Александър Дюма
Тримата мускетари (67)

XXXVI
Наказанието

Беше към полунощ; луната, нащърбена и кървава от последните следи на бурята, изгряваше зад малкия град Армантиер, който открояваше под бледата й светлина мрачната сянка на къщите и скелета на високата осветена камбанария. Насреща Лис влачеше водите си като река от разтопен метал, а на другия бряг черната маса на дърветата се очертаваше върху буреносното небе, по което се стелеха тежки бакърени облаци, като здрач сред нощта. Вляво се издигаше стара, изоставена мелница с неподвижни криле, от чиито развалини долиташе от време на време пронизителният еднообразен крясък на кукумявка. Тук-там в равнината, надясно и ляво от пътя, по който се движеше печалното шествие, изникваха ниски и дебели дървета, които приличаха на грозни джуджета, приклекнали да дебнат хората в тоя злокобен час.

От време на време широка светкавица озаряваше небето от край до край, извиваше се като змия над мрачните дървета и като страшен ятаган разсичаше на две небето и водата. Ни лъх не лъхваше в натежалия въздух. Мъртва тишина потискаше цялата природа, почвата беше влажна и хлъзгава от дъжда, който беше валял, и освежената трева благоухаеше по-силно.

Двама слуги влачеха милейди, хванали я от двете страни за ръка; палачът вървеше след тях, а лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис — след палача.

Планше и Базен вървяха последни.

Двамата слуги водеха милейди към реката. Устните й бяха безмълвни, но очите й говореха със своето неизразимо красноречие и умоляваха всеки, към когото се обърнеха.

Понеже вървеше няколко крачки напред, тя каза на слугите:

— Хиляда пистола на всеки от вас, ако ми помогнете да избягам; но ако ме предадете на господарите си, аз имам тук наблизо хора, които ще отмъстят и ще ви накарат да заплатите скъпо за смъртта ми.

Гримо се колебаеше. Мускетон цял трепереше. Атос, който беше чул гласа на милейди, бързо се приближи, лорд Уинтър го последва.

— Махнете тия слуги — рече той, — тя им говори, те не са вече сигурни.

Повикаха Планше и Базен, които смениха Гримо и Мускетон.

Като стигнаха брега, палачът се приближи до милейди и върза краката и ръцете й.

Тогава тя наруши мълчанието и извика:

— Вие сте подлеци, вие сте жалки убийци, събрали сте се десет души, за да посечете една жена; пазете се, ако никой не ми помогне, ще отмъстят за мене!

— Вие не сте жена — каза студено Атос, — вие не принадлежите на човешкия род, вие сте демон, избягал от ада, и ние искаме да ви върнем пак там.

— О, добродетелни господа! — извика милейди. — Внимавайте, всеки, който се докосне до един косъм от главата ми, е също убиец!

— Палачът може да убива, без да бъде убиец, госпожо — отвърна мъжът с червената мантия, като удари по широката си шпага. — Той е последният съдия, това е всичко: — Nachrichter, както казват нашите съседи немците.

И понеже, като казваше тези думи, той я връзваше, милейди нададе два-три диви вика, които прозвучаха мрачно и странно в нощта и замряха вдън гората.

— Но ако аз съм виновна, ако съм извършила престъпленията, в които ме обвинявате — виеше милейди, — заведете ме в съда. Вие не сте съдии, за да ме осъждате.

— Предложих ви Тайбърн — рече лорд Уинтър, — защо не се съгласихте?

— Защото не искам да умра! — извика милейди, като се мъчеше да се изскубне. — Защото съм много млада, за да умра!

— Жената, която отровихте в Бетюн, беше по-млада от вас, госпожо, и все пак тя умря — каза горчиво д’Артанян.

— Ще постъпя в манастир, ще стана монахиня! — викаше милейди.

— Вие бяхте в манастир — обади се палачът — и излязохте оттам, за да погубите брат ми.

Милейди извика от ужас и падна на колене. Палачът я прихвана под мишницата и поиска да я занесе към лодката.

— О, боже мой! — извика тя. — Боже мой! Ще ме удавите ли!

Тези викове бяха толкова сърцераздирателни, че д’Артанян, който в началото държеше най-много да се преследва милейди, се отпусна на един пън, склони глава и запуши с длани ушите си; но въпреки това той продължаваше да я чува как вика и заплашва.

Д’Артанян беше най-млад от всички и не издържа.

— О, не мога да понеса тая страшна гледка! Не мога да се съглася тази жена да умре така!

Милейди чу тези думи и лъч на надежда я озари.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Спомни си, че аз те обичах!

Младежът стана и пристъпи крачка към нея. Но Атос се изправи, изтегли шпагата си и му препречи пътя.

— Ако пристъпите още една крачка, д’Артанян — каза му той, — ще кръстосаме шпагите си.

Д’Артанян падна на колене и започна да се моли.

— Хайде, палачо! — продължи Атос. — Изпълни длъжността си!

— С удоволствие, ваша милост — отговори палачът, — защото както е вярно, че аз съм добър католик, твърдо вярвам, че постъпвам справедливо, като изпълнявам длъжността си спрямо тази жена.

— Добре.

Атос пристъпи крачка към милейди.

— Прощавам ви — рече й той — злото, което ми направихте; прощавам ви за разбитото си бъдеще, за изгубената чест, за опетнената любов и за своята душа, навеки погубена от отчаянието, в което ме хвърлихте. Умрете в мир.

Лорд Уинтър също пристъпи.

— Прощавам ви — каза той — за отравянето на моя брат, за убийството на негова светлост лорд Бъкингам; прощавам ви за смъртта на бедния Фелтън, прощавам ви покушението над моя живот. Умрете в мир.

— А аз, госпожо — поде д’Артанян, — простете ми, че с недостойна за един благородник измама възбудих вашия гняв. А в замяна на това аз ви прощавам за убийството на моята приятелка, за жестоките ви отмъщения над мене, прощавам ви и плача за вас. Умрете в мир.

— I am lost^[1] — прошепна на английски милейди. — I must die^[2].

Тогава тя стана сама и хвърли наоколо един от онези светли погледи, които сякаш бликаха от пламенни очи. Не видя нищо.

Ослуша се, не чу нищо. Оградена беше само от врагове.

— Къде ще умра? — запита тя.

— На другия бряг — отвърна палачът.

Тогава той я качи на лодката и когато се канеше да скочи и той, Атос му подаде пари.

— Вземете — каза той, — това е цената за изпълнението на присъдата; нека всички знаят, че постъпваме като съдии.

— Добре — рече палачът, — а сега пък нека тази жена узнае, че аз не изпълнявам длъжността си, а своя дълг.

И хвърли парите в реката.

Лодката се отдалечи към левия бряг на Лис, като отнасяше престъпницата и палача. Другите останаха на десния бряг, паднали на колене.

Лодката се плъзгаше бавно покрай въжето на сала, озарена от бледата светлина на луната, която минаваше през облака, надвиснал в този миг над водата.

Видяха я как стигна до другия бряг; хората се открояваха като черни сенки на пурпурния хоризонт.

Докато плаваха, милейди беше успяла да развърже въжето, което свързваше краката й. Като стигнаха брега, тя скочи леко на земята и побягна.

Но почвата беше влажна: като се изкачи на върха на склона, тя се хлъзна и падна на колене.

Суеверна мисъл навярно я овладя; тя разбра, че небето й отказва своята помощ, и остана така, с наведена глава и скръстени ръце.

Тогава от другия бряг видяха как палачът издига бавно двете си ръце, лунен лъч озари острието на широкия му меч.

Двете ръце се отпуснаха; чу се свистенето на меча и викът на жертвата, после едно обезглавено тяло се строполи под удара.

Тогава палачът развърза червената си мантия, постла я на земята, положи в нея тялото, хвърли вътре главата, върза я за четирите краища, дигна я на рамото си и пак се качи в лодката.

Като стигна сред Лис, той спря лодката, надвеси товара си над реката и извика високо:

— Да се изпълни божието правосъдие!

И пусна трупа в най-дълбоката вода, която веднага се затвори над него.

След три дни четиримата мускетари се прибраха в Париж. Те не бяха пресрочили отпуска си и още същата вечер отидоха да направят обичайното си посещение у господин дьо Тревил.

— Е, господа — запита ги храбрият капитан, — добре ли се забавлявахте през разходката си?

— Отлично! — отвърна Атос от свое име и от името на другарите си.