Айлин Гоудж
Градината на лъжите (37)

Глава 35

Съдията удари с чукчето си и Рейчъл потръпна. Беше напрегната, мускулите по гърба и раменете й бяха болезнено стегнати. Имаше чувството, че и най-малкото движение може да я пречупи като сухо клонче.

Дай Боже всичко да свърши бързо.

Беше се справила и с по-лоши неща, много по-лоши — там, във Виетнам. Пречупени мъже, чиято кръв изтичаше. Умиращи бебета. Но тогава беше силна, знаеше какво върши и го вършеше. Тук тя се чувстваше безпомощна, не можеше да помогне дори на себе си, бъдещето й беше в чужди ръце.

— Продължава делото „Соседо срещу Розентал“… — извика високо чиновникът.

„Сега започва театърът“, мислеше си Рейчъл. По лицата на хората около нея бе отпечатано изострено внимание. Шумът в залата постепенно заглъхна. Тя докосна с пръсти малкото украшение на колието си — златен жезъл на бог Хермес, символ на лекарското съсловие. Кей й го беше дала преди началото на делото.

— Едва не ти взех „Звездата на Дейвид“ — каза тя. — Но вместо нея избрах това. Реших, че нещо трябва да ти напомня простата истина, че не си Господ, а само лекар… но дяволски добър.

Искаше й се и Кей да е тук. Но Рейчъл беше настояла — независимо от протестите й — да остане в клиниката. Имаше толкова много работа там, не им достигаха хора, а и нейното отсъствие допълнително усложняваше положението.

„Въпреки че след този процес може и да няма клиника“, напомни си тя с горчивина.

Е, добре, това няма да продължи кой знае колко дълго. Какъвто и да е изходът от делото, агонията скоро ще свърши. А след това ще се изправи лице в лице с живота без Брайън. Трябва да се справи сама. Но поне ще се свърши с тайните и лъжите.

Странно облекчение се прокрадна в нея.

Сега всичко е в ръцете на Роуз. Съвършеното оръжие. Тя може да ме спаси или да ме унищожи с един само удар. Да разкрие всичко за мен и Дейвид, да ме спаси от неговите лъжи… и да ме прокълне с моите собствени.

Погледна Роуз, която се изправяше от стола си. Като че ли господстваше над залата със своята непоколебимост. Беше с блуза в наситено тъмночервен цвят, с пола от щрайхгарен плат, черни кожени ботуши. Разпятие на врата, под него — перли. И тази странна, самотна рубинена обица. Тъмната й коса падаше върху раменете й като гръмотевичен облак.

Тя е някак по-различна По-силна. Нещо й се е случило. Брайън? Била ли е с Брайън?

Рейчъл си представи двамата заедно. Роуз и Брайън. Виждаше ги да се докосват и целуват, преплетени в леглото, да се любят без задръжки, без лъжи между тях. Сърцето й сякаш беше разрязано на две.

Брайън й липсваше повече, отколкото бе очаквала. Не беше го виждала от два дни — ако се изключи срещата им тук, в съдебната зала. Не бяха си казали нито дума. От момента, в който отиде при майка си. Беше му оставила бележка, в която го молеше да не я търси — поне известно време.

Много скоро той ще разбере защо.

С усилие на волята тя си наложи да не се обръща, да не търси скъпото му, познато лице сред множеството. Но чувстваше присъствието му. То я стопляше, подкрепяше я. Даваше й своята преданост.

Но той скоро ще научи как го е лъгала. И тогава?

Сега животът й беше в ръцете на Роуз. Всичко зависеше от нея. Защо постави заредена пушка в ръцете на единствения човек, който можеше да спечели най-много от унищожението й?

„Защото се уморих — мислеше си тя, — изтощих се от непрестанни лъжи.“

Чувстваше се така изтощена, че беше като болна.

После внезапно почувства, че не може да понесе мисълта всички да разберат тайната й — Брайън, майка й, всички тези кръвожадни непознати. Нейната тайна — за това как беше принудила Дейвид да кюртира собственото си дете. Хората никога няма да я разберат. Те ще го възприемат като чудовищно отмъщение от нейна страна, като нещо гнусно и покварено. А как би могла да ги накара да повярват, че това беше единственото, което беше искала тогава, единственото, с което съвестта й би могла да се примири.

„Не прави това — молеше се тя мълчаливо, докато наблюдаваше как Роуз се приближаваше към съдията с белокоса перука и как той се навеждаше към нея. — О, моля те, недей!“

— Ваше Благородие, желая да разпитам последния свидетел на господин Ди Фацио, доктор Слоун — каза Роуз, гласът й прозвънтя, ясен и изпълнен с увереност.

Съдия Уайнтрауб прочисти гърлото си, кимна с глава, отпусна клепачи.

— Можете да пристъпите към въпросите си.

Рейчъл се вгледа в ръцете си, здраво вплетени в скута й. Не. Тя няма да го погледне. Няма да му направи удоволствието да…

Хладен въздух я облъхна отстрани — това можеше да бъде само Дейвид. До ноздрите й достигна някаква сладникава, лепкава миризма. Лосионът му след бръснене. Стомахът й се преобърна.

После, независимо от нея самата, погледът й сякаш беше изтеглен нагоре. Срещна за миг очите му и й се стори, че докосва оголен проводник с високо напрежение — силен шок я разтресе. Очите му бяха стъклени, съвсем безчувствени. Очите на манекен в универсален магазин.

Рейчъл го проследи с поглед, докато заемаше свидетелското място, облечен в ушит по поръчка сив костюм, с френска риза и черни мокасини. Внушителен мъж, страхотен свидетел.

Лицемерен лъжец.

Гневът дръпна назад раменете й, вдигна брадичката й нагоре, макар и едва забележимо. „Не мога да се боря с тебе по начина, по който бих искала — каза си тя наум, — но, проклета да съм, ако ти създам удоволствието да мислиш, че си ме смазал.“

Отправи поглед към Роуз, която стоеше спокойно и самоуверено пред мястото за свидетели с няколко листа хартия в ръката. Дали наистина се чувстваше толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше?

— Доктор Слоун — запита Роуз любезно, — ще ви задам въпроси и ви моля да отговаряте високо и ясно по посока на съдебните заседатели, така че всички да чуваме вашите отговори.

— С удоволствие — отговори Дейвид, като се усмихна.

— Доктор Слоун, вие свидетелствахте в петък, че преди да приемете поста главен лекар на отделението по акушерство в „Сейнт Бартоломю“ сте бил на работа в — тя погледна документите в ръката си — Презвитерианската болница. Така ли е?

— Да, така е.

— А преди това?

— Известно време работих частно.

— Ясно — тя отново погледна документите си. — Мисля, че това не беше споменато, когато бяхте разпитван от господин Ди Фацио. Може би тогава това се е изплъзнало от паметта ви. Бихте ли ни разказал кога и къде беше това?

Като че ли леко смръщване помрачи целулоидното съвършенство на Дейвид.

— Разбира се. Бях в Уестърби, Кънектикът. Бях в групова практика заедно с двама други лекари. Това беше, момент, от есента на седемдесет и първа до пролетта на седемдесет и трета година.

— Доста кратко време, не е ли така?

Той сви рамене.

— Частната практика не е за всеки. Предпочитам предизвикателството на градската болница.

— Доктор Слоун, спомняте ли си една ваша пациентка тогава — жена на име Сара Потс?

Поколеба се за миг, преди да отговори.

— Да, разбира се.

— Можете ли да опишете състоянието й?

— Беше бременна.

— Изродихте ли детето й, доктор Слоун?

— Не.

— Бихте ли ни казал — и моля ви, говорете високо, доктор Слоун, така че да могат да ви чуят съдебните заседатели — защо не направихте това.

Предупреждението на Роуз към Дейвид да говори високо имаше точно обратния резултат. Явно, точно към това се стремеше Роуз, забеляза Рейчъл. Гласът на Дейвид спадна, като че ли дори се запъна.

— Тя направи аборт в петия месец. Естествено, направих всичко възможно, но тя беше…

— Не е необходимо да обяснявате, доктор Слоун. Отговорете само на въпроса. Спомняте ли си пациентка, която сте прегледал на седемнадесети януари седемдесет и първа година. Пациентка на име Една Робинс?

— Момент да си помисля — той се поколеба, изглеждаше несигурен.

— Нека в протокола се отбележи, че показвам на свидетеля медицинския картон на госпожа Робинс. Доктор Слоун, разпознавате ли почерка си?

— Да, моят почерк е — Дейвид се намръщи малко, докато разучаваше картона. — А, да, госпожа Робинс. Сега си спомням. Необичаен случай.

— Необичаен в какъв смисъл? Бихте ли обяснил на съдебните заседатели състоянието на госпожа Робинс по времето, когато я видяхте за първи път?

— Тя беше насочена към мен от семейния й лекар. Беше стерилна. Години наред тя и съпругът й се бяха опитвали неуспешно да имат дете.

— Какво лечение предписахте — ако изобщо сте предписал такова?

— Наредих да се започне с обикновените изследвания. Изследване на спермата на съпруга й — то показа нормална бройка. Следващото изследване беше рентгенова снимка на тръбите на госпожа Робинс…

— Тази рентгенова снимка от дипломиран рентгенолог ли беше направена?

— Естествено.

— И какви бяха резултатите от този тест, доктор Слоун?

— Аз… — Дейвид се запъна.

— Ще потвърдите ли, доктор Слоун, че по времето, когато е било проведено това изследване, госпожа Робинс всъщност е била бременна, без да знае това.

— Аз… да, сега си спомням. Толкова жалко…

— Защо жалко?

— Защото, разбирате ли, те инжектират контрастно вещество… и то предизвиква автоматично прекъсване на бременността.

— Но тази ужасна грешка не можеше ли да бъде избегната?

— Госпожа Робинс дойде при мен, защото тя и съпругът й се бяха опитвали напразно да имат дете в продължение на пет години — в гласа на Дейвид звучеше раздразнение, лицето му беше започнало да почервенява.

— Но не съществува ли едно обикновено изследване, доктор Слоун, просто изследване на урината, за определяне дали една жена е бременна или не?

— Да, има…

— Проведохте ли това изследване на госпожа Робинс?

— Не — думата изскочи от устата му стегната, като изрязана с ножица. — Това, което се случи, беше абсолютна случайност, една на милион, то…

И отново гласът на Роуз.

— Доктор Слоун, не е ли вярно, че сте бил помолен от вашите сътрудници да напуснете частната практика? Че — според тях — вие сте имал проблеми с алкохола, което се е отразявало на работата ви?

Адвокатът на Соседо, господин Ди Фацио, подскочи с порозовяло лице.

— Ваше Благородие, протестирам. Това е напълно извън делото! Това тук не е дело срещу доктор Слоун.

Роуз невъзмутимо се обърна към съдията и каза.

— Опитвам се само да установя самоличността на този свидетел, тъй като неговите свидетелски показания са от жизненоважно значение за моята клиентка.

Съдията се обърна към Роуз.

— Ще ви помоля да се въздържате от въпроси в тази специфична насока, освен ако имате готовността да докажете твърдението си.

— Много добре, Ваше Благородие, ще оттегля въпроса си, тъй като доктор Рауш не може да дойде тук днес.

Рейчъл усети, че хората зад нея се размърдаха и зашушукаха. Съдебните заседатели, които само преди миг изглеждаха отегчени, сега се бяха навели напред е изострени погледи и напрегнато внимание. Усети, че тук става нещо важно. Нещо, което сякаш изпълни залата с електрически искри.

Съдия Уайнтрауб се намръщи и с раздразнен вид бързо удари с чукчето няколко пъти.

Роуз се поколеба, наведе глава, леко усмихната.

— Нека се придвижим напред, доктор Слоун — продължи тя, — до времето, когато сте работил в Презвитерианската болница след вашето, да кажем, разочарование от груповата практика в Кънектикът. Не е ли истина, доктор Слоун, че сте бил помолен да напуснете и тази болница?

— Разбира се, че не — каза Дейвид, тонът му беше по-висок от нормалния. — Аз си подадох оставката.

Той несъзнателно облиза устните си — жест, който издаде нарастващото му безпокойство.

— Може би няма да имате нищо против да ни осведомите, доктор Слоун, за обстоятелствата, предизвикали вашата… оставка.

— Не съм сигурен какви точно обстоятелства имате предвид — сега Дейвид се наведе напред, лицето му се смръщи, ръцете му образуваха островърха кула под брадичката му. — Беше ми предложен постът на главен лекар в отделението по акушерство в „Сейнт Бартоломю“ и аз го приех. Ясно и просто — той съумя да се усмихне, но усмивката му вече беше недостатъчно убедителна и не така уверена като преди. — Съжалявам, че ви разочаровам, но се страхувам, че тук няма никаква мистерия.

— Но не е ли вярно, че на вашата настояща работа в „Сейнт Бартоломю“ получавате по-ниско заплащане?

— Не знам защо заплатата ми трябва да занимава, когото и да било тук — той говореше през стиснати зъби и Рейчъл видя как почервеня. Хладнокръвието му спадна с още една степен надолу. — Имах причини. Сериозни причини… „Сейнт Бартоломю“ беше предизвикателство… Гинекологичното отделение се нуждаеше от компетентно управление.

— Доктор Слоун, не е ли истина, че сте бил помолен да си подадете оставката от Презвитерианската болница и че вашите колеги са ви заплашили, че ще ви изправят пред комисията по медицинска етика в случай, че откажете?

— Това е лъжа! — Дейвид избухна, красивото му лице се изкриви за миг в нещо грозно и подло. Но той бързо се съвзе, с елегантен жест прокара ръка през лицето си и поне външно възстанови спокойствието си. Като понижи глас, той добави, без някой да го е питал. — Там имаше хора… колеги, които ми завиждаха и не искаха да допуснат повишението ми. Аз бях най-добрият, но…

„Нещо става — прецени Рейчъл и тъничко стръкче надежда започна да си пробива път в отчаянието й — Мили Боже, погледнете го само — той губи самообладание!“

— Най-добрият в какво, доктор Слоун? Разкажете ни в какво точно бяхте най-добрият.

— Протестирам! — извика Ди Фацио. — Адвокатката напада свидетеля!

— Отхвърля се.

Роуз се обърна към Дейвид.

— Доктор Слоун, спомняте ли си раждане, проведено от вас, през февруари седемдесет и четвърта година, все още сте бил в Презвитерианската болница? Жената се нарича Катърин Кантръл, в седмия месец от бременността?

— Катърин Кантръл — повтори той глухо. — Да.

— Това беше ли нормално раждане?

— Не… Момент да си спомня… Раждането започна преждевременно. Имаше затруднения.

— Вие изродихте бебето на госпожа Кантръл чрез Цезарово сечение. Така ли е, доктор Слоун?

— Да.

— А след това извършихте отстраняване на матката по спешност? Моля да ме поправите, ако греша.

— Да, да — отговори Дейвид. Гласът му звучеше нетърпеливо и напрегнато. — Но какво общо има това…

— Доктор Слоун — прекъсна го Роуз. Гласът й беше мек, почти кадифен, но всяка дума звучеше ясно, остра като игла. — Бебето на госпожа Кантръл здраво ли се роди?

Той замълча, вторачил празен поглед напред. После каза.

— Беше родено преждевременно. Имаше усложнения. То не живя повече от няколко часа.

— То? Искате да кажете, че дори не си спомняте пола на детето — дали е било момче или момиче?

— Аз… не, не си спомням.

— В такъв случай, разрешете ми да освежа паметта ви, докторе — този път тя не погледна в бележките си, а отправи неподвижен поглед право в него. — Линда Ан Кантръл, тегло три фунта и шест унции, на възраст два часа и четиридесет и две минути, починала на деветнадесети февруари в три часа и тридесет минути сутринта.

Залата се смълча.

После Роуз продължи тихо.

— Надявам се, че следващият ми въпрос няма да прозвучи наивно, но вярно ли е, че след хистеректомия жената вече не може да има деца?

— Правилно.

— По-точно казано, госпожа Кантръл никога повече няма да може да има друго дете.

— Правилно.

— А това бебе на госпожа Кантръл не беше ли нейното първо, нейното единствено бебе?

— Да, мисля, че е така.

— Мислите, че е така? Искате да кажете, че не сте сигурен?

— Това… това беше доста отдавна.

— Но даже и най-ангажираният лекар не би могъл да забрави такава ужасна трагедия. Със сигурност би я помнил точно толкова добре, да не кажа по-добре, отколкото случаен коментар, състоял се преди месец в разговор за пациент на друг лекар — тя направи пауза. — Доктор Слоун, не е ли истина, че сте бил под влияние на алкохола, когато сте извършвал Цезаровото сечение и последвалата хистеректомия на Катърин Кантръл? Че специализантът, който ви е асистирал, доктор Роулънд Чърч, е направил писмено оплакване до своя непосредствен шеф?

Рейчъл забеляза, че Ди Фацио започна да се надига с отворена уста за протест, но закъсня. Дейвид беше вече на крака, силно наведен напред, с ръце върху дървената преграда на мястото за свидетелите.

— Лъжи! Само лъжи! Чърч… това копеле… той искаше повишението за себе си…

— Ваше Благородие, моля за десетминутно прекъсване — Ди Фацио, целият облян в пот, отчаяно се опитваше да изглади нещата. — Моят свидетел явно се разстрои от всичките тези, неподкрепени с доказателства, злонамерени намеци. Госпожица Сантини изглежда мисли, че като сочи с пръст в друга посока, ще може да прикрие престъплението на ответника.

Сега Рейчъл си спомни клюката, която беше достигнала до нея. Беше срещнала случайно Джанет Нийдхъм преди няколко месеца — Джанет специализираше в предродилното отделение в Презвитерианската болница — и тя беше намекнала за някакви слухове, говорело се, че Дейвид бил започнал да пие, представи си само! Но Рейчъл не беше приела това сериозно. Доколкото знаеше, Дейвид винаги беше избягвал алкохола заради пиянските изстъпления на баща му.

Почувства, че мускулите на гърба и раменете й се свиха от остра болка. А би трябвало да е по-спокойна — Дейвид не каза нищо за нея, за тях двамата… И все пак Роуз беше успяла — въпреки всичко — да хвърли съмнение върху чистата му на вид репутация.

В този момент Рейчъл изпитваше само гняв. Защо Дейвид да минава между капките? Той очевидно е виновен — защо той не е даден под съд?

Рейчъл усети как нещо се надига вътре в нея, надига се като мехур от стомаха й, свит на топка, неумолимо си пробива път нагоре през гърлото й, но колкото и да се опитва да го контролира…

И накрая — избухна: ужасяващ звук в тишината на съдебната зала.

Тя се смееше.

Дейвид се вторачи в нея, лицето му сякаш подпухна, покри се с грозни, тъмночервени петна.

Сега Рейчъл си спомни нещо друго — една неделя преди години бяха заедно с Дейвид на разходка в Сентръл Парк. Тогава той се спъна в пукнатина на асфалта, ръцете му подскочиха във въздуха, завъртя се лудо, с почти комично изражение на лицето. Успя да възстанови равновесието си точно навреме. Наблизо стоеше дете на десет или единадесет години и то започна да се смее с ръка пред устата. Дейвид се беше приближил вбесен до него, хванал го бе за ризата и почти го бе вдигнал от земята. „Не се смей — беше изсъскал той. — Не си разрешавай да ми се надсмиваш!“

„Сега той сигурно си мисли, че се смея на него. Че му се присмивам“, Рейчъл забеляза, докато все още се смееше, че очите му изпъкнаха, а на бузата му започна да потрепва мускул.

Невероятно — но и другите започнаха тихичко да се смеят и Рейчъл си спомни колко заразителен можеше да бъде смехът, особено когато човек се опитва с все сила да го удържи.

Това вече се оказа твърде много за Дейвид.

Лицето му се сгърчи, устата му се изкриви, той някак погрозня. Като дишаше тежко, Дейвид насочи треперещ пръст към Рейчъл.

— Ти, кучко! Ти си виновна за всичко! — дори и гласът му се беше изменил, сега той беше груб и стържещ. — Ще ти го върна! Ще те накарам да съжаляваш! Проклета кучка!

В съдебната зала настъпи гробна тишина, всички бяха стъписани и онемели и като че ли изпаднали във вакуум.

А в следващия миг залата се превърна в ад. Ди Фацио се втурна към Дейвид в отчаян опит да го усмири.

Госпожа Соседо възбудено заломоти на испански на жената зад нея, вероятно роднина.

И в ложата на съдебните заседатели спокойствието се разпадна — всички започнаха да говорят едновременно.

Други гласове, с техния бърз като огън испански, се присъединиха към брътвежа.

„Трябва да се махна оттук. Сега. Веднага!“, Рейчъл се изправи, но почувства, че кръвта й сякаш изтече от главата й и в нея остана само този глух шум, като от статично електричество, което изпълва телевизионния екран с множество трептящи снежинки след изключването на предавателя. Имаше чувството, че лети с гърба напред през някакъв тунел. Помисли си замаяно: „Припадам… нали?“

Последното нещо, което си спомни, беше ударът на съдийското чукче.

* * *

Роуз видя как Рейчъл сякаш се нагъна и започна да се свлича надолу. Тръгна към нея, но докато стигне, вече се бяха струпали няколко души.

Набит мъж с посребрена коса я придържаше с ръце около раменете. Когато се приближи още малко, Роуз разпозна в него мъжа, който я беше заговорил веднъж — беше я поздравил в коридора, след като спечели делото „Крупник“. Странно, оттогава тя го беше срещала няколко пъти в коридора.

Гръцко име. Александрос като че ли?

Какво прави тук?

И после Роуз спря, прикована на място от вида на жената, която се изправяше от пейката в самия край на съдебната зала. Слаба, но грациозна, облечена в кашмирен костюм, с преливащи се небесносиньо, бледолилаво и тъмносиньо. Носеше ръкавици и шапка, която засенчваше лицето й. Жена на възраст, но все още красива. И човек можеше да забележи това дори само по движенията й, когато тя приближи, Роуз почувства, че сърцето й ускорява ритъма си. Познавам това лице. Къде? Къде съм я виждала по-рано?

После жената вдигна ръка да оправи шапката си и докосна леко ухото си, на което блестеше малка диамантена обица.

И споменът неочаквано и удивително ясно се върна при Роуз. Това е тя.

Тя несъзнателно докосна с пръсти рубинената сълза, която висеше от дясното й ухо. Имаше чувството, че играе в някаква пиеса на абсурда и точно в тази сцена миналото, настоящето и бъдещето се срещат.

Не, въобразявам си. Не може да бъде.

В този момент жената спря насред пътечката между пейките, погледът й впримчи този на Роуз. Очи, изпълнени с ужасна няма болка.

Този поглед вля в Роуз странното чувство, че реалността внезапно изчезва, че дългият, пясъчен път, който я беше довел дотук, неочаквано свършва. Тя беше престъпила от реалността в някакъв сън.

„Коя сте вие? Какво искате от мен?“, искаше й се да извика.

Но мигът си отиде така внезапно, както и беше дошъл. Жената неочаквано се оживи, зави към групата, струпана около масата.

Роуз чу шокирана гласа на Рейчъл.

— Мамо!