Айлин Гоудж
Градината на лъжите (28)

Глава 26

— Не, твърде е мрачно. Прекалено тържествено. Ето това тук… — Силви избра мостра тапет и я вдигна срещу прозореца. — Виждаш ли как отразява светлината. Това е… не ти ли се струва, че си вътре в картина на Ван Гог.

— Да — кимна Никос замислено. — Май си права. За кой ли път вече? Но ти трябва да признаеш едно нещо и за мен. Знаех от какво има най-голяма нужда тази къща — обърна се към нея с усмивка, тъмните му очи блестяха. — От тебе.

Силви почувства ръката му на раменете си, топла и тежка.

Тапетът с ярки жълти слънчогледи се изплъзна от пръстите й и полетя към пода. Колко беше тихо. Бояджиите си бяха отишли и късната следобедна светлина изпълваше стаята с отблясъка на тъмен див мед. Стълбите, опрени до прозореца, хвърляха дълги, вълнообразни сенки по платното, което покриваше пода. Отвън се носеше гукането на гълъбите от улицата.

Малко изплашена, с разтуптяно сърце, Силви мислеше: „Какво да правя? Искам го. По готова ли съм да поема всичко, което върви заедно е това? Любов — може би женитба.

Не.

Не, не знам. Не мога да мисля. Не и когато той ме докосва така.“

Топлината от ръката на Никос се плъзна надолу по гръбначния й стълб, изпълваше я с бавна, топла вълна на желание. Мили Боже, колко чудесно е да се чувства така отново. След толкова много години.

Силви потръпна, докато гледаше танца на прашинките в косите лъчи на слънчевата светлина. И в нея се загнезди мъничко, сиво кълбо уплаха.

Ако Никос знаеше истината за Роуз, щеше ли да я желае така? Ако знаеше как беше лъгала и отказвала това, което той може би искаше много повече от всичко друго?

А личният й живот? Наистина ли иска да го промени? След всичките онези години, през който се беше опитвала да прави това, което беше правилно, което се очакваше от нея. Сега тя правеше само това, което й харесваше… и се чувстваше добре.

Леко се отдръпна настрани.

— Плетена ракита — каза тя. — Ето как ще мебелирам тази стая. Като градина, с бели мебели от плетена ракита, а възглавниците ще бъдат облечени в онези японски тъкани с цветни петна. А ей там, до прозореца, ще поставя кошница сухи цветя…

Но тя виждаше, че Никос не я слуша. Сега той галеше раменете й, отпускаше стегнатите й във възли мускули със силни кръгови движения на пръстите си.

— Никос… — протестира слабо тя, — не внимаваш. Ти ме нае да…

— Много си слаба, Силви — прекъсна я той. — Чувствам костите ти под пръстите си. Като скорец си.

— Врабче — поправи го тя с нервен смях.

— Искаш ли да спра?

— Да… не… о, така ми е добре. Но, Никос, мислех, че желаеш да прегледаш тези мостри заедно с мен. Мога да ти кажа кое според мен ще бъде най-доброто, но ти трябва да направиш окончателния избор. В края на краищата това е твоята къща.

— Харесвам това, което ти харесваш.

Ръцете му се придвижиха надолу по извивката на раменете й, галеха откритите й ръце — носеше лятна блуза с къси ръкави. Почувства как кожата й настръхна.

— Никос… никога няма да свършим, ако не ми помагаш.

— Голям егоист съм, нали? Да те откъсвам от другата ти работа така.

— Другата работа?

— Управлението на банката не е ли работа? — той се усмихна, бръчките върху грубото му, мургаво лице се задълбочиха.

Силви разбра. Той не се шегуваше. Като прехвърли думите му в главата си, тя като че ли успя да се погледне отстрани и да се види такава, каквато сигурно я виждаше Никос. Жена, която става по-силна с възрастта. Жена, която сега има повече следи от младежка хубост. Жена с ум, която най-сетне знаеше как да го използва.

Да, банката беше нейна отговорност. Не беше както при Джералд. Тези дни, когато отиваше на съвещания на управата, вече нямаше многозначителни изкашляния, нито размяна на погледи. Мъжете я поздравяваха с уважение, не криеха очите си, изслушваха я.

Господи, не беше се откъсвала години наред от страховете си, както Рейчъл от онова безформено, старо бебешко одеялце, което влачеше навсякъде до двегодишната си възраст. Сега за първи път през петдесет и осемте си години Силви се чувстваше свободна.

Да допусне да се влюби в Никос би означавало да развали всичко.

— Никос…

Сега той целуваше врата й, устните му се движеха по кожата й, изпращаха приятни тръпки през нея. Силви въздъхна и се отпусна в мускулестите му ръце, облегната на широкия му гръден кош. Чувстваше се така слаба. Не можеше да потисне желанието си — искаше го.

— Предупреждавам — прошепна той, — много съм ревнив.

— От кого ревнуваш? От господин Касуел в банката? Той е на осемдесет години, но чувствам, че е доста енергичен. Може би Нийл, фризьорът ми, но подозирам, че би предпочел да съм момче…

— Не, не, не. От това тук. От тази къща — той тихо се засмя в ухото й. — Страхувам се, че мислиш за нея повече, отколкото за мен.

Тя се замисли върху това.

— Знаеш, че наистина обичам тази къща. Но не и по начина, но който ти си въобразяваш. Обичам това, което върша. Сякаш съм художник, в известен смисъл, нали? Къщата е като празно платно. Никос, искаш ли да ти кажа нещо? Винаги съм искала да стана художник. Цялото това време, което прекарах като дете по музеите… Бедната ми майка, и тя живееше с големи надежди за мен. Не можеше да си разреши месо, но ми купуваше блокове и комплекти водни бои. И, о, скъпи, бях ужасна. Всичките ми коне изглеждаха като кучета.

— Човек може да каже същото и за Пикасо…

Силви се изви в ръцете му, за да се обърне с лице към него, и повдигна брадичка така, че да може да го погледне право в тъмните му очи.

— Дължа ти благодарност, Никос. Че ме насочи към това, което мога наистина да върша. Ако не беше ти…

— Щеше сама да го откриеш в себе си след време — завърши той изречението й. — Ти си забележителна жена, Силви. Липсва ти само едно нещо… вяра в собствените ти сили.

— О, Никос…

Той я целуна — бавно, леко, с нежността на стар приятел. Но после целувката му се задълбочи, вече целувка на любовник. Нетърпелива. Силните му пръсти се вплетоха в косата й, освободиха я от фуркетите и тя се спусна като топъл поток по раменете и.

Беше болезнено раздвоена между желанието да го задържи и желанието да избяга.

Никос прошепна.

— Ще я кръстим ли, скъпа моя Силви, тази къща, която ти толкова обичаш? Тук? Сега?

И тогава Силви разбра какво всъщност искаше.

„Това! — помисли си тя. — Тук? Сега? В този момент, без да гледаме назад, нито напред. Под косите лъчи на слънцето. Твоите устни, върховете на твоите пръсти, като докосвания на четчица до кожата ми. Картина. Вечна.“

Силви отстъпи крачка назад и бавно започна да се разсъблича. Първо блузата. Шест перлени копчета, по едно за всяка година, откакто не беше лягала с мъж, не беше чувствала твърдата мъжка плът върху своята. Сега полата. О, само как трепереха пръстите й! Внимателно — да не захване шева с ципа. Следва комбинезонът. Бикините. Слава Богу, че се беше погрижила да купи наистина хубави. Истинска коприна с дантела.

После огърлицата, гривните, обиците — постави ги върху прашния перваз.

И най-накрая — пръстена й — изящен, овален диамант, заобиколен със сапфири, най-малко на сто години — пръстена, който Джералд беше поставил на пръста й, когато се ожениха.

Колко е приятно да чувства слънчевата светлина върху голото си тяло — сякаш гигантска невидима ръка я обхвана в дланите си. Струваше й се, че е… шестнадесетгодишна — младо момиче на границата на зрелия живот…

Глупачка. Ти си над петдесет. Набръчкана и цялата само кожа и кости… не ти ли го каза и той самият? Не вижда ли тънките вени по краката ти, сивия облак в косите ти? Как би могъл да те желае?

Силви погледна Никос. Той беше хвърлил ежедневния си сиво-кафяв панталон и памучната си карирана работна риза и също стоеше гол в умиращата слънчева светлина. Силви видя, че и той беше остарял, гъстите косми по гръдния му кош бяха посивели, големите възли на мускулите му видимо се плъзгаха към неминуемото старческо отпускане. „Като стар посивяващ тигър“, помисли си тя. Но голото му тяло още повече засили желанието й. И о, мили Боже, само погледни как той я иска…

После той я поведе към куп нови платна в ъгъла. „Винаги ще си спомням това — мислеше Силви. — Всяко дребно нещо. Грубото платно, притиснато до голата ми кожа. Миризмата на току-що нанесена боя. Гукането на гълъбите отвън.“

И този мъж с лек блясък на пот по силните му загорели рамене. Чудесната му земна миризма, мирисът на току-що окосена трева, на току-що изваден хляб от домашна пещ. И силата му.

Той влезе в нея и сладостта на усещането беше като връщане вкъщи след безкрайно отсъствие. Очите й се напълниха със сълзи. Над рамото на Никос замъгленият й поглед улови проблясък на внезапно сияние. Последният лъч слънчева светлина запали диаманта на сватбения й пръстен върху дъската на прозореца и той пръсна ослепителен букет цветове.

Моля те, разбери ме, Джералд. Това не значи, че обичам Никос повече, отколкото съм обичала тебе… съвсем не… това съм аз самата. Най-после започнах да опознавам човека, когото ти обичаше. Жената, която Никос люби сега…

После дойде викът й: „Никос!“

Устата му се притисна отворена върху слепоочието й, горещият му дъх се разпиля през костите й и тя отново беше на тринадесет години, в онази дълбока вана с крака като лапи на животно, която стоеше в кухнята на майка й, и топлата вода приятно се изливаше върху главата й, стичаше се надолу, преливаше в други тайни места… нежните зърна на напълващите й гърди, меките косми между бедрата й, които трепкаха във водата като морска трева.

Никос запълни всички тях, тайните й места… о, Боже, нима можеше да има някакво друго чувство, подобно на това?

Прекрасно. И сладко.

О, Никос… да… да…

А после тя лежеше в ръцете му и чувстваше хладния въздух по лепкавите си крайници, докато бързият горещ пулс на дъха му започна да се успокоява.

Никос я притисна към себе си още веднъж, много силно, мускулите на ръцете му бяха стегнати и твърди като тухли. И после — дрезгавият шепот в ушите й.

— Омъжи се за мен, Силви.

Силви почувства как създадената от тях двамата красота се разкъса и отлетя — като пръснати перли от скъсана огърлица.

Защо, о защо всичко трябва да бъде така усложнявано!

„Страхувам се — мислеше си тя. — Когато около мен има някой, за когото да се хвана, аз правя точно това. И отново ще стана слаба — като роза, която не може да се освободи, след като веднъж е вързана към решетката за увивни растения.“

— Не — каза тя, освободи се от него и седна. Хладният въздух обгърна тялото й. Тя потръпна.

Той я погледна, лицето му беше в сянка, в черните му очи горяха искрици. Устата му приличаше на рана.

— Но защо.

— Дъщеря ми… — започна тя, И остави изречението да умре недоизказано. Какво всъщност искаше да каже? Че няма да е почтено спрямо Рейчъл?

Не, не това беше причината.

Силви вдигна ръка и погали бузата му, вече бодлива в края на деня. И сълзите й дойдоха, тежки и мъчителни, които пареха очите й, прокарваха шиш през гърлото й.

Не мога да се омъжа за него. Но има едно нещо, което трябва да направя. Трябва да му кажа. За Роуз. Достатъчно дълго мълчах.

Беше пазила тайната си цели тридесет и две години. И ето, сега трябваше да му се довери. Той заслужаваше поне това, нали?

Може би ще я намрази, сигурно… но поне ще знае… и може би ще поиска да вижда Роуз, от разстояние разбира се… ще научи повече за нея…

Той би трябвало да разбере пагубната опасност от всеки опит за сближаване с Роуз и риска истината да стигне до нея.

Той ще я разбере, нали? Той е интелигентен и чувствителен човек, нали?

— Никос, скъпи мой, има нещо, което трябва да ти кажа… нещо, което трябваше да ти кажа много отдавна — започна тя, чувствайки, че въздухът не й достига. — За дъщеря ми. Нашата дъщеря.

Никос седна, лицето му внезапно се напрегна.

— Нашата дъщеря — прошепна той. — Да, винаги съм знаел това. Рейчъл не прилича на мен. Тя е друга и хубава като тебе, Силви. Но в дъното на душата си чувствах, че е моя. О, скъпа, най-скъпа Силви, нямаш представа колко чудесно е да чуя истината.

— Не е Рейчъл — поправи го тя.

Никос я гледаше, като че ли беше внезапно полудяла.

И в продължение на един кратък миг Силви си помисли, че наистина е полудяла. Защо иначе ще се чувства по този начин — сякаш се свиваше и ставаше все по-малка и по-малка?

— Коя тогава? — запита той с разкъсан глас.

— Казва се Роуз.

И му разказа. Всичко. Колко отчаяна, колко изплашена беше тогава. Мръсната болница, пожарът. Безумното решение, което беше превърнало живота й в една страхотна измама. Годините на болка и копнеж — поне да види детето си…

Накрая Силви се чувстваше като пребита, сякаш беше изживяла всичко още веднъж — и дори нещо по-лошо; защото сега тя трябваше да се изправи лице в лице с престъплението си, отразено в невярващите черни очи на Никос.

Ще я намрази ли?

Може би щеше да бъде по-добре. По-добре от лъжата и измамата.

И би ли могъл да я намрази по-силно, отколкото тя самата се беше мразила през тези години?

Стаята неочаквано се захлади; слънчевата светлина се беше оттеглила, беше потънала в сивата привечер. Тя се опита да стане на крака, но те трепереха така силно, че не биха могли да издържат тежестта й. Погледът й се замъгли — сякаш гледаше през обливано с дъждовни струи предно стъкло на автомобил. Стаята се втурна срещу нея.

И ето го най-невероятното нещо.

Ръцете на Никос я притеглиха, обвиха се около нея. Гръдният му кош се вдигаше и спускаше, лицето му беше мокро от сълзи.

— О, Силви… моя бедна Силви…

„Това е чудо“, мислеше си тя, изненадана и благодарна.

Думите му сякаш я повдигнаха и като че ли огромната тежест на страданието й намаля. Той разбра. И й прости. И ако той можеше да направи това, защо тогава и тя да не прости на себе си — поне малко…

А после гласът на Никос, който сякаш идваше от дълбок кладенец.

— Слава Богу, слава Богу. Мое дете. Моя собствена дъщеря. Ние ще я открием, Силви. Ще й кажем истината заедно. Не е толкова късно.

Не, не, той не беше разбрал.

Това, което казваше… беше невъзможно.

Трябваше да му каже… но не можеше да говори. Имаше чувството, че е непоносимо крехка — струваше й се, че при най-малкото движение ще се разпадне на хиляди парченца. Искаше й се да вика, да го удря с юмруци. Но не можеше дори да диша. Можеше само да гледа Никос с безпомощна, изпълнена с болка молба.

Но не, не Никос е виновен, а тя.

Господ да й е на помощ, тя самата му беше дала власт да я унищожи, да унищожи и двете й дъщери.