Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gourmet Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дороти Колет. Бъди мой блян

ИК „Слово“ Велико Търново 1993

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–087–7

История

  1. — Добавяне

III

Тогава плахата двайсет и две годишна Кристи беше облечена в колосана светлосиня униформа, която подчертаваше стройната й фигура. Гъстата й руса коса беше вързана с панделка на тила, а по лицето й нямаше и най-малка следа от грим.

Беше почнала неотдавна работа в клиниката, но свикна бързо. Знаеше почти наизуст кой пациент каква диета трябва да спазва и се бе научила добре да координира движенията си. Пълнеше чинията, която държеше в ръка, от различните съдове и се вписваше напълно с перфектно организираната деловитост, която я обкръжаваше. Огромната болнична кухня гъмжеше от асистенти и специалисти по храненето и диетите — всички в същата светлосиня униформа.

Лиона Харкнес — главната завеждаща по въпросите на храненето — тъкмо даваше указания на новото момиче, което трябваше да започне работа в палатата за чревно болни. А самата Кристи току-що бе привършила подреждането на подвижната маса за трето отделение, когато видя старшата сестра на това отделение да влиза в кухнята и да се отправя към Лиона. Докато разсеяно миеше ръцете си, забеляза, че двете жени се съвещаваха за нещо.

Щом сестра Тереза излезе, Лиона забърза към Кристи.

— Сестрата настоятелно ме помоли за помощ, а сега не мога да мръдна оттук, Кристи. В стая 306 лежи пациент, който от вчера не е докосвал храна. Искам лично ти да му занесеш таблата и да се погрижиш да хапне нещо. Младежът е труден пациент, по мнението на сестрата. Може би е някой от ония, които реагират алергично на белите престилки на лекарите и сестрите, така че е възможно да имаш по-голям късмет. Казва се Кенет Матюс, притежава изискан ресторант в града и е настанен тук, защото при задължителното изследване за болничната осигуровка му е било установено повишено равнище на кръвната захар. Заради това лекарят му е предписал редица изследвания и диета, която май не се харесва на пациента. Успех, Кристи! — Лиона я потупа по рамото и се отдалечи.

Кристи беше притеснена, но и зарадвана от неочакваната промяна в ежедневната й рутинна дейност. Постави върху таблата още едно копие на менюто за следващия ден и се отправи към асансьорите.

Малко по-късно Кристи спря за миг пред вратата на стая 306 и разгледа незабелязано пациента, който се беше изтегнал по гръб и гледаше втренчено в тавана. Кестенявата му коса беше разрошена, имаше фини черти и упоритото изражение на малко момче, на което са отнели играчката, а после са му наредили да си научи уроците. Другояче си беше представяла Кристи „собственика на изискан ресторант!“

Кен Матюс изви глава и й хвърли мрачен поглед.

— Пак ли този невъзможен буламач? Не си правете труда, сестро.

Тя се насили да се усмихне и влезе в стаята. Разгъна прикрепената към нощното шкафче масичка, изви я към леглото и се наведе, за да постави таблата върху нея.

— Аз не съм сестра — каза му тихо. — Асистентка съм по диетичното хранене. Казвам се Кристи — добави колебливо, спомняйки си едно от строгите правила в болницата: „Винаги се представяйте на пациента!“

Той я изгледа замислено и челото му се изглади. В очите му се появи одобрителен израз.

— Симпатична сте — измърмори все още сърдито. — Името ми е Кен.

Изведнъж, още преди да беше проумяла намерението му, той протегна ръка и развърза панделката, стегнала косата й. Кристи трепна.

— Нямах намерение да ви изплаша — Кен се засмя. — Исках само да изглеждате още по-очарователно. Вие сте богиня! Брат ми би ви глътнал за секунда — усмихна се кисело, когато тя повдигна вежди, без да разбира нищо. — Жените кръжат около него като пеперуди около лампа — поясни Кен, — а на щастливките измежду тях дарява цялото си внимание… за известно време. Той умее да се наслаждава на живота.

Кристи усети антипатията на този младеж към брат му, който, изглежда, умееше да печели в живота, и можа да го разбере. Тя самата бе израсла в сянката на красива и обичана сестра, която въплъщаваше всичко онова, което Кристи бе желала да бъде, но не беше. Прояви разбиране към огорчението на младежа и потърси утешителни слова.

— Радвам се, че на вас се харесвам.

Усмивка озари лицето му.

— Вас да ви гледа човек е далеч по-приятно, отколкото оня „стар генерал“, дето ми донесе вчера яденето. Но на какво дължа тази чест? Не би ли трябвало сега да сте в кухнята?

— Пратиха ме тук, за да ви накарам с всички средства да хапнете нещо — отвърна тя, изненадана от собствената си изобретателност и изумена от това, колко добре се почувства изведнъж в компанията му. — И така, какво ще правим? Ще имам неприятности, ако не се справя — заключи с престорено отчаяние.

Усмивката му стана още по-широка.

— Ще хапна само ако останете — започна да се пазари Кен — и ми обещаете, че ще ми донесете утре и закуската.

— Ще опитам — отвърна Кристи, — но не аз съм началникът тук.

— Може би ще ви повишат, ако успеете да обуздаете един такъв неудобен пациент като мен — заяви той с насмешлива сериозност. — Добре, нека видим какво сте ми донесла.

Смръщи лице при вида на сухото парче месо и порцията спанак, добросъвестно преглътна няколко хапки.

Кристи беше придърпала един стол и го наблюдаваше с усмивка.

— Как, по дяволите, едно толкова сладко бонбонче като вас започва доброволно и по цял ден да се занимава с храни, които са обида не само за окото, но и за езика? — полюбопитства Кен между две хапки. — Щом се интересувате от храни и напитки, би било по-добре да работите в ресторант — и то за предпочитане в някой добър. Тогава работата ще ви доставя двойно по-голямо удоволствие.

— Бях много дебела като дете — обясни тя с усмивка, — и когато един лекар ми предписа диета, която наистина се оказа удачна, бях така възхитена от диетологията, че поисках да стана асистент по проблемите на диетичното хранене. Ето, толкова просто стават понякога нещата в живота.

Че до този ден животът й беше всичко друго, само не и прост, Кристи премълча пред непознатия младеж. Нямаше нужда той да узнае, че в младежките си години беше нещастна до смърт, едно плахо невзрачно момиче, тайно завиждащо на стройната фигура на сестра си… че преди да намери най-сетне верния път, беше изпробвала най-различни невъзможни диети… че почти беше намразила сестра си Трейси, защото винаги й повтаряше, че за всеки проблем има решение — докато най-сетне го беше намерила!

Кристи също така не му призна, че все още бе самотна и несигурна, защото, както Трейси й беше обяснила, продължаваше да се чувства в новото си стройно тяло като малко дебеланче, каквото бе в детството си. Знаеше наистина, че Трейси е права, но не беше успяла досега да преодолее дълбоко вкоренената си плахост.

— И ето че сега съм тук — завърши Кристи — и съм много доволна от работата си в болницата.

Кен пое още една хапка и задъвка бавно, преди да зададе следващия си въпрос:

— Все тук ли сте живяла?

— Не. Живях в Минеаполис до смъртта на моите родители — отвърна тя. — Тогава учех още в университета и тъй като сестра ми беше вече омъжена и живееше със семейството си в Сан Диего, аз също се преместих тук.

Не му разказа, че за да се справи, беше учила през деня, а вечер работеше като сервитьорка. Не бе имала време дори да помисли за монотонността на ежедневието си. Но и не беше толкова заета, че да не забележи колко е щастлива Трейси с мъжа и с децата си! Не че Трейси не би й помогнала, ако я помолеше за това, но Кристи не го беше сторила. Не искаше нито милостиня, нито съжаление. Не беше говорила със сестра си и с никого не беше споделяла надеждите и страховете си — това не се бе променило до ден-днешен. Наистина успя да постигне целта да стъпи на краката си и не беше вече необходимо да работи по цял ден, но продължаваше да е самотна. Сякаш през всички тия сурови години се бе отучила да се наслаждава на живота. А сега дори и сестра й не беше наблизо.

— Не — промълви Кристи сякаш на себе си, — тук съм сама. Грег, мъжът на сестра ми, беше преместен в Детройт миналата зима.

Кен изяде последната лъжица компот и я погледна въпросително.

— Сигурно подире ви крачи цяла армия от обожатели. А има ли някой по-специален?

Кристи внезапно се върна към реалността и се изчерви смутено.

— Не… Никой… — тя млъкна, когато забеляза, че Кен гледа към вратата. Обърна се учудено. В рамката беше застанала старшата сестра и я наблюдаваше неодобрително.

Разбрала в един миг каква е работата, Кристи посегна към касинката си и затърси отчаяно извинение за нарушението на разпорежданията в болницата, което беше извършила: от хигиенни съображения дългата коса не биваше да се носи открита. Но още преди да й хрумне подходящо обяснение, сестрата беше излязла от стаята.

— Ще трябва да си вървя — каза Кристи, върза припряно косата си и подаде менюто на Кен.

— Моля ви да си изберете какво ще ядете утре, аз ще…

— Утре по обяд напускам болницата — прекъсна я той и отблъсна листа, който му подаваше. — Безразлично ми е какво ще ми донесете за закуска… Важното е да дойдете.

Тя му кимна, взе таблата и се втурна навън, прекалено развълнувана от неочакваното си завоевание, за да се тревожи дали старшата сестра ще докладва.

Нарушението не беше докладвано и когато вечерта Кристи се върна вкъщи, дълго се разглежда в огледалото. Опита различни прически с дългата си до раменете коса и се гримира грижливо, въпреки че на следващия ден нямаше да може да си сложи грим заради строгите болнични правила. Накрая подложи гардероба си на критичен оглед и изведнъж консервативният стил и убитите цветове й се сториха доста скучни.

По-късно, щом си легна, даде воля на фантазията си. Най-сетне непознатият от мечтите й имаше име и лице. Мислите й се насочиха към утрешния ден и тя си фантазираше как ще изглежда втората й среща с Кен. С въздишка си каза, че беше по-лесно само да си представя тези срещи, отколкото наистина да ги преживява.

Когато на следващата сутрин Кристи влезе в стаята на Кен, противно на опасенията си, бе свободна, отпусната и сигурна. Беше изненадана да установи колко лесно й беше — на нея, невзрачната доскоро — да разговаря с младежа. За разлика от предишния ден сега тя беше тази, която задаваше въпроси. Научи, че майката на Кен е болна и че той живее заедно с нея в една голяма къща в околностите на Грийн Дезарт, че баща му е починал една година, след като Кен завършил следването си. Брат му Рей се намирал по това време за шест месеца в чужбина.

— Нашите родители бяха обещали и на двама ни да следваме в Бъркли и след това да направим околосветско пътешествие — каза Кен с горчивина — Рей получи всичко това. Аз имах късмет, че можах да следвам в университета на Сан Диего. Когато се дипломирах, баща ми ми отпусна двуседмична ваканция във Ванкувър с извинението, че просто нямал пари за по-голямо пътуване, тъй като, Рей беше вложил целия капитал на семейството в един цялостен ремонт на ресторанта.

Лицето му беше почервеняло от гняв и Кристи се разтревожи за кръвното му. Опита се да го успокои и каза меко:

— Просто моментът е бил неподходящ.

— Това е обичайният ми лош късмет — недоволстваше Кен, а гласът и очите му бяха пълни с омраза. — Винаги са ме пренебрегвали и най-много го е правил „скъпият“ ми брат Рей.

Кристи не знаеше как да го успокои и го слушаше с растящо съчувствие, когато той продължи:

— Рей наследи физическата сила на баща ни, а аз приличам повече на майка си. В университета той беше капитан на футболния отбор. А когато аз следвах, не ми допуснаха и задника дори до пейката на резервните играчи.

Тя пое ръката му и я стисна приятелски.

— Тези неща не са толкова важни.

Беше улучила подходящите думи. Чертите му се успокоиха и той отново се усмихваше.

— Те… — Кен млъкна и направи презрително движение с ръка. — Хайде да зарежем условностите! Това, което исках да кажа, е, че ти си права. В края на краищата, той сам ще се съсипе.

Гласът му отново звучеше нормално и Кристи си отдъхна с облекчение. Можеше да разбере какво става с Кен. Знаеше колко е непоносимо да се конкурираш с някого, срещу когото нямаш никакъв шанс. А на всичко отгоре този Рей, изглежда, беше истински образец на надменност.

Преди да се сбогуват, Кен покани Кристи на вечеря през уикенда в „Ошънвю“.

В събота вечер там е много оживено — отбеляза той с критичен поглед към униформата й.

Кристи реши да не обръща внимание на намека му и да не си разваля удоволствието. Тя почти не обърна внимание и на факта, че Кен почти не бе се докоснал до закуската.

Беше премного щастлива, нямаше място за никакво друго чувство. Най-сетне срещна атрактивен мъж, с когото можеше да разговаря, мъж, който наистина й харесваше и това чудо я изпълваше докрай. Не че не беше се срещала с други мъже, но никога с такъв, с когото да има чувството, че може да му се довери. Чувстваше се винаги виновна, защото тайно изпитваше облекчение, когато не последваше втора покана от тяхна страна.

Когато вечерта се върна у дома, Кристи извади зелената си копринена рокля от плика, в който я съхраняваше, и я премери старателно, оглеждайки се критично в огледалото.

Широката набрана пола падаше игриво около колената й, късата прилепнала до тялото горна част беше с дълбоко деколте и подчертаваше високите й стегнати гърди. Стана й горещо, когато си спомни какво беше казала Трейси за тази рокля. Тя и Грег й я бяха подарили на последната им съвместна Коледа в Сан Диего: „Роклята подчертава бюста ти, Кристи. Трябва да се научиш и да показваш своята нова, фантастична фигура. Покажи какво имаш… с нея ще изглеждаш великолепно, сестричката ми.“

Тогава Кристи премери роклята, но се почувства не „великолепно“, а чисто и просто гола. Беше се престорила на възхитена, макар че тайно в себе си бе убедена, че никога няма да се осмели да я облече.

В този момент обаче знаеше, че тя е най-подходяща за една майска вечер. Знаеше, че Кен ще остане възхитен и желанието й да му се хареса я накара да преодолее стеснението си. Дори помисли дали да не изтегли още по-надолу деколтето, ако наметне шала, който Трейси й беше подарила към роклята.