Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъж на месеца
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Mender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Jamey (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шерил Удс. Чудото на любовта

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993 г.

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0056–2

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Можеш ли да ми помогнеш малко в кухнята? — попита Франк след третия сеанс. — Ако не си много заета, разбира се.

Той успя да издържи подозрителния поглед, който му хвърли Джени. Явно дълбоко се съмняваше в искреността на мотивите му. И не беше далече от истината, призна той пред себе си.

— В какъв смисъл?

— Непрекъснато изпускам съдовете с храната. По-голямата част от вечерята ми обикновено се озовава на пода.

Гласът му звучеше много тъжно. Беше дошло времето да накара Джени да му се довери извън пределите на физиотерапията. Засега не искаше да мисли за последствията, когато тя разкрие хитрата му тактика за примамване.

— Не могат ли майка ти или Карин да ти помогнат? — в гласа й имаше отчаяние. — Или може би братята ти?

Всъщност те точно това и правеха, но Франк не желаеше тяхната помощ. Не му трябваше тяхната компания. Нуждаеше се от Джени. От неповторимата светлина, която изпълваше душата му, когато тя бе с него и му даряваше своята нежност и оптимизъм. Искаше да й върне поне малко от силата, която тя му вдъхваше. А най-много искаше да чувства горещата, задъхана възбуда на кръвта си, винаги когато тя бе наблизо.

— Мама наистина ми носи всичко за вечеря. Проблемът е в преместването на съдовете от печката на масата. Не искам да я занимавам и със сервирането. И без това се безпокои повече, отколкото трябва. А Карин не е в града. Замина с Брад за състезанията в Индианаполис. Освен това тя е най-лошият готвач, когото познавам.

— Остават ти още петима братя.

За щастие Франк бе обмислил предварително всичките си отговори.

— Тим работи нощем, а денем ходи на курсовете си по право. Джеърд точно сега помага на един съсед в боядисването на къщата. Останалите правят каквото могат, но не искам да ги занимавам непрекъснато със себе си. Ще ми се да съм по-самостоятелен. Разбираш ли, не съм свикнал. Ако можеш да ми помогнеш с някакво приспособление например, мисля, че ще успея да се справя сам. Още няколко седмици и най-лошото ще мине, нали?

В очите й отново се прокрадна подозрение. Дали да й каже, че само от нея зависи да вечеря най-после като хората?

— Ще дойда довечера — отговори накрая Джени. — Около шест?

— Когато на теб ти е удобно. Считай го за част от терапията. Пиши го в сметката ми.

— Я не ставай смешен.

— Говоря съвсем сериозно. Искам всичко да е както трябва. Професионално. Не искам да те използвам. Зная какво е отношението ти към мен и не бива да прекрачвам границата.

Говореше убедително и беше сигурен, че ще му повярва. Въпреки това Джени не отговори веднага. Явно претегляше неговата искреност на везните на своите съмнения.

— Можеш да поделиш вечерята си с мен. Ще бъде вместо заплащане — предложи най-после тя, макар да се притесняваше силно от мисълта да прекара толкова време насаме с него. Дори сега не откъсваше очи от стената.

— Би било чудесно! — отговори той с ентусиазъм, който бързо прикри, щом тя го погледна. — Искам да кажа, ако имаш време.

— Имам — отсече Джени. — Да мина ли да напазарувам? Намислил ли си вече какво да приготвя?

— Можеш да ме изненадаш — гласът му беше глух и развълнуван. — Много обичам изненадите.

— Франк… — започна Джени, отново обзета от съмнения.

— Да?

— Нищо. Няма значение. Ще бъда в шест у вас с покупките.

— Бръкни в джоба ми за портфейла — предложи той. — Мисля, че ще ти стигнат да напазаруваш.

Тя го погледна ужасено, сякаш й бе предложил да се любят в склада за бельо.

— Аз черпя.

— Не, не, моля те. Как така ти черпиш, когато с вечерята ще си платя за готвенето? — Той беше самата невинност. — Портфейлът е във вътрешния джоб на сакото ми. — И услужливо разпери ръце.

Само много опитен джебчия с невероятна сръчност можеше да извади портфейла от вътрешния му джоб, без да го докосне. Но въпреки тренираната си в терапията ръка, Джени не беше джебчия, а и тънкият портфейл беше доста навътре.

Дъхът му спря, когато тя нервно плъзна ръка под сакото му. Непохватността превърна движението й в несръчна ласка. Франк пламна. Всяка клетка в него затрептя в очакване. Дори след като Джени хвана портфейла и извади една двайсетдоларова банкнота, Франк продължи да трепери. Ако тя също се вълнуваше, добре го прикриваше. И той остана да се чуди кой спечели в тази война на опънати нерви.

Чак когато я погледна и видя вълнението в очите й, разбра, че победата беше негова. Джени върна портфейла в джоба му с такава сила, че щеше да разкъса плата.

— Ще се видим в шест — каза сопнато тя и излезе от стаята.

Франк тръгна със смях по коридора да търси Пам. Намери я в стаята й пред телевизора, но с обърнато към стената лице.

— Хей, милото ми девойче, как си?

Вместо да отговори с обикновената си храбра усмивка, Пам продължи да гледа в стената. Тогава Франк забеляза, че превръзките от лицето й бяха свалени. Едва преглътна сълзите, изпълнили очите му, при вида на ужасните червени белези по все още детското личице.

Взе един стол и седна до леглото й.

— Къде е усмивката ти? Мислех, че ще се радваш да ме видиш.

Тя се опита да извърне глава, но той я хвана за рамото.

— Недей.

По бузата й се търкулна сълза.

— Толкова са ужасни — прошепна тя и скри лицето си във възглавницата. Гласът й заглъхна, но той можеше да отгатне остатъка от думите. — Не знаех, че ще бъдат толкова ужасни. Виждах другите, но си мислех, че аз няма да съм такава.

Франк издърпа възглавницата от ръцете й и я накара да го погледне. После разтвори ръце. С ридание Пам се хвърли в прегръдките му.

— Никога няма да имам приятели. Никога. Кой ще иска да гледа такава грозотия?

— Аз — отвърна той, а сърцето му кървеше от състрадание. — И знаеш ли защо? Защото нищо важно не се е променило. Ти си пак същото чудесно, весело момиче. Знаеш ли какво ми каза Джени веднъж?

— Какво?

— Че както ние се отнасяме към нашите недостатъци, така и другите ще се отнасят към тях. Ако си смела, ако им покажеш какъв прекрасен човек си, твоите приятели ще виждат единствено вътрешната ти красота.

Тя подсмръкна нещастно, но го погледна с надежда.

— Наистина ли мислиш така?

— Зная, че е така — отговори той, като се молеше наум тя действително да намери приятели, които няма безсърдечно да я отблъснат.

— Татко дори не издържа на гледката и избяга.

— Миличко, сигурен съм, че грешиш.

— Вярно е. Той беше тук, когато доктор Уайлдинг ми свали превръзките. Излезе и още не се е върнал. Знаеш ли колко време вече!

Франк беше готов да натупа този нетактичен баща, макар да разбираше какъв шок е било за него да види своето единствено любимо момиченце така жестоко обезобразено.

— Сигурно страда и се чувства виновен, че не е успял да предотврати нещастието.

— Но пожарът не беше по негова вина. Той дори не беше вкъщи! Беше в командировка.

— Точно това казвам и аз. Вероятно се самообвинява, задето не е бил вкъщи, когато се е случило.

— Винаги казваше на мама да не пуши в леглото. Винаги — гласът й преливаше от потиснато стенание и мъка. Тя гледаше толкова безпомощно Франк, та чак сърцето го заболя. — О, господи, защо, защо мама не го послуша? Защо трябваше да умре! Опитах се да стигна до нея, но не можах, наистина не можах. — Пам се разрида на глас.

Франк почувства как дъхът му спря от разказа на Пам за онази страшна нощ, когато е получила изгарянията. Той не знаеше, дори не можеше да си представи през какви мъки е преминало клетото дете. Неговите собствени рани изглеждаха направо смешни. За пръв път след пожара, той наистина осъзна какъв късмет е имал. А Пам носеше и допълнителен товар от скръб и вина.

Той остана с нея около час. Люлееше я в ръцете си, успокояваше я с думи, уверяваше я, че всичко ще бъде наред. Накрая видя на вратата един мъж, малко по-възрастен от него, с измъчено лице и зачервени очи.

— Пам, скъпа, виж кой е дошъл.

Момичето бавно вдигна глава.

— Татко! — В гласа й имаше и надежда, и страх. Този път баща й не побягна, не извърна глава. Той приближи от другата страна на леглото и седна. Пам му подаде ръка. Мъжът притисна устни до пресните червени белези.

— Прости ми, че избягах, дъще.

— О, татко!

Франк ги остави сами. Дълбоко в себе си се молеше да намерят сили да преодолеят скръбта и болката заедно.

 

 

Когато Джени дойде към шест часа, той беше умислен и мълчалив. Заведе я в кухнята, показа й къде стои всичко и седна на масата. Тя веднага се хвана на работа. Движенията й бяха сръчни, макар да ги намираше малко прекалено невъзмутими. Спокойствието й някак завладяваше и него. В присъствието й имаше утеха, която беше по-важна дори от неистовия копнеж, който го обхващаше винаги, щом тя беше наблизо.

Когато вечерята вече къкреше на печката, Джени наля по една чаша чай с лед и седна. Изгледа го изпитателно.

— Какво става с теб? Защо си толкова мълчалив?

— Днес видях Пам.

Джени кимна разбиращо. Лицето й посърна.

— Чух, че я посещаваш редовно. Днес й беше лош ден. Каза ми, че си й помогнал.

Франк мислеше за мъката на момичето.

— Ще се оправи ли някога?

— Няма да е скоро. Ще трябват няколко пластични операции.

— Бедното дете. Чудя се как ли ще успее да се пребори сама.

— Вече два пъти говори с психиатър. Мисля, че ще се справи. Тя е смела. Ще преодолее шока от белезите и ще продължи напред.

— Така й казах и аз. Всъщност цитирах теб.

— Радвам се, че някои от думите ми са ти направили впечатление.

— Всичко, което си казвала, ми е направило впечатление.

— Това е добре за лечебния курс.

— Джени, как издържаш ден след ден? Знам, че говорихме и преди за това, но едва сега започвам да разбирам твоята жертва.

— Правя го по същия начин, по който ти създаваш твоите дърворезби. Можеш ли да си представиш да работиш нещо друго?

— Не, струва ми се. Макар от време на време да съм работил какво ли не за допълнителни средства.

— Но само едно има истинско значение за теб, нали? Мисля, че това, което преживях с моята собствена операция, ми помогна да се справям по-добре със сълзите на пациентите. Наистина ги разбирам колко са уплашени, колко наранени и нещастни се чувстват.

Напомнянето за операцията го изненада. За пръв път, откакто му разказа за нея, тя отново я споменаваше. Той искаше да я накара да продължи. Чувстваше, че таи в себе си много болка, която не е споделила с никого.

— Кой беше до теб, когато ти беше нужно приятелско рамо?

Джени сложи захар в чая и дълго го разбърква. Франк си помисли, че изобщо няма да отговори. Накрая тя продума с безразличие.

— Семейството, приятелите. Отис беше с мен, когато ме отнесоха в хирургията. Обикновено санитарят закарва пациента само до предоперационната, но той остана с мен през цялото време. Докато ме изнесоха. Винаги ще му бъда благодарна.

— Родителите ти не бяха ли там? — Франк дори не опита да скрие изненадата си.

— Всъщност съобщих им за операцията едва когато всичко свърши. Нямаше никакъв смисъл да ги тревожа. Те не можеха да направят нищо, нали?

— Но можеха да бъдат до теб. Нали затова е семейството. Да споделя лошите мигове и да ги прави по-леки.

— Това го прави твоето семейство, Франк — усмихна се тъжно Джени.

В гласа й се прокрадна завист. Франк искаше веднага да й каже, че семейството му може да бъде и нейно. Мисълта се блъскаше настойчиво в главата му. В този миг той осъзна с абсолютна яснота, какво иска най-много. Искаше да се ожени за Джени Майкълс и да я научи на любов и смях, на семейна топлина, така както тя го бе научила да се бори и да победи. Макар че физическите му рани още не бяха напълно зараснали, благодарение на нея, душевните бяха съвсем излекувани. Той знаеше, че няма значение дали ще продължи да гравира или не. Щеше да се чувства добре, само ако тя е с него и кара кръвта му да бушува и духът му да лети. Заедно с нея щеше да посрещне всичко, което му готви бъдещето.

Знаеше също, че тя ще избяга, ако й предложи, ако се осмели дори да й загатне какво си мисли. Не можеше да разбере защо се страхува толкова от него. Досега не бе срещал толкова плашлива жена. Меган се чувстваше с него и семейството му съвсем свойски. А останалите му една-две по-сериозни връзки бяха с жени, които бързо възприемаха идеята за интимно приятелство.

Не че беше кой знае какъв! Просто казваше това, което мисли. А прямотата и непретенциозността харесваха на жените. Само Джени беше изключение. Тя гледаше на него толкова предпазливо, сякаш беше гърмяща змия или някакъв ужасен Дон Жуан. Кой ли беше създал този страх у нея? Дали беше недоверие само към него или към всички мъже? Трябваше да разбере, ако искаше да напредне в отношенията си с нея.

Джени започна да точи бисквитеното тесто, което беше приготвила.

— Имало ли е някой по-специален мъж в живота ти? — запита я той внимателно, връщайки се към тема, която тя доста успешно отклони преди време.

— Мисля, че вече говорихме за това.

— Да, но твоят отговор не ме задоволи. Ти нищо не ми каза.

— Защо искаш да знаеш?

Тя така енергично точеше, че във въздуха се разлетя облак брашно.

— От любопитство — искрено отговори Франк.

— Прилича ми повече на нахалство.

— Тогава ще задам въпроса по друг начин. Как прекарваш свободното си време? Не може всяка нощ да четеш медицински списания!

— Мога, но не го правя.

— И какво правиш, когато не четеш?

Тя леко се поколеба, преди да отговори.

— Ами, ходя на кино.

— Чудесно. Най-сетне имаме общи интереси. Аз също обичам киното — и той изброи няколко филма. Тя не беше гледала нито един.

— Кой беше последният, който си гледала?

Джени се намръщи, но каза някакво заглавие.

— А, да. Помня го. Получи „Оскар“.

— Наистина ли? — премига учудено Джени.

— Да — замълча той и добави, — миналата година.

— О! — Увлечението й към бисквитеното тесто нарасна още повече. Ако продължаваше така усърдно да го точи, на света едва ли щеше да има по-фини и тънки бисквитки.

— Е, значи установихме, че една вечер преди година не си чела медицински списания. Друго?

— Ходя на аеробика — добави бързо тя, сякаш изненадана от самата себе си.

— И?

— Какво и?

— Очаквам да чуя още от жена с активен живот като теб.

— След това вечеряме.

— Вечеряте? С кого?

— С един приятел.

— Сигурно е приятелка.

— Защо непременно трябва да е приятелка? Мъжете също ходят на аеробика.

— Ако беше мъж, щеше да ми го кажеш още преди десет минути, за да те оставя на мира.

Без да му обръща внимание, тя изряза бисквитките и ги сложи в тавата. После я пъхна във фурната.

— Ще станат по-бързо, ако я усилиш.

Тя се обърна към него, сложила брашнени ръце на кръста.

— Не трябваше да идвам.

— Зная. И все пак защо дойде?

— Нали ти ме помоли. Каза, че имаш нужда от помощ.

— Имам нужда от теб.

Джени енергично заклати глава.

— Вярно е — настоя той. — Всъщност мисля, че ако не целуна брашненото ти носле в следващите няколко секунди, ще умра.

Той повдигна брадичката й.

— Направи го тогава. Направи го и карай да върви — отговори му тя предизвикателно.

Франк се усмихна на опита й да го стресне.

— Няма да ме спреш, като ми подмяташ, че те насилвам за нещо, което не искаш.

— Кой казва, че не искам?

Признанието й стресна Франк.

— О, Джени — притегли я бавно в обятията си той и потърси устните й. След миг почувства ръцете й около врата си. Тялото й сякаш се сля с неговото. Кожата й бе гореща. От пейката или от друго? Замая го нежният пролетен аромат на парфюма й. Имаше вкус на чай, на захар и на цветя. Притискайки я в прегръдката си, той вече знаеше, че желанието му към нея никога няма да угасне.

Пръстите му погалиха лицето й и той усети тръпката, преминала по тялото й. С всяка ласка възбудата му растеше. Една целувка не бе достатъчна. Той искаше да открие всичко, всичко за нея, всяка извивка, всяко кътче от тялото й. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й и той я притисна плътно към себе си. Воден от инстинктивното си желание да я гали, той докосна гърдите й. Една ласка, необходима и естествена като дишането.

Тя се отскубна от прегръдките му с ридание.

— Не — прошепна задъхано и уплашено. — Не, това не бива да се случи! Никога!

И избяга.