Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъж на месеца
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Mender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Jamey (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шерил Удс. Чудото на любовта

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993 г.

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0056–2

История

  1. — Добавяне

Втора глава

— Кога ще ме изпишете? — попита Франк при прегледа на следващата сутрин.

Доктор Нейтън Уайлдинг беше един от водещите специалисти по изгаряния в страната. На възраст около петдесетте, той обичаше работата си и се бе посветил изцяло на болницата. Доста често бе навъсен, но изискваше от персонала дисциплина и прецизност. И тъй като беше в същата степен взискателен и към себе си, подчинените му го ценяха и уважаваха, а пациентите го боготворяха.

Франк разбираше, че е извадил голям късмет да попадне на истински добър специалист. Това обаче не намаляваше желанието му да напусне болницата колкото може по-скоро.

— Същото питам и аз — промърмори разсеяно доктор Уайлдинг, като внимателно размота още един пласт марля. Когато зловещите рани се откриха напълно, той кимна одобрително. А Франк си помисли, че изглеждат ужасяващо и ги загледа отчаяно.

— Ще мога ли да работя някога пак? — запита сърдито, за да скрие страха в гласа си.

— Рано е да се каже. Ходите ли на терапия?

Франк избягна погледа на доктор Уайлдинг, но почувства, че той знае всичко.

— Не съвсем.

— То се вижда — настъпи дълго мълчание. После лекарят го погледна право в очите. — Струва ми се, че искате да си възвърнете сръчността на ръцете.

— Да.

— Тогава престанете да измъчвате госпожица Майкълс и започвайте заниманията. Тя е изключително добър терапевт. И може да ви помогне, ако работите с нея.

— А ако не искам?

— Тогава не мога да ви обещая каквото и да е възстановяване — лекарят придърпа стола и седна. — Ще ви кажа, господин Чеймбърс. Раните ви са сериозни, но не фатални. Вероятно и без терапия, но след много дълго време, ще можете отново да държите чаша или вилица, ако е с достатъчно широка дръжка — той изчака малко. След като се увери, че Франк го слуша внимателно, продължи: — Доколкото зная обаче вие сте занаятчия. Всъщност жена ми купи един от вашите прекрасни скринове за всекидневната ни. При днешното изобилие от изкуствени материали и мебели серийно производство, такава изящна изработка рядко се среща. Ако искате да продължите да вършите вашата фина работа, нямате нито минута за губене. Ще правите упражненията на госпожица Майкълс и ще следвате нейните инструкции безпрекословно. Тя обича пациентите си и не заслужава вашите оскърбления.

Франк почувства как по шията му запълзя червенина.

— Тя ли ви се оплака?

— Не, нищо не ми е казала.

— Тогава го е написала в картона ми.

— Там пише, че сте необщителен и безотговорен — в очите на лекаря се мярна весело пламъче. — Пише още, че записката е направена по ваше желание — доктор Уайлдинг бинтоваше всеки от пръстите му с напоена в лекарство марля. — Чуйте ме добре. Зная, че сте ядосан и разстроен. Напълно разбираемо е. И аз бих се чувствал така на ваше място. Лекарите също не са много полезни без ръцете си. Но същността на въпроса е, че вие сам пречите на собственото си оздравяване. Ако сега си мислите, че сте зле, почакайте няколко дни, когато болката избухне с пълна сила. Ще ни намразите всички. Ще решите, че ние сме виновни, че ви измъчваме. По-добре се сприятелете с повече хора дотогава. Те ще ви помогнат да преодолеете кризата. Болката ще отмине. А госпожица Майкълс ще се убеди, че не се предавате лесно и няма да смените кариерата си с друга, в която няма да е необходима сръчността на ръцете ви.

— С една дума — време е да престана със самосъжаленията и да се хващам за работа.

— Точно така.

За последен път Франк чу подобна откровена лекция като юноша. Беше дяволски объркан от своето нещастие, сърдит на целия свят за смъртта на баща си, уплашен от неочакваните и непреодолими отговорности, които се стоварваха върху гърба му. Направо беше полудял. Прибра се една сутрин към три, крадешком и залитайки, а майка му го посрещна и му залепи яка плесница. Не можа да разбере откъде се взе толкова сила у такава малка женица.

Тя го отведе в кухнята и направи кафе колкото за цял полк. Докато той клюмаше и копнееше за сън, тя му каза без заобикалки, че е време да се опомни и да се държи като мъж. Франк седеше на масата нещастен, изпълнен с угризения за допълнителната мъка, която й беше причинил, и не смееше да вдигне очи.

Тогава тя го прегърна с думите, че в живота имат значение единствено семейството и любовта, помощта и поддръжката в беда. Тя самата беше идеалният пример за това. Най-великодушната душа, която някога беше срещал. Нещо инстинктивно му подсказваше, че Дженифър Майкълс прилича на нея.

Ако беше научил от майка си какво е любов и отговорност, от баща си Франк бе наследил силата и характера. Старият си остана борец до деня, в който ракът го довърши, разкъсвайки го от нечовешки болки. Като помисли за поведението си през последните дни, Франк почувства срам. Реши да посвали гарда и да не дразни досадната малка терапевтка, когато се появи отново.

— Няма да създавам повече проблеми — увери той лекаря. — Ще бъда най-примерният пациент.

Но за беда добрите му намерения се изпариха в мига, в който тя влезе в стаята. Буташе инвалидна количка пред себе си. Изражението й беше строго. Той дори не осъзна колко добре й стои яркозелената престилка, чийто цвят сякаш се отразяваше в очите й. Беше погълнат от предчувствието за нова, неочаквана, но тотална война.

— Това пък за какво е?

— Време е за терапия — тя доближи стола до леглото му. — Скачайте, господин Чеймбърс. Ще ви извозим.

— Вие луда ли сте? Няма да се оставя някакво си хилаво момиченце да ме тика по коридора в инвалидна количка. Моите крака са напълно здрави.

Тя отдръпна малко количката, за да му направи място.

— Ами вървете тогава. Кабинетът по физиотерапия е в края на коридора. Давам ви пет минути. — Завъртя се на токчета и тръгна към вратата.

— Нещо ми подсказва, че не съм единственият, който е станал с лице към възглавницата днес — отбеляза Франк и скръсти ръце, без да помръдне от леглото.

Джени изостави количката и се обърна толкова бързо, че линолеума под обувките й леко изскърца. С ръце на кръста тя застана пред него, а очите й изпускаха искри. Истински зелен пожар!

— Слушайте! Ако трябва да ви набия, за да ви убедя да правите необходимите упражнения, ще го сторя. Лично аз предпочитам мирния подход, но няма да ме уплаши някаква си дребна схватка, стига да свърши работа. Ясно ли е?

Франк се намръщи при мисълта за подобна нечестна битка. В един истински двубой той само за двайсет секунди щеше да я повали. Но все пак не можеше да не оцени куража й. А като си помисли за вчерашното си поведение, реши че й дължи един рунд. Ще й позволи да излезе от днешното спречкване с чест и достойнство.

— Е, тогава ще дойда мирно и тихо.

Тя премига изненадано и борбеният израз изчезна.

— Добре — прекрасна усмивка озари лицето й. Дори само заради тази усмивка си заслужаваше да капитулира. Тя го стопли неочаквано дълбоко, там, където чувстваше безнадеждна самота и студ. — Всъщност нямам представа как щях да ви сложа на стола, ако не бяхте се съгласили.

— Мила, никога не признавайте подобно нещо — предупреди я той, като навличаше халата си. — Утре може да си наумя да въстана срещу терапевтичните ни срещи и вече зная, че имам големи шансове.

— На кого ги разправяте? Та вие винаги сте го знаели. С вашия ръст и килограми победителят е предварително известен.

— Значи признавате, че заплахите ви бяха доста пресилени?

— Не съвсем — тя посочи към вратата. — Отвън имам горила, в случай че тактиката ми пропадне. Вдига само за загрявка двойно повече тежест от вашата.

— Което още веднъж потвърждава вашата неувереност.

— Да речем, предпочитам сигурността и не разчитам на случайността.

В коридора тя предаде количката на санитаря, който действително изглеждаше твърде убедително с ръста си на баскетболист.

— Благодаря, Отис. Ще вървим пеша.

— Изобщо не съм се съмнявал, госпожице Майкълс — ухили се огромният негър. — Бих се обзаложил две към едно във ваша полза. Изобщо щом вие участвате няма никакви изненади.

— Завидна репутация — отбеляза Франк. — Не знаех, че физиотерапевтите имат карти за отбелязване на спечелените в битката с пациентите точки. Щях да се съпротивлявам по-малко, ако ми бе минало през ума, че заплашвам да проваля реномето ви.

— Отис е запален комарджия. Вечно и за всичко залага. Опитвам се да го убедя, че не бива така да прахосва заплатата си.

— И сега приема залози срещу вас?

— Надявам се най-после да се отегчи и да се откаже. Струва ми се, че има някакъв напредък — погледна го въпросително и с надежда тя. — А вие как мислите?

Когато потъна в огромните й зелени очи единствената му мисъл бе, че май е изправен пред опасност, далеч по-сериозна от състоянието на ръцете му. Отговори й почти шепнешком.

— Госпожице Майкълс, мисля, че човек трябва да е пълен глупак, за да залага срещу вас.

Тя го изгледа изпитателно, преглътна с мъка и извърна очи.

— Джени. Наричай ме Джени.

Франк кимна. Почувства как между тях премина нещо повече от изречените обикновени думи.

— Джени — повтори той само за да чуе името й. Беше обикновено, непретенциозно име и никак не подхождаше на жената, на която принадлежеше. Имаше усещането, че през последните няколко дни си е правил криво сметките. Беше изненадан да открие колко е сбъркал в преценката си. — А аз съм Франк.

Те спряха пред вратата с надпис „Физиотерапия“ и сигурно дълго щяха да стоят така, пленени от странното чувство, затрептяло помежду им, ако Отис не се бе промъкнал гъвкаво между тях с подсвиркване и намигане. Тя се стресна, отвори вратата и делово покани Франк.

— Заповядай, седни. Сега се връщам.

Франк пристъпи в стаята, пълна с обикновени, всекидневни вещи като буркани и четки за зъби, ножици и моливи с гигантски размери. Не знаеше какво точно бе очаквал, но колекцията от домакински принадлежности го изненада. Той издърпа с крак един стол изпод масичката и седна. Огледа се скептично. Съмняваше се застраховката му да покрие подобен род занимания. Та нима трябваше да си играе с четки за зъби? Желанието му за сътрудничество започна да се изпарява.

— За какво е всичко това? — попита подигравателно, когато след миг Джени се върна.

— Предварителни упражнения. С повече късмет и упоритост, ще ги преминем за седмица-две.

Той я загледа невярващо.

— Ще ми трябват две седмици, за да се науча да си мия зъбите? Казаха ми, че си добър терапевт.

— Така е. А ти си ми пациент. Две седмици, може и повече. Ще ти свалят превръзките след около три седмици. Да не мислиш, че ще се справиш в по-кратък срок?

— Я ми дай четката за зъби.

— Вземи си я сам.

Той се пресегна през масата. Избута четката към края и я приклещи между ръцете си точно преди да падне. Слава богу, рефлексите му бяха в ред.

— А сега? — запита любопитно Джени.

Тази жена само го чакаше да се провали! Но Франк бе твърдо решен да не се предава. Стиснал здраво четката, за да не му се изплъзне, той опита да я доближи до устата си.

— Трябва ли да ме наблюдаваш през цялото време? — по челото му започна да избива пот.

— Ъхъ.

Разгневен от безсилието си, както и от нейния поглед, той захвърли четката.

— По дяволите.

— Може би трябва да поработим — предложи Джени. В гласа й нямаше и следа от злорадство.

Той я погледна намръщено, но тя остана спокойна.

— Добре — предаде се Франк. — Тук ти командваш. Откъде ще започнем?

Тя придърпа стола си толкова близо до него, че го лъхна нежният пролетен дъх на парфюма й.

— Ще започнем със свиване на пръстите. Нека ти покажа. Нарича се пасивно движение.

— Както кажеш — сви рамене Франк.

Много внимателно тя взе ръката му и Франк прокле наум съдбата си. Та той не можеше да почувства нищо, абсолютно нищо! Въображението му се развихри. Зачуди се дали кожата й е толкова нежна, колкото изглежда, като листенца на роза. Беше омаян от фантазиите си и изобщо не забеляза какво му показва Джени, докато тя не нареди.

— Хайде, сега опитай сам.

— М-м-м?

— Франк, ти не обърна никакво внимание на упражнението — възмутено го погледна тя.

— Бях зает с друго.

Дори да беше отгатнала къде блуждаят мислите му, тя с нищо не го показа. Повдигна другата му ръка.

— Този път внимавай! — и започна да свива бавно всеки пръст.

Франк не можеше да повярва, че от него се иска толкова малко. И сигурно изглежда като глупак в тази ситуация! Това ли беше упражнението? Та той не се нуждаеше от нейната помощ, за да си свива пръстите.

— Това ли е всичко? — присмя се той, когато тя свърши. — Цялата ти терапия? Накара ме да дойда дотук за тази глупост?

— Можеш да го правиш и в стаята си. Но нали вчера опитахме и на теб не ти хареса. Затова ми се стори, че ще погледнеш по-сериозно, ако те доведа тук. Има една поговорка, сигурно я знаеш. „Преди да се научим да тичаме, трябва да се научим да вървим.“

— Отнася се единствено за бебета.

Джени задържа ръката си върху неговата и го погледна внимателно. Очите й бяха пълни с разбиране и състрадание.

— Опитай се да мислиш за ръцете си като за ръцете на новородено. Вродените инстинкти са живи, но ти не можеш да ги контролираш. Всъщност в момента се опитваме да установим дали ставите не са се втвърдили в процеса на зарастване и дали кожата е запазила еластичността си.

Франк не се интересуваше от първите стъпки. Той искаше направо да тича.

— Това, от което се нуждая, е да махнеш тези бинтове и всичко ще бъде наред.

— Ще бъде, ако правиш упражненията редовно, по десет минути на час. Съгласен ли си?

— Да.

— Можеш ли да отидеш до стаята си или да повикам Отис?

— Мога и сам, нямам проблеми с краката.

— Ще мина да видя как върви.

Тя загрижено гледаше в картона му и записваше нещо. Франк се почувства пренебрегнат. Тъкмо се канеше да й обясни с всички подробности какво би могла да направи със смешната си терапия, когато вратата се отвори и грамадният Отис въведе количката с друг пациент.

Почти цялото тяло на младото момиче беше в бинтове. От лицето му се виждаше само едната страна и само едната ръка беше свободна. Въпреки това тя опита да се усмихне на Джени. Сърцето на Франк се сви от жал при това мъчително усилие.

— Здравей, Пам, как си? — попита Джени с топла усмивка. При това очите й не трепнаха.

— Чудесно. Току-що бих Отис на покер. Ще трябва да ми купи хамбургер и пържени картофки за наказание.

— Мислех, че ще си остане между нас — наведе се към нея Отис. Лицето му изразяваше огорчение.

— Нека ти е за урок — засмя се Джени. — Трябва да знаеш, че между пациент и терапевт няма тайни. А тъй като и без това ще пазаруваш, можеш да донесеш един хамбургер и за мен.

— О, жени! Вие ще ме разорите! — промърмори Отис и излезе с усмивка.

Франк наблюдаваше Джени и момичето, развълнуван от тяхното приятелство и смеха им. Усети топлото чувство помежду им и го обзе завист. Накрая затвори вратата и си отиде в стаята, по-самотен от всякога.

Късно през нощта, след като не можа да мигне часове наред, Франк се опита да раздвижи пръстите си. Не беше сигурен дали иска да докаже нещо на себе си… или на Джени.