Александър Дюма
Тримата мускетари (12)

XI
Интригата се заплита

След посещението си у господин дьо Тревил д’Артанян тръгна замислен по най-дългия път към къщи.

За какво мислеше д’Артанян, като се отклоняваше така от пътя си, поглеждаше звездите по небето и ту въздишаше, ту се усмихваше!

Той мислеше за госпожа Бонасийо. За един мускетар ученик младата жена беше почти любовен идеал. Красива, тайнствена, запозната едва ли не с всички дворцови тайни, които придаваха на нежните й черти толкова прелестна загриженост; смятаха я за чувствителна жена, което я правеше привлекателна за неопитните младежи; освен това д’Артанян я изтръгна от ръцете на онези демони, които искаха да я претърсват и изтезават, а тази голяма услуга породи у дамата едно от ония чувства на признателност, които лесно могат да придобият по-нежен характер.

Д’Артанян виждаше вече — така бързо летят мечтите върху крилете на въображението — как се приближава до него пратеник на младата жена и му дава бележка за среща и някаква златна верижка или диамант. Казахме вече, че младите кавалери получаваха без стеснение подаръци от своя крал; трябва да добавим, че в онова време на лек морал те не се срамуваха да приемат подаръци и от своите любовници, които почти винаги им оставяха ценни и трайни спомени, сякаш искаха да изкупят непостоянството на своите чувства с трайността на подаръците си.

Тогава си пробиваха път чрез жените, без да се червят от това. Тези, които бяха само хубави, даваха своята хубост — оттук навярно е произлязла и поговорката, че най-хубавата девойка може да даде само това, което има. Богатите даваха освен това и част от парите си и могат да се посочат много герои от тази галантна епоха, които не биха спечелили нито шпорите си, нито битките без повече или по-малко натъпканата кесия, която любовницата им окачваше на седлото. Д’Артанян нямаше нищо; провинциалната му нерешителност — лек лак, еднодневен цветен мъх на праскова — се изпари от не много благонравните съвети, които тримата мускетари даваха на своя приятел. Д’Артанян според странния обичай на онова време се чувствуваше в Париж като на поход, и то като във Фландрия: там бяха испанците, тук — жените. И тук, и там трябваше да се води борба с врага, да се налагат контрибуции.

Но трябва да кажем, че в този миг д’Артанян се ръководеше от по-благородно и по-безкористно чувство. Търговецът му беше казал, че е богат; момъкът лесно можеше да отгатне, че при един глупав мъж, какъвто беше господин Бонасийо, навярно жената се разпорежда с парите. Но всичко това не повлия никак върху чувството, което изпита, когато видя госпожа Бонасийо, и користта остана почти чужда на тая зараждаща се любов. Ние казваме „почти“, защото мисълта, че една млада, хубава, приветлива и духовита жена е и богата, не пречи никак на зараждащата се любов, а напротив, дори я усилва.

В охолството има много аристократични грижи и прищевки, които подхождат доста на красотата. Тънкият й бял чорап, копринената рокля, дантелената якичка, хубавата обувка на крака, новата панделка в косите не могат да направят хубава една грозна жена, но могат да направят хубавата жена прекрасна, като не бива да се забравя, че от това печелят и ръцете; ръцете, особено у жените, не трябва да се занимават с нищо, за да останат красиви.

А д’Артанян — това е много добре известно на читателя, понеже ние не скрихме с какви средства разполага, — д’Артанян не беше милионер; той се надяваше да стане богат, но срокът, който сам си определяше за тази щастлива промяна, беше доста далечен. А дотогава — каква нещастие е да гледаш жената, която обичаш, да копнее за хилядите дреболийки, които съставляват женското щастие, и да нямаш възможност да й предложиш тия хиляди дреболийки. Поне когато жената е богата, а любовникът не е, тя си купува сама това, което той не може да й поднесе, и макар че тя си доставя обикновено тая наслада с парите на мъжа си, рядко е благодарна лично на него за това.

А и д’Артанян, готов да бъде най-нежен любовник, беше в същото време много предан другар. Зает с тези любовни планове за жената на търговеца, той не забравяше приятелите си. Хубавата госпожа Бонасийо беше жена, с която можеше да се поразходи по поляната Сен Дени или из Сенжерменския панаир заедно с Атос, Портос и Арамис, на които д’Артанян щеше да бъде горд да представи това свое завоевание. След дълга разходка човек огладнява — д’Артанян беше забелязал това от известно време. Биха могли да си устройват такива прекрасни обеди, когато с ръката си докосваш ръката на приятеля, а с крака си — крака на любимата. И най-после в тежки моменти, при крайна нужда, д’Артанян можеше да спасява приятелите си.

А какво правеше господин Бонасийо, когото д’Артанян беше предал в ръцете на полицаите, като гласно се отказа от него, но шепнешком му обеща да го спаси? Трябва да признаем пред читателите си, че д’Артанян изобщо не мислеше за него или пък ако мислеше, то беше само за да си каже, че той е добре, където и да се намираше. Любовта е най-егоистичната от всички страсти.

Но нека нашите читатели се успокоят: ако д’Артанян е забравил хазяина си или се прави, че го е забравил под предлог, че не знае къде са го отвели, ние не го забравяме и знаем къде е той. Но засега нека постъпим като влюбения гасконец. А към достойния търговец ще се върнем по-късно.

Както си мечтаеше за бъдещите любовни похождения, разговаряйки с нощта и усмихвайки се на звездите, д’Артанян вървеше по улица Шерш миди или Шас миди, както я наричаха тогава. Тъй като се намираше в квартала на Арамис, мина му през ум да навести приятеля си и да му даде някои обяснения за причините, които го бяха накарали да изпрати Планше с молба да отиде веднага в мишеловката. Ако Арамис си е бил в къщи, когато Планше го е потърсил, той навярно е изтичал на улица Гробарска, където не е намерил никого освен може би двамата си приятели, и никой от тях не е разбрал какво означава това. Д’Артанян си казваше гласно, че това безпокойство си заслужава да се обясни.

А в душата си той си мислеше, че това е удобен случай да поговори за красивата госпожа Бонасийо, която изпълваше вече изцяло ако не сърцето, то поне мислите му. Първата любов не може да се пази в тайна. Първата любов е придружена с такава буйна радост, че тази радост трябва да прелее, инак ще задуши човека.

От два часа Париж тънеше в мрак и започваше да пустее. Всички часовници на предградието Сен Жермен удариха единадесет часа. Времето беше приятно. Д’Артанян вървеше по една уличка, на мястото на днешната улица Аса, и вдъхваше благоуханията на улица Вожирар, които вятърът донасяше от градините, освежени от вечерната роса и нощната прохлада. В далечината се чуваха, заглушени от плътните капаци, песни на пияниците от няколко кръчми, пръснати тук-там из полето. Като стигна края на уличката, д’Артанян сви вляво. Къщата, в която живееше Арамис, се намираше между улица Касет и улица Сервандони.

Когато прекоси улица Касет и вече виждаше вратата на къщата на своя приятел, потънала в гъсталак от смоковници и лози, които образуваха зелен навес над нея, д’Артанян забеляза някаква сянка, която идеше откъм улица Сервандони. Сянката беше загърната в мантия и д’Артанян помисли в началото, че е мъж; но по дребния ръст, по неуверената походка и по ситните крачки скоро позна, че е жена. Освен това жената сякаш не беше много уверена коя къща търси, дигаше очи, за да я познае, спираше се, връщаше се назад, после пак идваше. Това събуди любопитството на д’Артанян.

„Да й предложа ли услугите си? — помисли си той. — По походката й личи, че е млада. Може и да е хубава. О! Да! Но жена, която се скита из улиците по това време, излиза само за да се види с любовника си. Тю, да се не види! Ако попреча на срещата й, това ще бъде много лош начин на запознаване.“

А през това време жената се приближаваше все повече, като броеше къщите и прозорците. Всъщност това не беше трудно, нито пък изискваше много време. В тази част на улицата имаше само три къщи и два прозореца, които гледаха към улицата. Единият беше на една малка постройка, успоредна с къщата на Арамис, а другият — на дома на самия Арамис.

— За бога! — каза си д’Артанян, като си спомни за племенницата на богослова. — За бога, весело ще бъде, ако тая закъсняла гълъбица търси къщата на нашия приятел. Кълна се, изглежда, че е така. Ах, драги ми Арамис, тоя път ще разбера истината!

И д’Артанян се сви колкото може повече и се скри в най-тъмния край на улицата до една каменна пейка в дъното на някаква ниша.

Младата жена все повече се приближаваше — освен леката й походка, която я беше издала, тя се позакашля и това кашляне откри звучния й глас. Д’Артанян помисли, че кашлянето е сигнал.

Дали отговориха на кашлянето с подобен сигнал, който разсея колебанията на нощната посетителка, или пък тя самата без чужда помощ разбра, че е стигнала до целта, но тя се приближи решително до прозореца на Арамис, сви пръст и три равномерни почуквалия отекнаха по капака.

— У Арамис отива — прошепна д’Артанян. — Ах, господин лицемер! Ето как изучавате богословието!

Едва стихнаха почукванията, вътрешният прозорец се отвори и светлина се промъкна през процепите на капака.

— А-а! — каза този, който подслушваше не на вратите, а на прозорците. — А-а! Посетителката е очаквана. Сега капакът ще се отвори и дамата ще влезе през прозореца! Много добре!

Но за голямо учудване на д’Артанян капакът остана затворен. Освен това светлината, която бе блеснала за миг, изчезна и всичко потъна в мрак.

Д’Артанян реши, че това няма да трае дълго, и наострил уши, продължи да гледа с четири очи.

Той имаше право: след няколко секунди отвътре долетяха две кратки почуквания.

Младата жена отвън отговори с едно почукване и капакът се открехна.

Можете да си представите как жадно гледаше и слушаше д’Артанян.

За съжаление светлината беше пренесена в друга стая. Но очите на момъка бяха свикнали с мрака. Впрочем казват, че гасконците имат способността да виждат в тъмното като котките.

Д’Артанян видя, че младата жена извади от джоба си нещо бяло и бързо го разгъна — беше кърпичка. Тя показа крайчеца на разгънатата кърпичка на събеседника си.

Това напомни на д’Артанян за кърпичката, която намери в краката на госпожа Бонасийо. Тя пък му напомни за кърпичката, която бе намерил в краката на Арамис.

Дявол да го вземе, какво ли означаваше тази кърпичка?

От мястото, където се намираше, д’Артанян не можеше да вижда лицето на Арамис — младежът беше напълно убеден, че именно приятелят му разговаря с дамата под прозореца; любопитството взе връх над предпазливостта и като използува това, че двете действуващи лица, които изведохме на сцената, бяха сякаш погълнати от кърпичката, той излезе от скривалището си и с бързината на мълния, стъпвайки безшумно, се прилепи към единия ъгъл на стената, откъдето погледът му можеше спокойно да проникне във вътрешността на Арамисовата стая.

Като стигна там, д’Артанян едва не извика от изненада: с нощната посетителка не разговаряше Арамис, а някаква жена. Само че д’Артанян имаше пълна възможност да види дрехите й, но не и да различи чертите на лицето й.

В същия миг жената, която бе в стаята, извади от джоба си друга кърпичка и я размени с тази, която й бяха показали. После двете жени си казаха няколко думи. Най-сетне капакът се затвори. Жената, която стоеше до прозореца, се обърна и мина на четири крачки от д’Артанян, като смъкна към лицето си качулката на мантията, но предпазната мярка беше взета много късно, тъй като д’Артанян бе познал вече госпожа Бонасийо.

Госпожа Бонасийо! Подозрението, че е госпожа Бонасийо, му мина през ума, още когато тя извади от джоба си кърпичката; но кой можеше да допусне, че госпожа Бонасийо, която бе изпратила да повикат господин дьо Ла Порт, за да я заведе в Лувър, ще обикаля парижките улици сама в единадесет и половина часа през нощта и ще се излага на опасността да бъде отвлечена втори път?

Значи работата трябва да е много важна; а кое може да бъде важна работа за една двадесет и пет годишна жена?

Любовта.

Но дали заради себе си, или за друго лице се излагаше тя на такива опасности? Ето какво се питаше младежът, на когото демонът на ревността гризеше вече сърцето като на истински любовник.

Всъщност имаше много прост начин да се увери къде отива госпожа Бонасийо: трябваше да я проследи. Този начин беше толкова прост, че д’Артанян прибягна към него напълно естествено и без да съзнава това.

Но като видя младежа, който се отдели от стената като статуя от нишата си, и когато стъпките му отекнаха зад нея, госпожа Бонасийо извика и побягна.

Д’Артанян се затича подире й. Не беше трудно да догони една жена, която се спъваше в мантията си. И той я настигна на третата пряка, където тя беше свила. Нещастницата бе изтощена, но не от умора, а от ужас и когато Д’Артанян сложи ръка на рамото й, тя падна на едно коляно и извика със сподавен глас:

— Убийте ме, ако искате, но няма да узнаете нищо. — Д’Артанян я прихвана през кръста и я повдигна; но той почувствува по тежината на тялото й, че тя може да припадне и побърза да я успокои, като я уверяваше в предаността си. Тези уверения нямаха никакво значение за госпожа Бонасийо; такива уверения могат да се правят с най-лоши намерения, но гласът промени всичко. На младата жена се стори, че познава тоя глас; тя отвори очи, хвърли поглед върху човека, който я беше уплашил толкова много, и като позна д’Артанян, извика от радост:

— Ах, вие ли сте! Вие ли сте! Благодаря ти, господи!

— Да, аз съм — каза д’Артанян. — Бог ме изпрати да бдя над вас.

— Затова ли вървяхте след мене? — запита с хитра усмивка младата жена, у която малко насмешливата й природа започваше да взема връх и целият й страх изчезна, когато видя приятел в лицето на този, когото беше взела за враг.

— Не — каза д’Артанян, — не, уверявам ви, случайно попаднах на пътя ви. Видях жена да чука на прозореца на един мой приятел…

— На един ваш приятел ли? — прекъсна го госпожа Бонасийо.

— Разбира се. Арамис е един от най-добрите ми приятели.

— Арамис! Какво значи това?

— Хайде де! Да не почнете да ме уверявате, че не познавате Арамис?

— За пръв път чувам това име.

— Значи вие за пръв път идете в тая къща?

— Разбира се.

— И не знаете, че в нея живее един младеж?

— Не.

— Един мускетар?

— Не, не зная.

— Значи вие не сте търсили него?

— Не. Разбира се. Та вие видяхте много добре, че говорих с жена.

— Наистина. Но тази жена е приятелка на Арамис.

— Не зная нищо.

— Щом живее при него.

— Това не е моя работа.

— Но коя е тя?

— О! Тази тайна не е моя.

— Драга госпожо Бонасийо, вие сте прелестна, но същевременно сте най-тайнствената жена…

— Губя ли от това?

— Не, напротив, вие сте очарователна.

— Тогава дайте ми ръката си.

— С удоволствие. А сега?

— Сега придружете ме.

— Къде?

— Където отивам.

— Но къде отивате?

— Ще видите, нали ще ме придружите до вратата.

— Ще трябва ли да ви чакам?

— Ще бъде излишно.

— Сама ли ще се върнете?

— Може би сама, може би не.

— Лицето, което ще ви придружи после, мъж ли ще бъде или жена?

— Не зная още.

— Но аз ще узная!

— Как?

— Ще ви чакам да излезете.

— В такъв случай сбогом!

— Как така?

— Нямам нужда от вас.

— Но вие сама поискахте…

— Помощта на един благородник, а не надзора на шпионин.

— Много силно казано.

— Как наричат ония, които следят хората въпреки желанието им?

— Нескромни.

— Много слабо казано.

— Ясно, госпожо, виждам, че трябва да се изпълнява всичко, каквото желаете.

— Защо се лишихте от заслугата да направите това веднага?

— Разкаянието не е ли заслуга?

— Вие наистина ли се разкайвате?

— И аз самият не зная. Зная само, че съм готов да изпълня всичко, каквото пожелаете, ако ми позволите да ви придружа дотам, където отивате.

— Ще си отидете ли после?

— Да.

— Без да ме дебнете, когато излизам?

— Да.

— Честна дума?

— Честна дума на благородник!

— Дайте си тогава ръката и да вървим.

Д’Артанян предложи ръката си на госпожа Бонасийо, която се облегна на нея, усмихната и трепереща, и двамата тръгнаха нагоре по улица Ла Арп. Като стигнаха там, младата жена сякаш започна да се колебае, както преди малко на улица Вожирар. Но по някакви знаци тя, изглежда, позна една врата; приближи се до нея и каза:

— Сега, господине, аз трябва да вляза тук. Хиляди благодарности за вашата благородна помощ, която ме избави от всички опасности, на които щях да бъда изложена, ако бях сама. Време е да изпълните обещанието си: дойдох, където трябваше.

— Няма ли някаква опасност на връщане?

— Има опасност само от крадци.

— Това малко ли е?

— Какво могат да ми вземат? Нямам пукната пара.

— Забравяте хубавата везана кърпичка с герб.

— Коя кърпичка?

— Тази, която намерих в краката ви и сложих в джоба ви.

— Мълчете, мълчете, нещастнико! — извика младата жена. — Да ме погубите ли искате?

— Виждате ли, че все още сте изложена на опасност, щом като само една дума ви кара да треперите и признавате, че ако някой чуе тази дума, вие сте загубена. Ах, госпожо, послушайте! — извика д’Артанян, като сграбчи ръката й и впи в младата жена пламенен поглед. — Послушайте, бъдете по-смела и ми се доверете. Не прочетохте ли в моите очи, че сърцето ми е изпълнено само с преданост и любов към вас?

— Да — отвърна госпожа Бонасийо, — именно затова вие можете да ме разпитвате за моите тайни, ще ви ги открия, но чуждите тайни са друго нещо.

— Добре тогава — заяви Д’Артанян, — аз ще ги открия. Щом като тези тайни засягат вашия живот, те трябва да станат и мои тайни.

— Пазете се — извика младата жена така загрижена, че д’Артанян неволно трепна. — О, не се бъркайте в моите работи, не се опитвайте да ми помагате в това, което изпълнявам. Искам го от вас в името на чувствата, които ви вдъхвам, в името на услугата, която ми направихте и която аз цял живот няма да забравя. Вярвайте в това, което ви казвам. Не се занимавайте вече с мене, аз не съществувам повече за вас и все едно, че никога не сте ме виждали.

— И Арамис ли трябва да постъпва като мене, госпожо? — попита засегнат д’Артанян.

— Вече два или три пъти споменавате това име, господине, макар да ви казах, че не ми е познато.

— Не познавате човека, на чийто прозорец почукахте. Хайде, хайде, госпожо, за много лековерен ме смятате!

— Признайте си, че вие съчинихте тази история и измислихте това лице, за да ме накарате да говоря.

— Нищо не съчинявам, госпожо, и нищо не измислям, казвам самата истина.

— И вие казвате, че един ваш приятел живее в тази къща?

— Казвам и повтарям за трети път: в тази къща живее един мой приятел и този приятел е Арамис.

— Всичко това ще се изясни по-късно — прошепна младата жена. — А сега мълчете, господине.

— Ако можете да погледнете в сърцето ми — каза д’Артанян, — щяхте да видите там толкова любопитство, че бихте се смилили над мене, и такава любов, че бихте задоволили веднага любопитството ми. Не бива да се боите от тези, които ви обичат.

— Много скоро заговорихте за любов, господине — каза младата жена и поклати глава.

— Любовта ме споходи бързо и за пръв път, а аз нямам още двадесет години.

Младата жена го погледна крадешком.

— Слушайте, аз вече попаднах на следите — каза Д’Артанян. — Преди три месеца едва не се бих с Арамис заради една кърпичка като тази, що вие показахте на жената, която беше у дома му, заради кърпичка със същия герб, положителен съм в това.

— Господине — каза младата жена, — досаждате ми вече с тези въпроси, уверявам ви.

— Но вие, която сте толкова предпазлива, госпожо, помислете си, нямаше ли да се злепоставите, ако ви бяха арестували и намереха тази кърпичка у вас?

— Защо? Това са моите инициали: К.Б., Констанс Бонасийо.

— Или Камила дьо Боа Траси.

— Мълчете, господине, моля ви, мълчете! Ах, ако опасностите, на които съм изложена аз, не могат да ви спрат, помислете за опасността, която застрашава вас!

— Мене ли?

— Да, вас. Застрашава ви затвор, има опасност за живота ви, задето ме познавате.

— Тогава няма да се отделя вече от вас.

— Господине — каза младата жена, като сплете умолително ръце, — господине, в името на небето, в името на военната ви чест, в името на благородството ви, вървете си! Ето бие полунощ, в този час ме очакват.

— Госпожо — каза младежът, като се поклони, — не мога да откажа нищо, когато ме молят така. Успокойте се, отивам си.

— И няма ли да вървите след мене, няма ли да ме следите?

— Ще се прибера веднага в къщи.

— Ах! Знаех много добре, че вие сте честен момък! — извика госпожа Бонасийо, като му подаде едната си ръка, а с другата хвана чукчето на една вратичка на каменната ограда.

Д’Артанян сграбчи подадената му ръка и я целуна пламенно.

— Ах, по-добре никога да не бях ви виждал! — извика той с оная непосредствена грубост, която жените често предпочитат пред изисканата любезност, защото тя разкрива дълбочината на мислите и доказва, че чувството взема връх над разума.

— Е, добре — продължи госпожа Бонасийо с почти гальовен глас, като стискаше ръката на д’Артанян, — добре! Аз не бих казала същото, изгубеното днес не е изгубено за в бъдеще. Кой знае дали един ден, когато бъда свободна от задължения, няма да задоволя вашето любопитство?

— А ще дадете ли същото обещание и за любовта ми? — извика д’Артанян, замаян от радост.

— О, тук вече не искам да се обвързвам, ще зависи от чувствата, които вие ще ми вдъхнете.

— И тъй, днес, госпожо…

— Днес, господине, аз чувствувам към вас само признателност.

— Ах, вие сте прекрасна — прошепна тъжно д’Артанян — и злоупотребявате с моята любов.

— Не, аз използувам само вашето великодушие, това е всичко. Повярвайте, има хора, които не забравят обещанията си.

— О, вие ме правите най-щастливия човек. Не забравяйте тази вечер, не забравяйте това обещание.

— Бъдете спокоен, при подходящ случай аз ще си спомня всичко. А сега вървете, вървете в името на небето! Трябваше да бъда там точно в полунощ, закъсняла съм.

— С пет минути.

— Да, но понякога пет минути са равни на пет столетия.

— Когато човек обича.

— Отде знаете, че нямам работа с влюбен?

— Мъж ви очаква, нали? — извика д’Артанян. — Мъж!

— Ето спорът пак ще започне — каза госпожа Бонасийо с лека усмивка, която изразяваше нетърпение.

— Не, не, отивам си, тръгвам; вярвам ви и искам и вие да вярвате в моята преданост, дори ако тая преданост стига до глупост. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той чувствуваше, че няма сили да пусне ръката, която държеше, затова направи рязко движение и се отдалечи тичешком. В това време госпожа Бонасийо похлопа три пъти бавно и равномерно както на прозореца на Арамис. Когато стигна до ъгъла на улицата, той се обърна: вратата се беше отворила и затворила и хубавата жена бе изчезнала.

Д’Артанян продължи пътя си. Той беше дал дума, че няма да следи госпожа Бонасийо и дори животът му да зависеше от мястото, където тя отиде, или от човека, който щеше да я придружи, д’Артанян пак щеше да се прибере в къщи, понеже беше обещал да се прибере. След пет минути той вървеше вече по улица Гробарска.

„Бедният Атос — мислеше си той — няма да разбере какво означава това. Той е заспал, докато ме е чакал, или се е прибрал у дома си и е научил, че в дома му е ходила жена. Жена у Атос! Все пак — продължи д’Артанян — и у Арамис имаше жена. Това е много странно и много съм любопитен да узная как ще завърши всичко.“

— Зле, господине, зле — отвърна някакъв глас. Д’Артанян позна, че е гласът на Планше. Както всички потънали в мислите си хора д’Артанян си говореше на глас и беше влязъл във входа — в дъното се намираше стълбата, която водеше към стаята му.

— Как зле? Какво искаш да кажеш, глупако? — запита д’Артанян. — Какво се е случило?

— Всякакви нещастия.

— Какви?

— Първо, господин Атос е арестуван.

— Арестуван! Атос! Арестуван! Защо?

— Свариха го във вашата стая и помислиха, че сте вие.

— И кой го арестува?

— Стражата, доведена от черните хора, които вие прогонихте.

— Защо не си е казал името? Защо не е обяснил, че няма нищо общо с тази работа?

— Той не искаше да направи това, господине. Напротив, приближи се до мене и ми каза: „Господарят ти трябва да бъде свободен сега, а не аз, защото той знае всичко, а аз не зная нищо. Ще мислят, че него са арестували, и така той ще спечели време. След три дни аз ще кажа кой съм и те ще трябва да ме пуснат.“

— Браво, Атос! Благородно сърце — прошепна д’Артанян — веднага проличава. И какво направиха полицаите?

— Четирима го отведоха не зная къде — в Бастилията или във фор л’Евек. Двама останаха с черните хора, които претърсиха навсякъде и взеха всички книжа, а последните двама пазеха през това време на вратата. После, когато всичко се свърши, те си отидоха, като оставиха къщата празна и с отворени врати.

— А Портос и Арамис?

— Не ги намерих и те не дойдоха.

— Но те могат да дойдат всеки миг. Нали помоли да им кажат, че ще ги чакам.

— Да, господине.

— Добре! Не мърдай от тука. Ако дойдат, уведоми ги какво ми се е случило и нека ме чакат в кръчмата „Борова шишарка“. Тук е опасно, къщата може да е под наблюдение.

— Ще изтичам до господин дьо Тревил, за да му разкажа всичко, и ще ги намеря там.

— Добре, господине — каза Планше.

— Но ти ще останеш, няма да се уплашиш, нали? — запита д’Артанян, който се върна, за да насърчи слугата си.

— Бъдете спокоен, господине — отвърна Планше. — Не ме познавате още. Заловя ли се за нещо, аз съм храбър, повярвайте ми. Въпросът е само да се заловя веднъж. Та аз съм пикардиец.

— Тогава разбрано — рече д’Артанян. — По-скоро ще се оставиш да те убият, отколкото да напуснеш поста си.

— Да, господине. Ще направя всичко, за да ви докажа, че съм ви предан.

— Добре — каза си д’Артанян, — изглежда, че средството, което приложих към това момче, е добро: ще се възползуваме от него при случай.

И макар че краката му бяха уморени от тичане през целия ден, той се запъти колкото може по-бързо към улица Стария гълъбарник.

Господин дьо Тревил го нямаше в къщи. Ротата му бе на караул в Лувър. Той се намираше с ротата си в Лувър.

Трябваше да се добере до господин дьо Тревил: необходимо беше да му съобщи какво се е случило. Д’Артанян реши да се опита да влезе в Лувър. Гвардейската му униформа от ротата на господин Де-з-Есар трябваше да му послужи за пропуск.

Той слезе по улица Пти Огюстен и тръгна по нея, за да мине по Пон Ньоф. В началото му хрумна да мине с лодка, но като излезе на брега, бръкна неволно в джоба си и видя, че няма с какво да плати превоза.

Като стигна до улица Генего, видя, че от улица Дофин се задават двама души — походката им го порази.

Бяха мъж и жена.

Жената имаше походката на госпожа Бонасийо, а мъжът приличаше поразително на Арамис.

Освен това жената беше с черната мантия, която д’Артанян още виждаше да се откроява на прозореца на улица Вожирар и на вратата на улица Ла Арп.

При това мъжът носеше мускетарска униформа.

Жената беше със спусната качулка, а мъжът държеше кърпа на лицето си; тази предпазливост от страна на двамата показваше, че и двамата не искат да бъдат разпознати.

Тръгнаха по моста. Това беше пътят на д’Артанян, тъй като той отиваше в Лувър. Д’Артанян ги последва.

Едва бе изминала двадесет крачки и д’Артанян се увери, че жената е госпожа Бонасийо, а мъжът — Арамис.

В същия миг почувствува, че в сърцето му започват да бушуват всичките подозрения на ревността.

Той беше двойно измамен — и от приятеля си, и от тази, която обичаше вече. Госпожа Бонасийо му се беше заклела във всички светии, че не познава Арамис, а четвърт час след тая клетва той я срещаше подръка с Арамис.

Д’Артанян и не помисли, че познаваше тази красива жена едва от три часа, че тя му дължеше само известна благодарност, задето я беше избавил от черните хора, които искаха да я отвлекат, и че нищо не му е обещавала. Той се чувствуваше като оскърбен, измамен и подигран любовник; обзе го гняв, кръв нахлу в главата му и той реши да изясни всичко.

Младата жена и мъжът забелязаха, че ги следят, и ускориха крачките си. Д’Артанян избърза, отмина ги и се върна към тях точно когато те се намираха пред Самарянската черква, осветена от фенер, който хвърляше светлина върху тази част на моста.

Д’Артанян се спря пред тях, те също се спряха.

— Какво искате, господине? — запита мускетарят, като отстъпи крачка назад. Той имаше чуждестранно произношение, което доказваше на д’Артанян, че се е излъгал отчасти в догадките си.

— Не е Арамис! — извика той.

— Не, господине, не е Арамис и по вашето възклицание виждам, че сте ме взели за друг и ви прощавам.

— Прощавате ми! — извика д’Артанян.

— Да — отвърна непознатият. — И ме оставете да мина, тъй като нямате никаква работа с мене.

— Имате право, господине — каза д’Артанян, — аз нямам работа с вас, а с дамата.

— С дамата! Вие не я познавате — каза чужденецът.

— Лъжете се, господине, познавам я.

— Ах! — обади се с укор госпожа Бонасийо. — Ах, господине, вие ми дадохте честната си дума на войник и благородник; мислех, че мога да разчитам на нея.

— А вие, госпожо — промълви объркан д’Артанян, — вие ми обещахте…

— Дайте си ръката, госпожо — каза чужденецът, — и да продължим пътя си.

Но д’Артанян, смаян, съсипан, сломен от всичко, което му се беше случило, стоеше със скръстени ръце пред мускетаря и госпожа Бонасийо.

Мускетарят пристъпи две крачки и отстрани д’Артанян с ръка.

Д’Артанян отскочи назад и изтегли шпагата си.

В същото време с бързината на мълния непознатият изтегли своята шпага.

— За бога, милорд! — извика госпожа Бонасийо, като се хвърли между двамата противници и улови шпагите им.

— Милорд! — извика д’Артанян, озарен от внезапна мисъл. — Милорд! Извинете, господине, вие да не сте…

— Милорд Бъкингамския дук — промълви госпожа Бонасийо. — Сега можете да погубите всички ни.

— Милорд, госпожо, извинете, хиляди извинения! Но аз направих това от любов и от ревност, милорд, а вие знаете какво значи да обича човек, милорд, простете ми и кажете как да пожертвувам живота си за ваша милост.

— Вие сте честен момък — каза Бъкингам и подаде на д’Артанян ръката си, която той стисна почтително. — Предлагате ми своите услуги. — Приемам ги. Вървете на двадесет крачки след нас до Лувър. Ако някой ни следи, убийте го!

Д’Артанян сложи голата си шпага под мишница, почака, докато госпожа Бонасийо и дукът изминаха двадесетина крачки, и тръгна след тях, готов да изпълни дословно заповедите на благородния и красив министър на Чарлз I.

За щастие на младия герой не се удаде случай да докаже на дука своята преданост и младата жена и хубавият мускетар влязоха в Лувър през входа към улица Ешел, без да бъдат обезпокоявани.

А д’Артанян отиде веднага в кръчмата „Борова шишарка“, където намери Портос и Арамис, които го чакаха.

Без да им дава обяснения за безпокойството, което им бе причинил, той им каза, че се е справил сам с работата, за която е помислил в началото, че ще има нужда от тяхната помощ.

А сега, увлечени от разказа, да оставим нашите трима приятели да се приберат по домовете си и да проследим в тайните кътчета на Лувър Бъкингамския дук и неговата спътница.