, казва Алмаси.

Очите им се срещат в полутъмната стая, населена в този миг с целия свят.

Той кимва на сапьора.

Стреляй, повтаря спокойно.

 

 

Кип изхвърля патрона и го улавя във въздуха. Захвърля пушката на леглото, змия с изпусната отрова. Някъде отстрани стои Хана.

Обгореният мъж изхлузва слушалките и бавно ги поставя пред себе си. После лявата му ръка се вдига към главата, измъква от ухото слуховия апарат и го пуска на пода.

Стреляй, Кип. Не искам повече да слушам.

Затваря очи и потъва в мрака, далеч от тях.

 

 

Сапьорът се обляга на стената със скръстени ръце и наведена глава. До Караваджо достига всяко негово вдишване и издишване, тежко и учестено, като мях.

Той не е англичанин.

Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. Ваш беше крал Леополд, кралят на Белгия, ваш е и проклетият Хари Труман. Всички се учите от англичаните.

Но не и той. Грешиш. От всички той сигурно е единственият на твоя страна.

Той би казал, че това няма значение, обажда се Хана.

Караваджо сяда на стола. Винаги сяда на този стол. В стаята се чува само заглушеното грачене на радиото, сякаш изпод вода. Той не смее да се обърне и да погледне нито сапьора, нито към роклята на Хана, Знае, че младият войник е прав. Те никога не биха пуснали такава бомба върху бяла нация.

Сапьорът излиза от стаята, Хана и Караваджо остават край леглото. Сикхът ги оставя сами в собствения им свят. Няма да бъде вече техен страж. След време, ако пациентът умре, Караваджо и момичето ще го погребат. Нека умрелите погребат умрелия. Никога не е бил сигурен какво означава това. Тези няколко безсърдечни думи от Библията.

Ще погребат всичко, с изключение на книгата. Тялото, чаршафите, дрехите, пушката. Скоро ще останат само двамата с Хана. И с причината за всичко това по радиото. Зловещо събитие, разнасяно на къси вълни. Нова война. Смъртта на една цивилизация.

 

 

Мъртва нощ. До слуха му достигат далечните писъци на козодоя и глухото припляскване на крилата му при смяна на посоката. Кипарисите се издигат над палатката, неподвижни в тази безветрена нощ. Лежи по гръб, втренчен в тъмния ъгъл на палатката. Щом затвори очи, вижда огън, хората, преследвани от пламъци, скачат в реките и водоемите, пожарът поглъща всичко за секунди, горят ръцете, кожата, косата, дори водата, в която жертвите търсят спасение. Пренесена през океана в самолет, съвършената бомба се разминала с луната и продължила на изток, към зеления архипелаг. И там, над него, била пусната.

Не можеше да яде и да пие, не можеше да преглъща. Преди светлината да угасне, той опразни палатката от всички военни предмети, всички инструменти за обезвреждане на бомби, отпра всички военни отличителни знаци от униформата. Разви тюрбана, разреса косата си и я върза на опашка, после легна, видя как светлината бавно се разсейва по кожата на палатката, погледът му се задържа върху последния син отблясък, долови полъх от вятър в безветрието, после глухо припляскване с крила. И всички най-крехки звуци във въздуха.

Чувства, че всички ветрове на света са засмукани в Азия.

Той се отдалечава от множеството малки бомби в неговата кариера, за да се приближи към бомба с размерите на град, толкова голяма, че смъртта остава като единствен жив свидетел на събитието. Той не познава това оръжие. Вероятно внезапен удар на метал и огън или врящ въздух, проникващ във всичко човешко. Това, което знае, което чувства, е, че вече не понася никакво доближаване или допир до себе си, че не може да яде храната, нито дори да пие дъждовната вода от вдлъбнатината върху каменната пейка на терасата. Чувства, че не е в състояние да извади кибрит от торбата и да запали лампата от страх, че светлината й ще подпали всичко наоколо. Извади снимка на семейството си и преди светлината да се изпари, разгледа съсредоточено лицата. Той се казва Кирпал Сингх и не знае какво прави тук.

Стои прав под дърветата в августовската горещина, без тюрбан, само по куртка. С празни ръце. Тръгва покрай линията на живия плет, крачи с боси крака по тревата, после по плочите на терасата и в пепелта на загасналия огън. Тялото му се движи в унес от безсънието и застава на ръба на една велика европейска долина.

 

 

На сутринта тя го вижда да стои до палатката. Предишната вечер се бе взирала за някаква светлина сред дърветата. Вечеря без Караваджо. Англичанинът не пожела никаква храна. Сапьорът помита с ръка палатката и пред очите на момичето стените се сгърчват като свалени платна. Той се обръща и тръгва към къщата, качва се по стълбите на терасата и се скрива от погледа й.

Отминава опожарените пейки в параклиса и се приближава към свода, под който лежи мотоциклетът, завит с брезент и затиснат с клони. Дърпа покривалото. Кляка на земята и започва да смазва зъбните колела и втулки.

Хана го заварва в параклиса с отнесения покрив, облегнал гърба и главата си върху едното колело.

Кип.

Той мълчи, погледът му минава през нея.

Кип, аз съм. Какво общо имаме ние с това?

Срещу себе си има камък.

Тя коленичи и се накланя към него, опира буза в гърдите му и замръзва.

Тупкащо сърце.

Той остава неподвижен и тя се отмества, все още на колене.

Англичанинът веднъж ми прочете нещо от една книга: „Любовта е толкова малка, че може да се изниже през иглено ухо.“

Той се отдръпва от нея и главата му се накланя съвсем близо до дъждовната локва.

Момче и момиче.

 

 

Докато сапьорът изваждаше мотоциклета изпод брезента, Караваджо подпираше брада върху ръката си на парапета. Усети, че не може да издържа настроението на къщата, и тръгна нанякъде. Беше се отдалечил, когато мотоциклетът с трясък оживя и сапьорът го възседна, без да го форсира. Хана стоеше наблизо.

Сингх докосна ръката й и подкара машината надолу по склона. Чак тогава подаде газ.

На средата на пътеката, която водеше към портата, го чакаше Караваджо с пушката. Дори не помаха към приближаващия се моторист, само застана насред пътя и момчето намали. Огромна прегръдка. За пръв път сапьорът усети наболата брада по кожата си. Усети се като заклещен в мускулите му.

— Ще трябва да се уча да живея без теб — каза Караваджо. Момчето потегли и той се върна в къщата.

* * *

Машината с трясък проникваше в живота наоколо. Пушеше и хвърляше прах и дребни камъчета към дърветата встрани от пътеката. Прескочи решетката за добитъка при портата и се понесе надолу към града, покрай ароматите от градините, които пълзяха по стръмните склонове.

Тялото му зае привична позиция, гърдите му почти легнаха върху резервоара, ръцете му се изпънаха. Караше на юг. Заобиколи цяла Флоренция. Мина през Греве, прекоси Монтерки и Амбра, малки градчета, подминати от войната и нападенията. Равнината свърши и той започна да се катери по гръбнака на появилите се възвишения на път към Кортона.

Пътуваше срещу посоката на настъплението, сякаш връщаше назад лентата на войната, но вече без устрема на битките. Избираше само пътища, по които беше минавал, а в далечината го чакаха познати островърхи градове. Лежеше неподвижен върху триумфа, който поглъщаше разстоянията по пътищата на страната. Малко неща бе взел, всички оръжия беше оставил зад себе си. Моторът профучаваше през селищата, без да намалява или спира пред военните спомени. „Земята ще се люшка насам-натам като пияница и като малка къщичка ще бъде отнесена.“

 

 

Тя отвори раницата му. Вътре имаше увит в мушама пистолет, от който я лъхна миризма на смазка. Четка за зъби, прах за зъби, бележник със скици, нахвърляни с молив. На една от страниците откри свой портрет — седнала на терасата, гледана отгоре, откъм стаята на англичанина. Два тюрбана, буркан нишесте. Сапьорска лампа с кожени каишки. Натисна копчето и в раницата огря пурпурночервено.

В страничните джобове намери инструменти, вероятно за обезвреждане на бомби. Не искаше да ги докосва. Увит в друго парче плат, лежеше металният чучур за точене на кленов сок, който използваха в нейната страна, беше му го подарила.

Изпод рухналата палатка извади снимка, сигурно на семейството му. Подържа я върху дланта си. Сикх и неговото семейство.

По-големият брат — само на единайсет на тази снимка. До него Кип, осемгодишен. „Когато дойде войната, моят брат застана на страната на противниците на Англия, без да го интересува кои са те.“

Имаше и малък наръчник с чертежи на бомби. И рисунка на светец и музикант.

Върна всичко в раницата, с изключение на снимката. С една ръка носеше раницата, с другата — снимката. Мина през дърветата, прекоси терасата и влезе в къщата.

 

 

Приблизително на всеки час спираше, наплюнчваше стъклата на очилата и ги избърсваше от прахта с ръкава на ризата. Поглеждаше картата. Движеше се на изток към Адриатика, после щеше да свърне на юг. Повечето от войските се намираха на северната граница.

Преодоля височините до Кортона, съпроводен от пронизителния трясък на мотора. Изкачи се с него по стълбите на църквата и го остави пред вратата. Там имаше статуя, обградена със скеле. Искаше да се доближи до лицето й, но нямаше оптически мерник, а и чувстваше тялото си твърде вдървено, за да се катери по тръбната конструкция. Стоеше долу като човек, който не смее да наруши спокойствието на нечий дом. Потътри мотоциклета обратно по стълбите и пое по инерция през изровените от бомби лозя към Арецо.

При Сансеполкро сви по криволичещ планински път. Трябваше съвсем да намали скоростта. Бока Трабария. Беше му студено, но си наложи да не мисли за времето. Накрая пътят проби бялата пелена и се издигна над мъглата. Заобиколи Урбино, където германците изгориха всички коне на врага. Тук битките бяха продължили повече от месец, а ето че сега се промъкваше за броени минути. Успяваше да разпознае само параклисите на Черната мадона. Войната бе направила всички градове еднакви.

Слизаше към брега. Влезе в Габиче Маре, където бе видял Дева Мария да изплува от морето. Спа на хълма, който гледаше към скалистия бряг, където беше видял да изнасят мадоната от морето. Така завърши първият му ден.

„Мила Клара, мила maman,

Martian е френска дума, кръгла, пухкава дума, напомняща прегръдка, съкровена дума, която можеш да извикаш дори в присъствието на други хора. Нещо толкова предразполагащо и толкова вечно като баржа. Въпреки че по дух ти, вярвам, все още си кану. Можеш да кривнеш и за секунди да навлезеш в някое тясно заливче. Още си независима. Още си в свои води. Не носиш отговорност за тежки товари, както голямата баржа. Клара, това е моето първо писмо от години, аз съм отвикнала от този начин на изразяване. Последните няколко месеца живях с още трима души, но разговорите ни бяха трудни. Мога да говоря единствено по начина, по който говоря сега.

Годината е 194… Коя година? За секунда забравих. Но си спомням деня и месеца. Един ден след като чухме, че са хвърлени бомбите над Япония. Звучи като края на света. Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.

Патрик умря в един гълъбарник във Франция. През седемнайсети и осемнайсети век французите са строели огромни гълъбарници, по-големи и от къщите. Ето такива:

Хоризонталната линия на една трета от върха се нарича предпазен парапет — спира набезите на плъховете по тухлената стена и дава на гълъбите сигурност. Би трябвало да се казва: «Сигурно като гълъбарник.» Свято място. В много отношения прилича на църква. Уютно. Патрик умря на уютно място.“

 

 

В пет сутринта той отново запали „Триумф“-а и потегли, пръскайки във ветрило чакъл със задното колело. Беше тъмно и не можеше да различи очертанията на морето в гледката, която се разстилаше в дъното на урвата. За пътя си оттук на юг той нямаше карти, но затова пък познаваше военните маршрути и крайбрежната ивица. При изгрев-слънце можеше да удвои скоростта. Още не бе стигнал реките.

Към два следобед беше в Ортона, където неотдавна сапьорите монтираха подвижни мостове. Нагазили насред реката, под напора на бурята, на косъм от смъртта. Започна да вали, той спря и облече мушамата. Обиколи машината под дъжда и пак потегли. Сега, както пътуваше, обичайният шум в ушите му се промени. Едно непрестанно шуш-шуш изместваше воя и трещенето. Водата се завихряше от предното колело и пръскаше обувките му. Виждаше през очилата всичко в сиво. Не искаше да мисли за Хана. В оглушителната тишина на моторния рев той не мислеше за нея.

Ако лицето й изплуваше пред него, той го изтриваше, дърпаше рязко кормилото, мотоциклетът залиташе и момчето отново се съсредоточаваше. Ако трябваха думи, той бягаше от нейните думи и приемаше само имената върху тази карта на Италия, през която сега си проправяше път.

Има усещането, че вози със себе си тялото на англичанина. Двамата в един полет. Изгорелият англичанин седи върху резервоара с лице към него. Черното тяло в прегръдка с неговото, с поглед към миналото и отдалечаващите се пейзажи на страната, от която излиташе техният самолет, като оставяше назад онзи избледняващ дворец на странници, кацнал на един италиански хълм, потънал във вечна разруха. „И моите думи, що в твойта уста посях, не бива да излязат оттам. Нито от устата на твойто потомство. Нито от устата на потомството на твойто потомство.“

Гласът на англичанина напяваше в ухото му думите на Исаак, както в онзи следобед, когато момчето разказваше за лицето на тавана в катедралата в Рим. „Естествено, Исаак има стотици лица. Ще дойде ден, когато ще искаш да видиш стария Исаак — в манастирите на Южна Франция го честват като дългобрад старец, но въпреки това погледът му излъчва младежка сила.“ Англичанинът пееше в изрисуваната стая. „И ето, господ ще те грабне и ще бъде твой закрилник. И с жестокост после ще те завърти, ще те хвърли като топка в огромна страна.“

Дъждовният порой над мотоциклетиста се усилваше. Защото беше обикнал онова лице на тавана, затова обикна и думите. Така повярва и в обгорения мъж, и в поляните на цивилизацията, за които той милееше. Исаак, Йеремия и Соломон бяха действащи лица в настолното четиво на обгорения мъж и каквото и друго да беше прибавил самият той, то си оставаше неговата свещена книга. Беше я показал на сапьора и сапьорът беше казал: ние също имаме Свещена книга.

 

 

Гуменото уплътнение на очилата се оказа напукано и дъждът проникваше в двете кухини пред очите му. Би могъл да пътува без очила, с прибоя на това шуш-шуш в ушите, с приведено, вкочанено тяло. Студ. Единствено мисълта за горенето в мотора го топлеше и му създаваше чувство за близост с друго същество. Бялата струя от ауспуха чертаеше диря през градчетата като комета — по половин секунда във всяко, колкото да си намислиш желание. „И небесата ще изчезнат яко дим, и земята ще изтлее като стара дреха. И тези, които живеят там, ще умрат с такава смърт. И молецът ще ги изяде като дреха, и червеите ще ги изгризат като вълна.“ Тайната на всички пустини от Ювейнат до Хирошима.

Тъкмо сваляше очилата, когато излезе от завоя и стъпи на моста над река Офанто. Беше повдигнал лявата си ръка към лицето и точно тогава мотоциклетът започна да поднася. Освободи се от очилата, като ги хвърли, и овладя машината. Но последвалият силен удар в желязната платформа в началото на моста го завари неподготвен. Мотоциклетът падна на една страна, но той се задържа върху него. В същата секунда започна да се свлича по мократа настилка към средата на моста. Стържещият метал присвяткваше със сини искри в лицето му.

Тежка ламарина се откърти, блъсна го в рамото и се понесе надолу. После неуправляемото желязо се хлъзна наляво заедно с него, мостът нямаше перила, те полетяха с грохот към водата и падаха на една страна, а той размахваше ръце над главата си. Гумената пелерина се изхлузи от тленното тяло на мотоциклетиста, свлече се по машината и политна във въздуха.

Мотоциклет и войник, укротени в полет, устремени към водата, металното тяло, заклещено между два крака, разпенва бяла опашка подире си и изчезва в реката заедно с дъжда. „Ще те хвърли като топка в огромна страна.“

 

 

„Как стана така, че Патрик умря в гълъбарник, Кларс? Неговият взвод го оставил обгорен и ранен. До такава степен обгорен, че копчетата на ризата му се стопили в кожата, станали част от гърдите му. Тази скъпа гръд, която и двете сме целували. А как е изгорял моят баща? Той, който можеше да се изплъзне като змиорка или като твоето кану от реалния свят, сякаш беше омагьосан. Със своята трогателна и объркана невинност. Той беше най-мълчаливият мъж и затова се чудех как го харесват жените. Ние сме по-склонни да харесваме приказливите мъже. Ние сме рационалисти, ние сме разумът, а той често бе изгубен, несигурен и не обелваше дума.

Той беше изгорен, аз бях сестра и можех да се грижа за него. Разбираш ли сега географското измерение на мъката? Можех да го спася или поне да бъда с него до края на дните му. Знам много за причинените от изгаряния рани. Колко време е бил сам с гълъбите и с плъховете? С последни капки кръв и живот в себе си? Гълъби се бият над главата му. Плясък на крила. Тъмнина и безсъние. Винаги съм мразела тъмнината. А той е бил сам, без любим, без близък.

Не понасям повече Европа, Клара. Искам да се върна вкъщи. В твоята малка хижа. При розовите скали в Джорджиан Бей. Ще взема автобус до Пари Саунд. И от сушата ще ти пратя съобщение на къси вълни до Панкейкс. И ще те чакам, ще се оглеждам за твоя силует в кануто. И ти ще ме избавиш от това място, в което ние всички отидохме и те предадохме. Как стана толкова проницателна? Как така не се излъга като нас? Ти, помъдрял демон на удоволствията. Най-чистата сред нас, най-тъмното зърно в кафето, най-зеленият лист.

Хана“

 

 

Голата глава на сапьора се показва от водата и той вдишва със сетни сили всичкия въздух над реката.

* * *

Караваджо бе прехвърлил конопено въже до покрива на съседната вила. Беше вързано за кръста на статуята на Деметрий и осигурено с още един възел около кладенеца. Мостът едва надвишаваше върховете на двете маслинови дръвчета на пътя му. Ако загубеше равновесие, щеше да падне върху протегнатите, груби и прашни ръце на маслините.

Стъпва върху въжето. Сграбчва го с обутите в чорапи пръсти на краката. Колко ценна е тази статуя? — попита той случайно Хана, а тя му отвърна с думите на англичанина, че всички статуи на Деметрий са безценни.

 

 

Тя запечатва писмото, изправя се и прекосява стаята, за да затвори прозореца. В същия момент светкавица разцепва долината. Караваджо блясва в пространството между двете вили, над клисурата, зинала като дълбок белег покрай къщата. Тя наблюдава това като на сън, покатерва се и сяда в нишата на прозореца с отправен навън поглед.

При всяко просветване на мълния дъждът застива в сребърен отблясък. Тя вижда соколите, разхвърляни в небето, и се оглежда за Караваджо.

Той е на средата, когато му замирисва на дъжд. Почти мигновено усеща и капките по кожата си. Скоро дрехите му натежават.

Тя протяга шепи през прозореца, пълни ги и реши косата си с капки от небето.

 

 

Вилата стърчи като кораб в тъмнината. Само една свещ догаря в коридора пред стаята на англичанина. Когато и да отвори очи, той вижда все тази трепкаща жълта светлина.

За него сега светът е ням. Дори светлината изглежда ненужна. Ще каже на момичето утре сутринта, че докато спи, не се нуждае от компанията на свещта.

Около три през нощта е. Усеща присъствие в стаята. За част от секундата вижда фигура до леглото. Стои на фона на стената, може и да е нарисувана на нея. Не се различава добре в тъмния листак иззад жълтия пламък. Той измърморва нещо, нещо, което отдавна е искал да каже, но отсреща му отговаря тишина. Дребната кафява фигура, а може би само нощна сянка, не помръдва. Топола. Човек с пера. Плуващ силует. Едва ли би имал късмет да разговаря отново със сапьора.

Остава нащрек с надеждата да види фигурата в действие. Ще стои буден, обезболяващите таблетки настрана, докато светлината угасне и миризмата на пушек раздвижи въздуха в неговата беседка на път към стаята на момичето, през няколко врати, нататък по коридора. Ако фигурата се обърне, на гърба й ще има отпечатък от дърветата на стенописа, върху които е била подпряна, печално замислена. Всичко това ще може да види след догарянето на свещта.

Ръката му леко се протяга и докосва книгата. После се връща върху тъмните гърди. И пълната неподвижност в стаята се възстановява.

 

 

Къде го спохождат сега мислите за нея? Години по-късно. Камъчето от миналото подскача по водата. Той и тя остаряват, преди да докосне огледалната повърхност и да потъне.

В градината си той се връща към нея и все премисля дали да влезе вкъщи и да напише писмо, или да слезе един ден до телефонната станция, да попълни формуляра и да опита да се свърже с онази далечна страна. В това квадратно парче земя с изсъхнала трева оживява споменът за месеците с Хана, Караваджо и английския пациент, на север от Флоренция, във вила „Сан Джироламо“. Той е лекар, има две деца и засмяна жена. Непрекъснато е зает в този град. В шест следобед сваля бялата престилка. Остава по тъмни панталони и риза с къси ръкави. Затваря клиниката, в която документацията е затисната с най-различни тежести — камъни, мастилници, камион играчка, изоставен от сина му. Така листовете не хвърчат под напора на вентилатора. Качва се на велосипеда и кара през пазара, шест километра до вкъщи. Винаги, когато може, свива по сенчестата страна на улицата. Достигнал е възраст, в която внезапно разбира, че слънцето на Индия го изтощава.

Носи се плавно покрай върбите отстрани на канала и накрая спира пред къщи. Маха щипките от крачолите и внася велосипеда на ръце по стъпалата в градината, за която се грижи жена му.

Но нещо тази вечер е извадило камъчето от водата, нещо го е захвърлило назад към хълмистия италиански град. Може би химическото изгаряне по ръката на момичето, което днес прие за лечение. Или каменните стъпала, в чиито цепнатини избуяват кафяви плевели. Споменът като че ли го настигна сутринта, на средата на стълбите, докато слизаше с велосипеда в ръце. После беше удавен в седемчасовия работен ден, в потока от пациенти и камари от документи. Или може би наистина нахлу с пристигането на момичето с изгорената ръка.

Сяда в градината. И съзерцава Хана. Колко е пораснала косата й в нейната страна. Какво прави тя? Пред очите му изплува лицето, тялото, но не може да отгатне нейната професия, няма подробности от живота й в тази картина. Макар, че я вижда как се навежда към деца, представя си реакциите й към хората наоколо. Зад гърба й белее врата на хладилник, в дъното минават безшумни трамваи. Дарен е с някаква половинчата способност да вижда нея, само нея, в тишина, като ням филм. Не може да различи обкръжението й, не може да проникне в мислите й. Става свидетел само на проявите на нейния характер и на растежа на тъмната коса, която непрекъснато пада върху очите й.

Тя винаги ще има сериозно изражение, мисли си той. Чертите на млада жена бяха отстъпили на острия израз на кралска особа, на човек, моделирал по своя воля собственото си изражение. Той все още харесва това нейно качество. Нейната интелигентност, факта, че вътрешната й красота не е наследствена, а нещо търсено, отразяващо развитието на характера й в момента. Веднъж месечно или всеки два месеца той я наблюдава по този начин. Сякаш тези моменти на откровение са продължение на годината, в която получаваше нейните писма, без да им отговаря, докато тя спря да му пише, отблъсната от неговото мълчание. Той предполагаше, че бе виновен характерът му.

Все още е жива потребността да поговори с нея, докато се храни, да се върне към миговете на върховна близост, в палатката или в стаята на английския пациент, макар и от двете места да ги разделяха бурните води на пространството. Спомня си времето, когато беше еднакво пленен от себе си и от нея — момчешки свеж и искрен, с лениво протегната ръка към момичето, в което бе влюбен. Мокрите му ботуши, завързани един за друг пред вратата, той докосва с пръсти нейното рамо, на леглото лежи изпънатото тяло.

По време на вечерята наблюдава борбата на дъщеря си с приборите, опитите й да държи тези големи оръжия с малките си ръце. Всички ръце на масата са кафяви. Движат се уверено в собствените си навици и традиции. Жена му беше техният учител по смях, синът му носеше по наследство необузданото чувство за хумор на майка си. Той се наслаждава на остроумното присъствие на момчето в тази къща. Непрестанно се изненадва от неговата интелигентност и духовитост, които надхвърлят познанията и чувството за хумор дори на родителите му, наслаждава се на отношението на детето към кучетата на улицата, наблюдава го как имитира бавната им походка, погледите им. Радва го това, че синът му почти винаги отгатва желанията на кучетата сред разнообразието от изражения в техните муцуни.

 

 

А Хана сигурно се движи в случайна компания не по свое желание. Дори на тази възраст, трийсет и четири, тя още не е намерила своята среда, хората, с които иска да сподели живота си. Тя е почитана, умна жена, чиято дива любов изключва щастието и винаги се стреми към риска. Нещо се е появило в израза й и само тя може да го види в огледалото. Идеална и идеалистична с тази блестяща тъмна коса! Хората се влюбват в нея. Тя още помни части от поемите, които англичанинът й четеше на глас от своята книга бележник. Тя е жена, която не познавам достатъчно добре, за да я задържа под крилото си, ако писателите имат крила, и да я приютя за цял живот.

Хана внезапно се извръща и с чувство на съжаление навежда глава, косата й пада върху лицето. Закача с рамо кухненския шкаф и една чаша се разклаща. Лявата ръка на Кирпал се спуска бързо и хваща вилицата само на сантиметър от пода, внимателно я слага между пръстите на дъщеря си, а зад стъклото на очилата, в ъгълчето на окото му има бръчка.