Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XIII
Господин Бонасийо

В цялата тази история, както сте забелязали, имаше едно лице, за което въпреки тежкото му положение ние сякаш много малко се интересувахме. Това лице беше господин Бонасийо, почтена жертва на политическите и любовните интриги, които тъй добре се преплитаха в тая епоха, изпъстрена както с рицарски подвизи, така и с любовни похождения.

За щастие — може би читателят си спомня, — за щастие ние обещахме, че няма да го забравим.

Полицаите, които го бяха арестували, го отведоха право в Бастилията, където, цял разтреперан, го накараха да мине пред един взвод войници, които пълнеха пушките си.

Оттам го заведоха в една полуподземна галерия. Тези, които го водеха, се отнасяха много жестоко към него и го обсипваха с груби ругатни. Полицаите виждаха, че нямат работа с благородник, и се държаха с него като със сетен сиромах.

След около половин час един писар сложи край на неговите мъчения, но не и на тревогата му; той заповяда да заведат господин Бонасийо в стаята за разпит. Обикновено разпитваха затворниците в килиите им, но за господин Бонасийо не си направиха такъв труд.

Двама полицаи уловиха търговеца, преведоха го през един двор, вкараха го в коридор, където имаше трима часови, отвориха някаква врата и го бутнаха в ниска стая, в която имаше само маса, стол и един полицейски началник. Началникът беше седнал на стола до масата и пишеше нещо.

Двамата полицаи заведоха затворника до масата и по даден знак от началника се отдалечиха на такова разстояние, че да не могат да чуват разговора.

Началникът, който дотогава седеше, забил нос в книжата, вдигна глава, за да види с кого има работа. Той беше навъсен, с остър нос, с жълти и издадени скули, с малки, но живи и проницателни очи, лицето му напомняше едновременно на бялка и на лисица. Главата му, на дълга и подвижна шия, излизаше от широката му черна мантия и се люшкаше също като главата на костенурка, която се подава от черупката.

trimata_musketari_120_1.jpg

Той започна да разпитва господин Бонасийо за името му, за презимето, за занятието и местожителството му.

Обвиняемият отговори, че се казва Жак Мишел Бонасийо, че е на петдесет и една година, че е бивш търговец и живее на улица Гробарска №11.

Вместо да продължи разпита, началникът произнесе дълга реч за опасността, на което се излага един дребен гражданин, когато се бърка в политиката.

Той прибави към това встъпление и дълго изложение за силата и дейността на господин кардинала, тоя несравним министър, победител на бившите министри и пример за бъдещите, на чиято сила и дейност никой не можеше да се противопостави безнаказано.

След втората част на речта си той впи ястребов поглед в клетия Бонасийо и му предложи да помисли за сериозността на положението, в което се намира.

Търговецът беше вече размислил: той проклинаше деня, в който господин дьо Ла Порт бе намислил да го ожени за кръщелницата си, и особено часа, в който тази кръщелница бе приета на служба при кралицата.

Основна черта в характера на Бонасийо беше дълбокият му егоизъм, смесен с отвратително скъперничество, и всичко това подправено с крайна страхливост. Любовта, която му беше вдъхнала младата му жена, беше съвсем второстепенно чувство и не можеше да се бори с първичните чувства, които току-що изброихме.

Бонасийо наистина се замисли върху това, което му казаха.

— Господин началник — започна той студено, — вярвайте, че познавам и ценя повече от всеки друг достойнствата на несравнимия кардинал, от когото имаме честта да бъдем управлявани.

— Наистина ли? — запита подозрително началникът. — Ако е действително така, как попаднахте в Бастилията?

— Как попаднах или по-скоро защо попаднах — възрази господин Бонасийо, — напълно ми е невъзможно да ви кажа, тъй като и аз самият не зная. Но съм уверен не защото съм обидил, и то съзнателно, господин кардинала.

— Но все пак трябва да сте извършили някакво престъпление, защото сте обвинен в държавна измяна.

— В държавна измяна! — извика ужасен господин Бонасийо. — В държавна измяна! Как може един беден търговец, който мрази хугенотите и презира испанците, да бъде обвинен в държавна измяна? Разсъдете, господине, това е напълно невъзможно.

— Господин Бонасийо — каза началникът, като погледна обвиняемия, сякаш малките му очи имаха способността да четат в най-потайните кътчета на сърцето, — господин Бонасийо, вие имате ли жена?

— Да, господине — отвърна разтреперан търговецът, като чувствуваше, че сега вече работата ще се обърка. — Да, или по-скоро имах жена.

— Как така имахте? Какво сторихте с нея, че сега вече нямате жена?

— Отвлякоха ми я, господине.

— Отвлякоха ли ви я? — учуди се началникът. — А! — Бонасийо разбра по това „А!“, че работата все повече и повече се обърква.

— Отвлекли са я, значи! — продължи началникът. — А знаете ли, кой я е отвлякъл?

— Мисля, че зная.

— Кой?

— Забележете, господин началник, че аз нищо не твърдя, а само подозирам.

— Кого подозирате? Хайде, отговорете откровено. — Господин Бонасийо съвсем се обърка. Да отрече ли всичко, или всичко да каже? Ако отрече всичко, можеше да помислят, че той знае много и не смее да признае. Ако каже всичко, ще докаже, че има добро желание. И той реши да каже всичко.

— Подозирам — започна той — един мургав, висок мъж, който прилича напълно на знатен благородник. Стори ми се, че той ни проследи няколко пъти, когато чаках жена си пред входа на Лувър, за да я заведа у дома.

Началникът сякаш стана малко неспокоен.

— Името му? — запита той.

— О, името му не зная, но ако някога го срещна, ще го позная веднага, уверявам ви, дори между хиляда души.

Началникът се намръщи.

— Между хиляда души ли ще го познаете, казвате? — продължи той.

— Искам да кажа — продължи Бонасийо, като видя, че сбъркал, — искам да кажа…

— Вие отговорихте, че ще го познаете — каза началникът. — Добре, за днес това е достатъчно. Преди да продължим по-нататък, трябва да уведомим едно лице, че вие познавате похитителя на жена си.

— Но аз не съм ви казал, че го познавам! — извика отчаян Бонасийо. — Напротив, казах ви…

— Изведете затворника — заповяда началникът на двамата полицаи.

— Къде да го заведем? — попита писарят.

— В някоя килия.

— В коя килия?

— О, боже мой, в която и да е, само да се затваря по-добре! — отвърна началникът с равнодушие, което ужаси бедния Бонасийо.

„Уви, уви! — каза си той. — Какво нещастие ме сполетя. Жена ми навярно е извършила някакво страшно престъпление. Мислят, че съм й съучастник и ще ме накажат за едно с нея: тя е говорила, признала е, че ми е казала всичко. Жените са толкова слаби! Някоя килия, коя да е! Така! Нощта ще мине бързо, а утре изтезания на колелото, бесилка! О, боже мой! Боже мой! Смили се над мене!“

Без да обръщат никакво внимание на оплакванията на Бонасийо — навярно това беше нещо обикновено за тях, — двамата полицаи хванаха затворника подръка и го изведоха, а началникът започна да пише бързо някакво писмо, което неговият писар чакаше да вземе.

Бонасийо не мигна не защото килията беше неудобна, а защото тревогите му бяха много големи. Той прекара цялата нощ на столчето си и потреперваше при най-малкия шум. Когато първите слънчеви лъчи се плъзнаха в килията, стори му се, че зората е придобила траурни оттенъци.

Изведнъж той чу, че някой дърпа резетата и подскочи с ужас. Помисли, че идват да го вземат, за да го отведат на бесилката. И когато видя, че вместо очаквания палач влезе вчерашният полицейски началник с писаря си, малко остана да им се хвърли на врата.

— Вашата работа много се усложни от снощи, драги мой — каза му началникът, — и аз ви съветвам да кажете самата истина. Само с разкаяние можете да смекчите гнева на кардинала.

— Аз съм готов да кажа всичко — извика Бонасийо, — поне всичко, което зная. Разпитайте ме, моля ви.

— Първо, къде е вашата жена?

— Нали ви казах, че ми я отвлякоха.

— Да, но вчера в пет часа следобед тя я избягала благодарение на вас.

— Жена ми е избягала! — викна Бонасийо. — О, нещастница! Но, господине, ако тя е избягала, аз не съм виновен за това, кълна ви се.

— Защо сте ходили тогава при съседа си господин д’Артанян, с когото сте разговаряли дълго през деня?

— Ах, да, господин началник, да, това е истина и признавам, че сгреших. Да, бях при господин д’Артанян.

— Каква беше целта на вашето посещение?

— Помолих го да ми помогне да намеря жена си. Мислех, че имам право да я търся. Лъгал съм се, както изглежда, и много ви моля да ми простите.

— Какво отговори господин д’Артанян?

— Господин д’Артанян обеща, че ще ми помогне. Но скоро забелязах, че ме е излъгал.

— Вие заблуждавате правосъдието! Господин д’Артанян се е уговорил с вас и въз основа на тази уговорка той изгонил полицаите, които бяха задържали жена ви, и я освободил от всякакви преследвания.

— Господин д’Артанян е отвлякъл жена ми! Ха, какво говорите?

— За щастие господин д’Артанян е в ръцете ни и вие ще имате очна ставка с него.

— Ах, слава богу! Много се радвам — извика Бонасийо. — Ще ми бъде приятно да видя познато лице.

— Доведете господин д’Артанян — каза началникът на двамата полицаи.

Двамата полицаи въведоха Атос.

— Господин д’Артанян — каза началникът, като се обърна към Атос, — разкажете какво се е случило между вас и господина.

— Но този човек не е господин д’Артанян! — извика Бонасийо.

— Как! Не е ли господин д’Артанян? — възкликна началникът.

— Разбира се, че не е — отвърна Бонасийо.

— Как се казва господинът? — запита началникът.

— Не мога да ви кажа, не го познавам.

— Как! Не го ли познавате?

— Не.

— Никога ли не сте го виждали?

— Виждал съм го, но не зная как се казва.

— Вашето име? — запита началникът.

— Атос — отвърна мускетарят.

— Но това не е човешко име, това е име на планина! — извика бедният началник, който започваше да се обърква.

— Това е името ми — каза спокойно Атос.

— Но вие сте казвали, че се казвате д’Артанян.

— Аз ли?

— Да, вие.

— Извинете, попитаха ме: „Вие ли сте господин д’Артанян?“ Отговорих: „Така ли мислите?“ Полицаите се развикаха, че са уверени в това. Не исках да им противореча. Всъщност можеше да се лъжа.

— Господине, вие оскърбявате достойнството на правосъдието.

— Ни най-малко — каза спокойно Атос.

— Вие сте господин д’Артанян.

— Виждате ли, че и вие твърдите това.

— Господин началник — извика на свой ред Бонасийо, — уверявам ви, че тук не може да има никакво съмнение. Господин д’Артанян ми е наемател и следователно, макар че не ми плаща наема, а може би точно за това, аз го познавам много добре. Господин д’Артанян е млад, едва деветнадесет или най-много двадесетгодишен момък, а господинът е най-малко на тридесет години. Господин д’Артанян служи в гвардията на господин Де-з-Есар, а господинът е от мускетарската рота на господин дьо Тревил: погледнете униформата, господин началник, погледнете униформата.

trimata_musketari_124_1.jpg

— Вярно — прошепна началникът, — вярно е, дявол да го вземе.

В това време вратата бързо се отвори и някакъв пратеник, доведен от един ключар в Бастилията, предаде на началника писмо.

— О! Нещастницата! — извика началникът.

— Как? Какво казвате? За кого говорите, господине?

— Надявам се, не за жена ми!

— Напротив, за нея. Добре сте я наредили, няма какво да се каже.

— Ах! — извика отчаяният търговец. Бъдете така добър да ми кажете, господине, как може моята, лично моята работа да се влоши от това, което жена ми прави, докато аз съм в затворен!

— Това, което тя прави, е продължение на замислен от вас двамата план, чудовищен план!

— Заклевам ви се, господин началник, че вие много дълбоко се лъжете. Аз не зная нищо от това, което е възнамерявала да прави жена ми, нямам нищо общо с нейните постъпки и ако тя е извършила някакви глупости, аз се отричам от нея, отказвам се и я проклинам.

— Ах! — каза Атос на началника. — Ако нямате вече нужда от мене, изпратете ме някъде. Много е досаден вашият господин Бонасийо.

— Отведете затворниците в килиите им — каза началникът, като посочи с едно и също движение Атос и Бонасийо — и ги пазете по-строго.

— Все пак — каза Атос със свойственото си спокойствие, — ако ви е необходим господин д’Артанян, не виждам как бих могъл да го заместя.

— Направете, каквото ви казах! — кресна началникът. — И най-строг карцер. Чувате ли!

Атос дигна рамене и последва полицаите, а господин Бонасийо започна да хленчи така, че би трогнал сърцето и на тигър.

Върнаха търговеца в същата килия, където беше прекарал нощта, и го оставиха там целия ден. Целия ден господин Бонасийо плака като истински търговец — нали сам той ни каза, че не е военен.

Вечерта, към девет часа, когато се готвеше да си легне, той чу стъпки в коридора. Стъпките се приближиха към килията му, вратата се отвори и се появиха полицаи.

— Последвайте ме — каза един полицейски чиновник, който беше дошъл след стражата.

— Да ви последвам! — извика господин Бонасийо. — Да ви последвам в тоя час! Но къде, боже мой?

— Където ни е заповядано да ви отведем.

— Но това не е никакъв отговор.

— Това е единственият отговор, който можем да ви дадем.

— Ах, боже мой! Боже мой! — прошепна клетият търговец. — Този път вече съм загубен!

И той тръгна несъзнателно и без да се противи след полицаите, които бяха дошли да го вземат.

Тръгнаха по същия коридор, по който беше дошъл, прекосиха някакъв двор, минаха в друго крило на затвора и накрая излязоха от главния вход. Пред входа чакаше карета, охранявана от четирима конни гвардейци. Качиха го в каретата, полицейският чиновник се настани до него; заключиха вратичката и двамата се намериха в подвижен затвор.

Каретата потегли бавно, като катафалка. През заключената решетка затворникът виждаше къщите и уличната настилка — нищо друго. Но Бонасийо беше истински парижанин и познаваше всяка улица по каменните стълбчета, по надписите и фенерите. Като наближиха черквата Сен Пол, място, където екзекутираха осъдените от Бастилията, той се прекръсти два пъти и едва не припадна. Помисли си, че каретата ще спре там. Но каретата отмина.

След малко пак го обзе голям ужас — минаваха край гробищата Сен Жан, където заравяха държавните престъпници. Само едно нещо го поуспокои: преди да ги заровят, им отрязваха главите, а неговата глава си стоеше още на раменете. Но като видя, че каретата тръгва към Гревския площад, като съзря островърхия покрив на кметството и забеляза, че каретата минава под арката, реши, че с него е свършено, поиска да се изповяда на полицейския чиновник и когато той му отказа, започна да вика толкова жално, че чиновникът му заяви, че ако продължава да крещи така, ще му запуши устата.

trimata_musketari_126_1.jpg

Тая заплаха поуспокои Бонасийо: ако имаха намерение да го екзекутират на Гревския площад, нямаше да си правят труд да му запушват устата, защото вече бяха стигнали до мястото на екзекуциите. И наистина каретата отмина злокобния площад, без да се спре. Оставаше още едно опасно място — кръстът Траоар. Каретата тръгна точно по този път.

Сега вече нямаше никакво съмнение, тъй като на тоя площад екзекутираха престъпниците от низшите слоеве. Бонасийо напразно се ласкаеше, като се мислеше достоен за Сен Пол или за Гревския площад. При кръста Траоар щеше да свърши пътуването и животът му. Той не можеше да види още злощастния кръст, но го чувствуваше като нещо, което иде насреща му. Когато наближиха на двадесетина крачки, чу се глъч и каретата спря. Това беше свръх силите на нещастния Бонасийо, който бе съсипан вече от вълненията, що преживя. Той нададе слаб вик, приличен на последния стон на умиращ, и изгуби съзнание.