Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (1)

I

Необикновено, огненоалено петно беше се появило сякаш отникъде в подножието на амфитеатъра и почна бавно да превзема стъпалата.

Зъл спомен или зло знамение? Точно век — откак Атина уби своя последен тиран — Съветът бе забравил за аленото. Снежно до мътно-бяло, множество оттенъци на пръстта — нарочно безцветни биваха наметките на петстотин мъже, въплътили атинската демокрация.

Тия мъже осъмваха в амфитеатъра, при все че пренията тук захващаха късно утрин. Тия мъже носеха отговорност за народовластието и държавата, безсънна отговорност, която ги пъдеше от дома им.

Те пристигаха заедно с дрезгавината, идеха в прибрано, но все пак издаващо се достолепие, което сядаше при тях, помежду им, за да устои на отровни вести, на тежки спорове и егейски пек до надвечер. Върху тия петстотин почиваше доверието на Града — най-първия от елинските градове, призван да обедини под мъдрата си власт пъстрия, разпилян като зряло глухарче космос на Елада.

Поне половината от петстотинте бяха потомци на древни родове, водили Атина за разни юзди — юздата зависи от времената. Днес те говореха от името на атинския демос, кълняха се в неговото добро, предугаждаха всяко покушение срещу народовластието. Бог Зевс може би знаеше що се крие под примиреното безцветие на такива народни избраници, но отвън то изглеждаше убедително.

Предизвикателният крясък на онова алено все още се издигаше по стъпалата. Зората изтръгна из съня горния ръб на амфитеатъра. Там той припламна ослепяващо мраморен, докато в дъното му мътната синилка се сгъсти. Из нея едва видимо плуваха по-светли или по-тъмни от мътилото сенки — недопробудените държавни мъже. Над огромната каменна чаша плющеше утрото в пълна сила, а аленото петно се изкачваше и изкачваше, сякаш примамено от безвъздушната заря.

— Не сънуваме, нали? — обърна се Никий към Тимона, млад, жилав клон от стар род.

Самият Никий бе петдесетгодишен. Него избираха и преизбираха като стратег заради стари бойни заслуги, а също и за ненадминатата му дарба да бави нещата. В обществените дела, където всяка припряност докарва многопластов трус, такива хора нямат цена.

— Не сънуваме, надявам се — повтори той, понеже Тимон се направи, че не чува въпроса му.

— Излишно! — процеди Тимон. И като изтърва твърде напрели заключения, додаде: — Как не ще да разбере, че това не извежда никъде!

— Кое? — изиска повече яснота стратегът.

— Това, изобщо… Съвсем всичко, което той върши или нехае, което крещи или беззвучно наглася, за да се добере.

— А ти вярваш ли?

Въпрос, твърде присъщ на един Никий, който, освен че умееше да бави, бе научен и да не вярва.

— Нему ли! — непредпазливо високо възнегодува Тимон.

— Защо нему? Вярваш на мълвата, а тя ражда митове.

— Самото раждане на мит е достатъчна опасност, мисля.

Никий неопределено замълча. Той се сети защо мъжете от Съвета отбягваха Тимона; както всеки, който има много за изкупуване (а Тимон изкупваше греховете на брат и втори братовчеди спрямо демокрацията), младият аристократ се престараваше пред нея чрез подробна бдителност. Тимон далекогледо съзираше врагове на боговете, на демоса и на държавата там, където потомственият народ щедро недовиждаше, взимайки зловредните кълнове просто за нечия грешка.

— Митът е чернозем за всяка тирания — предупреди Тимон. Сетне притисна стратега с пряк въпрос: — Нима бащите на атинския демос не се догаждат, че отраства вълк всред стадото?

— Нека не забравяме — сдържано възрази стратегът, — че оня, когото ти нарече вълк, е син на Перикла, бащата на Атинската държава. Ще рече: Алкивиад и Архе са родствени.

— Храненикът не бива същи син — процеди Тимон.

— Вярно. Той е повече от син. Не роден, ами подбран.

Тимон с рядката брада и цял в сиво се дръпна като заплют. Тимон се плашеше от приказки за родство, защото бе богат на роднини, излагащи неговата бдителна чистота.

— Уви, достопочтени Никие — побърза той да приключи. — Митът е овладял и тебе. Прости, но горчивият ми дълг на гражданин беше да те предупредя.

Старият войник изви глава, за да проследи къде ще завърши реенето си онова алено. То наистина запря о ръба между мрамор и небе — граница между човешко и божествено. То стихна за миг, сторил се на петстотин мъже предълъг.

Вятърът, който цяла нощ слиза от Атина към Пирея, все още не беше паднал пред изгрева. Вятърът пърполеше в алената мантия със златошити поли. Тя се стичаше от плещите по гърба на млад, светъл атлет — още по-светъл го правеше зората, кацнала върху мраморния корниз, зората сякаш не искаше да снизходи до Петстотинте, дано задържи в сияйна прегръдка едничък Алкивиад.

Алкивиад й се отдаваше. Тъкмо — на зората; за кого иначе би била усмивката му, отправена към небе и изгрев, високо над каменния потир, където като лепкаво тесто втасваше недоумение и неодобрение, отделяйки мехурчета смраден шепот:

— О, това е прекалено!

— Прекален е той винаги и изцяло…

— Още дете, плачех, когато гледах слаб актьор.

— Боя се, че този е добър.

— Добрият не губи мярка.

— Мярката… О, къде я! Безмерна сивота е приспала гледците ни, щом вече ни се мае свят от едно алено петно.

— Тихо! Хипербол надава ухо към нас…

— Вярно ли, че жена му поискала развод? Алкивиадовата, искам да кажа.

— Възможно. При нейното богатство ще си позволи и развод.

— Натърпяла се е на тъй чудовищна безнравственост.

— Друга на нейно място ще се забавлява, той го прави забавно.

— Комедиант, викам ти.

— Че какво, ако не комедианти, заслужава този огладен от пошла употреба театър, където разиграваме демокрация?

— Тихо! Ламах ще чуе.

Тишина.

Над нея, сбрал до последния петстотин погледа, Алкивиад се отпусна върху най-горния амфитеатрален ред. Тъй че багреницата му да се стеле поне три стъпала под него, а застъпниците на народа да имат пред очи Алкивиадовата алена изключителност.