Шерил Удс
Чудото на любовта (3)

Трета глава

В професионалната си практика Джени се бе сблъсквала с много трудни пациенти, но Франк Чеймбърс се нареждаше измежду най-лошите. Той страдаше повече от наранена гордост, отколкото от физическите си рани. Свикнал да бъде полезен на другите, Франк не можеше да понесе мисълта да бъде зависим, пък макар и временно. И Джени бе готова да се закълне, че той ще се бори с нея всеки път, за да скрие неприсъщата си слабост. Тя трябваше да го накара да разбере, че е необходима истинска сила, за да приемеш необходимостта от помощ.

Веднъж бе чула един терапевт от Маями да казва, че пациенти, които са били победители в живота си преди нещастието, ще бъдат и след това. Въпреки привидната му начумереност и грубост, тя беше сигурна, че Франк Чеймбърс е точно такъв. Просто трябваше да му го напомни. Трябваше да го преведе през гнева и сълзите към по-практични неща, които щяха да ускорят оздравяването му. Рано или късно интелигентността му щеше да надделее и той щеше да разбере, че съпротивата е излишна и само пречи.

Слава богу, по природа Джени бе истински борец. Беше се преборила със собствените си кошмари в същата тази болница и беше научила много. Успяваше да помогне и на други терапевти, чиито пациенти искаха да се откажат, обзети от отчаяние. Тя знаеше колко е лесно да затънеш в мъката си и това засилваше състраданието и решимостта й да не позволява никакво поражение.

Вчера тя се опита да сложи Франк на количката, като му намекна, че е по-зле, отколкото беше всъщност. След това му позволи да докаже обратното и така спечели първия рунд. Но победата беше все още временна. Днес вероятно щеше да бъде по-трудно. Той сигурно е очаквал чудеса през нощта, а те не са се сбъднали. Затова е решил, че терапията е чиста загуба на време, а тя самата — неканена натрапница.

Джени мислеше да изпрати огромния Отис да доведе Франк, но реши, че ще бъде проява на страх и слабост. Все пак взе със себе си количката, в случай че той се нуждаеше от нова доза убеждаване. Влезе в стаята точно когато таблата със закуската летеше към пода. Успя да хване във въздуха недокоснатата опаковка мляко и предположи какво е станало. Той се е вбесил от неспособността си да го отвори и да си служи с приборите.

— Хей, чувала бях, че болничната храна не струва, но това не е причина да я хвърляш по земята! — опита да се пошегува Джени.

Той промърмори нещо и застана до прозореца с гръб към нея. Черната му коса беше разрошена от съня и Джени почувства неочакван порив да докосне разбърканите кичури. Пъхна ръце в джобовете си, за да не се поддаде на изкушението. Сянката от едва-що наболата по лицето му брада беше направо предизвикателна и му придаваше мъжествена привлекателност. Сърцето й заблъска лудо в гърдите, но тя запази спокоен тон.

— Можеше да позвъниш за помощ.

— Глупости, да не съм бебе. Няма нужда да ме хранят.

— Може да не си, но в момента се държиш като бебе. Няма нищо лошо в това, да приемеш малко помощ, докато отново можеш да се оправяш сам.

— И кога, по дяволите, ще стане това? Нали правя всичките ти скапани упражнения.

— От вчера — напомни му тя.

Той пренебрегна забележката с явното намерение да се цупи.

— Нищо не се промени. Все още не мога да си отворя млякото.

— Много ли обичаш подсладено мляко?

— Не.

— Тогава защо е цялата врява?

Той се намръщи, но тя забеляза закачливия блясък в очите му, преди да се обърне и да загледа отново мъглата навън.

— По принцип.

— Много глупав принцип, ако питаш мен.

— Че кой те пита?

— Бъди великодушен. Много обичам да споделям своето мнение.

— Споделяй го някъде другаде. Там, където ще го приемат. Сигурен съм, че в този коридор на сто места мнението на Света Дженифър ще бъде добре дошло.

Ударът попадна в целта. Въпреки това тя преглътна силното си желание да му го върне. Придаде весела нотка на гласа си и продължи.

— Сигурно няма да си толкова заядлив, ако не ти е празен стомахът. Хайде, ела. Ще те почерпя с кафе и кнедли в моя кабинет. Само да не ме издадеш. Гарантирам, че никой няма да влезе. А кнедлите са съвсем пресни. Купих ги като идвах насам.

Той се обърна и внимателно я изгледа.

— Искаш отново да ме подмамиш в кабинета си?

— Опитвам да ти повдигна настроението за радост на целия медицински персонал. Хайде, идвай!

Сините му очи, досега мрачни от безразличие и изтощение, проблеснаха дяволито.

— Имам ли избор? — гласът му беше изпълнен с лениво предизвикателство.

— Имаш, но както знаеш количката те чака отвън.

— А Отис?

— Той е само на една крачка, но мисля, че днес няма да имаме нужда от него.

Очите й отвърнаха на предизвикателството. Тя усети противоречивите чувства, които се бореха в него, и увеличи натиска.

— Е, идваш или не? Кнедлите са със сладко. И с шоколад. Дори има една с ябълков пълнеж.

Изкушението победи упоритостта. Джени го разбра по неочакваното смъкване на раменете му. Явно бе улучила слабото му място с тези кнедли.

— Голям тиранин си — промърмори той, но все пак я последва навън.

— Каквото почукало, такова се обадило. Е, какво реши? Със сладко, шоколад или ябълка?

— Със сладко, разбира се. Не видя ли, че лигите ми потекоха, когато ги спомена?

— Видях само, че привлякох вниманието ти.

— И защо го направи?

— Кое? Да купя кнедлите ли?

Изместването на въпроса предизвика недоволен поглед от негова страна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Плащат ми за това.

— Само така казваш. Интересно ми е защо си избрала професия, която да те среща с отвратителни и капризни пациенти като мен.

— Може би съм мазохист.

— Не ти вярвам. Каква е истината, Джени Майкълс?

В очите му имаше искрено любопитство, което изискваше честен отговор.

— Понякога… Понякога от мен има полза — каза меко тя.

Франк кимна с разбиране.

— Съвсем честно, а?

— Съвсем — засмя се тя, защото той прочете мислите й.

— Предполагам, тежките случаи ти създават много трудности.

Джени изведнъж стана сериозна. Помисли си за пациентите, които се бореха и не можеха да победят непреодолимите си проблеми.

— Да, така е.

В слънчевия кабинет тя постави чинийка с две кнедли и пълна чаша кафе пред Франк, който със сръчен шут измъкна стола изпод масичката. Джени седна до него и започна да го разпитва. Без самият той да забележи, тя отчупи малко парченце от кнедлата и го сложи в устата му. Щом докоснеше устните му, сякаш ток преминаваше през тялото й. Слава богу, той нищо не забелязваше.

— Значи си работил от дете какво ли не, за да помагаш на майка ти да отгледа всички тези хубавци, които те посетиха вчера?

— Хубавци ли? Така ли мислиш?

— Единият е направо чаровен. Как му беше името? Тим? — попита Джени, изненадана от подозрителната нотка, която се прокрадна в гласа му.

— Не мислиш ли, че е доста млад за теб? — очите му се присвиха, а лицето му помръкна.

Джени се засмя при тази явна ревност.

— Ти кого пазиш? Тим или мен? — тя все пак реши да не споменава и третата възможност — него самия.

— Теб. Тим научи да се пази доста отдавна. Животът му е много бурен.

— А твоят?

Франк се почувства неудобно.

— Е, не толкова, особено напоследък.

— И защо? Ти си най-хубавият от цялата банда.

Тя обикновено не правеше комплименти, а в случая не беше и необходимо. Франк Чеймбърс беше достатъчно самоуверен и спокоен, когато не изпадаше в ярост и не беснееше из вселената. Имаше вид на мъж, на когото жените могат да разчитат. И всичко чуто от роднините му, които очевидно го обожаваха, потвърждаваше предположението. В допълнение, леко орловият нос, упоритата твърда извивка на брадичката и възхитителните сини очи придаваха на лицето му сурова привлекателност. Винаги беше предпочитала подобен тип мъже пред лъскавите натегачи с модни ризи, скъпи часовници и ослепителни екранни усмивки. При Франк вътрешната сила и интересната като необработен диамант външност се допълваха в особена мъжествена комбинация.

— Чудя се как никоя жена досега не те е грабнала — каза откровено тя и сама се зачуди защо е толкова щастлива от този факт. Никога не беше си позволявала връзка с пациент. Всъщност от доста време не беше си позволявала никаква връзка. Като запази тона си безгрижен и закачлив, тя продължи: — Приличаш ми на домошар. Сигурно вкъщи ти миеш чиниите.

— О, не. Дори в случаите, когато искам. Това сигурно е единствената полза от толкова много братя и от сестра ми. Когато бях по-млад, редът ми за миене на чинии идваше веднъж седмично. Обикновено го заменях с окосяването на тревата или наемах някой от по-малките да го свърши срещу заплащане. Сестра ми Карин е спечелила повече пари от миенето на чинии вместо мен, отколкото от гледането на деца.

Изведнъж той видя празната чиния и чаша.

— Как стана? — запита объркан.

— Въпрос на техника — усмихнато отвърна Джени.

— С тази ловкост на ръцете си направо за сцената.

— Ако искаш да знаеш, аз изядох всичко.

Преди тя да предугади намеренията му, Франк приближи стола си, посегна и докосна устните й с един от бинтованите си пръсти. Допирът му я погъделичка, а някъде дълбоко в нея запъпли непозната слабост.

— Няма сладко, нито пудра захар — отбеляза тъжно той. — А така ми се щеше да има.

— Защо? — гласът й трепна под настойчивия му поглед.

— За да преценя дали не са по-сладки върху устните ти.

Сърцето й прескочи. Тя едва преглътна и отмести поглед. С все сили се противопостави на неочакваното премаляване и си придаде много делови вид.

— Говорехме за техниката на разсейване — отдалечи се от него Джени. Приятното премаляване се отдръпна, сякаш се спотаи при тази рязка смяна на темата. — Виж как приказките ни отклониха от терапията. Да се хващаме на работа. Опитай да изстискаш тази кърпа.

Тя му подаде сгъната хавлиена кърпа. С безкрайно търпение постави ръцете му върху нея. Преди пожара той би се справил със задачата за нула време и явно не осъзнаваше трудността.

— Работа за двегодишно дете — каза го с отвращение. Очевидно бе забравил вчерашния урок.

— Значи за теб ще бъде още по-лесно.

Джени бавно се обърна, седна на бюрото и се зае да попълва картони. Когато проклятията му нажежиха въздуха, тя се усмихна, но не помръдна.

— Правиш го нарочно, за да ми развалиш настроението.

Джени вдигна глава и забеляза гнева на лицето му, докато той се бореше с кърпата.

— Господин Чеймбърс.

— Франк, по дяволите!

— Франк, мъча се единствено да те накарам да ми помагаш. И на себе си също.

— Добре, добре — изръмжа той през стиснати зъби.

Но когато дойде време да го отпрати в стаята му, Джени имаше повече трудности, отколкото когато за пръв път едва го докара тук.

Нещо изумително се случи с Франк в този кабинет, докато правеше всички уж смешни, а всъщност почти невъзможни упражнения. Той реши да се бори. Не половинчато, а с цялото си същество. Може би решението му бе продиктувано от тъжната перспектива да не може да прави нищо сам, освен да сяда на стола. За човек, който през целия си живот е бил дяволски самостоятелен, това беше непоносимо. А може би димът се беше разсеял и сега той виждаше нещата съвсем ясно.

Или пък беше заради оня миг, когато осъзна, че е готов да направи всичко, само и само да заслужи одобрението на Джени, да спечели една от нейните топли, обаятелни усмивки. Дълго време беше търсил жена, която да е наполовина непокорно дете, наполовина ангел. Нещо му подсказваше, че вече я е открил.

Той се върна в стаята си и все още изстискваше кърпата, когато дойде майка му. Тя беше на шейсет и две години, но все още с непоколебим дух. Влезе шумно и бодро като най-младата сестра в болницата.

— Обядвал ли си? — попита и се огледа.

— Отдавна — отвърна Франк и хвърли поглед на оправеното легло и на цветята, подредени във вазата. Персоналът в тази болница си беше на мястото.

— Изми ли си зъбите? — тя оправи безпорядъка върху нощното му шкафче. Издуха някаква невидима прашинка.

Франк изчака търпеливо нейното суетене и накрая каза:

— Седни, мамо.

Тя остана на стола десетина секунди и пак скочи. Не беше от хората, които могат да стоят на едно място. Вдигна щорите, така че бледата светлина на слънцето успя да огрее стаята през мъгливите талази навън.

— Още ли създаваш неприятности на терапевтката?

— Не.

— Това е добре — хвърли му бърз поглед госпожа Чеймбърс. — Тя изглежда свястно момиче.

— Ами… тя си е свястно момиче.

— И е красавица.

Описанието бе твърде суховато за Джени, но Франк се съгласи.

— Да. И какво от това?

Дълбоките сини очи на майка му се изпълниха с преднамерено учудване…

— Ако не можеш сам да го забележиш, момчето ми, никой не може да ти помогне.

Франк почти изстена на глас. Щом майка му си беше наумила да играе ролята на сватовница, край. За него и Джени нямаше да има миг спокойствие.

— Мамо, моля те!

— За какво ме молиш, сине? — майка му беше самата невинност. — Това е просто мое наблюдение.

— Ще го имам предвид.

— Омъжена ли е?

— Мамо!

— Добре, добре, прави каквото искаш. Ти изобщо не си като братята си. Те през цялото време се оглеждат. Всяка събота излизат с момичета. Понякога си мисля, че ти направих мечешка услуга, като те натоварих с толкова отговорности. Май е време да разбереш, че работата по отглеждането на семейството свърши. Трябва да ти напомня още, че Карин и братята ти са вече големи, а на теб ти трябват жена и собствени деца.

— Знам го, повярвай!

— Наистина ли? Та ти изобщо не бързаше да се ожениш за Меган. Влачи се с нея сума време.

При споменаването на бившата му годеница Франк почувства познато стягане в гърдите.

— Не искам да говорим за Меган.

— Там е работата, я! Ти никога не искаш да говориш. Всичко държиш в себе си. Пет години ходи с нея и после, пуф! Край. Дори не каза какво стана. Защо? Кой от двамата беше виновен?

— И сега нямам намерение да казвам. Меган е минало.

— Тогава да се върнем към настоящето. Кога ще видиш Джени отново?

— Мамо! — промърмори през смях Франк. — Ти си непоправима!

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Слава богу! Радвам се, че отново се смееш, сине. Тревожех се за теб. През последните дни беше като черен облак, все навъсен и сърдит.

— Ще се справя някак.

— Зная. И когато беше малък, пак беше победител. От всичките ми деца само ти никога не цивреше. Баща ти казваше, че никога няма да увесиш нос — такъв си роден.

— Е, не съвсем. Ако знаеш колко пъти губих контрол върху колелото и връхлитах върху някоя стена или кола!

Двамата се смееха на спомените, когато влезе Джени. Франк видя, че тя се поколеба на вратата.

— Можеш да влезеш.

— Свикнала съм да чувам други звуци от тази стая, та не бях съвсем сигурна, че е твоята. Помислих, че съм сбъркала.

Франк забеляза на лицето на майка си сияйна усмивка и лукав блясък в очите.

— Влез, момичето ми. Тъкмо си спомняме добрите стари времена.

— Мога да дойда по-късно — предложи Джени.

— Не, не. Седни тук — майка му бутна единствения стол в стаята по-близо до леглото. — Аз ще отида да си взема едно кафе.

— Недейте, моля ви — дръпна се Джени. — Ако сте тук, той може би няма да мърмори толкова много против упражненията.

— Така си мислите. Франк обича да ме шокира с думите си. Знае, че вече е много голям и не мога да му измия устата със сапун.

— Мамо! Ти никога не си мила устата ми със сапун! — възрази Франк, като се забавляваше от изражението на Джени.

— Защото спря да употребяваш мръсни думи, след като разбра, че си два пъти по-тежък от мен.

— Не й вярвай — обърна се Франк към Джени. — Няма да се поколебае да даде урок, на който и да е от нас, без значение на ръста и годините.

— Вярно е — каза Кевин, като влезе в стаята. — Може да е мъничка, но ни е взела страха на всички.

— Говори само за себе си — Тим влезе по петите на брат си. — Мен не ме е страх от мама.

Госпожа Чеймбърс се изправи в цял ръст, но въпреки заканителната й поза едва ли щеше да уплаши някого. Беше страшна колкото врабче.

— А трябва, младежо, трябва — каза строго тя. — Къде беше снощи?

Тим се изчерви целият. Като избягваше усмихнатите очи на Джени, той отговори хрисимо:

— Имах среща.

— И каква беше тази среща до три след полунощ?

— Охо! — извика театрално Франк. — Хванаха ли те, братко! Нали знаеш каква е мама, когато не се наспи!

Тим сви рамене и прегърна Джени през кръста.

— И без това съм сгазил лука, какво ще правиш тази вечер?

— Ще си ходи вкъщи — неочаквано се намеси Франк, без да се замисли.

— Така ли? — Джени го стрелна с очи. — Тебе пък кой те е упълномощил да отговаряш вместо мен?

— Наистина ли искаш да излезеш с него? — продума с нисък глас Франк.

— О, господи! — тръсна къдрици тя. — Нямам намерение да обсъждам какво ще правя пред всички хора тук.

— Тогава да излезем навън — предложи неочаквано Тим, а очите му палаво заблестяха.

— Само опитай! — заплаши Франк и погледна строго брат си.

За миг очите им си казаха нещо. Тим обгърна с ръка раменете на майка си.

— Хайде мамо, да тръгваме! Идвай, Кевин!

— Но ние току-що дойдохме!

— И сега си отиваме — каза Тим с дипломатичност, на която би завидял всеки посланик.

Щом излязоха, настъпи благословена тишина. Джени също заотстъпва към вратата.

— Братята ми са много досадни понякога. Но го правят от добро сърце.

— Разбрах.

— Ти сигурно дойде по работа?

— Исках да проверя напредваш ли с упражненията, преди да ми свърши дежурството. След малко ще ти донесат вечерята.

— За всички пациенти ли се грижиш така?

— В интерес на истината — да — Франк забеляза, че страните й леко поруменяха.

— Тогава защо те притесни моят въпрос?

— Това пък откъде го измисли? Виж какво, щом всичко е наред, аз си отивам.

— Ще се чувствам по-добре, ако останеш.

— И какво да правя?

— Ще ми говориш.

— Това можеха да свършат и роднините ти. Защо ги изгони?

— Не съм ги изгонил. Те сами си отидоха. Освен това ти чу всичките ми истории от игла до конец. Ще ми се сега аз да чуя твоите.

— О, моите истории не са никак интересни — въздъхна Джени, но остана в стаята.

— За мен може да са.

— Защо? — тя учудено вдигна вежди.

— Трябва ли да има някаква особена причина?

— Обикновено има — отвърна предизвикателно Джени.

— Едва ли бих могъл да предприема нещо спрямо теб — вдигна бинтованите си ръце Франк.

— Да, вярно е — тихо се засмя Джени.

— Тогава няма от какво да се страхуваш, нали? — Франк не беше съвсем сигурен защо е толкова настоятелен и защо тя така се дърпа. Знаеше, само че е много важно да не й позволи да си отиде, когато накрая тя все пак седна, макар и доста далеч от него той въздъхна с облекчение. — И така Джени Майкълс, какво ще кажеш за свое оправдание?