Шерил Удс
Чудото на любовта (11)

Единадесета глава

В мига, в който се съгласи да тръгне с него, Джени бе обзета от съмнения и съжали. Но изкушението беше твърде силно, а желанието и надеждата — главозамайващи. Тя не беше в състояние да му откаже. Би дала всичко за тази единствена нощ. Беше сигурна, че и Франк мисли същото. Не се съмняваше в любовта му. Всяка негова дума и действие говореха за дълбочината на чувствата му.

Но нима единствено любовта имаше значение? Джени се страхуваше, че и за двамата само любов не беше достатъчна.

Въпреки това, връщане назад нямаше. Когато се съгласи, тя обеща и на него, и на себе си. Можеше всичко да свърши с тази единствена нощ, но обещанието беше дадено. А Джени, също като Франк, държеше на думата си.

— Неспокойна ли си? — тя само кимна. — Аз също.

Не си представяше, че толкова много ще се страхува. Неговата нервност и признанието му малко я поуспокоиха.

— Можеш да се откажеш. Когато пожелаеш — каза сериозно той.

— Няма — отвърна с абсолютна убеденост Джени. — Искам да бъда с теб повече от всичко на света.

Той протегна ръка. Тя му подаде своята и той я докосна с устни, без да откъсне очи от лицето й.

Джени потръпна от магията на нежната милувка.

— Нещо за пиене? Мисля, че някъде имам малко вино.

— Да, би било добре — каза Джени. Всъщност имаше нужда не от вино, а от време. Време, за да свикне. Да осъзнае факта, че е тук, да приеме мисълта за една почти забравена интимност. Трябваше да се подготви срещу вероятността да бъде отблъсната с отвращение. Сърцето й подсказваше, че Франк никога не би го направил умишлено, но тя знаеше — най-малката сянка на погнуса в очите му, най-слабата въздишка на разочарование ще означават край. Трябваше да бъде готова за тях, а не след това да го обвинява за нещо, което може би не беше по силите му.

Докато го чакаше, тя отиде в работилницата и запали лампата. Лъхна я свеж аромат на дърво и стърготини. Джени взе недовършената птица. Спомни си как тук, в тази стая направляваше несръчните му пръсти, как успя да го накара да се бори за своето оздравяване, за своето бъдеще. Ако не грешеше, по повърхността на дървото имаше нови пресни резки. Наистина не бяха съвършени, но бяха доказателство, че той се опитва отново да работи.

Макар и с гръб, Джени усети Франк зад себе си. Погледна през рамо и му се усмихна.

— Не ми се сърди, че влязох — оправда се тя, като помисли, че той може да го сметне за нетактична намеса в личния му живот. Проява на интимност, на каквато тя нямаше право.

— Не ти се сърдя — отвърна той, въпреки че смущението му противоречеше на думите. Приближи и й подаде чаша вино.

— Работил си — тя посочи птицата.

— Само се опитвах.

— Много е добре.

Той огледа птицата критично.

— Не съвсем. — Но в гласа му имаше надежда.

— Гордея се с теб.

— И аз се гордея с теб.

— Защо? — учуди се Джени.

— Защото се осмели да направиш тази крачка. Защото ми се довери.

— Време беше — отвърна просто тя и в миг разбра, че това е самата истина. Можеше да протака нещата още седмица, месец или година, но всъщност беше готова от самото начало. Желаеше този благороден, внимателен мъж, както не бе желала никого досега. Джени остави чашата.

— Франк, ще ме прегърнеш ли?

Слаба усмивка озари лицето му. Той също остави чашата си.

— Мислех, че никога няма да го поискаш. Разтвори ръце и я взе в обятията си.

Джени притисна глава към гърдите му. Беше толкова хубаво в тази прегръдка. Имаше чувството, че най-сетне се е завърнала у дома. И още… Забързаните удари на сърцето. Топлината и всичко останало, което се надигаше у нея и с което не можеше, а и не искаше да се пребори. Когато устните им се сляха, тя потъна в нажежено до бяло нетърпение. Целувката му беше бавна и упоителна. Джени му бе благодарна за вниманието, но беше жадна за другата — отчаяна и безразсъдна любов. Любов, която да победи съмненията и да я отведе отвъд границата на страха до истинските чувства.

Джени зарови пръсти в косата му и се притисна към него. Устните й потърсиха отново сладкия огън на неговите. Когато я вдигна на ръце, тя застина за момент, но после се отпусна на гърдите му и той я отнесе в спалнята.

За няколко секунди Джени успя да забележи свежия цвят на стените, купчината снимки на семейството върху скрина, небрежно нахвърляните дрехи по столовете. Чу Франк да говори и това привлече вниманието й. Очите му бяха потъмнели от желание.

— Сигурна ли си? — запита още веднъж той.

Макар някаква смътна паника да се прокрадна в сърцето й, Джени прошепна:

— Да — и повтори малко по-високо: — Съвсем сигурна.

С треперещи пръсти Франк докосна блузата й. Едновременно уплашена и изпълнена с нетърпение, Джени позволи да я разкопчее. При всяко ново копче тялото й се сковаваше, но топлите му устни целуваха кожата й и я изпълваха с възбуда. Целувките му бяха нежни, докосването помрачаваше разсъдъка й и тя забрави да наблюдава изражението му, когато блузата, а сетне и специално ушития сутиен паднаха. Спомняше си само, че в дългите безсънни нощи бе мечтала да бъде обичана точно по този начин.

Когато почувства устните му върху белега, от гърлото й се изтръгна болезнен стон. Но преди да успее да каже и дума, потъна в някаква бездна, стомахът й се сви от желание и сладката всепоглъщаща нега запълзя по-надолу. Само това искаше, само това. Но трябваше да знае и другото. Трябваше да го погледне и да види всичко. Трябваше!

И Джени храбро отвори очи. Със затаен дъх видя как той прокара устни по белега. Очакваше да се дръпне отвратен, но единственият знак беше сълзата по бузата му и треперенето на ръцете му. Той вдигна, глава, а пръстите му продължаваха да галят и възпламеняват тялото й.

— Обичам те, Джени. Обичам те — прошепна още веднъж, а погледът му отново се плъзна по гърдите й до страшния белег. В един миг Джени почувства как той потръпна и усети сърцето си да спира. След това разбра, че е вперил очи в собствените си прясно червени белези, които зловещо изпъкваха на фона на бледоопаловата й кожа. Тя взе ръцете му и целуна всеки пръст поотделно, докато той също повярва в силата на любовта.

Сълзите им се смесиха. Тя чуваше нежните думи, усещаше възбудата на тялото му, плътно притиснато към нейното. Затвори очи и се отдаде на чувствата, опитвайки се да ги запази като съкровище, което ще остане с нея завинаги. Дори когато си отиде.

Това чудесно, диво преживяване не можеше да продължава вечно. Джени не смееше дори да мечтае за друга такава нощ. С обречеността на жена, която събира спомени за целия си живот, тя изследваше тялото му. Мъчеше се да го запомни за бъдещите самотни нощи. Неслучайно Франк създаваше красота. Той самият беше великолепен. Ръцете й докосваха изваяните мускули, докато не го опозна, както познаваше себе си. Почувства как тялото му се напрегна в изнемога и нетърпение. Когато кръвта им кипна като полудяло вино, когато престанаха да мислят, защото чувствата бяха по-силни, те се сляха. Годините на болка, съмнения и обиди потънаха в този миг на ликуване. Любов, нова и свежа като пролетта, разцъфна в сърцето на Джени.

Потънала в прегръдките му, Джени искаше отново да повярва, че е хубава и че щастието е възможно.

 

 

Когато се събуди и намери Джени в обятията си, Франк се почувства безкрайно щастлив. Сякаш се бе родил отново. Протегна се внимателно, за да не я събуди, след това заразглежда копринената й кожа, разбърканите къдрици с цвят на мед, проблясващи под първите лъчи на слънцето. Тя беше съвсем мъничка и крехка. Можеше да обгърне кръста й с ръце. Той нежно прокара пръсти по бедрото й.

Докосването сякаш затопли кожата й и Джени се размърда. Обърна се по гръб, а Франк продължи ласката си от бедрото по корема с бавно, възбуждащо движение, което ускори дишането й. Колебаеше се да докосне гръдта й. Страхуваше се да не го изтълкува погрешно. Едва прокара пръсти по белега. Джени промърмори нещо, въздъхна и се събуди.

Франк се усмихна на сънената й физиономия и почувства как желанието отново го завладява. В следващия миг тя се разсъни напълно, осъзна своята уязвимост на предателската дневна светлина и сграбчи чаршафа. Франк хвана ръцете й.

— Недей! — опита се да усмири паниката в очите й. — За мен си най-красивата и желана жена. Както душевно, така и физически. И аз не бих могъл да те обичам повече, отколкото в този миг.

Устните й затрепериха и Франк пожела да ги успокои с целувка, но се отдръпна назад, защото знаеше, че най-доброто доказателство ще бъде намерено в очите му. Тя щеше да му повярва, само ако й докажеше, че е възприел дефекта й. За това щеше да бъде необходимо много време, думи и дела.

— Трябва да ми вярваш, Джени. Ти си жената, която желая от цялото си сърце. И ще прекарам остатъка от живота си, като непрекъснато ти го доказвам.

Очите й се напълниха със сълзи. Взе покритата му с белези ръка и я допря до мократа си буза.

— Да, зная — въздъхна тя, но в гласа й имаше колебание.

— Ти не ми вярваш напълно! Защо? Как може, след като цял живот учиш другите да гледат на света, пренебрегвайки белезите си, да не можеш да преодолееш своите собствени?

Усети как тя се отдръпна и сякаш постави стена помежду им. Видя как очите й загубиха блясъка си и лицето й помръкна.

— Франк, ако ставаше дума само за белези, щях да се хвърля в обятията ти и завинаги да остана там. Изминалата нощ беше най-хубавата в живота ми. Чувствах се обичана и желана. Благодарение на теб, скъпи. Но ти не бива вечно да играеш ролята на покровител. Твоите братя са пораснали, сестра ти вече е омъжена и ти заслужаваш нов живот — безгрижен и изпълнен с щастие.

Франк се опитваше да следва мисълта й. Какво всъщност искаше да му каже? Защо се сравняваше с братята му? Нима се мислеше за товар, за някаква непоносима тежест? Господи, тя беше най-ценното в живота му! Нима смяташе да приключи с отношенията им още сега, когато всичко едва започваше?

— Джени, това е лудост! Аз те обичам. Не гледам на теб като на някакво сираче, което ще прибера и отгледам.

— И все пак такава възможност съществува. И аз искам да я предотвратя.

— Какво всъщност искаш? По дяволите, говори. Аз трябва да знам защо с лека ръка захвърляш всичко, което имаме.

Тя пребледня, но гласът й остана твърд и ясен.

— Защото не вярвам, че ще го имаме дълго.

Ако беше използвала аргумента, че след милиони години земята ще избухне, щеше да го обърка по-малко.

— Скъпа, зная, че няма гаранции, но нима трябва доброволно да се откажем само защото някога, в неизвестното бъдеще, нещо може да се случи?

— Не ми харесват перспективите.

— За какви перспективи говориш? Статистиката за петдесет процента разводи в страната ли?

— Стига си викал.

— Прощавай. Но ти ме подлудяваш — погледът й го поуспокои. Той си пое дълбоко въздух и продължи: — Добре, нека поговорим. За какво се притесняваш? За начина, по който се запознахме? Страхуваш се, че те искам само защото завися от теб?

— Не — отвърна тя, хвана ръката му и нежно я докосна с устни. — Вече си силен, а и знам точно чувствата ти към мен. Но не искам да се възползвам от тях.

— Не разбирам за какво говориш.

Тя успя да придърпа чаршафа и го обви около себе си. Когато вече не се виждаше нищо друго, освен голите й рамене, Джени каза:

— Страхувам се, че аз мога да стана зависима от теб.

— Джени…

Тя допря пръст до устните му.

— Не, чуй ме. От операцията изминаха четири години. При злокачествените тумори са необходими пет години — това е магическата цифра. Има много време дотогава. Всеки ден живея с угрозата ракът да се върне в мен. Не мога да обременя и теб. Не искам и ти да живееш под сянката на моята смъртна присъда. Не искам — повтори бавно и отчетливо тя.

Франк потръпна от ужасната перспектива да я загуби, да му бъде отнета от страшната болест. Не допускаше, че съществува подобна възможност. Сърцето му се сви от мъка при мисълта как ли живее тя с вечния страх от рецидив. А не беше ли още по-страшно да превръща вероятността в сигурност! Да се чувства обречена! Трябваше да я накара да осъзнае това.

Франк нежно отметна къдриците от лицето й.

— Джени, любов моя, чувала ли си някога за венчавка? Всички онези думи като „в радост и мъка и вовеки веков, амин“? Сега си здрава. Това е нашият миг в живота. Ще посрещаме всяко утро заедно. В противен случай какво ще ни остане? Самотата? Страхът? Копнежите? Не желая подобна съдба както за себе си, така и за теб. Може би никога няма да престанем да се страхуваме, но със сигурност не бива да оставаме сами.

— Но така не е честно спрямо теб.

— А честно ли беше спрямо теб да се разболееш! Честно ли беше да изгорят ръцете ми? Ние трябва да продължим. Твоят рак и моят пожар ни събраха заедно. Може би трябва да благодарим на Бога за тях.

— Страхувам се, Франк.

— От смъртта ли?

— Не, от раздялата с теб.

— Тогава не ме напускай. Изборът е твой.

Това беше най-красноречивото нещо, което можеше да й каже и чакаше ефекта от думите си. За миг Джени го прегърна силно и той си помисли, че е спечелил. Но неочаквано тя стана, събра разхвърляните си дрехи и отиде в банята.

Франк искаше да счупи нещо. Искаше да я сграбчи за раменете и да крещи, докато го чуе. Вместо това можеше само да седи безпомощно и да чака.

Когато Джени се върна в стаята, той вдигна умолително ръце.

— Джени, не си отивай. Ще направя закуска. Пак ще поговорим.

Тя решително поклати глава. Целуна го дълго, дълго и си отиде.