Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (14)

V

Докато Градът оплюваше с хиляди уста изменника, а жреците заповядаха на всички атиняни да изличат у себе си позорния спомен, че Алкивиад изобщо е живял, Алкивиад преживяваше вълшебни дни.

И не поради неведение. Както е известно, всред благородниците на Атина, огорчени от народовластието, имаше не един храненик на цар Агне. Те честичко отпращаха към Спарта невинен гълъб с писъмце, овързано о крачето му. Ей такива писъмца пристигнаха в Спарта и през въпросната, гореща за Атина седмица.

Нищо странно, че атинските драматични събития възрадваха цар Агис, понеже уталожваха съмненията му, свързани с неговия необичаен гост: самите богове дариха на царя залог, че Алкивиад не играе двойно. Сега вече Агис бе сигурен; щом Атина прокълна едного от първите си синове, той без друго трябваше да донесе печалба кому? На спартанския цар, разбира се.

Тия разсъждения царят изведе с Алкивиадова помощ. Засмян до стриганото си теме, гостът бодро разясняваше на своя стопанин скрития смисъл на всички атински неистовства; Алкивиад отново хохотеше с неизчерпаемо напиращ из гърлото му смях.

— Грешка на Атина е, че не оцени своето най-скъпо достояние: един Алкивиад! — заключаваше Алкивиад. — Оттук нататък тя има да се вайка и кае, загдето ме изтърва, хо-хо-ха!

Неизкушен в демагогия, царят се оставяше да бъде понесен от това разкошно усещане за изгоден съюз със съдбата. Нали вече беше се случило най-невероятното в елинския свят — един стратег на Атина да премине към Спарта — цар Агис с право очакваше още чудеса за своя град.

И така царят смело реши да завземе Декелея, като дори лично поведе войската си.

В деня, в който Спарта изпровождаше своите бойци, Алкивиад за първи път видя царица Тимая. Подобно на всички спартанки през тъй хероичен час, царицата бе облечена показно просто — лен в естествен цвят. Сплела пръсти без украса по тях, навела глава с некъдрени коси, тя изглеждаше по-тържествено скръбна, по-пристойно смирена от всички майки на Спарта.

Цар Агис в медна броня и на кон напусна двореца си, премина покрай ефори и жени в сивкаво; спря при първата спартанка. Все от седло, той се наведе, за да докосне с устни нейните пепеляворуси коси. При това Тимая целуна пък царствената ръка, която не изпускаше юздите. Безмълвното сбогом — достолепие и сдържана мъка в раздялата — въодушевиха трихилядната фаланга. „На смърт и до смърт с цар Агис!“ — викнаха бойците, а гостенинът се зачуди наум: „Защо в тъй съкровен час е дума не за живот, а за смърт само?“

Царят отдръпна коня от редицата жени. Първата между спартанките скри лице с полите на наметката си, за да не разстроят никого сълзите й.

Войската вече крачеше към Ликурговата порта; наколенници, брони и оръжие издаваха мрачен грохот; жените се упътиха подир фалангата, после обнизаха градските стени, за да задържат миг по-дълго под очи мъжете на Спарта. Имаше нещо нетърпимо в туй всеобщо смирение пред дълга, в неестествената твърдост на тия тихи жени.

Но на Алкивиад не беше до тях. Той не снемаше поглед от царица Тимая. Царица!… Там, където се роди и израсте, народът отколе беше забравил царете. Там, където повоюва (из варварските тракийски предели), народът имаше прекалено много вождове. Но — цар! Но — царица! „Лю-бо-питно!“ — заключи Алкивиад.

Женските редове в пълно мълчание бяха се разотишли, а пред двореца все още стърчеше Тимая със своята свита. Придворните се държеха вцепенено, дано не накърнят чрез неподходяща дума царицината скръб. А не беше ясно дали царицата плаче в наметката си, или съблюдава правило, което изисква от нея плач.

„Театър за глухонеми! — каза си след малко Алкивиад, комуто чак толкоз мълчаливи мъки досадиха; той бе свикнал с шумните атински чувства. — Пантомима!… Нека най-после Тимая смъкне покривалото си, за да видим дали била хубава или грозна. Гърбом, сложена е добре. Още нераждала юница. Дали цар Агис я е заплодил, или напуска ложето й, зарязвайки я опасно полудевствена?… Полудевствена! Охо-ха-ха, тук нещо има!… Това — от една страна. А от друга: царица!… Как ли се спи с царица?“

През онова утро Алкивиад не отиде в мислите си по-далече от въпроса, на който не намери ответ, понеже Тимая бе първата позната нему царица.

А седмица след тържественото изпращане Алкивиад вече имаше отговор: с царица се спи, както с всяка жена.

Е, вярно е, че беше любил къде по-хубави!… Докато Тимая несръчно — приучена да я разсъбличат робини — снемаше своя бледоморав пеплос, разкопчаваше фибулите и развързваше колана си, изплетен от най-ситни златни халки — Алкивиад си викаше точно туй: „Къде по-хубави жени съм имал!“

Онази например, Хризоте или как беше?… Нея той бе споделял с вуйчо си, когато сам служеше като млад войник във Византион. Споделяха я по съгласие, защото им се струваше смешно, дето тя ще роди дете — или син, или племенник, или братовчед на едного от двамата. Смешното бе там, че те двама нито можеха, нито щяха да узнаят дали това дете им е син, или племенник, или братовчед, дори да подложеха Хризоте на едноседмични изтезания. За още по-пълна веселба Алкивиад и Алкмеон с всички почести я обявиха за тракийска богиня — тъй и тъй из Тракия не улавяш края на божествата.

В природния срок онази млада красавица бе родила дъщеря. Противно на ужасните мълви из Атина, че вуйчо и племенник единно са изработили кръвосмесен изрод, момиченцето изглеждаше чудесно. Вуйчото и племенникът напуснаха Византион, когато то прохождаше.

Смешки!…

Излегнат върху грамадното като площад, меко и позлатено ложе Алкивиад се изсмя високо. Разсмя го не толкоз споменът за онова блудство, от което се пръкна розовобузо и пъргаво момиченце; разсмя го друг спомен — за театралното зрелище, с което Алкивиад и Алкмеон възвеличиха богиня Хризоте (или как беше?). Огньове и венци, уж че тракийска реч, която Алкивиад бе произнасял из Византион, без да се разкиска. Народът слушаше тия невнятни словоизливи, но пазеше приличие, опрял върху раменете си носилка с лехусата красавица. А красавицата пък, свела мигли като четка, набелена и с чужди руси плитки… „Ха-ха-хо!“

— На мене ли се смееш?

Тимая премери през голо рамо изменника, който удобно се протягаше в ложето й, а си позволяваше и разпуснатост. „Прекрасен изменник, не ще дума! Много забавен…“ Тимая имаше чувство, че се е надвесила над кладенец, пълен не с вода, ами със земно масло — то бълбука неуморно, клока със странни гласчета и прелива в цветове, които никой майстор не възпроизведе. Ако вземеш да скъсаш огърлието си и пускаш в такъв кладенец бисер по бисер, ако накараш да изсипят в него всичките ти владетелски скъпоценности, навярно тогаз ще се усладиш с нещо подобно, каквото бе само част от Алкивиад. Неизчерпаема пъстрота…

Тимая беше отгледана в приличие, строгост и добродетел без украси; Тимая не бе разгалена. Затуй не можеше да се откъсне месеци вече от дивно привлекателния и близък, и неуловим мъжки образ — противовес на света, в който Тимая бе израсла.

И сега, когато уж сърдито го измери през голо рамо, сръднята й мигом премина в жадно съзерцание. „Богове! — рече си царицата. — С какво заслужих пред вас такъв подарък? Навярно простряхте Алкивиада върху моето легло като награда за туй, че донесох на царя своята недокосната невинност и никога не бих нарушила брачните клетви, ако вие сами не пожелахте да приема вашия дар… Дали това е бог Адонис, майстор в любовните забави? Дали е Аполон, създаден да радва женски очи чрез хубостта на тялото си? Дали е Арес, който отпочива между две победи върху гръдта ми?…“

— Не се измъчвай с въпроси, Тимая! — студено й се усмихна Алкивиад. — Аз съм всички богове, взети заедно.

(Както нерядко се случваше, Алкивиад и този път бе отгатнал чужди мисли. То не е и трудно: мисълта прозира под лицето ни, както речни камъни под бистра вода. Засега в очите на не дотам красивата царица Алкивиад прочете именно обожание.)

— Можеш да се увериш сама! — предложи й той и съвсем отметна завивката.

Под светлината на четири факли из синьото като лятно море надвечер ложе изплува златомургавата голота на Алкивиад. Не мъж, а статуя, току-що изнесена из работилницата на даровит, придирчив към изкуството си ваятел; статуя, по която дъждове, мраз и нашественици не бяха отпечатали никаква следица.

Ако нещо понякога увреждаше прословутото съвършенство на Алкивиадовото тяло, това бе усмивката — непонятно дразнеща въпреки своя бял блясък, въпреки цялата радост от живота, която тя изразяваше. А сега, гол, както го майка родила, Алкивиад не се усмихваше. Затуй и съвършенството му бе пълно.

— Нали? — попита той.

— Да… — отведе очи в дълбоко вълнение Тимая, сякаш се убоя, че чак толкоз и такава красота ще ги ослепи.

— Ела! — позова я без вълнение Алкивиад.

Тя слушаше как той равномерно, забавено диша. Така почиват не хора всъщност, а самата природа: дървета при безветрие, море при пролетно безлуние, тревицата покрай нощен ручей. Почти страшно беше тъй да спи човек — това бе покоят на отсъствие и небитие; нали хората имат мисъл, тя се провира като будна сянка през съня им, тя ги мъчи или разтушава чрез сънища.

Нищичко подобно не се долавяше под равното и рядко като морски вълни дишане на Алкивиад. Да те хване завист!

Но царица Тимая не изпита завист. Тя кротуваше нарочно, за да не наруши безпредела от наслаждение, недостъпно за някоя жена, която не е спала до Алкивиад; тя нарочно остави да гори една факла зад завесите, дано не изтърве нито миг от божествената гледка; тя нарочно отпъждаше съня, който я молеше да го допусне в премалялата й плът, сякаш разорана издълбоко, освободена, както напролет нивите се отърсват от тъничкия и мокър ледец.

Без да премисля точно това, Тимая си спомни как допреди месеци благодареше на Хера за страстта на цар Агис — един цар, който беше и мъж. А от месеци вече Тимая с тръпки навсякъде си признаваше: животът би бил подла лъжа, ако я излъжеше, че е познала страст. Нищо изобщо не бяха нейните младоженски нощи с Агис, щом взе да ги сравнява с тия, последните.

„Афродита! — призова тя богинята на любовта. Отпусни ми още за малко моя божествен любим!… Кълна ти се в децата, които ще родя, че до края на своите дни ще ти принасям царствени подаръци! Любовното щастие с Алкивиад ще ми стигне за целия мой женски живот…“

Тимая се молеше тъй всеотдайно, че реши: желанието й непременно ще се сбъдне. Наистина от какво имаше да се плаши царицата? Любимият й не би я заменил с никоя друга спартанка, защото в Спарта всичко бе подредено по твърда чинопочит. Единствената възможна преграда за избликналите като буйни подпочвени води страсти на царицата — нейният всевластен съпруг — беше далече. Според известията работите на цар Агис там се развили както в мит, приспособен за малки деца: царят разположил войските си по границата на плодоносна и среброносна Декелея, а сам спрял на постоянен стан. Народът на Декелея не се възпротивил срещу това грубо своеволие, тъй като не променяло нищо; допреди нахлуването на Агис тук господарски се разпореждали пък атиняните. Дори някои дребни добрини, които царят разгласил високо, накарали декелейците да се почувствуват облекчени под спартанска власт.

Други вестители — и по-скоро съгледвачи — донасяха, че врагът вече се гърчел под последиците от гениално простата Алкивиадова стратегема: над Атина почнала да тегне сянката на зловещ недоимък. Щом някъде хлябът не достига, първи пада под ударите на глада робът; атинските роби гладували на провал през есента и ранната зима.

Гладният няма що да губи, защото така и така е загубен. Една зимна вечер божественият любим на Тимая със сит смях й обяви последната новина: атинските роби въстанали, атинските роби на хиляди побягнали към Декелея, където цар Агис великодушно ги разместил из селата и им позволил да изкарват своя хляб. „Те нека го изкарат, пък ще видим дали този хляб ще бъде за тях, ха-ха-ха! Защото у мене зрее нова стратегема — сега вече цар Агис едва ли ще се откаже да завоюва по мой чертеж света. А всеки поход яде много жито…“

Добродетелната спартанка Тимая при тия вести беше се ужасила от себе си: зарадваха я не победите на царствения й съпруг, ами надеждата, че той ще остане още за дълго далече от Спарта.