Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (13)

IV

Оня архонтски син, когото Алкивиад сне на брега срещу Коркира, за да отнесял в Атина вестта за чудовищното Алкивиадово хрумване, стигна Града след едноседмична изнурителна езда. Той бе накарал своя роб да го увърже о седлото и спеше, яхайки, като заран сменяше кон в някое попътно селище и плащаше новия кон.

Още преди архонтският син да бе отпътувал към Сицилия, Градът беше предостатъчно възбуден; тревожеше го липсата на светкавични победи, каквито Алкивиад бе му обещал. Някои остатъци от крайната демократическа хетергия на изгнания Хипербол, други остатъци от потиснатата атинска аристокрация, наметнала покрова на загриженост за доброто на народа — смес от човешки себелюбия и човешка завист, от незнаене накъде и незнаене как, всичкото това, силно подгрято поради летен зной и прегладняване, искаше да се излее в нещо си.

Демагозите с опитна ръка го насочваха срещу Алкивиад. Те знаеха, че когато обществените работи се нагорещят до кипване, трябва тутакси да посочиш на демоса съвсем точна причина за бедите му. Трябва да посочиш точен човек. Тогаз гладните, босоноги избиратели ще гласуват смъртта му, а месец след като й се нарадват, ще забележат, че са продължили да бъдат гладни и боси. Но понеже всеки ще е гласувал смърт, той вече — макар злощастен — не ще роптае. Извършил е необратимо действие.

Така прости закони управляваха Стария свят. Тях демагозите познаваха изтънко — по наследство.

Впрочем демагогията си избра за прицел Алкивиад, чиято главна вина бе там, че отсъствуваше. Но Алкивиад, който беше изучил законите на атинската власт не по-зле от всеки друг демагог, отгатна какво има да му се случи. Той го предотврати. И — не само. Алкивиад нанесе на атиняни небивало дълбока и болезнена за гордостта им рана: един атински стратег бе преминал към Спарта!!!

Не, това не е било. Не, то не може да бъде — изключваше го вековното, кръвно съперничество между първия и втория град в Елада. Неведнъж през онези векове атинският демос бе осъждал на изгнание свои видни мъже — именити държавници и писачи, обичани демагози. Никой, никой от тях не потърси убежище в Спарта — иначе щеше да бъде по-страшно от убит в спомена на атиняни; иначе би се натоварил с историческа вина, за която няма прошка и забрава ни на този свят, ни в отвъдния, ни пред далечното бъдеще. Видни изгнаници бяха се прислонили към някой остров, още необвързан спрямо Атина, към пристанище на йонийския или евксинския бряг, из Тракия или Фригия… Но да отидеш в Спарта!!! Но да й предложиш ума и меча си!!!

О, о, о! През тия жарки летни дни, докато Хелиос сипеше неукротим огън над греховните атински плочници (грях имаше дори камъкът, търпял стъпките на така неистово чудовище), демагозите в Атина изнемогваха от работа. Техните гласове пресипваха, въпреки жегата; гласовете им прегракваха навсякъде из Града, където се окажеха слушатели. Народът на Атина чакаше тълкувания за бедата, неспохождала до тогаз дори тъй богат на събития, превратности, блясък и злочестие град: измяната на един атински стратег. Тя покриваше с вечен позор пред цяла Елада нейния богоизбран Град.

„О, не! Ние трябва да отминем позора, като извършим непосилното. Трябва да избършем девственото лице на Атина от срама, който иначе ще надживее хилядолетия — улика, че именно всред атиняни се е родил, сукал, проходил, отрасъл, получил уроци по философия и риторика, и стратегия, че е водил войски и говорил в Съвета най-черният изменник, когото историята помни!“

Тъй се деряха поне десетмина демагози из улиците и по тържищата. А атинският демос — застъпен най-вече от жени и нефелни — слушаше мрачно.

„Как и защо днес сме изправени пред чудовищното явление Алкивиад? — питаха риторите напрегнато. — Тук, граждани, трябва да изстудим до трезвост своето яростно негодувание и да признаем: в Атина все пак се е намерила почва за Алкивиад. Някой злодейски преднамерено — за да окаля сияйното достойнство на първия Град — е отхранил свръхчудовище. Кой!“

Атинският демос мълчеше. Грабен, с умисъл развращаван (за да гласува днес за едного, а утре за неговия враг), винаги и всякак недоял, демосът сякаш губеше воля за действие и за размисъл дори. Той си знаеше, че ще чуе наготово отговора на въпроса, който уж му задаваха риторите: „Кой отхрани у нас свръхчудовище?“

„В Атина живее разпасано, като се възползува от свободите ни, за които един софист е гражданин; в Атина се излежава на сянка, докато атинските мъже съхнат под чуждо слънце за славата на Града; в Атина се скапва безотговорно и безнаказано всред най-гнилия й човешки пласт човекът — духовен баща на Алкивиад.

Кресливият софист, който облива с презрение нашите държавнически мъки и проповядва отрицание на делата — този полугражданин зове себе си учител! Той назова с пристойна гордост Алкивиада свой първи и най-близък ученик. Тогава???“

Демосът пак си знаеше, че не му искат отговора и на този много напрегнат въпрос.

„Ето какво, граждани — пускаше пяна демагогът, — след като Сократ оре, тори и засява почвата, която ражда висша измяна, не ще ли израсте утре върху нея втора, трета, трийсета такава беда за всички нас?“

И пак — мълчание. За демоса беше без значение дали атинските управници ще предложат да бъде изгнан някакъв мислител. Демосът — изпечен и озлобен — дори изпитваше смътно доволство; ония горе се гризеха, готвеха си един другиму жестока смърт, а може би щяха и да я осъществят.

„Ние ще почакаме! — злокобно изричаше в това време поредният ритор. — Ще чакаме до часа, когато из Сократовия кръг се набележи втори предател. Тогаз не само ще изкореним плевела от атинската нива, но ще изпепелим и нивата!“

„Че изпепелете я! — мислеше си демосът. — Изгорете и Града, и земята му, изпояжте се, дано най-сетне се затъкне бездънната ви глътка, жаждата ви за все повече власт. Нам какво от туй?“

А риторът вече беше се отнесъл другаде, за да излее жлъчта, която го измиваше от слухове за близостта му с чудовището.

Защото, ако човек би повярвал на словоизригванията из Атина от тези дни, оказваше се, че Алкивиад бил нямал тук ни близки, ни дори познати. Всеки се потеше да доказва най-живописно своята прастара вражда, своята отколешна ненавист към оногова мръсника. Никой, разбира се, не беше давал на Алкивиад сребро или кон в заем; никоя жена не беше приемала разхитителните негови ласки; никой родственик не бе запазил каква-годе връзка с този развратен, нагъл и низък братовчед или сват; никой не бе седял до него в школата, на трапеза или в Съвета, не беше се състезавал с него на Палестра. Естествено досущ никой не бе пил виното му и не бе водил с Алкивиада разговори на политическа тема.

Първа (едва час след като пристигна оня архонтски син) излезе с висок плач и пискливи упреци срещу чудовището Хипарете — често мамена съпруга, възмутена дъщеря на богобоязлив и заможен род. Хипарете се уви във вдовишко було, надяна чер пеплос и напусна брачния си дом, проклинайки деня, когато баща й беше я отдал за поругание на един изверг.

Когато слизаше към Агора, тя не успя да скрие колко младо гъвкава, колко стремително щастлива е стъпката на тънкия й глезен — макар цяла в черно Хипарете излъчваше щастие; тя най-после сладострастно се опиваше от мъст. Ако елинският език бе имал три пъти повече пристанищни ругатни, отколкото имаше, те пак не биха заситили Хипарете.

Впрочем, като започнем с удовлетворената съпруга, та завършим с Петстотинте и Дванайсетте, целият Град сякаш си отвзе над негражданина, който беше го развличал, оскърбявал, забавлявал, осмивал. И най-вече — над галеника на съдбата, комуто всички болно завиждаха.

Жреците пък отново се разсипаха от съновидения с участие на боговете в тях. Богове и жреци напомниха на атиняни своите предупреждения отпреди два месеца. След като Градът ги пренебрегна, негов дълг бе сега да извърши нещо невъобразимо, за да се оневини.

Оттук нататък събитията се развиха светкавично.

През едно топло утро, което предвещаваше убийствено пладне и морна вечер, целият сонм атински жреци (без никакво изключение!) пое из мраморните стълби на Акропола. Следваха ги Петстотинте, пак без изключение; никой от тях не се намери с лятно разстройство, с болки в коленете или с треска. Облечени в цялото си достойнство, строго смръщени, те изкачваха храмовия хълм. Подире им идеха Дванайсетте, а шествуващият демос приличаше на чудновата река, която тече не из височината, ами към върха й.

Там, съвсем горе, откъдето можеш обзря маслинените гори на Атика и постните поля, отхранили върху суха каменна гръд най-славния град, който Елада притежава, там шествието спря.

От него се отделиха десетина жреци — туй бяха богопомазаните изпълнители на елевзинския ритуал. Премършави или претлъсти от безбрачие, велелепно нагиздени, те се подредиха върху трите стъпала пред храма на Атина. Хилядната тълпа бездиханно очакваше от най-светите мъже в Града невиждано приношение пред олтара на оскърбените Олимпийци, надяваше се на зрима прошка.

— Богове! — нестройно, но гръмко призоваха жреците. — Атиняни са готови на всякаква жертва, за да купят опрощението ви. Атиняни се кълнат в земята си, в корабите и децата си, че отхвърлят от своя народ изменника, родоотстъпника, чудовището. Алкивиад! Той никога не ще престъпи градските врати. Нему не ще отправи дума или поглед ни един атинянин. Никой не ще изговори повече името му в Съвета или у дома си — такова име от днес няма! Не е имало атинянин, наречен Алкивиад! Той е мъртъв за Града и гражданите. Следователно — той е съвсем мъртъв.

Най-старият жрец, който бе изрекъл туй грапаво слово, махна ръка към малкия хор на останалите. Те изпънаха вратове и извикаха:

— Дайте ни го!

Очевидно искаха Алкивиад. Но нали той вече бил съвсем мъртъв? Е, как тогаз?

О, ето как! Иззад Партенона се измъкнаха двайсетмина роби. Те крепяха дъсчена носилка, върху която се поклащаше грубо, набързо работено изваяние. Голямо то не беше — на майстора му бе отпуснат прекалено кратък срок да го издяла. Нещо като човече, снабдено с шлем, щит и меч.

— Той е!!! — изврещя най-старият жрец. — Това е богохулникът, който се изгаври с най-светите мистерии! Това е предателят, който се храни от ръцете на Спарта! Излейте върху урода, опозорил пред цял свят Града, своите проклятия!

И най-старият жрец плю. Въпреки че бе постал и разслабен, той сръчно улучи онуй изваяние в челото — навярно беше се упражнявал. След него се изплюха върху Алкивиад другите жреци, Петстотинте, Дванайсетте и изобщо атинската демокрация. Така власт и клир поругаха Алкивиада. Сетне, вече поуморени, те поеха надолу в същия ред, в който бяха изкачили хълма. Най-отдире пристъпваха двайсетмината роби, като крепяха каменния предател.

Два часа бяха нужни на незнайното шествие, за да се довлече до брега. Повечето жреци заметнаха глави с полите си, дано не слънчасат. Повечето деца, отначало увеселени, сега хленчеха, увиснали о майчини ръце. Повечето жени, недояли, отчаяно самотни заради странната война, която не воюваше, но откъсваше мъжете им от дом и леглото, тези жени наводниха пътя от Атина до Пирея.

Шествието достигна пристана по пладне съвсем обезумяло.

Жреци и демагози, които от седмица насам натрапваха страхове, нашепваха ужаси — подклаждаха народната ярост, — днес сами се озоваха под нетърпимото й тегло. Те се вцепениха от боязън, която ги препъваше в хода им — нали всеки миг демосът може да изтърве гнева си и да прегази сляпо всичко из своя път…

— Дотууууук! — изрева с последна сила най-старият жрец.

Сякаш с рева си искаше да издигне зид срещу надигащото се народно негодуване. Внезапно обнадежден, че е уловил юздата на демоса, но ще я удържи само броени мигове, старейшината жрец пак властно заповяда:

— Дайте ни го!

И двайсетте роби отново пристъпиха с носилката. Жрецът се изпружи на сами пристанищния ръб (там, където бе стояла закотвена тържествената трирема на наварха — тя сега се люшкаше някъде край спартанския бряг). Жрецът вдигна ръка; човек би си рекъл, че призовава на двубой не нескопосното каменно човече, ами доброненавистника, когото то олицетворяваше.

— Удавете го в най-дълбокото на Пирея! — разпореди жрецът.