Айлин Гоудж
Градината на лъжите (11)

Глава 9

Силви седеше на стария, тапициран с червено кадифе люлеещ се стол в стаята си и шиеше копче на ризата на Джералд.

Тя прокара иглата през дупчицата на копчето. Такива малки копчета и толкова фини, старомодния тип — направени от полирана кост, не от пластмаса. Колко типично за Джералд — да внимава за всяка подробност. Всичките му ризи са правени по мярка в същата къща на Савил Роу, услугите, на която преди това е ползвал и неговият баща.

Силви хвърли кратък поглед към високите прозорци с решетка и видя с изненада, че следобедът беше почти отминал.

Някъде чу звук, като че ли някой чукаше. Но толкова отдалече, трябваше да е от долния етаж. О, добре, Бриджит ще се погрижи за това. Тя си представи как слага ризата на Джералд така, че да може да си я облече утре към неговия спретнат син костюм и онази хубава вратовръзка „Диор“, която Рейчъл му беше подарила за Деня на бащите миналата година…

Чукането стана по-силно, по-настоятелно. Но то не идваше от долния етаж, чукаше се точно на вратата на спалнята й.

— Мамо? Вътре ли си? Мамо?

Рейчъл! Каква приятна изненада. Може би ще остане за вечеря.

— Влез, скъпа — извика Силви бодро. — Отключено е. Вратата само е заяла. Тези стари врати. Натисни я.

„Боже мой, как ужасно изглежда“, помисли си Силви, когато дъщеря й влезе в стаята. Косата й беше отпусната, без блясък и живот — като че ли не се беше мила с дни. Лицето й беше подпухнало, а очите подути. Бедното дете.

— О, мамо.

Рейчъл пресече стаята и коленичи в краката на Силви. Когато вдигна глава към майка си, случаен слънчев лъч премина по лицето й и го отдели от сумрака наоколо. Нещо в израза й извади Силви от летаргията и я смрази. Обхвана я студ, който проникваше до костите, и който не можеше да бъде отстранен с никакво количество одеяла.

„Върви си — мислеше тя. — Остави ме.“

Рейчъл притисна лице в гънките на ризата на Джералд върху скута на Силви. Гласът й се понесе нагоре, заглушен и пълен със сълзи.

— Толкова ми липсва. Не мога да приема, че няма да го видя повече. Когато вървя из къщата, той е във всяка стая. О, Боже, мамо, като че ли той е тук, така близо, че мога да го помириша. Само че не мога да го видя, нито да го докосна.

Рейчъл започна да плаче, раменете й потръпваха, горещи сълзи проникваха през пеньоара, който Силви не беше сменила от сутринта.

— Тихо, мълчи — Силви погали с ръка главата на Рейчъл, пръстите й усетиха твърдата извивка на черепа под гъвкавата коприна на косата й и нежната малка вдлъбнатина на тила й. Когато Рейчъл беше съвсем малко бебе, Силви я беше галила точно така, докато я приспиваше. — Не плачи, мила моя.

Беше обзета от страшно, чудесно усещане на спокойствие, като че наистина беше оставила настоящото зад себе си и се намираше в друго време, време на щастие, с топло бебе в скута си, и сладкият му аромат на пудра изпълваше цялата стая…

Но после студенината отново започна да се просмуква в нея.

— Мамо, татко ми липсва, но ти си тази, за която се безпокоя — думите на Рейчъл я теглеха, насилваха я да влезе още по-навътре в студената черна дупка, в която тя не искаше да пропада. — Не си заплакала нито веднъж. Отказваш да ядеш. Не си излизала от тази стая вече цяла седмица. Бриджит ми телефонира тази сутрин. Плачеше, толкова много беше разстроена.

— Няма причина за тревога — отговори Силви. — Добре съм. Просто нямам апетит, това е всичко. Освен това, колкото и да обичам начина, по който готви Бриджит, тя наистина прекалява малко с маслото и яйцата. От години се опитва да ме накара да напълнея. Разрешава си даже тайно да слага сметана в кафето ми, когато специално съм поискала обезмаслено мляко. Все едно, че сме във война с нея. И тя не желае да приеме поражението си.

— О, мамо — Рейчъл вдигна лице, мокро и подпухнало от плач. — Не можеш ли поне да заплачеш? Би било много по-добре, ако можеше.

Силви се отдръпна вътрешно от тези наранени очи. Не, не, не може да си разреши да заплаче. Ако направи това, струваше й се, че никога не би могла да спре. Би било все едно, като че ли океанска вълна грабва почвата под нозете й и я отнася на гребена си в дълбините, за да я удави.

О, само ако Джералд беше тук.

Но нали точно за това й напомняше Рейчъл? Че Джералд няма да се върне повече при нея. Никога.

И нещо се пропука и се отвори вътре в Силви, притисна гърдите й, причини й болка, прогони въздуха от дробовете й. Сълзи се надигнаха в гърлото й в задушаваща вълна.

И случилото се я връхлетя с нова сила.

Оплакването на Джералд от болка в гърдите на сватбата на Мейсън Гоулд, рухването му, преди двете с Рейчъл да могат да го отведат до колата. После стаята за спешни случаи, всичките тези лекари и сестри, които се въртяха около него като рояк пчели, почукваха го по гръдния кош, биеха му инжекции, слагаха му проводници, тръбички, опитваха се да съживят отново сърцето му чрез шок. Но вече беше твърде късно. Твърде късно…

Погребението след два дни за нея беше обвито в мъгла. Колко недействително изглеждаше всичко, като сън или като филм по телевизията. Темпъл Емануел, така претъпкан с хора, приятели на Джералд, негови клиенти, служители, хора от операта. Стотици хора — и всичките те искаха да й стиснат ръка, да я целунат по бузата. И Рейчъл близо до нея, така добра, толкова силна. Спомняше си имена, казваше точните думи на благодарност за изказаните съболезнования.

Силви видя отново гробищата, които блестяха под снежен саван. Видя ужасното одеяло от изкуствена трева, така не на място, в такъв контраст, по-лошо и от зеещата дупка под него. Някой беше поставил букет от рози на гроба, а всеки би трябвало да знае, че не трябва да има цветя. Да, тогава почти беше заплакала. Беше й се приискало да ги стопли в ръцете си и да ги отнесе, преди да са увехнали. Тези красиви, похабени рози.

Тогава Силви почувства, че самата тя започва да клюмва като изсъхнала роза, но силна мъжка ръка неочаквано я подхвана за лакътя и я подкрепи. Никос. Сега той не изглеждаше заплашителен. Просто един стар приятел, още някой, който е мил с нея.

Той няма да й причини зло. Нито на Рейчъл.

Силви някак знаеше това, преди Рейчъл да се обърне към него, леко смръщена, като че ли се опитваше да го постави някъде между многото приятели и познати на баща си. Тя прие протегнатата ръка.

— Съжалявам — каза той.

И това беше всичко. Въпреки че беше задържал ръката й малко по-дълго и тъмните му очи не се отделяха от лицето на Рейчъл, той даде да се разбере, че е тук, само за да изкаже съболезнованията си.

По-късно, когато почти всички се бяха прибрали в колите си, Никос остана.

— Много хора се възхищаваха от съпруга ти — каза той меко, думите му бяха като бяло облаче пара в студения въздух, обувките му оставяха дълбоки следи в замръзналия сняг, докато вървеше с нея до колата.

— Да, той имаше много приятели — каза Силви. — Беше щедър човек.

— Знам това по-добре от много други.

— Ти? — тя се спря, за да го погледне. Набразденото му мургаво лице — да, сега, на дневната светлина тя можеше да види всички малки линийки и пукнатинки като в стара, протъркана кожа — изразяваше само възхищение.

— Има нещо, което трябва да знаеш — започна той, докато бавно си пробиваха път надолу по тясната алея между хора от надгробни камъни. — Не мисля, че това би причинило някому болка, ако ти го кажа сега. И, може би, това ще ти донесе известно утешение.

Силви почувства, че отново й се завива свят и тя впи пръсти в ръката на Никос.

— Утешение? — каза тя със задавен глас. — Как е възможно нещо да ме утеши сега, когато той си отиде?

— Можем да говорим и друг път, ако искаш.

— Не. Кажи ми.

— Той знаеше — каза Никос. — За нас. За теб и мен. Знаеше още тогава. Когато ме уволни, ми каза, че не те обвинява. Страхуваше се, че ще го напуснеш — него, възрастния мъж, който не може да ти предложи нищо друго, освен пари.

Част от нея искаше да се изсмее, лудо, истерично. Но внезапно се почувства уморена, така уморена, единственото, което искаше, беше да легне в снега и да затвори очи. Тя да напусне Джералд? О, мили Боже, ако той само знаеше за ужасното нещо, което беше сторила, за да го запази, за да не допусне той да я изостави.

Силви усети нещо студено на лицето си и разбра, че плаче. Попипа страната си.

— Знаеше? Искаш да кажеш, че през цялото време е знаел?

— Даде ми пари — продължи Никос, като наведе глава. — Трябваше да обещая, че никога повече няма да се срещам с теб отново. Петстотин долара. Използвах ги да закупя един стар пикап, с който започнах бизнеса си — това, което по-късно стана „Антерос Констръкшън“.

— Антерос — сети се, — богът на измамената любов.

— Да — призна той. — Обичах те. Но знаех това, което той не знаеше — че ти никога нямаше да го напуснеш заради мен или за който и да било друг мъж. Да, взех парите, признавам си със срам.

— Не се срамувай — каза тя. — Има по-лоши неща от приемането на пари.

По-лоши, отколкото можеш да си представиш.

Вървяха под сянката на огромен гол бряст и Силви потръпна. Спомни си израза „Някой върви по гроба ми.“

— Не бях го виждал отново допреди две години — продължи Никос. — Някой ми каза, че той би могъл да бъде заинтересуван от имота, който планирах да застроя. А аз се нуждаех от финансиране, така че отидох при него. Но най-вече, признавам си, решението ми да се срещна с него беше продиктувано главно от суета. Исках да му се изфукам, да му покажа колко добре се бяха изплатили неговите петстотин долара. Но това, което си спомням най-ясно от тази среща с него, беше снимката в сребриста рамка на бюрото му — ти и дъщеря ти. Тогава разбрах кой е спечелил от нашата отдавнашна сделка.

Тишината, която последва изповедта на Никос, изглеждаше огромна и безкрайна. Силви се вслушваше в проскърцването на клоните на бряста под снежния им товар, в пърхането на врабчетата, които прелитаха между тях. Някъде наблизо се чуваха звуци от запалване на коли, монотонно и тежко бръмчеше машината за изкопаване на гробове. Точно в този момент слънцето се показа зад облаците и снегът заблестя като огледало, от надгробните паметници запремигаха парченца слюда.

Силви спря и зарея поглед над гробовете — струваше й се, че ако се движи много бързо, ще разбие този подарък, който й направи Никос, това скъпоценно открехване на тайната същност на човека, когото беше обичала и от когото беше обичана всеотдайно, но незаслужено.

Даже болката й беше сега като изящно, красиво изработен предмет, който тя отново и отново обръщаше в себе си, оглеждаше го от всички страни, в почуда от филигранната му сложност.

Бих могла да му кажа за Роуз. И той би разбрал. Би простил. Всичките тези години…

Почувства се така принизена от срама си и от щедростта на Джералд.

Сега, седнала на люлеещия се стол с Рейчъл, коленичила пред нея, а в скута й ризата, която Джералд никога повече нямаше да облече, тя си мислеше колко благодарни сме всички ние на най-малките прояви на внимание, когато светът се срутва около нас. Ласково докосване. Добра дума. Прошка.

Той наистина си отиде. Нейният скъп Джералд. Няма да чуе повече стъпките му по стълбите. От кабинета му няма да се носи повече музиката на Пучини. Никога няма да го види да й се усмихва от терасата, когато вдигне лице към него от градината, докато почиства розите си. Нито пък някога ще я спре в тишината на някоя вечер, за да й прочете на глас пасаж от книга.

Но тя все още има своята дъщеря, има Рейчъл. И Рейчъл също скърбеше.

— Мамо — казваше тя, — мисля си… не се разстройвай, само си мисля… да отида при Кей във Виетнам. Те така отчаяно се нуждаят от лекари там и… мисля си, че ще бъде добре за мен. Да се махна от… от всичко. Но няма да отида, ако ти поискаш да остана с теб, ако имаш нужда от мен. Знам, че татко би желал да се грижа за тебе.

Силви почувства светкавичен удар на болка в сърцето си. Не и Рейчъл, и тя ли я напуска? Мили Боже, колко болка още би могла да понесе?

О, къде е Джералд? Защо не беше при нея сега, когато има такава нужда от него?

Джералд, такъв добър закрилник — като бащата, когото никога не беше имала. Той не би желал тя да остане сама, това е сигурно.

Но Рейчъл не беше предназначена за неин закрилник. Рейчъл трябваше да живее собствения си живот.

— Не — Силви сложи настрана ризата и стана от стола си. Толкова просто усилие, а каква болка й причини — като че ли беше стояла затворена в кутия с дни. И все пак добре е да чувстваш тялото си, даже и да те боли. — Няма да ти разреша да съобразяваш живота си с моя. Няма да поема тази отговорност.

— Мамо — Рейчъл поклати само глава и светлината се отдръпна от нея, лицето й потъна в сянка. — Искам да бъда с теб.

— Сега да. В продължение на няколко дни, на няколко седмици, може би. И след това ще започнеш да съжаляваш. Не. Боли ме, че заминаваш, че отиваш толкова далеко — и в толкова опасно място. Но ще ме боли още повече, ако останеш тук само заради мен.

— Наистина ли мислиш така, мамо? Сигурна ли си?

Силви не се чувстваше сигурна в нищо. Освен може би в това, че ще преживее тази нощ. Чувстваше се толкова слаба, така безпомощна без Джералд. Но ако може да се справя, да взема решения, даже и те да са погрешни, това все пак означава нещо, нали? Това трябва да означава, че тя няма да умре, да загине като онези бедни рози на гроба на Джералд.

„Животът е пълен с изненади — мислеше си тя, и може би аз ще изненадам самата себе си.“

Силви леко махна къдрицата, залепена към мократа буза на Рейчъл.

— Не можеш ли да останеш за вечеря? Тогава бихме могли да поговорим за плановете ти. И ще направим удоволствие на Бриджит, като й разрешим да ни нагости добре.