Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXVI
Тезата на Арамис

Д’Артанян не спомена нищо на Портос нито за раната, нито за прокуроршата му. Макар и млад, нашият беарнец беше много умен. И така, той се престори, че вярва всичко, което му разказва тщеславният мускетар, убеден, че никоя дружба не може да устои пред разкриването на една тайна, особено когато тази тайна засяга самолюбието. После човек винаги има известно нравствено превъзходство над онези, чийто живот познава. А д’Артанян в плановете си за бъдещи интриги и решен да направи от приятелите си оръдия за собствения си успех, д’Артанян беше доволен, че събира предварително в ръката си невидимите нишки, с помощта на които смяташе да ги ръководи.

Но из целия път дълбока скръб свиваше сърцето му. Той мислеше за младата и хубава госпожа Бонасийо, която трябваше да го възнагради за предаността му. Но нека побързаме да кажем, че тая скръб на младия човек не произлизаше толкова от съжалението за изгубеното щастие, колкото от страха, който изпитваше, да не би някакво нещастие да сполети клетата жена. За него, а в това нямаше никакво съмнение, тя беше жертва на отмъщението на кардинала, а както е известно, отмъщенията на негово високопреосвещенство бяха ужасни. По какъв начин беше спечелил благоволението на министъра, той сам не знаеше и навярно капитанът на гвардейците, господин дьо Кавоа, щеше да му открие това, ако го беше намерил в къщи.

Нищо не убива така времето и не скъсява пътя, както една мисъл, която поглъща всецяло този, който размишлява. Външният живот прилича тогава на сън, а тази мисъл е неговото съновидение. Под нейно влияние времето няма вече мярка, пространството няма вече разстояние. Тръгваш от едно място, пристигаш на друго — ето всичко. От изминатото разстояние в паметта ти не остава нищо — само някаква смътна мъгла, в която се губят хиляди неясни представи за дървета, планини и гледки. Обзет от такива видения, д’Артанян измина, без да пришпорва коня си, шестте или осемте левги, които отделят Шантии от Кревкьор, и стигна в селото, без да си спомня нищо от онова, което бе срещнал по пътя. Едва там се опомни, разтърси глава, съзря странноприемницата, където беше оставил Арамис, подкара коня си в тръс и спря пред вратата.

Този път не го посрещна мъж, а жена. Д’Артанян беше физиономист, той обхвана с поглед пълното и доволно лице на съдържателката и разбра, че няма нужда да се преструва и че няма защо да се бои от такава весела жена.

— Любезна госпожо, — запита я д’Артанян, — можете ли да ми кажете какво стана с един мой приятел, когото бяхме принудени да оставим тук преди дванадесетина дни?

— Хубав, двадесет и три, двадесет и четири годишен младеж, тих, любезен, строен, така ли?

— Да, и ранен в рамото, нали?

— Да, да.

— Точно той.

— Е, господине, той е още тук.

— Ах, дявол да го вземе, любезна госпожо! — извика Д’Артанян, като скочи от коня си и хвърли поводите на Планше. — Вие ми връщате живота. Къде е скъпият Арамис, да го прегърна. Защото, право да ви кажа, бързам да го видя по-скоро.

— Извинете, господине, но се съмнявам дали ще може да ви приеме сега.

— Защо? Да не е с жена?

— Исусе Христе! Какво говорите! Бедното момче! Не, господине, не е с жена.

— С кого е тогава?

— Със свещеника от Мондидие и с игумена на йезуитския манастир в Амиен.

— Боже мой! — извика д’Артанян. — Да не би клетият момък да е по-зле?

— Не, господине, напротив. Но вследствие болестта той бе осенен от божията благодат и реши да приеме духовен сан.

— Вярно — каза Д’Артанян. — Бях забравил, че той е само временно мускетар.

— Още ли настоявате да го видите, господине?

— Да, повече от всеки друг път.

— Тогава влезте в двора, качете се по стълбата, вдясно на втория етаж, стая номер пет.

Д’Артанян се спусна в казаната посока и видя една от онези външни стълби, които и днес виждаме в дворовете на старите странноприемници. Но не беше така лесно да се стигне до бъдещия абат. Пътищата за стаята му бяха охранявани не по-малко от градините на Артемида. Базен стоеше на стража в коридора и му пресече решително пътя — най-после след дългогодишни изпитания Базен се виждаше близо до вечно жадуваната цел.

И наистина Базен винаги мечтаеше да бъде слуга на духовник и с нетърпение очакваше минутата, която непрестанно съзираше в бъдещето, когато Арамис щеше да захвърли униформата и да облече расото. Само ежедневно повтаряното от младежа обещание, че тази минута е близка, го задържаше на служба при мускетаря, която служба, както сам казваше, положително щеше да погуби душата му.

Базен сияеше от радост. По всяка вероятност този път господарят му нямаше да се откаже. Съединението на телесната и душевна мъка беше произвело тъй дългоочакваното въздействие. Арамис, който страдаше и телом, и духом, най-после беше спрял върху религията погледа и мисълта си и гледаше като на небесно предупреждение на двойното нещастие, което го беше сполетяло, с други думи, на внезапното изчезване на любовницата си и на раната в рамото.

Ясно е, че при това положение нищо не можеше да бъде по-неприятно за Базен от пристигането на д’Артанян, който идеше отново да хвърли господаря му във вихъра на суетни мисли, които толкова време го бяха увличали. И той реши храбро да брани вратата. Но не можеше да каже, че Арамис го няма, защото кръчмарката беше казала, че е там, затова се опита да убеди новодошлия, че ще бъде връх на нескромността да безпокои господаря му в благочестивия разговор, който беше започнал още от сутринта и щеше да завърши според думите на Базен чак вечерта.

Но д’Артанян не обърна никакво внимание на красноречивата реч на Базен и понеже нямаше намерение да влиза в спор със слугата на приятеля си, просто го отстрани с една ръка, а с другата натисна дръжката на врата номер пет.

Вратата се отвори и д’Артанян влезе в стаята.

Арамис, в черна дреха, с кръгла, плоска шапчица на главата, която твърде много приличаше на попска, седеше пред продълговатата маса, покрита със свитъци хартия и с грамадни фолианти[1]. От дясната му страна седеше йезуитският игумен, а от лявата — свещеникът от Мондидие. Завесите бяха спуснати наполовина и пропускаха тайнствена светлина, която благоприятствуваше за благочестиви размишления. Всички светски предмети, които можеха да бият на очи, когато се влезе в стаята на един младеж, особено когато този младеж е мускетар, бяха изчезнали като по чудо и Базен навярно от страх да не би видът им да възвърне господаря му към светски мисли беше скрил шпагата, пистолетите, шапката с пера, шевиците и дантелите от всякакъв род и вид.

Но на тяхно място на д’Артанян му се стори, че вижда окачен на гвоздей в един тъмен кът бич за изтезаване на плътта.

При шума, който д’Артанян направи, като отвори вратата, Арамис дигна глава и позна приятеля си. Но за голямо учудване на момъка появяването му сякаш не направи голямо впечатление на мускетаря, дотолкова умът му се беше откъснал от всичко земно.

— Добър ден, драги д’Артанян — поздрави го Арамис. — Вярвайте, щастлив съм, че ви виждам.

— Аз също — отвърна д’Артанян, — макар да не съм напълно уверен, че говоря с Арамис.

— С него говорите, приятелю, с него. Какво ви кара да се съмнявате?

— Боях се да не съм сбъркал стаята и най-напред помислих, че съм попаднал при някой духовник. После изпаднах в друго заблуждение, като ви видях в обществото на тези господа: помислих, че сте тежко болен.

Двамата мъже в черно разбраха намеренията на д’Артанян и му хвърлиха почти застрашителен поглед, но д’Артанян никак не се смути.

— Аз може би ви преча, драги Арамис — продължи д’Артанян, — защото това, което виждам, ме навежда на мисълта, че вие се изповядвате на тези господа.

Арамис леко се изчерви.

— Вие да ми пречите? О, напротив, драги приятелю, заклевам ви се и като доказателство на това, което казвам, позволете ми да ви се порадвам, че ви виждам жив и здрав.

„А! Опомня се най-после — помисли д’Артанян. — Не е толкова лошо.“

— Господинът, който е мой приятел, се е избавил наскоро от голяма опасност — продължи с умиление Арамис, като посочи д’Артанян на двамата духовници.

— Благодарете на бога, господине — отвърнаха и двамата, като се поклониха едновременно.

— Аз вече му благодарих, преподобни отци — отговори момъкът, като им върна поклона.

— Вие идете тъкмо навреме, драги д’Артанян — каза Арамис, — ще вземете участие в нашия спор и ще го осветлите с вашите познания. Преподобният игумен на Амиенския манастир, преподобният свещеник на Мондидие и аз разглеждаме някои богословски въпроси, които отдавна приковават вниманието ни. Ще бъда щастлив да чуя вашето мнение.

— Мнението на един военен няма никаква тежест — отвърна д’Артанян, който почваше да се тревожи от обрата, който вземаше разговорът — и, повярвайте, вие можете да се осланяте на познанията на тези господа. — Двамата мъже в черно пак се поклониха.

— Напротив — възрази Арамис, — вашето мнение ще бъде ценно за нас. Ето за какво става дума: преподобният игумен смята, че тезата ми трябва да бъде преди всичко догматическа и дидактическа.

— Вашата теза ли? Значи вие пишете теза?

— Разбира се — отвърна йезуитът. — За изпита преди ръкополагането тезата е задължителна.

— Ръкополагане! — викна д’Артанян, който не можеше да повярва още това, което му бяха казали най-напред съдържателката, а после Базен. — Ръкополагане!

И той гледаше смаян тримата души, които седяха пред него.

— И тъй — продължи Арамис, като се разположи в креслото си също така изискано, както би направил това в спалнята на някоя знатна дама, и се любуваше на бялата си и закръглена, сякаш дамска ръка, която държеше нагоре, за да й спадне кръвта, — и тъй, както чухте, д’Артанян, преподобният игумен иска моята теза да бъде догматическа, докато аз бих искал да бъде идеалистическа. И затова преподобният игумен ми предлагаше следната тема, която не е разглеждана още от никого и върху която има богато поле за работа.

Utraque manus in benedicendo clericis inferioribus necessaria est.

Д’Артанян, чиито познания ни са известни, не трепна при този цитат, както не трепна и при цитата на господин дьо Тревил по повод на подаръците, които той мислеше, че Д’Артанян е получил от господин Бъкингам.

— Това означава — продължи Арамис, за да го улесни напълно, — че двете ръце са необходими на свещениците от ниските санове, когато дават благословия.

— Прекрасна тема! — извика йезуитът.

— Прекрасна и догматическа! — повтори свещеникът, които знаеше латински горе-долу колкото д’Артанян, и следеше усърдно йезуита, за да говори след него и да повтаря думите му като ехо.

А д’Артанян остана напълно равнодушен към възторга на двамата мъже в черно.

— Да, прекрасна! Prorus admirabile! — продължи Арамис. — Но тя изисква основно проучване на църковните отци и на светото писание. А аз признах пред тези духовници и то напълно смирено, че нощният караул и службата на краля ме накараха да поизоставя заниманията си. И ще ми бъде по-лесна, една тема по мой избор, който да бъде за тези трудни богословски въпроси това, което е моралът за метафизиката във философията.

Д’Артанян страшно се отегчаваше, свещеникът също.

— Вижте какво встъпление — извика йезуитът.

— Exordium[2] — повтори свещеникът, за да каже нещо.

— Quemadmodum inter coelorum immensitatem[3].

Арамис хвърли поглед към д’Артанян и видя, че приятелят му се прозява така, че можеха да му се откачат челюстите.

— Да говорим на френски, отче — предложи той на йезуита, — така господин д’Артанян ще прецени по-добре нашите думи.

— Да, уморен съм от пътя — поясни д’Артанян — и не мога да разбера нищо от латински.

— Добре — съгласи се йезуитът, изгубил малко нишката на мисълта си, докато свещеникът, извън себе си от радост, хвърли към д’Артанян изпълнен с благодарност поглед. — Добре! Да видим сега каква поука може да се извлече от тази дума.

— Мойсей, божи служител… Той е само служител, разберете това! Мойсей благославя с две ръце. Той заповядва да му придържат нагоре двете ръце, докато евреите бият враговете си. Значи той благославя с две ръце. Всъщност какво пише в евангелието: Imponite manus, а не manum: положете ръцете, а не ръката.

— Положете ръцете — повтори свещеникът със съответно движение.

— А свети Петър — продължи йезуитът, — на когото папите наместници на земята, казва друго: Porrige digitos. Издигайте пръстите. Разбрахте ли сега?

— Разбира се — отвърна доволен Арамис, — но тази работа е тънка.

— Пръстите! — продължи йезуитът. — Свети Петър благославя с пръстите. Папата също благославя с пръстите. А с колко пръста благославя той? С три пръста: един за отца, друг за сина и трети за светия дух.

Всички се прекръстиха. Д’Артанян реши, че трябва да последва примера им.

— Папата е наместник на свети Петър и представлява трите божествени сили. Останалата част на църковната йерархия благославя в името на светите архангели и на ангелите. А най-низшите църковни служители, като дяконите и дверниците, благославят с китки, които представляват безброй благославящи пръсти. Ето ви темата в опростен вид. Ще напиша на тая тема два тома като този — добави йезуитът.

И във възторга си той потупа големия фолиант на свети Йоан Златоуст, под чиято тежест масата се огъваше.

Д’Артанян изтръпна.

— Разбира се — рече Арамис, — съгласен съм с хубостите на тази теза, но същевременно мисля, че тя не е по силите ми. Бях се спрял на този текст, кажете, драги д’Артанян, харесва ли ви, или по-добре: малко съжаление подхожда при жертвоприношение на бога.

— Спрете! — извика йезуитът. — Тази тема граничи с ерес. Почти такова положение има в „Augustinus“ на еретика Янсениус, която книга рано или късно ще бъде изгорена от ръцете на палача. Пазете се, млади приятелю! Вие клоните към лъжеученията, млади приятелю, ще се погубите!

— Ще се погубите — повтори свещеникът, като поклати тъжно глава.

— Вие засягате известния въпрос за свободната воля, който е гибелен! Вие се доближавате напълно до сквернословията на пелагийците[4].

trimata_musketari_239_1.jpg

— Но, преподобни отче… — започна Арамис, замаян от доводите, които се сипеха като градушка върху главата му.

— Как ще докажете — продължи йезуитът, без да му даде възможност да говори, — че човек трябва да съжалява за света, когато се принася в жертва на бога? Чуйте тази дилема: бог е бог, а светът е дявол. Да съжаляваш за света, значи да съжаляваш за дявола — това е моето заключение.

— И моето — додаде свещеникът.

— Но за бога… — обади се Арамис.

Desideras diabolum, нещастнико! — извика йезуитът.

— Той съжалява за дявола! Ах, млади приятелю — започна да стене свещеникът, — не съжалявайте за дявола, лично аз ви моля.

Д’Артанян чувствуваше, че затъпява. Струваше му се, че се намира в лудница и че ще полудее като тези, които бяха пред него. Но беше принуден да мълчи, понеже не разбираше езика, който говореха.

— Изслушайте ме — каза Арамис с учтивост, в която започваше да прозира известно нетърпение, — не казах, че съжалявам. Не, никога няма да произнеса тези думи, защото те не са православни…

Йезуитът дигна ръце към небето — свещеникът направи същото.

— Не, но съгласете се поне, че не е хубаво да принасяш в жертва на бога само това, от което си напълно отвратен. Имам ли право, д’Артанян?

— Струва ми се, дявол да го вземе, че е така! — извика гасконецът.

Свещеникът и йезуитът подскочиха от столовете си.

— Ето моята изходна точка, тя е силогизъм: светът си има прелести, аз напускам света, следователно правя жертва; а светото писание казва изрично: „Принесете жертва на господа“.

— Това е вярно — съгласиха се противниците.

— После — продължи Арамис, като си щипеше ухото, за да е зачерви, както си разтърсваше ръцете, за да бъдат бели, — аз написах на тази тема рондо[5] и го показах миналата година на господин Воатюр и този велик човек ме обсипа с похвали.

— Рондо! — процеди презрително йезуитът.

— Рондо! — повтори несъзнателно свещеникът.

— Кажете го, кажете го — обади се д’Артанян. — То ще ни поразвлече малко.

— Не, защото е религиозно — отвърна Арамис. — То е богословие в стихове.

— По дяволите! — извика д’Артанян.

— Ето го — рече Арамис със скромност, която не беше лишена от малко лицемерие.

О, вие, които в днешните несрети оплаквате предишните си дни — ще дойде край на мъките ви клети, когато само богу отдадете сълзите си по миналите дни.

Д’Артанян и свещеникът изглеждаха възхитени. Йезуитът упорствуваше:

— Пазете се от светския вкус в богословски стил. Какво казва всъщност свети Августин? Severus sit clericorum sermo.

— Да, проповедта трябва да бъде ясна — добави свещеникът.

— И така — побърза да го пресече йезуитът, като видя, че неговият съмишленик се подвежда, — и така вашата теза ще се хареса на дамите, това е всичко. Ще има успеха на някоя защитна реч на адвоката Патрю.

— Дай боже! — извика унесен Арамис.

— Виждате ли — рече йезуитът, — земното продължава да говори у вас с висок глас. Вие още следвате земното, млади приятелю, и аз се боя, че божията благодат няма да ви повлияе.

— Успокойте се, преподобни отче, аз отговарям за себе си.

— Светско самооблащение!

— Познавам себе си, отче, решението ми е непоколебимо.

— И тъй, вие настоявате да продължите тази теза?

— Чувствувам се призван да развия именно нея, а не друга. Ще продължа и утре, надявам се, ще бъдете доволен от поправките, които ще нанеса по вашите указания.

— Работете бавно — посъветва го свещеникът, — ние ви оставяме в прекрасно разположение.

— Да, нивата е засята — продължи йезуитът — и ние няма да се боим, че част от семето е паднала върху камък, друга част по пътя и че птиците небесни ще изкълват останалото aves culi comederunt illam.

„Чума да те отнесе с твоя латински!“ — помисли си д’Артанян, който чувствуваше, че не може повече да издържи.

— Сбогом, синко — рече свещеникът. — До утре.

— До утре, смели момко — каза йезуитът. — Вие обещавате да станете една от светлините на светата църква и дано бог даде тази светлина да не бъде опожаряващ огън!

Д’Артанян, който цял час си гризеше ноктите от нетърпение, беше почнал да хапе и пръстите си.

Двамата мъже в черно станаха, поклониха се на Арамис и на д’Артанян и пристъпиха към вратата. Базен, който стоеше прав и бе изслушал целия спор с благочестива радост, се спусна към тях, взе молитвеника на свещеника и требника на йезуита и тръгна почтително пред тях.

Арамис ги изпрати по стълбата и се качи веднага при д’Артанян, който беше още замаян.

Останали сами, в началото двамата приятели мълчаха смутено. Но все някой от тях трябваше пръв да наруши мълчанието и понеже д’Артанян, изглежда, беше решил да отстъпи тази чест на приятеля си, Арамис започна:

— Вие виждате — подзе той, — аз се възвърнах към своите заветни мисли.

— Да, небесната благодат ви е озарила — както казваше преди малко онзи господин.

— О намерението ми да се оттегля от света възникна у мен много отдавна. Вие навярно сте ме чували вече да говоря за това, нали, приятелю мой?

— Разбира се, но право да ви кажа, мислех, че се шегувате.

— С такива неща! О! Д’Артанян!

— Боже мой! Човек се шегува дори със смъртта!

— И грешиш, д’Артанян, защото смъртта е вратата, която води към гибел или към спасение.

— Съгласен съм, но ако обичате, да не богословстваме, Арамис. Мисля, че на вас за днес ви стига. Аз пък почти съм забравил малкото латински, който никога не съм знаел. А и ще ви призная, че не съм хапнал нищо от десет часа сутринта и дяволски съм гладен.

— Ще обядваме ей сега, драги приятелю. Само че трябва да ви напомня, че днес е петък, а в този ден аз не мога нито да ям, нито да гледам месо. Ако сте съгласен да се задоволите с моя обед — той се състои от варени тетрагони и плодове.

— Какво разбирате под тетрагони? — запита неспокойно д’Артанян.

— Спанак — обясни Арамис. — Но за вас ще добавя яйца, което е тежко нарушение на правилото, защото яйцата са месо, тъй като от тях се излюпват пилета.

— Скромен пир, но все едно: за да остана с вас, ще го понеса.

— Благодаря ви за жертвата — каза Арамис. — Но ако тя не принесе полза на тялото ви, ще бъде полезна за душата ви, бъдете уверен.

— И тъй, вие решително ставате духовник, Арамис. Какво ще кажат приятелите ни? Какво ще каже господин дьо Тревил? Те ще ви сметнат за дезертьор, предупреждавам ви.

— Аз не ставам духовник, а се възвръщам към духовенството. Дезертирах от черквата, за да вляза в света, защото вие знаете, че по принуда облякох мускетарската униформа.

— Нищо не зная.

— Не знаете ли как съм напуснал семинарията?

— Не, нищо не зная.

— Ето моята история. Всъщност в светото писание е казано: изповядвайте се един на друг. И аз се изповядвам на вас, д’Артанян.

— А аз ви опрощавам предварително греховете. Виждате ли, че съм добър човек.

— Не се шегувайте със светите неща, приятелю.

— Тогава говорете, аз слушам.

— Постъпих в семинарията на деветгодишна възраст и ето че оставаха три дни да навърша двадесет години, щях да стана абат и всичко щеше да бъде свършено. Една вечер отидох, както обикновено, в къщата, която посещавах с удоволствие — какво да се прави, когато човек е млад, има си слабости, — и един офицер, който ме гледаше с ревниво око да чета житията на светците пред домакинята, влезе внезапно и без да съобщи за идването си. Тъкмо тази вечер бях превел един епизод от Юдит и четях стиховете си на дамата, която ме обсипваше с похвали и наведена над рамото ми, ги препрочиташе заедно с мене. Позата, която, да си призная, беше малко свободна, засегна офицера. Той не каза нищо, но когато излязох, ме последва и ме настигна.

— Господин абат, — започна той, — обичате ли да ви бият с тояга?

trimata_musketari_243_1.jpg

— Не мога да ви кажа, господине, — отвърнах аз, — никой досега не е посмял да направи такова нещо.

— Добре! Изслушайте ме, господин абат, ако влезете още веднъж в къщата, където ви срещнах тази вечер, аз ще посмея.

Струва ми се, че се уплаших, пребледнях страшно, усетих, че краката ми се подкосяват, потърсих някакъв отговор, но не намерих и премълчах.

Офицерът очакваше отговор, но като видя, че мълча, усмихна се, обърна ми гръб и се върна в къщата. Върнах се в семинарията.

Аз съм благородник и имам буйна кръв, както сте имали възможност да забележите, драги ми д’Артанян. Обидата беше страшна и при все че никой не знаеше за нея, усещах я, че живее в дъното на моето сърце и ме пари. Заявих на своите наставници, че не се чувствувам достатъчно подготвен за ръкополагането и по мое желание обредът бе отложен за една година.

Намерих най-добрия учител по фехтовка в Париж, услових се с него да вземам всеки ден по един урок и всеки ден в продължение на цяла година вземах уроци. След една година, в деня, в който ми беше нанесена обидата, закачих расото на един гвоздей, облякох се като благородник и отидох на бал, който даваше моя позната дама и където знаех, че ще бъде моят противник. Това беше на улица Фран Буржоа, близо до затвора Форс.

И наистина моят офицер беше там. Загледан нежно в една дама, той пееше любовна песен. Приближих се до него и го прекъснах в средата на втория куплет.

— Господине — рекох му аз, — още ли ще ви бъде неприятно, ако отида в една къща на улица Пайен и пак ли ще ме биете с тояга, ако ми хрумне да не ви послушам?

Офицерът ме погледна учуден, после каза:

— Какво искате от мене, господине? Не ви познавам.

— Аз съм малкият абат, който четеше житията на светците и превеждаше Юдит в стихове — отговорих аз.

— Да, да, спомням си — отвърна офицерът с насмешка. — Какво искате от мене?

— Искам да намерите свободно време и да направите с мене една малка разходка.

— Ако желаете, утре сутринта, и то с най-голямо удоволствие.

— Не, не утре сутринта, а ако обичате, веднага.

— Ако непременно държите…

— Да, държа.

— Тогава да вървим. Госпожи, не се безпокойте — каза офицерът, — само да убия този господин и ще се върна да довърша последния куплет.

Излязохме.

Заведох го на улица Пайен на същото онова място, където преди една година в същия час ми беше казал любезните думи, които ви предадох. Беше чудна лунна нощ. Извадихме шпагите и при първия удар го убих на място.

— Дявол да го вземе! — възкликна д’Артанян.

— Но — продължи Арамис — тъй като певецът не се върна при дамите и беше намерен на улица Пайен, пронизан с шпага, разбраха, че аз съм направил това, и се вдигна голям шум. И аз бях принуден да се откажа за известно време от расото. Атос, с когото се запознах по това време, и Портос който извън уроците по фехтовка ми беше показал някои добри удари, ме убедиха да се опитам да стана мускетар. Кралят обичаше много моя баща, убит при обсадата на Арас, и разреши. Разбирате ли сега, че днес е време да се върна в лоното на черквата?

— Защо пък днес, а не вчера или утре? Какво ви се е случило днес, приятелю, та сте обзет от такива мрачни мисли?

— Тази рана, драги ми д’Артанян, беше предупреждение от небето.

— Раната ли? Та тя е почти зарасла и съм убеден, че днес вие не страдате най-много от нея.

— А от какво? — запита Арамис, като се изчерви.

— Вие имате сърдечна рана, Арамис, по-болезнена и по-кървава, рана, нанесена от жена.

Очите на Арамис неволно блеснаха.

— Престанете — каза той, като прикри вълнението си под привидно равнодушие, — не говорете за тия неща. Аз да мисля за такова нещо? Аз да имам любовна мъка? Да не съм си изгубил ума според вас? И за кого? За някаква гризетка, за някаква камериерка, която ухажвах, когато бях в гарнизона, ха!

— Извинете, драги Арамис, но мислех, че вие се прицелвахте по-високо.

— По-високо ли? Та кой съм аз, за да имам такива стремежи? Жалък мускетар, много беден и незначителен, който ненавижда робството и се чувствува напълно излишен на света!

— Арамис! Арамис! — извика д’Артанян, като погледна недоверчиво приятеля си.

— Аз съм прах и се връщам в праха. Животът е пълен с мъки и унижения — продължи той мрачен. — Всички нишки, които го свързват с щастието, се късат една след друга в ръцете на човека, а най-вече златните нишки. О, драги ми д’Артанян! — добави той, като придаде лека горчивина на гласа си. — Послушайте ме, крийте грижливо раните си, когато имате рани. Мълчанието е последната радост на нещастните. Пазете се, не издавайте никому своите скърби. Любопитните пият сълзите ни, както мухите пият кръвта на ранения елен.

— Уви, драги ми Арамис! — рече д’Артанян и на свой ред въздъхна дълбоко. — Вие разказвате моята собствена история.

— Как?

— Да, жената, която обичах, която обожавах, ми бе отнета насила. Не зная къде е, къде са я завели. Може би е в затвора, може би е мъртва.

— Да, но вие имате поне тая утеха, че тя ви е напуснала не по своя воля и ако нямате известие от нея, то е, защото са й забранили да бъде във връзка с вас, докато аз…

— Докато вие…

— Нищо — отвърна Арамис, — нищо.

— Значи вие се отказвате завинаги от света. Взели сте това решение и свършено?

— Завинаги. Днес вие сте мой приятел, утре ще бъдете за мене само сянка, нещо повече дори, ще престанете да съществувате. Светът е гроб, нищо друго.

— Дявол да го вземе! Много тъжни работи говорите.

— Какво да се прави! Призванието ме влече, то ме отнася. — Д’Артанян се усмихна и не отговори нищо. Арамис продължи:

— И все пак, докато съм още на земята, иска ми се да поговорим за вас, за приятелите ни.

— А аз — каза д’Артанян — бих искал да ви поговоря за самия вас, но виждам, че вие сте се откъснали от всичко. Вие гледате с пренебрежение на любовта, приятелите за вас са сенки, светът — гроб.

— Уви! Вие сам ще се уверите в това — рече Арамис с въздишка.

— Да не говорим тогава повече за това — предложи д’Артанян — и да изгорим писмото, в което навярно ви съобщават за някоя нова изневяра на вашата гризетка или на вашата камериерка.

— Какво писмо? — попита бързо Арамис.

— Писмото, което е пристигнало у вас през вашето отсъствие и което ми дадоха да ви предам.

— Но от кого е това писмо?

— От някоя разплакана прислужничка, от някоя отчаяна гризетка. Може би от камериерката на госпожа дьо Шеврьоз, която е била принудена да се върне в Тур с господарката си и за по-голяма тежест е взела парфюмирана хартия и е запечатала писмото с короната на дукесата.

— Какво говорите?

— Чакайте, може да съм го загубил! — подметна хитро момъкът, като се престори, че търси. — Добре, че светът е гроб, че мъжете, а следователно и жените са сенки, и че любовта е чувство, към което вие се отнасяте с пренебрежение!

— Ах, д’Артанян, д’Артанян! — извика Арамис. — Не ме измъчвай!

— А, ето го най-после! — каза д’Артанян. И той измъкна писмото от джоба си.

Арамис скочи, грабна писмото, прочете го или по-право — погълна го. Лицето му сияеше.

— Изглежда, че прислужничката има добър стил — подхвърли небрежно д’Артанян.

— Благодаря ти, д’Артанян! — извика обезумелият от радост Арамис. — Тя е била принудена да се върне в Тур. Тя не ми е изменила и продължава да ме обича. Ела, приятелю, дай да те целуна. Ах, задушавам се от щастие!

И двамата приятели започнаха да играят около почтения Йоан Златоуст и да тъпчат храбро листата от тезата, които бяха паднали на пода.

В този миг влезе Базен със спанака и яйцата.

— Бягай, нещастнико! — извика Арамис, като хвърли черната си шапчица в лицето му. — Върни се, откъдето си дошъл, и махни тези отвратителни зеленчуци и ужасни яйца! Поръчай задушен заек, угоен петел, овнешко печено и четири бутилки старо бургундско вино.

Базен, който гледаше господаря си, без да разбира нищо от тая промяна, изпусна тъжно яйцата в спанака, а спанака на пода.

— Сега му е времето да посветите живота си на царя на царете — каза д’Артанян, — ако искате да му бъдете приятен.

— Вървете по дяволите с вашия латински! Скъпи ми д’Артанян, да пием, дявол да го вземе, да пием! Да пием много и разкажете ми какво стана там!

trimata_musketari_246_1.jpg
Бележки

[1] Дебела книга с голям формат.

[2] Exordium — встъпление

[3] Подобно на необятните небеса — лат.

[4] Последователи на Пелаг — монах, еретик, живял във V век.

[5] Рондо — популярна стихотворна форма във френската поезия от XVII в., повтаряне на едни и същи стихове във всяка строфа и в определен ред.