Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (10)

I

Ето вече два месеца, откакто той навлезе в историята. Не онази — мъничката и тъжна, и забавна повест за множество дребни части суша, каквато бе Елада, — ами в световната история. Атинските кораби не пореха надменно Егея; те се озоваха в откритите води, които бушуват посред земята — Средиземно море.

О, тук ветровете духаха другояче, без всички спънки, които биха им поставяли рой острови и островчета. Тук вихърът заразяваше платната със своята пакостлива волност, та корабите се носеха като стрели, отправени от млада, жизнерадостна ръка.

О, тук слънцето грееше другояче. Отразено в пресинята, ослепително лъскава, равна на небето шир, то ставаше тройно по-ярко и парещо, не слънце, ами небесен огън.

Под лъчите му, които поемаше цял ден върху корабния нос, без заслон, без шлем (тъй като шлемът се напичаше непоносимо), Алкивиад за два месеца беше се променил до неузнаваемост. Изсушен и закален, бакърено мургав, с изсветлели като коноп кичури, с нетърпеливи като у гепард движения, той вече бе не наварх на Атина просто, а предстоящ покорител на света.

Алкивиад му се наслаждаваше — на този неизброден още, безбрежно син свят, където птиците се теглеха боязливо от ширинето към невидимия бряг, защото пра-опитът ги учеше: зарееш ли се навътре в простора, връщане няма, не ще долетиш до отсрещни брегове.

Алкивиад усещаше досущ телесно своята наслада от този простор.

У дома той не спомена пред никого колко го притиска, как оскърбява сетивата му малкотията на Града, призван да оглави цяла Елада. Ех — цяла! Нима премъдрите атински бащи не си даваха сметка, че дори най-цялата цялост на Елада все пак си остава сиромашки залък в сравнение с неведомо просторната земна пита? Но атинските бащи настървено отхвърляха всяка представа за нещата извън Елада. Не Алкивиад бе човекът, когото засягаха нечии заблуди; той просто се престори на съгласен с бълнуването на атиняни, докато прибра златото им и синовете им, за да се втурне, снабден подходящо, в световната история.

„Нека се обърне от завист в гроба Перикъл, моят всеславен осиновител!“ — рече си наум Алкивиад под жупела на средиземноморското слънце. Ставаше му весело при мисълта, че и най-великият между атинските държавници все пак не бе прострял своите копнежи по-далече от постните брегове на Егея.

Като изключим ведрия усет, че се рееш в полет отвъд границите на досадно близкия като старееща съпруга егейски микрокосмос, останалото при Алкивиад беше не дотам ведро. По брой и качество атинският флот бе незнаен за Елада, но той изведнъж се превърна в шепа орехови черупки, щом напусна Егея. Атинското злато, което бе заплатило този боен разкош, се оказа стиска суха шума, сравнено със съкровищата на Средиземноморието. С една дума Алкивиад — без сам да подозира — все пак бе сгънал размаха си в мерките на Града. Дързостта му излезе не чак толкоз дръзка, когато я налегнаха световните ветрове.

Първо: Сицилия никак не се стъписа, че покрай бреговете й се е появил тъй голям и тъй скъп флот. Сицилийските градове заклопиха портите си; пуснаха вериги пред входа на пристанищата си; набързо доприбраха преобилната жътва в складовете си. Второ: сицилийските управници нито се уплашиха, нито се съблазниха от Западния проект на някой си Алкивиад, въпреки че той щеше да се нарече Велики. Хитроумното Алкивиадово предначертание да насъска взаимно градовете на легендарно благодатния остров и да се възползува от съперничеството им, като приобщи едни и покори други — това предначертание увисна в синьо прозирния средиземноморски въздух. И тъй като над Средиземно море ветрищата са бързи, те бързо разсеяха несбъднатите стратегеми на Алкивиад.

Съчинявайки нови стратегеми, сам Алкивиад сякаш увисна в синьо прозирния средиземноморски въздух. Той по цял ден стоеше или на носа, или на кърмата на триремата си. И тук, и там Алкивиад намираше достоен пиедестал: на носа под нозете на младия наварх се тренчеше в безкрая образът на Победата с гордо разперени криле, та Алкивиад изглеждаше като понесен върху тях. По кърмата блестяха в позлата отличителните знаци на Атина, та Алкивиад изглеждаше като техен въплътен завършек.

Живописно наистина, но — нищо повече. Отсъствуваше от корабната държава животът на делата. Алкивиад реши да го раздвижи чрез малък набег срещу извънградските поселища на Сиракуза — набег за храна и за жени. Но сиракузките порти — високи и яко подновени — избълваха две-три хиляди бойци. Понеже тия бойци бранеха булките си и тазгодишната жътва, те повоюваха свирепо половин денонощие. Битката разпиля върху белокаменните градски подстъпи почти равен брой трупове от две страни, а труповете засмърдяха преди стъмнало, защото под сицилийското слънце хлебният квас шупва три пъти по-скоро, отколкото в Атина.

Алкивиад, обнажил меч и развял златовезана мантия, съобразяваше, наместо да сече врага. Ето и какво съобрази: защитниците, които са у дома си, утре ще наваксат десетократно своите загуби. Нападателите, които са на две седмици път от дома си, а там се заклеха да понесат само победи и победи не могат да поискат подкрепления. Затуй Алкивиад изтегли войниците си от подстъпите на Сиракуза, преди да бе станало непоправимо.

Така завърши едничкият завоевателен опит на Алкивиад в Сицилия — провал, който историята милостиво позабрави, а Алкивиад съвсем никога не спомена.

Затуй пък вторият наварх — старият Никий — не само че не покри със забрава оная полубитка, ами упорито я тълкуваше, натякваше. Неговият млад съперник допускаше, че Никий ще да е отпратил някой от робите си към Атина, за да разгласи несполуката под Сиракуза. Тази вест не би извисила Алкивиада в оценката на съгражданите му.

О, не, той не беше притеснен! Алкивиад все още държеше в ръце новичките, обковани в позлата юзди на един незнаен за слинската мяра флот. Алкивиад все още не бе се впуснал в решаващи действия, та да бъде уязвен от дребната грешка на своя иначе всеизвестно щастлив жребий. Всъщност…

В подобни разсъждения губеше седмици младият наварх, подложил прекрасно като образа на Адонис лице под изгрева, зенита, захода… Но времето не може да бъде спряно, за да поразсъдиш и решиш. То си тече, запълнено с кроежите или с деянията на всички останали хора. Твърде скоро Алкивиад се видя принуден да научи какво бе протекло през времето, което той прекара в наслада от себе си, от Средиземноморието и от своето несъмнено блестящо бъдеще.

Беше надвечер — неизказано синкав час, когато слънцето засяда бавно, сякаш неохотно, понеже за цяла нощ ще изтърве из поглед цветното вълшебство на земята. След него въздухът все още задържаше светлината му, както спомен, който не искаме да прежалим. Водите досущ стихваха през тоя час — дневните вълни, движени от жегата, бяха спаднали; нощните, подтикнати от бриза към тайна игра, още не бяха нагънали морето.

Алкивиад нареди да му завържат люлка при корабния нос. Полуизлегнат, честито разсеян, той усещаше с цяло тяло, че му предстои една тиха нощ, с пъстри сънища. Алкивиад усещаше доволно как това тяло бе набъбнало от свежа, жадна сила; как тя напира да се утвърди. Алкивиад се усмихна на себе си, защото се досети защо; почти месец вече той спеше самичък. Възхитителните нощи, през които Алкивиад се даряваше на робини, хетери или срамливи атински съпруги, все пак бяха утаявали в Алкивиадовите дни нещо като отмала, нещо като пресита от мазно ястие. Докато тук, в сицилийски води, свободен от женска близост и дори от женско присъствие, Алкивиад бе за първи път господар на цялата своя телесна мощ — той не я споделяше.

„Жени, жени!… — мислеше си, оттласквайки се леко о корабните перила, за да бъде люлян почти над водата. — Защо ли сме устроени тъй, че от жените да иде нашата най-желана сладост и най-необратимите ни загуби? Защо след всяка любовна нощ (а къде по-неизменно удоволствие, по-неизбежно притегляне от любовта дори когато в нея няма капка любов!) всеки мъж си излиза половин мъж — нему изглеждат безцветни цветовете и безвкусно виното, той изпитва отврата от действено напрежение, опротивява му всяко мъжество… Богове, защо сте ни създали стройни и силни, щом онова презряно слабо същество нощем най-приятно ни лишава от силата ни?…“

Трап-трап-трап… Стъпки на поне двамина. Алкивиад ги погледна през люлчината мрежа с досада — беше му тъй хубаво да се сбогува насаме със слънцето!…

— Алкивиаде — прозвуча скърцащо скръбно още първата дума на Никий. — Вести от Атина.

— Седнете! — покани младият наварх стария, а също и пратеника, когото познаваше досущ бегло: трети или четвърти син на един глух архонт.

Алкивиад, разбира се, не можеше да не забележи, че онези двама няма къде да седнат, освен направо върху дъските, което искаше и той. Така, докато разговаряха, Никий и пратеникът смехотворно виреха бради срещу надвишаващия ги с цял лакът Алкивиад.

— Ще изслушаш ли от него вестите или да ти ги преразкажа аз? — прояви излишно внимание Никий.

— Все едно — заля го с безразличие прозрачният Алкивиадов поглед.

— Уважавани военачалнико на нашия преславен флот — поде пратеникът с неприятно равния глас, присъщ на всички пратеници (понеже те упорито заустяват пренасяни през равнини и морета вести). — Градът ти провожда далечен привет!

— Привет! — отекна Алкивиад безстрастно, макар под туй безстрастие вече да укриваше събудена тревога.

— Както си спомняш, навечерието преди да отплувате бе очернено от страшно богохулство. Бащите на Града обявиха още в твое присъствие, че ще извършат посилно и непосилно, за да разкрият злодеите. Те обещаха свобода на всеки роб, който донесе…

— Съкрати поне онова, което собствените ми уши са чули! — сряза го Алкивиад, чиято тревога вече беше се превърнала в лоша сигурност.

— И така, преславни Алкивиаде — сниши глас пратеникът (когото пък избиха тръпки на страх, загдето се намираше посред хиляди мъже, лично предани на Алкивиад), — сам можеш да си въобразиш как обещаните срещу разкрития блага предизвикаха порой разкрития. Не ви описвам живота на Града през двата последни месеца, преславни наварси — туй бяха гърчове на тежко ранен, бе треска на смъртно болен. По двама, по двама пред хелиастите се явяваха свидетели, които сочеха като осквернители на хермите петима или петнайсет граждани. Докато тъй изобличаваните злодеи бяха именно пет или петнайсет, работата на съдиите се оказа проста: те извършваха бързо съд и веднага изпълняваха присъдите. Но…

— Колцина атиняни изклахте по този кратък способ? — попита Алкивиад през зъби, но все още като се люлееше цял лакът над главата на вестителя.

— Не повече от трийсет човека — успокои го той.

— Само? — подигра се Алкивиад.

— Но би било нелепо да посичаме всички обвиняеми — уж не се смути пратеникът, — тъй като техният брой растеше, растеше. При това… мнозина се почувствуваха застрашени, дори без да са сънували богохулство, дори при честни доказателства, че съдбоносната нощ са прекарали тук или там. Ала те познаваха враговете си — свои длъжници, любовни съперници, противници в търг или в Съвета, — затуй предвиждаха зло за себе си. Те предпочетоха, като подкупят градската стража, някоя нощ да се отправят в доброволно изгнание от Града.

— Колцина граждани загуби Атина по този път? — отново безстрастно попита Алкивиад.

Бе притъмняло. Без месечина морето приличаше на мек тъмен плащ. Далечният бряг изчезна в тъмата, чезнеха и близките предмети, затуй изглеждаше, че тия трима мъже висят в нищото. Гласовете им потъваха в нищо, движенията им се стопяваха без помен. Налудничав театър, където актьори декламират и ръкомахат, а става дума за смърт от незаслужена казън, за злочестието на незаконна прокуда.

— Из пътя на доброволното изгнание загубихме само осемдесет граждани — опази и сега спокойствие пратеникът.

— Тоест, без да разкрият престъпника, атинските бащи лишиха Атина от сто и десет дейни граждани — пресметна Алкивиад.

— Защо твърдиш, че между тях не се намират и престъпниците? — възрази пратеникът, но плахо.

— Просто е нищожно вероятно. Атина брои двайсет хиляди пълноправни граждани. Щом тя наказва не по справедливост, а случайно, ще трябва да изколи всичките тия хиляди, за да бъде сигурна, че между тях са и злодеите.

„Оня смрадлив каменар! — помисли си Никий с цялата злоба, на която бе способен, а тя се оказа голяма: — Не са отишли напусто софистическите уроци на Сократ. Богове, дали и този път Алкивиад ще се измъкне с необорими думи?“

— О, не, преславни военачалнико! — май стигна до сърцевината на своя невесел разказ пратеникът. — Бащите на Атина не са слепи, нито безумни, та да избиват нейните верни, съвестни граждани. Хаосът, в който Градът живя цял месец, потопът от мътни клевети най-сетне се избистри. Вече притежаваме не догадки, не назидателни присъди и не полуобоснована гузност. Хелиастите се добраха до истинна диря…

— И кой ви я подаде? — сега не безстрастно, ами с ехидство попита Алкивиад.

От минути вече той знаеше какво има да чуе.

— Из тази диря ни насочи освободеният роб Андромах.

— Той указа като главен злодей мене, нали! — промърка Алкивиад с гласа, с който нощем галеше жени или се глезеше на учителя си.

— Как отгатна? — Това бе вик на страх, роден от това, че Алкивиад не прояви никакъв страх.

— Отгатнах го, защото съм слушал колко злато дължи Андромах на лихварите. Много.

— Каква е връзката?

— Много проста: Андромах би продал майка си в робство, ако с това разплати своите дългове.

— Как ще оспориш истинността на разкрития, извършени под клетва? Показанията на Андромах бяха проверени чрез разкаяните думи на твои съучастници в злодейството, които той посочи.

— Никакви оброчни стълбове не са ми пречили, та да ги повреждам — измърка топло Алкивиад. — Не съм завиждал на члена на бог Хермес, тъй като моят собствен е завиден.

И над смълчаното, сякаш несъществуващо море се разнесе смехът на Алкивиад: „Хо-хо-ха!“

— Простете, богове! — суеверно прошепна пратеникът. — А ти, о, Алкивиаде, все още не си изслушал в какво те обвинява Хелиеята: то няма общо с бог Хермес. Според разкритията на Андромах ти (простете, богове!) си пародирал Елевзинските мистерии. Това е богохулство, безкрайно по-престъпно от осквернението на хермите.

— Бил съм пародирал! — възкликна Алкивиад с изненада, която не можеше да не иде издън най-чисто, невинно сърце.

За да й придаде още повече убедителност, Алкивиад скочи от люлката върху насмолените дъски, току пред носа на вестителя.

— Нима чух добре? — осведоми се той.

— Кълна се, това е поръчката, която нося! Нека към нея добавя, че Атина те призовава на съд. Ще дойдеш ли? — попита пратеникът треперливо.

— Разбира се! — не закъсня ни миг изразът на непоколебимо чувство за невинност. — Ще потеглим още тази нощ! Час по-рано държа да очистя името Алкивиад от гадни подозрения. Изпраното петно все пак оставя видима сянка върху снежната хламида; калта избива и под най-непорочния сняг.

Гответе кораба за път! — повели той с глас на тръба.

И стаеният сред тихо море, под безветрена тъма кораб сякаш по чудо оживя. През мъртвата тишина се процеди шум от много стъпки; макар приглушено, чуха се заповеди — триерархът си гледаше работата.

— Бих помолил достопочтения Никий да премести вързопите си на друга трирема! — не помоли Алкивиад. — Аз мога да се явя в Пирея само с кораба на наварсите.

— Но аз… другият наварх, оставам под Сицилия! — изхриптя внезапно одързостен старецът.

— Ах! — небрежно махна ръка Алкивиад. — Все едно че под Сицилия не остава съвсем никой. Но запомни, достопочтени! — доближи Алкивиад тъй устремно, та старият воин с боязън отстъпи до корабните перила. — Моето отзоваване не означава край на Западния проект. Той ще бъде изпълнен, кълна се в утробата, която подари на света един Алкивиад!