Айлин Гоудж
Градината на лъжите (12)

Глава 10

Макс Грифин се събуди. Бърнис хъркаше: тих, клокочещ звук, който го караше да мисли — все още полузаспал, че трябва да се ремонтира тоалетната. Страшно му се пикаеше.

Все още натежал от сън, той се измъкна изпод завивките. Потръпна при допира на босите си крака със студения под. Господи. Чехлите. Заопипва сляпо, накрая ги откри — не там, където ги беше сритал, а пред нощното шкафче, съвършено изравнени, с носовете навън. Бърнис, разбира се. Тя винаги ги поставя там, така че да може да ги намира бързо, в случай, че му се наложи да става през нощта.

Не, не е от нея тази дума. Кенеф, клозет, гърне или даже тоалетна. „Стаята за пудрене — чуваше той гласа й в главата си, този педантичен глас, глас на дама, с който тя въвеждаше гостите във всекидневната, поемаше палтата им. — Стаята за пудрене е в дъното, ако желаете да се измиете.“

Да се измиете — още един от нейните евфемизми. Макс намери вратата, светна с опипване лампата. Ярката светлина го блъсна в лицето като внезапен блясък на фотографска светкавица, заслепяващо обратно изстрелване на светлина от хром, огледало, лъскави розови плочки. Ако не е бил съвсем буден, преди да влезе тук, сега той вече със сигурност беше. Сега можеше да се впусне в резюмиране на фактите пред съдебните заседатели, така прояснена беше главата му.

Не откъсна поглед от тоалетната, докато пикаеше.

Синя. Водата беше неестествено яркосиня с цвета на водата в плувен басейн. А сега става зелена, болнаво жълто-зелена. Бърнис дали знаеше какво става, когато се пикае в синя вода? Не — как би могла? Тя никога не поглежда, не помисля и да хвърли поглед, преди да пусне водата в тоалетната; дори намекът да направи това би я изпълнил с отвращение.

Спомни си за нещо отминало. Когато един ден се върна вкъщи, намери Бърнис на четири крака на кухненския под пред зеления хладилник с големи жълти гумени ръкавици, който го накараха да я оприличи с Мики Маус. Тя търкаше пода под хладилника с четка за миене на бутилки, до нея имаше пластмасова ваничка със сапунена вода.

— Бебето спи ли? — попита я той.

Тя го погледна, червената й коса беше навита отзад и скрита под найлонова шапчица, по бледото й чело блестеше тънък слой влага.

— Дадох и биберон — каза Бърнис. — Намерих онова ново приспособление — възглавничка с примки, в които може да се пъхне шишето така, че да не падне. Просто се поставя в креватчето, когато е гладна. Наистина ми спестява време.

Тогава Менди беше само на три месеца.

„Като се изключат някои едва видими следи от разтягане по корема й, раждането на детето не промени Бърнис“, мислеше си Макс. Дъщеря им беше само още един домакински проблем, който трябва правилно да се организира и реши. Още нещо, което се вписваше с тебешир на дъската над телефона в кухнята. Дъската за напомняне беше в рамка с нарисувани по нея едри мъхести пчели и слънчевожълти букви. „Неща за вършене“.

Той тръсна глава, за да прогони неприятните мисли и пусна водата в тоалетната.

Усети болка в главата — болезнено пулсиране в слепоочието. Господи, нямаше нужда от това. Не и при тази сгъстена програма утре в съда.

Пристъпи към шкафчето с лекарствата, където се наложи да се срещне с неприятното отражение на мъж на средна възраст: едър, плещест мъж към четиридесетте, с подпухнали от сън очи, все още с твърда челюст, но със силно прошарена коса, разрошена от съня.

Отвори шкафчето и с облекчение прогони отражението си. Редици от шишенца се изправиха срещу него. Нямаше ги обаче нещата, които обикновено се намират по шкафчетата с лекарства: нямаше ги старите рецепти от 1962 година, когато имаше операция от херния. Липсваха хванали коричка шишета от миналогодишен сироп за кашлица, нямаше пръстени от изтекли лекарства по стъклените полички. Всичко беше ново и прецизно подредено по категории, по-спретнато и от рафтовете в аптека. Интимен спрей с маргаритки; четири различни марки дезодорант, лилавият пластмасов диск с хапчета против забременяване на Бърнис. Той откри тиленола до оранжевия детски аспирин, който Бърнис даваше на Мънки при температура. Изтърси две таблетки на дланта си. Къде беше чашата за вода? По дяволите, отново я е прибрала. Развъдник на микроби. Исусе. Ще трябва да вземе някоя от кухнята.

Хладната пустота на долния етаж го успокои. Главоболието му отслабна. Тази голяма стара къща над Литъл Нек Бей. Спомни си как се бори за нея наскоро след женитбата им, въпреки че вноските по ипотеката изглеждаха убийствени. Бърнис беше хвърлила око на една от онези къщи близнаци в стил псевдо Тюдор в Бейсайд. В такава къща е много по-лесно да се поддържа чистота, спореше тя. Не като тази с нейния осемдесетгодишен чамов паркет, в пукнатините и фугите, на който така лесно се набива мръсотия, да не говорим за издълбаните от соления океански въздух дупчици по рамките на прозорците или ронещата се мазилка.

Преди да могат да се преместят в нея, изтекоха шест месеца в препокриване на покрива, в смяна на водосточните тръби и на канализацията, в смъкване на пластовете стара боя. Но след приключване на бояджийските работи и поставяне на тапетите, Бърнис омекна. Даже и тя започна да чувства чара й, гредите на тавана, закътаните места за сядане до еркерните прозорци, ветрилообразната светлина от цветните стъкла над предната врата. Макс се приближи до кухненския умивалник, без да светне. Виждаше се достатъчно добре. Неясната лунна светлина се отразяваше от пода, покрит с издялани от камък плочи. Погледът му се отправи към тухлената пътека във вътрешния двор, който се виждаше под прозорците. Забеляза, че жълтите нарциси бяха започнали да се показват от двете й страни, редици от цветя, подредени като войници, пробиваха наскоро прекопаната почва. През Макс премина лека вълна на щастие при вида на този нов живот. Но после си помисли, отново обхванат от тъга: „Покарали са от дни, може би вече от седмица, а аз даже не съм ги забелязал. Когато бях по-млад, не пропусках никога първите жълти нарциси.“

Замисли се за баща си и си спомни за една лятна вечер, в която играеше крикет с двамата си по-големи братя на поляната отзад. Макс беше четиринадесетгодишен, а баща му… на колко ли години е бил тогава? Той винаги изглеждаше на една и съща възраст в детските очи на Макс. Винаги плешив, с изключение на малкото снопче коса на челото му, което той наричаше „моя магарешки кичур“, винаги с тази щедра тлъстина, която изпълзяваше над колана му. Всяка подробност в тази лятна вечер преди повече от двадесет години — всяка подробност сега се връщаше обратно като през някакъв вид вратичка в паметта му, ясно очертани като дръжка на стик за крикет срещу дървената топка. Мирисът на прясно окосена трева се сливаше с пушека на хамбургерите, които баща му печеше на жаравата; подносът с изпотените чаши леден чай, поставен от майка му на парапета, щипещата болка на китката му, където роби го беше изгорил „по индиански“ — с огледалце. Малкият Макс беше готов за удар. Сега си спомни, че тогава беше погледнал изцапаните със зелено крачоли на панталона си и беше помислил как ще се сърди майка му по-късно. Тогава Еди започна да го дразни за часовете, които беше престоял заключен в банята напоследък. Макс беше вдигнал очи и погледът му попадна на баща му, изправен до жаравата в старите си увиснали бермуди и бейзболна шапка, в ръка с шпатулата и с поглед, впит в пространството. По бузите му се търкаляха сълзи.

Макс никога не беше виждал баща си да плаче. Тогава шокът от сълзите му го разтърси като земетресение. Първата мисъл, която премина през него, беше, че баща му е загубил работата си. Но Норм Грифин беше преподавал математика в Питсфийлд Хай от времето на Адам и Ева. Вероятността да бъде уволнен беше равностойна на вероятността Хари Труман да стане републиканец. Макс не искаше и да си представи нещо по-лошо и отчаяно се беше вкопчил в най-невъзможното елементарно обяснение: „Трябва да е от пушека, така си е, пушекът в очите му…“

Но сега; след всичките тези години, той най-сетне вникна в душата на баща си. Може би тогава изведнъж е разбрал, че влакът е спрял и повече няма къде да отиде, че е пристигнал на последната си спирка.

Макс намери стъклена чаша сред приборите, подредени за сушене. Погледът му попадна на пукнатата плочка над умивалника. „Трябва да я сменя“, помисли си той, а после веднага си спомни защо не го беше направил. Харесваше несъвършенството й, факта, че Бърнис беше безсилна да я направи по-нова или по-съвършена, колкото и да я търка и лъска.

„Като мене — помисли си той. — Не може да ме промени повече, както не може да промени и тази пукната плочка. Въпреки че се опитва, Господ знае… колко упорито се опитва.“

Както и Мънки. Мъжко момиче, прямо и весело. Беше започнал да нарича дъщеря си така, когато проходи. Тя тичаше толкова бързо на малките си крачета, а лепкавите й от банан пръстчета вършеха повече пакости от любопитния Джорджи. Сега беше дошло времето на велосипеда, на скейтборда и Бог знае още на какво. Бърнис му беше разказала вчера, като чупеше ръце, за последния й подвиг — беше хванала Мънки да танцува надолу по дъждовната вада.

На горния етаж Макс надзърна в стаята на Мънки. На светлината, която падаше върху лицето й през отворената врата, тя не изглеждаше по-голяма от четири или петгодишна, все още бебе, крехко и пухкаво. Погледът му се плъзна надолу към преплетените дълги крайници, които се подаваха от завивките, коляното й с белег от рана, изгризаните нокти на ръцете й, наплескани с евтин червен лак. Девет, почти десетгодишна, само след няколко кратки години щеше да влезе в пубертета. Забеляза афиш на Донован над кленовото легло на дъщеря си. Кога ли е сложила това? И къде е зоологическата градина от плюшени животни, която винаги ограждаше леглото й?

И тогава разбра: тя беше пораснала.

Макс почувства болка при мисълта, че един ден тя ще го напусне, за да отиде в колеж — и този ден наближаваше, беше почти зад ъгъла.

Приближи се на пръсти до леглото, отмести кичур коса, прилепнал към бузата й. Тя имаше гъстата навита на спирали червена коса на Бърнис, не оранжево-червена като морков, а с махагоновия оттенък на Тициан и Рубенс.

Въобразяваше ли си или Мънки наистина изглеждаше по-смирена напоследък? Но и по-раздразнителна. Не искаше да изяде и половината от яденето в чинията й. А снощи, когато я завиваше в леглото, тя се беше притиснала до него с молба да не я оставя сама в тъмното.

Бърнис беше махнала с ръка на това с нейното обичайно „просто преминава през някакъв етап“. Но Макс се съмняваше. Понякога той се тревожеше за Мънки. Повече, отколкото знаеше, че беше нормално.

Признай си — защо не си признаеш? Страх те е, че като голяма ще заприлича на майка си.

И какво толкова ужасно имаше в това? В някои отношения Бърнис беше изключителна. Ако имаше конкурс „Мис Америка“ за съвършена домакиня, готвачка и икономка, Бърнис би грабнала короната. Фигурата й беше все така стройна, както в деня на сватбата им, въпреки че сега й се налагаше да работи много повече. Дяволски привлекателна жена. Миналата седмица беше дочул обслужващия на една бензиностанция да подхвърля на приятеля си за Бърнис: „Не бих я прогонил от леглото си.“ Макс се усмихна на себе си. Вероятността Бърнис да му изневери беше равна на вероятността Статуята на свободата да вдигне поли.

И най-доброто от всичко това беше, че и Бърнис обичаше Мънки като него. Защо тогава започва да се поти, като си представи, че Мънки ще се обърне към него един ден със студените кафяви очи на майка си и ще каже: „За Бога, ще запомниш ли някога, че трябва да пускаш капака на тоалетната, след като свършиш?“

Макс излезе на пръсти и тихо затвори вратата след себе си. Главоболието му беше попреминало. Хубаво. Дори би могъл да поспи.

Но когато пропълзя в леглото, Бърнис се събуди — топло кълбо, което се разгъва при неволния допир на студените му крака. Тя седна в леглото, премигна с израз на безпокойство върху лицето; червената й коса беше разпиляна по раменете. За миг изглеждаше толкова много като Мънки, че нещо се раздвижи в гърдите му. В паметта му изплуваха първите дни след женитбата им — тогава Бърнис спеше гола в ръцете му, свита като котенце. Спомни си как ръката му се плъзгаше надолу по гръбначния й стълб, за да обхване малкото твърдо задниче в чашата на дланта си; тя се правеше все още на заспала, но краката й леко се разтваряха, за да могат пръстите му да продължат да изследват по-нататък.

— Какво става? — извика тя тревожно. Бедната Бърнис, даже и в съня си е изпълнена със страхове.

— Всичко е наред — успокои я той, като я потупа леко по крака. — Заспивай.

Нощницата й се беше разтворила на врата й откриваше малката й твърда гръд. Макс почувства, че се възбужда и си помисли: „Не, Господи, не сега.“ Мразеше да я люби, като знаеше, че тя му се отдава механично, без истински да го иска.

Но докато си налагаше да се вразуми и заспи, той вече плъзгаше ръката си нагоре по крака й, подпъхна пръсти в пликчетата й.

— Сега?! — измънка тя хрипкаво. После въздъхна примирено. — Добре — и вдигна нощницата над плоския си корем, също както Мънки навиваше нагоре дънките си, преди да нагази в океана.

Макс я погали малко, надявайки се на ответна реакция. Исусе, о, Исусе, защо не можеше да го пожелае и тя? Поне малко? А ако е толкова безразлична, не можа ли поне да му каже да я остави на мира? Това… да я обладава по този начин… докато тя лежеше спокойно под него и едва дишаше… Господи, това беше повече онаниране, отколкото правене на любов.

— Бърнис? Скъпа, има ли нещо, което би желала да…

— Не, карай — промърмори тя учтиво. — Всичко е наред.

„Не — мислеше си той, докато влизаше в нея, — не е наред. Нищо не е наред. О, Боже, няма ли поне да мръднеш малко, да направиш някакво движение, да се преструваш поне минута, за да не си мисля, че съм мръсен старец, който се самозадоволява?“

Почувства, че се изпразва — свирепа, гореща вълна, изтръгната от него почти против волята му. Боже, о, Боже…

Обви Бърнис с ръце и я стегна така силно в прегръдката си, че тя извика. За миг се почувства добре от това, че й беше причинил болка, беше я накарал да почувства нещо.

Но после го заля вълна от срам. Колко перверзно бе да иска да й причини болка. И всичко свърши. Бърнис се измъкна под него.

— Веднага ще се върна — измърмори тя.

„Не. Разреши ми да те подържа — искаше му се да извика след нея, — поне това не ми отказвай. Знам колко обичаш да ги масажират врата, няма ли да ми разрешиш.“

Твърде късно. Можеше да чуе бълбукането на старите тръби при отваряне на крана, прищракването при отваряне на шкафчето за лекарства.

Макс лежеше на гръб, загледан в лекото движение по тавана — отвън минаваше кола. Стегната, гореща топка притискаше отвътре гърдите му.

Чу затварянето на крана.

— О, Макс, за Бога — извика Бърнис раздразнено.

Тоалетната. Беше забравил да пусне капака. Отново. Неочаквано Макс така се вбеси, че се видя как я трясва по главата.

Пое дълбоко дъх. Защо да се гневи на Бърнис? Вината беше изцяло негова. Не можеше да я обвинява за това, че беше прекалено нерешителен да поиска развод. Развод — магическата дума, която не смееше да произнесе.

И както винаги, когато си представяше, че напуска Бърнис, той с болка си помисли за Мънки.

* * *

Късно следобед на следващия ден Макс стоеше до прозореца, който заемаше почти цялата източна стена на канцеларията му. Погледът му се рееше по аленото небе на залеза и достойния за пощенска картичка изглед на Бруклинския мост на Ийст Ривър, с наподобяващите паяжина форми, превърнати в хром от лъчите на залязващото слънце. Величествено, това беше най-точната дума. Кой беше казал, че мостът не се продава? Той плащаше за него всеки ден — за тази ъглова канцелария със спиращия дъха изглед и за престижа, който идваше с него. Плащаше за него с времето си, с мислите си, с експертизите си. А не плащаше ли и с почтеността си?

Исусе, не беше мислил така, откакто излезе от правния факултет. Не се предполага, че адвокатите мислят по този начин. Какво толкова имаше в този случай?

Макс обърна гръб на прозореца и се отпусна в стола пред затрупаното от книжа бюро. Погледът му спря на увеличената снимка с твърда картонена подложка, подпряна на два стари стола в ъгъла — беше снимка на автомобилен кормилен вал, който изглеждаше като нещо свързано с Кейп Кенеди.

Ако спечели ищецът Йоргенсон, „Пейс Моугърс“ ще загубят дванадесет милиона плюс други сто, за да си приберат обратно всички тези коли „Сайклънс“ и да си сменят кормилните им валове. Макс харесваше момчетата на Пейс, беше ползвал техните коли години наред и беше благодарил на щастливата си звезда поне веднъж седмично затова, че неговата фирма има за клиент най-оригиналния производител на леки коли в Америка. Така че първото му желание беше да скочи в зашита на Пейс — беше сигурен, че Йоргенсон е вбесен от нещо и че искът му срещу Пейс е само опит за ограбване чрез съда.

Но от понеделник, след срещата с Каравела, главния инженер, който протестираше прекалено шумно с буря от технически обяснения, хелиографски копия и резултати от проведени изпитания, както и от пристигането със самолет на Рууни, вицепрезидента на компанията, този четвъртък (той успя да вмъкне думата „споразумение“ във всяко изречение), Макс не можеше да не подуши, че наистина има нещо „гнило в Дания“.

Не беше негова работа, напомняше си той отново и отново, да съди каквото и да било действително или въображаемо прегрешение на клиентите си, но все пак не можеше да отърси от себе си това лепкаво чувство на отвращение — като лош дъх в устата от развалена храна.

— Ето показанията под клетва, които искахте, господин Грифин.

Нисък и звучен глас прекъсна спиралата на мислите му.

— Както и кафето ви.

Вдигна очи и видя Роуз пред себе си — с папката документи в едната ръка, спусната към бедрото, тя търсеше свободно място върху бюрото му за димящата чаша кафе в другата.

Пое кафето и го постави върху жълтия бележник с ясно очертани пръстени от кафе — беше го използвал и друг път за същата цел.

— Благодаря — взе копията, който тя постави пред него и започна да ги прелиства. — Какво става с доклада на независимия инженер?

— В стаята с ксерокса е. Всичките двеста и единадесет страници. Включително диаграмите. Направих копията, но ще трябва време да ги подредя.

Макс въздъхна и измърмори на себе си.

— Все ми е на ума, че дамата май твърде много протестира.

— Коя дама?

— Те се наричат whores. Свидетелите експерти. Докторите, психиатрите, инженерите — всички те осигуряват доста необходими данни на хартия, с които съдебните заседатели могат да си бършат задниците в продължение на месец.

Отпи от кафето си и направи гримаса.

— Съжалявам, че е толкова силно — извини се Роуз с лек смях. — Беше последното в буркана — усмивката й изчезна и тя тихо продължи. — Не мислите ли, че случаят е, как се казва… res ipsa loguilur?

Откъде беше попаднала на това? Очевидно беше вършила повече от простото препечатване на документите му. Умно момиче. И хубаво. Но при този шум, който се вдига сега на тема еманципация, той предпочиташе да внимава погледът му винаги да бъде неутрален.

Но, по дяволите, наслада беше все пак да види жена, която да изглежда така свежа толкова късно следобед. Лице, измито със сапун и вода и блестящо от чистота, облак от тъмна коса със слаб мирис на шампоан, бяла блузка, прилежно изгладена и спретнато подпъхната в семпла тъмносиня пола. Старомодна дължина до коляно — но това му харесваше повече от миниполите, които другите секретарки носеха.

Не, не би могъл да си я представи в една от тях, наведена над съда за охлаждане с вода, и еластичната дантела на пликчетата й да намига изпод подгъва на полата й. Всъщност тя сигурно носи практично бяло памучно бельо от типа, който може да се купи в „Сиърс“ и обикновено се предлага в пакет по два броя. Практично, католическо бельо, което да си пасва с малкото златно кръстче на врата й.

Макс почувства, че лицето му започна да пламти. Исусе, достатъчно. Насили се да мисли за Йоргенсон.

— Е, до известна степен този случай говори сам за себе си — отвърна той. — Вярно, че повечето катастрофи се дължат на шофьорска небрежност. Но въпросът е дали да вярвам, че и в тоя случай вината е на Йоргенсон? — той направи пауза. — Не. Не вярвам.

Почувства се малко по-добре, след като изрази на глас подозренията си. Макар да знаеше, че това не е негова работа. Усещаше, че може да се довери на Роуз. В нея имаше нещо, някакъв неясен намек, че може да пази тайна.

„В очите й е — мислеше си той. — Тези големи черни очи сякаш са пълни с тайни.“

— Но не сте сигурен — Роуз протегна ръка и подреди купчината с папки на бюрото му. — И ако Куент Йоргенсон казва истината и не е бил пиян през онази нощ, това означава, че по пътищата има десетки, стотици коли с дефектни кормилни системи. Това ли имате предвид?

— От теб ще излезе добър юрист — отвърна през смях той. — Не си ли се замисляла да постъпиш в правния факултет?

Той видя, че е засегнал болно място и веднага съжали за думите си. Божичко, как може да е толкова нетактичен? Независимо от изключителните усилия, които Роуз очевидно полагаше за външния си вид, той бе забелязал, че носи само две поли и четири блузи и едни и същи, грижливо поддържани черни обувки. Правният факултет? Сигурно едва свързва двата края.

Бузите й бяха покрити с руменина, която придаваше на мургавото й лице онзи тайнствен блясък, напомнящ за тосканските възвишения, където лагеруваха по време на войната. Тя побърза да прикрие смущението си със смях.

— А кой ще наглежда немирната чихуахуа на мисис Вон Хоуслинг?

Макс се засмя при спомена за това как мисис Вон Хоуслинг се бе появила преди няколко дни, за да обсъди, завещанието на покойния си съпруг. В приемната подаде ръмжащата чихуахуа на Роуз, сякаш беше кожено палто или шапка. И за негова неописуема благодарност Роуз я пое без никакъв коментар, с почти равнодушно изражение и я пъхна в едно чекмедже на бюрото в мига, в който старата дама се обърна.

— Права си — каза той.

— Щеше ли да ви е по-лесно, ако имаше някакъв начин със сигурност да разберете дали нещо не е наред с кормилната система? — запита тя и се наведе да събере няколко смачкани хартии, които не бяха попаднали в кошчето. Той забеляза, че сгъва коленете си и се извърта на една страна, така че полата й да не се повдига. Монахините се бяха постарали да я научат и на това.

Макс потърка брада, която бе набола с наближаващата вечер.

— Не, едва ли. Не мога да си позволя да заявя в лицето на нашите най-богати клиенти, че са лъжци, нали? Както и да е — това не е моя работа. Най-вероятно този зов за справедливост в мен е просто добре замаскиран егоизъм… обичам да играя с открити карти — добри или лоши, и да не се спъвам в тъмното. Както виждам нещата, ако това, което подозирам, е вярно, и ако адвокатът на Йоргенсон ми подложи някоя динена кора в съда… тогава, без да разполагам с необходимите факти, току-виж съм излязъл пълен глупак.

— Но, от друга страна — отбеляза тихо Роуз, — ако подозренията ви се окажат неоправдани, няма ли да се почувствате доста по-добре? Поне няма да ви гризе съвестта, че съществува опасност и някой друг нещастник да приключи живота си в инвалидна количка, или още по-зле.

— Ти да нямаш джобна кристална сфера? — запита усмихнато той.

— Не. Нещо далеч по-просто — тя се изправи и впери в него красивите си очи. Бяха като две бездни, само тук-там проблясваше по нещо, далечен отглас на чувствата, които я вълнуваха отвътре.

— Какво е то?

— Колата. Защо не покарате една от тях? Да проверите сам.

Той се засмя.

— Не е толкова просто. Този дефект… истински или въображаем, не може да е във всяка кормилна система, иначе досега Пейс да е затрупан със съдебни дела. Подозирам, че това е една от причините, поради които не бяха напълно откровени с мен. Най-вероятно не искат да го признаят и пред себе си. Дефектът може да се прояви веднъж на сто или на хиляда автомобила. И дори в този случай да остане незабелязан, освен при много висока скорост и при строго определени обстоятелства.

— Кой знае — рече Роуз, — може и да имате късмет — не се усмихваше. Дявол да го вземе, тя беше напълно сериозна. Що за жена беше?

За миг Макс почувства, че нещо в него се надига, нещо радостно. По дяволите, може би е права. Заслужава си да опита, макар идеята да е рискована. Той отвърна замислено.

— Недалеч оттук има автосалон на „Пейс“. Познавам управителя.

— Ще кажете, че искате да си купите една от тях — допълни тя, — и че желаете да я изпробвате.

Макс се изправи решително, чувстваше се добре за пръв път от много седмици насам, усещаше и някакво странно вълнение.

— Печелиш — рече той ухилен. — Да, именно ти. Идеята беше твоя, не помниш ли? Вземи си палтото и да тръгваме.

Спряха на последната будка за таксуване на „Соумил“ и най-сетне се понесоха по магистрала Труей. Когато пресичаха Тапан Зии, слънцето вече се бе спуснало зад хоризонта и беше като меко, бледо сияние, което прозираше зад плътните редици от тополи от двете страни на шестлентовата магистрала.

Макс не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствал така наелектризиран, като тийнейджър, който се носи по ширналия се пред него път, омаян от аромата на своята нова кола.

Той погледна към Роуз, която седеше на шофьорското място, стиснала здраво с ръце аленото кормило, в тон с пожарно червения цвят на колата, протегнала към педала бронзов крак, изпънат като стоманен кабел. После премести поглед към стрелката на скоростомера, която вече минаваше седемдесет мили.

Тя бе настояла да кара. Не, настояла не беше точната дума. Докато бяха в салона, тя просто се вмъкна на ниско разположената седалка, намести зад волана, погледна го с нетърпелива усмивка на хлапе, на което са подарили велосипед, и рече:

— Нямате нищо против, нали? Винаги съм се питала какво ли е да караш това чудо.

Така че колата подкара именно тя — в началото малко напрегнато и нервно, но с нарастваща увереност. През първия половин час не размениха нито дума, нямаше и нужда. Чувстваха се странно комфортно. Макс дори бе забравил целта на тяхното пътуване.

— Мисля, чу току-що пречупих Б-Б бариерата — рече най-сетне Роуз и го погледна косо, леко усмихната. Отминалият априлски ден беше необичайно топъл и Макс долови лекия аромат на нейното топло тяло, по-вян от отворения до нея прозорец.

— Б-Б ли?

— Съкращение за Бруклин-Бронкс. Казват, че ако си роден в един от двата района, никога не ще живееш истински. Никога няма да отидеш по-далеч от мястото, където ще те отведе метрото. Да чуете само как говорят съседите за железопътната линия за Лонг Айлънд — сякаш става дума за Ориент Експрес.

Макс отвърна с усмивка.

— Ами ти?

Отдясно се появи голям зелен надпис „Ню Палтц — 38 мили“. Изкачиха един нисък хълм и пред тях се простряха потънали в здрач гори.

— Представях си, че тази кола е моя — като забравих, разбира се, за възможните дефекти — и че съм тръгнала за… един момент, само секунда… о, да, знам… за онзи приказен курорт в Кетскилс. Че съм много известна актриса, неприлично богата и… ми предстои среща с моя таен любовник — един уикенд на, безумна фриволност. Този израз — безумна фриволност — го запомних от една книга. Звучи като нещо, което биха правили Кларк Гейбъл и Керъл Ломбард, не мислите ли?

— Така е, права си. Обичаш ли старите филми?

Тя погледна в огледалото, премина в лентата за ускорение и задмина един син „Буик“ и един жълт „Опел Кадет“, а последните лъчи на слънцето блестяха по лъскавата червена предница на колата. Стрелката на скоростомера прехвърли осемдесет. Участъкът пред тях бе изненадващо празен, дори нямаше отбивки.

— Не казвайте на никого — рече тя. — Хората ще ме помислят за смахната, но истината е, че не харесвам нито един от филмите след 1940 година. Помните ли старите филми на Шърли Темпъл — във всички танцуваше с Бил Робинсън. Или Нелсън Еди и Джинет Макдоналд в „Лошата Мариета“? Дори се разплаках на края на „Сега, пътнико“. Спомняте ли си, когато Бети Дейвис каза: „Не питай за луната, когато имаме такива звезди.“? Или беше обратното?

Макс я погледна, развеселен и леко озадачен. Това бе най-дългото изречение, изговорено на един дъх, което тя бе произнасяла, откакто постъпи на работа при него преди две години. Изглежда и двамата бяха запленени от магията на спортната кола.

— Не си спомням — отвърна и се разсмя. — Помня само двете цигари. Почти във всяка сцена Пол палеше по една за себе си и за Бети. Предполагам, в студиото са смятали, че рискът от белодробен рак е за предпочитане пред страстната целувка.

— Думи на циник. Знаете ли, току-що се издадохте. И аз съм същата. Все се задържам на… да не карам прекалено бързо? Малко блед ми се виждате.

— Не — излъга той. Наистина чувстваше, че е мокър под мишниците. Божичко! Как само се носеха. А какъв опит всъщност има тя като шофьор?

Спомни си една снимка на Куент Йоргенсон, която му бе показал неговият адвокат преди съдебното заседание. Йоргенсон се носеше над поредното препятствие по време на участието си в Олимпиадата. На следващата снимка бе показан в инвалидна количка. Макар че Макс очакваше съдията да не позволи снимката да бъде показана на съдебните заседатели, подсъзнателно се надяваше, че откритият в кръвта му алкохол след инцидента е истинската причина да изгуби контрол.

Тя погледна скоростомера.

— Струва ми се, че това е, което наричате malum prohibitum.

— Непредумишлено нарушаване на закона — интерпретира Макс. — Да, превишената скорост попада под този параграф. Ако разбира се ни спрат. Лекарите го наричат иначе, при други обстоятелства.

— Как?

— СПК — смърт при катастрофа. Виж, май наистина няма да е зле, ако намалиш малко. Откъде извади тази правна терминология?

— Трябва да се изповядам. Взимах у дома някои от учебниците ви по право — тя го погледна, сякаш очакваше признанието и да го разгневи. — Един по един и винаги ги връщах обратно. Бях много внимателна. Честно.

Отново се изчервяваше. Значи е бил прав — наистина интересът й към правото не бе мимолетен.

— Нямам нищо против. Но може и да си отворила кутията на Пандора. Това ли е, което наистина искаш?

— Не знам какво точно искам — рече тя. Очите й бяха замъглени. — Мислех си… ох, няма значение, и без това казах прекалено много.

— Не. Моля те. Аз… — всичко, което искаше да й каже, звучеше като реплика от лош филм и накрая приключи с нескопосното, — може би ще мога да ти помогна.

Тя прехапа устни, като че ли се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Не, не мисля. Това е… нещо лично.

— Като твоя „приятел“?

Лицето й пламна и потъмня и в този миг Макс почувства, че ревнува, макар и напълно немотивирано. Ето пак. Ти си като любопитно ченге, което си пъха носа навсякъде, стари приятелю.

— Взеха го в армията. От четири месеца е във Виетнам. По-точно от три месеца и двадесет и един дена. Аз… ние… възнамеряваме да се оженим, когато се върне. Но въпросът е… — гласът й изтъня, после тя продължи развълнувано. — Божичко, знаех си, че така ще стане, винаги, когато заговоря за него, се разплаквам — тя ядно избърса с ръка очите си. — Разбирате ли, от известно време насам нямам вест от него. По-точно от три месеца. Досега съм получила само едно писмо… — имаше чувството, че всеки миг отново ще се разплаче.

— Много го обичаш, нали?

Глупав въпрос. Това бе повече от очевидно. Но какво от това? Фактът, че той не бе сполучил на пазара на сватбеното щастие, съвсем не означаваше, че това е загуба за всички останали каузи.

Тя кимна, без да откъсва очи от пътя. В тях се четеше болка и гняв, устните й бяха здраво стиснати. Той забеляза как се напрягат мускулите на крака й, с който натискаше газта. Шумът на двигателя прерасна в рев, който напомняше за излитащ реактивен лайнер.

И тогава тя каза.

— Без него бих умряла. Знам, че прилича на изтъркан израз от филмите, но наистина е така. Наистина. Обичал ли сте някого толкова много?

Макс се замисли за Бърнис. Не. Дори в началото, когато се ожениха, не би могъл да каже, че я обича толкова, че би умрял за нея.

Той се загледа в мургавото, обветрено лице на жената до него. Онази тайнствена и бездънна енергия, която досега само бе долавял, се бе разкрила напълно — като замрял в горските покрайнини див елен. Той се уплаши, че един непредпазлив звук или движение ще прогони видението от погледа му.

И внезапно нещо се случи. Сякаш гледаше през тъмнорубинена призма, която тя бе вдигнала пред него. Изведнъж той успя да си представи какво е да обичаш толкова много една жена, че да си готов да умреш за нея.

Макс откри, че завижда на другия мъж, който и да е той.

— Изпитвам подобно чувство към дъщеря си — каза той. — Когато за пръв път я донесоха вкъщи от болницата, стоях надвесен над креватчето и си мислех, че мога да убия заради нея. Че ако някой се опита да й стори зло, бих го убил, без да се замисля.

— Щастлива е, че има такъв баща — Роуз замълча за миг и в колата се чуваше само пронизващия вой на двигателя. — Не познавам баща си. А също и майка си. Починала е при пожар в болницата, в нощта, когато съм се родила. Като на кино, нали? — в гласа й се долови горчивина.

— Съжалявам.

— О, аз не помня нищо. Тази тъжна история ми бе разказана доста по-късно. Как съм била изнесена от сестрите, увита в мокър чаршаф. И как баба дошла да ме вземе — тогава баща ми бил извън страната — и в първия момент си помислила, че е станала грешка. Виждате ли, аз не приличам на моите две сестри, нито на родителите ми. Но аз съм била последната. Как мислите, дали мама би ме искала, ако беше останала жива? — Роуз притисна устата си с ръка. — Боже, как можах да го кажа? Не мога да повярвам, че ви говоря подобни неща.

— Всичко е наред. Аз съм добър слушател. Продължавай.

— Останалото не е нещо особено. Едва ли ще ви е интересно да го чуете — брадичката й потрепваше. — Веднъж гледах един стар филм за Тарзан и там имаше една сцена, в която Джони Вайсмюлер затъва в подвижен пясък — всъщност, мисля, че във всеки негов филм има по една такава сцена. Но колкото и изтъркано да ви се стори, знам добре как се чувства човек в подобна ситуация. Да си в капан, бавно и неумолимо да потъваш надолу и колкото повече се съпротивляваш, толкова по-лошо става.

Стрелката премина отвъд осемдесет и пет и се насочи към деветдесет. Двигателят виеше на високи обороти.

— Познато ли ви е това чувство? — запита на висок глас тя.

— Да, познато ми е — той се замисли за Бърнис и изведнъж го завладя някакво злорадо удоволствие при мисълта, какво ли би казала жена му, ако научи за тази малка лудория. — Роуз, наистина мисля, че ще е по-добре да намалиш.

— А какво ще кажете за Куент Йоргенсон?

— Може би самоубийството би помогнало да се разреши неговият случай, но не го препоръчвам като метод.

— Имах предвид, не искате ли да разберете… — изведнъж тя се напрегна, наклони се напред и стисна толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Какво има? — Макс почувства, че също се напряга сякаш внезапно кожата му е умаляла.

— Исусе мили! — възкликна тя. — Блокирало е. Не мога… — тя се бореше с кормилото, което сякаш бе заключено и помръдваше само с по няколко сантиметра във всяка посока.

И тогава Макс го видя. Завоят отпред. И опашката от бавно движещи се коли отсреща. Роуз вдигна крак от газта, натисна спирачката и започна да превключва на по-ниска предавка. Тялото и беше като вдървено, лицето й — побледняло.

Божичко. Беше се поддала на паниката и натискаше твърде силно спирачката.

Чу се ужасно свистене, замириса на изгоряла гума, задната част на колата поднесе и ги завъртя напреко на платното. Отсреща изскочиха перилата, зад които бе пропастта. Страхът го премаза през гърдите като пясъчен чувал.

— Исусе Хри…

Мигът сякаш увисна във времето и пространството, несвързан с бъдеще и минало, единственото, което остана, бяха мяркащите се зад прозореца перила, пропастта зад тях и воят на спирачките.

И тогава Роуз, красива и подивяла, каквато никога не я бе виждал, с огромни, черни и пламтящи очи, нададе пронизителен вик в последно усилие да овладее колата.

Макс полетя напред и се блъсна в никелираната лайстна на предното стъкло. В главата му избухна ослепителнобяла светкавица, последвана от кратък миг, в който съзнанието му се плъзгаше на ръба на бездната.

През звънтенето в ушите си той чу гласа й да вика нечие друго име. Звучеше като „Брайън“.

Изведнъж главата му се проясни и той видя как Роуз се вкопчва с всички сили в кормилото. Чу се приглушен звук, сякаш щракваше резето на клеясала брава.

И неочаквано кормилото се завъртя, Роуз ловко овладя колата, насочи я към страничното платно и най-сетне я спря.

Макс отвори уста, но думите не излизаха. Не можеше да откъсне очи от жената до него, тази добра и вярна католичка, превърнала се за миг в подивяла красавица с разпилени по раменете коси. С измъкната от полата блуза и почервеняло лице от нахлулия в кръвта адреналин. Беше едновременно потресен и смазан.

— Боже мили — успя най-сетне да каже. — Боже мили, Роуз. Кога си се научила да караш така?

— Не знаех, че мога — отвърна тя и въздъхна на пресекулки, задавяйки се от смях и сълзи на облекчение. — Знаете ли, само преди няколко месеца получих шофьорска книжка.