Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кел Сейбин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 175 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
Qnka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Линда Хауърд. Среднощна дъга

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2004

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-062-900

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Джейн изви поглед към него над ръката, стиснала устата й и страхът й се превърна в заслепяващ гняв. Не харесваше този мъж. Изобщо не го понасяше и щом се измъкнеха от тази каша, щеше да му даде да се разбере!

Той свали ръката си и я пусна на земята на ръце и крака.

— Пълзи! — нареди той шепнешком и посочи наляво.

Джейн запълзя, без да обръща внимание на драскотините от шубраците, на отвратителните звуци, когато смачкаше нещо живо под дланта си. Странно, но след като той беше отново с нея, паниката й се стопи; не беше изчезнала напълно, но не беше и онова задушаващо, объркващо чувство. Каквито и да бяха недостатъците му, той знаеше как да се оправя в джунглата.

Мъжът я следваше неотклонно, твърдото му рамо, прилепено плътно до бедрата й, я побутваше напред, когато тя забавяше темпото. Спря я като я сграбчи за глезена и я дръпна на земята, след което стисна крака й, за да й даде да разбере, че трябва да мълчи. Тя притаи дъх и се заслуша, и едва тогава долови тихо шумолене, което издаде нечие присъствие някъде наблизо. Не посмя дори да обърне глава, но улови движението с периферното си зрение. За момент човекът бе толкова близо, че тя го видя съвсем ясно. Очевидно бе от латиноамерикански произход, облечен в камуфлажни дрехи, нахлупил шапка. Държеше автоматична пушка в готовност.

След секунда вече не го виждаше, нито пък чу друго шумолене, но двамата останаха неподвижни сред гъсто избуялата папрат в продължение на още няколко мъчителни минути. След това той отпусна хватката на глезена и бедрото и я подтикна да продължи напред.

Отдалечаваха се от войника в противоположна посока. Може би щяха да успеят да излязат в гръб на преследвачите, да се качат на хеликоптера, докато войниците са все още дълбоко в джунглата. Искаше й се да разбере къде отиват, какво ще направят, кои са тези войници и какво искаха, но не зададе нито един от въпросите си. Сега не бе момент за разговори, не и с него — ама какво му беше името? — защото той не спираше да я побутва, за да пълзи по-бързо.

Неочаквано гората се разреди и проникна повече светлина. Той я сграбчи за ръката и я подръпна да се изправи.

— Тичай, но се постарай да не вдигаш много шум — изсъска в ухото й той.

Браво. Тичай, но тихо. Тя го погледна лошо, след това затича като подплашена сърна. Най-противното беше, че той е точно зад нея, че не издаваше никакъв звук, докато тя топуркаше толкова силно, все едно че биеше барабан. Въпреки това тялото й сякаш се събуди от светлината, защото усети прилив на енергия, въпреки че бе прекарала една безсънна нощ. Раницата на раменете й се стори значително по-лека, а стъпките й станаха енергични и бързи, докато адреналинът пулсираше във вените й.

Храстите се сгъстиха и им се наложи да забавят крачка. След около петнадесет минути той я спря с ръка на рамото и я дръпна зад ствола на някакво дърво.

— Почини минутка — прошепна той. — Влажността ще те съсипе, ако не си свикнала.

До този момент Джейн не бе забелязала, че е мокра от пот. Дори не се бе замисляла за мократа си кожа в бързината. Чак сега усети невероятната влажност на тропическата гора, заради която всяка глътка въздух й дотежаваше в дробовете. Тя избърса влагата от лицето си, а солта от потта остави бели бразди по бузите й.

Той извади манерка от раницата.

— Пийни. Струва ми се, че имаш нужда.

Тя чудесно знаеше как изглежда. Усмихна се мрачно. Пое манерката и отпи малко вода, след това зави капачето и му я върна.

— Благодаря.

Той я погледна учуден.

— Можеш да пиеш още, ако искаш.

— Добре съм. — Погледна го и забеляза, че очите му са много особен златисто кафяв цвят, също като кехлибар. Зениците бяха наситено черни на този фон. И той бе целият в пот, но не дишаше толкова тежко. Който и да беше, какъвто и да беше, знаеше какво прави.

— Как се казваш? — попита тя, защото трябваше да се обръща към него по някакъв начин, сякаш така щеше да й стане по-близък и познат.

Стори й се, че той се отдръпна и разбра, че не му е приятно да каже дори тази незначителна информация за себе си. Името бе нещо дребно, но то сякаш бе част от защитната му броня, връзка с друг човек, когото той не искаше около себе си.

— Съливън — отвърна с нескрито нежелание той.

— Това първото ти име ли е, или фамилията?

— Фамилията. А как ти е малкото име?

— Грант.

Грант Съливън. Името й хареса. Не беше претенциозно. Той също не беше претенциозен. Нямаше нищо общо с надутите мъже, с които тя обикновено се срещаше, но разликата бе в негова полза. Той бе корав човек, опасен, хитър, когато се налагаше, но без да проявява злоба. Контрастът между него и Турего, който бе страхотен злобар, бе удивителен.

— Да вървим — нареди той. — Трябва да увеличим разстоянието между хрътките и лисиците.

Тя тръгна послушно, но усети, че приливът на адреналин е намалял. Сега беше значително по-изтощена, отколкото преди кратката почивка. Препъна се, когато ботушът й се закачи в някаква лиана, но той я сграбчи ловко, преди да се е проснала по корем. Усмихна му се уморено за благодарност, но когато се опита да отстъпи настрани от него, той я задържа. Остана неподвижен и тя отново усети да я завладява страх. Дръпна се и се обърна към него, но лицето му се бе превърнало в студена безизразна маска, втренчена в нея. Завъртя се отново и попадна пред дулото на пушка.

Потта се вледени по тялото й. В първия момент на ужас очакваше да я застрелят, но моментът отлетя, а тя все още беше жива. В следващия момент срещна жестокото мургаво лице на войника, който стискаше пушката. Черните му очи се присвиха и той погледна Съливан. Каза нещо, но Джейн бе прекалено притеснена, за да разбере какво казва на испански.

Бавно и постепенно Съливън пусна Джейн, вдигна ръце и ги повдигна зад главата си.

— Отстъпи настрани от мен — каза тихо той.

Войникът излая някаква заповед. Джейн отвори широко очи. Ако мръднеше дори на сантиметър, този маниак със сигурност щеше да я застреля. Само че Съливън й бе казал да се премести, затова тя отстъпи настрани, лицето й така беше пребледняло, че ситните лунички по носа й се откроиха като цветни петна. Дулото на пушката не я изпускаше и войникът каза още нещо. Беше нервен, осъзна изведнъж Джейн. Напрежението личеше и в гласа му, и в резките движения. Господи, ако пръстът му трепнеше на спусъка… След това, напълно неочаквано, той насочи пушката отново към Съливън.

Съливън щеше да направи нещо. Усещаше го. Глупак! Ще го убият, ако се опита да се нахвърли върху непознатия! Погледна разтрепераните ръце на войника и изведнъж до съзнанието й достигна нещо изключително важно. Пушката не бе включена на автоматичен режим. След още миг, вече бе наясно какво може да се направи. Реагира, без да мисли. Тялото й, обучено да танцува, свикнало с грациозните движения за самозащита, се завъртя. Той реагира частица от секундата по-късно, премествайки оръжието към нея, но тя бе вече достатъчно близо и кракът й проряза разстоянието между тях, за да попадне точно под дулото и единственият гърмеж да проехти към листака над тях. Така и не му остана време да стреля отново.

Грант се нахвърли върху него, сграбчи оръжието с една ръка, а другата стовари в незащитеното гърло на войника. Очите на непознатия станаха стъклени, той се отпусна на земята. Дишаше хриптящо, но бе жив.

Грант стисна ръката на Джейн.

— Тичай! Този изстрел ще ги доведе всички!

Напрегнатият му глас я накара да се подчини веднага, въпреки че енергията й бе на изчерпване. Краката й тежаха като олово, стори й се, че ботушите й са поне пет килограма. Бедрата й горяха от болка, но тя си наложи да не им обръща внимание; защото ако я застреляха, повече болка нямаше да има. Той я подтикваше с ръка, тя се препъваше в корени и храсти, а колекцията й от драскотини се увеличаваше. Инстинктът за самосъхранение я тласкаше напред, умът й не работеше, тялото й действаше автоматично, краката се движеха, дробовете поглъщаха жадно тежкия влажен въздух. Вече бе толкова уморена, че дори не усещаше болка.

Неочаквано попаднаха на наклон. Сетивата й бяха притъпени както от ужас, така и от изтощение, затова не успя да запази равновесие. Грант я хвана, но инерцията запрати и двамата надолу по хълма. Той я бе обгърнал с ръце и заедно се затъркаляха по стръмния склон. И земята, и дърветата се завъртяха диво, а тя забеляза плитък каменист поток на дъното на склона и от гърлото й се изтръгна тих дрезгав вик. Някои от скалите бяха достатъчно големи, за да ги убият, а дребните щяха да ги нарежат.

Грант изруга и я стисна още по-силно, докато тя си помисли, че ребрата й ще се прекършат от натиска. Усети как мускулите му се стягат, изви се и някак успя да спусне крака напред. Сега се плъзгаха прави и не се търкаляха. Той заби пети и плъзгането се забави, докато най-сетне спря.

— Прис? — обърна се рязко към нея той, стисна брадичката й и обърна лицето й към себе си, за да го погледне. — Ранена ли си?

— Не, не — побърза да го увери тя и се опита да не обръща внимание на новите болки навсякъде по тялото си. Дясната й ръка не беше счупена, но бе силно натъртена. Тя се намръщи, когато се опита да я помести. Една от презрамките на раницата се бе скъсала и товарът и висеше накриво на едното рамо. Шапката също липсваше.

Той нагласи пушката на рамото си и Джейн се зачуди как бе успял да я запази. Този човек никога ли не изпускате нищо, не губеше ли вещите си, не се ли уморяваше, никога ли не огладняваше ли? Не го бе виждала да пие вода!

— Шапката ми падна — каза му тя и вдигна поглед, за да провери нагоре по склона. Върхът бе поне тридесет метра нагоре и бе цяло чудо, че не се бяха блъснали в някоя от скалите, докато се спускаха.

— Видях я. — Той запълзя нагоре, гъвкав и уверен. Дръпна шапката от пречупен клон и след миг бе отново до нея. Нахлупи я на главата й. — Ще успееш ли да се изкачиш отсреща?

Абсолютно невъзможно, помисли си тя. Тялото й отказваше да я слуша. Погледна го и вирна брадичка.

— Естествено.

Той не се усмихна, но лицето му омекна, сякаш знаеше колко безкрайно уморена е тя.

— Трябва да продължим — обясни той, хвана я за ръка и я преведе през потока.

Не я беше грижа, че ботушите ще се намокрят, джапаше през водата, крачеше надолу по течението, докато той оглеждаше брега за някое място, където изкачването щеше да е по-леко. От тази страна на потока, брегът не беше полегат. Издигаше се почти вертикално, покрит с непроходима плетеница от лиани и храсти. Потокът разделяше листака и позволяваше да нахлуе малко повече светлина, затова растенията бяха така гъсто избуяли.

— Добре, ще се качим оттук — каза най-сетне той и посочи нагоре.

Джейн вдигна поглед, но не успя да забележи дивият листак да е по-проходим.

— Слушай, нека да поговорим — опита се да го вразуми тя.

Той въздъхна отчаяно.

— Виж, Прис, знам, че си уморена, но…

Нещо у Джейн се пречупи, тя се врътна към него, стисна го за ризата и го дръпна към себе си.

— Ако ме наречеш Прис още само веднъж, ще ти прасна един в носа! — кресна тя, без сама да знае защо се вбеси чак толкова от омразното име. Никой, абсолютно никой не си бе позволявал да я нарича Присила, Прис, дори Сила, повече от веднъж. Този проклет командос, обаче, не спря да го повтаря от самото начало. Досега си мълчеше, защото му бе длъжница, задето го изрита в слабините, но сега бе уморена, гладна и уплашена, а той бе прекалил!

Той се извъртя толкова бързо, че на нея дори не й остана време да мигне. Ръцете му се изплъзнаха и той стисна свития й юмрук, а пръстите на другата му ръка обхванаха китката, стиснала ризата.

— По дяволите, ти не знаеш ли кога трябва да пазиш тишина? Не съм те кръстил аз Присила, а родителите ти, така че, ако имаш да казваш нещо, им го кажи на тях. Дотогава, качвай се!

Тя започна изкачването, въпреки че се плашеше, че всеки миг може да падне по очи. Стискаше лианите, за да има някаква опора, корени, скали, храсти и фиданки подминаваше, провираше се между тях, навеждаше се, за да избегне листака. Растителността бе толкова гъста, че и ягуари да се разхождаха наоколо, нямаше да ги види, докато не се озовеше между зъбите им. Спомни си, че ягуарите обичат водата, че прекарват по-голямата част от времето си да дремят близо до някой поток, или река и се зарече да му го върне на Грант Съливън, задето я караше да върши всичко това.

Най-сетне достигнаха върха на склона и след като изминаха още няколко метра през листака, се оказа, че могат да вървят по-лесно. Нагласи раницата и се намръщи, усетила нови натъртвания.

— Към хеликоптера ли ще вървим?

— Не — заяви той. — Хеликоптерът е под наблюдение.

— Кои бяха онези мъже?

Той сви рамене.

— Кой знае? Сандинисти, може би. Съвсем близо сме до никарагуанската граница. Може да са партизани. Проклетият Пабло ни е продал.

На Джейн не й беше до предателството на Пабло. Чувстваше се прекалено уморена, за да се притеснява и за това.

— Къде отиваме?

— На юг.

Тя стисна зъби. Трябваше с ченгел да извлича информация от този мъж.

— Къде на юг?

— Лимон, разбира се. В момента сме поели на изток.

Джейн знаеше достатъчно за Коста Рика, за да се сети какво се намира на изток и новата им посока никак не й хареса. На изток се простираше карибското крайбрежие, където тропическата гора се превръщаше в блата. Ако бяха само на няколко километра от никарагуанската граница, значи Лимон бе на около сто и петдесет километра, както беше уморена, й се стори, че той казва хиляда, колко ли време щеше да им отнеме да изминат пеша тези сто и петдесет километра? Четири, или пет дни? Нямаше представа дали ще успее да издържи четири или пет дни с господин веселяка. Познаваше го по-малко от дванадесет часа и вече бе близо до смъртта.

— А защо не тръгнем на юг и не зарежем тези източна посока?

Той изви глава в посоката, от която бяха дошли.

— Заради тях. Това не бяха хората на Турего, но Турего скоро ще разбере накъде сме тръгнали и ще ни погне. Не може да си позволи правителството да разбере за тайните му операции. Затова… ще минем през места, където няма да му е лесно да ни преследва.

Той говореше разумно. Не й беше приятно, но поне личеше, че е обмислил как да постъпят. Никога не бе виждала карибското крайбрежие на Коста Рика, затова не знаеше какво да очаква, но бе много по-добре, отколкото да се окаже отново пленница на Турего. Отровни змии, алигатори, плаващи пясъци, каквото там имаше… определено бе по-добре, отколкото да е при Турего. Щеше да се притеснява за блатата, когато стигнеха там. След като взе решение, тя отново се замисли над належащия проблем.

— А кога ще си починем? Кога ще ядем? Честно да ти призная, Атила, твоят пикочен мехур може и да е с размерите на Ню Джърси, но аз трябва да отида до едно място.

Отново забеляза трепването на устата му, все едно, че се подсмихваше.

— Още не можем да спираме, но можеш да похапнеш, докато вървим. А пък за другото, използвай ето онова дърво там.

Тя погледна в посока на протегнатия му пръст и забеляза дърво с огромни преплетени корени. След като тук не се предлагаха санитарни възли, и това трябваше да свърши работа. Затова тръгна натам.

Когато поеха отново, той й подаде нещо твърдо и тъмно, което да дъвче. Имаше вкус на месо, но след като го огледа подозрително, реши, да не го пита какво е. Поне облекчи болката в стомаха й, а след като отми вкуса с няколко глътки вода, се почувства по-добре и престана да усеща краката си като гумени. Той дъвчеше същата пръчка, затова тя реши, че все пак принадлежи към човешкия род.

След като вървяха без почивка няколко часа, Джейн започна да губи сили. Краката й тежаха и тя имаше чувството, че гази вода до колене. Температурата бавно се покачваше. Със сигурност беше над тридесет, въпреки че се намираха под гъстата зеленина. Влажността изцеждаше силите й, тя продължаваше да се поти, без да замества загубената вода. Тъкмо се канеше да му каже, че не може да направи нито една стъпка повече, той се обърна и я огледа много професионално.

— Стой тук, докато намеря някакъв подслон, за да поседнем. Така и така скоро ще започне да вали. Изглеждаш доста зле, между другото.

Джейн си свали шапката и избърса покритото си с пот лице с опакото на ръката, прекалено изморена, за да му отвърне. Той пък откъде знаеше, че ще вали? Тук, разбира се, валеше почти всеки ден, така че не му бяха нужни гадателски способности, за да разбере, но тя не бе чула гърмежите, които обикновено предшестват дъжда.

Той се върна след малко, хвана я за ръка и я поведе по леко възвишение, където пръснати камъни свидетелстваха за вулканичния произход на Коста Рика. Извади ножа от колана, отряза тънки вейки, преплете ги с лиани, след това подпря краищата с по-яки клони в четирите ъгъла. Извади навита мушама от раницата си и я върза върху крачетата, така че да не тече.

— Влизай вътре и се настанявай — изръмжа той, когато забеляза, че Джейн гледа удивена заслона, който бе направил за броени минути.

Тя изпълзя послушно вътре и изпъшка от облекчение, когато свали раницата и отпусна болезнено напрегнатите си мускули. Дочу далечен гръм. С каквото и да се занимаваше този мъж, определено познаваше джунглата.

Грант също се пъхна под навеса и отпусна рамене на своята раница. Очевидно бе решил, че докато чакат дъжда, могат да похапнат, защото извади консерви.

Джейн се изправи, приведе се по-близо и огледа кутиите.

— Какво е това?

— Храна.

— Каква храна?

Той сви рамене.

— Не съм я оглеждал чак толкова, че да забележа каква е. Слушай, не мисли за нея. Просто яж.

Тя постави ръка върху неговата, когато започна да отваря консервата.

— Чакай. Защо не похапнем от храната за спешни случаи?

— Това е храна за спешни случаи — изръмжа той. — Все пак трябва да ядем.

— Да, но не е нужно да ядем нея!

Търпението му бе на изчерпване.

— Скъпа, яж, защото има още две кутии от същото!

— Само така ти се струва — нацупи се тя и примъкна собствената си раница. Започна да рови в нея и извади малък пакет, увит в открадната хавлиена кърпа. Много доволно извади два смачкани, но годни за ядене сандвичи, след това порови отново в раницата. Имаше доволен вид, когато напипа две кутии портокалов сок. — Ето, виждаш ли! — каза весело тя и му подаде едната. — Сандвич с фъстъчено масло и плодово желе и кутия портокалов сок. Протеини, въглехидрати и витамин С. Какво повече може да иска човек?

Грант пое сандвича и кутията сок, които тя му подаваше и не можеше да повярва на очите си. Примигна удивен, след това се разсмя. Това не бе точно смях. Приличаше на ръждясал звук, но разкри прави бели зъби, а покрай кехлибарените му очи се събраха бръчици. Грубият звук на смеха му й се стори странен и необичаен. Очевидно бе, че той рядко се смее, че не открива много хумор около себе си, затова тя се почувства доволна, че го е разсмяла, а в същото време тъжна, че той не открива смешното в живота. Без смях тя нямаше да успее да си запази разума, затова знаеше колко е ценен.

Докато преглъщаше сандвича, Грант се наслаждаваше на чудесния вкус на фъстъченото масло и на сладостта на желето. Какво от това, че хлябът бе малко стар? Неочакваната гощавка караше човек да не обръща внимание на подобни неща. Той се отпусна назад и се подпря отново на раницата, за да протегне дългите си крака. Първите капки дъжд започнаха да барабанят по мушамата. Никой нямаше да може да ги проследи в пороя, дори партизаните да си водеха индианци следотърсачи, нещо, в което той се съмняваше. За пръв път, откакто видя хеликоптера тази сутрин, той се успокои, а високо развитото му чувство за опасности вече не го тормозеше.

Дояде сандвича, изпи останалия портокалов сок и погледна към Джейн. Тя внимателно облизваше и последните следи желе от пръстите си. Младата жена вдигна очи, улови погледа му и се усмихна доволно, при което трапчинките й намигнаха, а след това продължи да облизва пръстите си.

Противно на волята си, Грант усети как тялото му се напряга и прилив на страст го изненада със силата си. Тя бе чаровница, в това спор нямаше, по не бе и това, което бе очаквал. Предполагаше, че ще се натъкне на глезена безпомощна светска дамичка, а вместо това се оказа, че тя има борбен дух и достатъчно решителност, за да се втурне в джунглата с два сандвича с фъстъчено масло и малко портокалов сок. Освен това бе доста разумно облечена, с удобни ботуши, тъмно зелени панталони и черна блуза с къс ръкав. Не се бе съобразила с последните модни тенденции, но той се разсея няколко пъти, докато лазеше зад нея и погледът му попадаше на съвършеното закръглено дупе. Като мъж не се въздържа да огледа и заоблените бедра.

Тя бе истинско съчетание от противоречия. Беше лудетина, толкова буйна и непредвидима, че баща й я бе лишил от наследство, бе живяла с Джордж Пърсол като негова любовница, а по лицето й нямаше и следа от преживени трудности. Ако не друго, то това лице изглеждаше невинно като на дете, а тъмно кафявите очи таяха детски ентусиазъм към живота. По лицето й непрекъснато пробягваше едно дяволито изражение, в същото време бе открито и чувствено. Дългата коса бе толкова тъмно кафява, че изглеждаше черна и висеше по раменете сплъстена и оплетена. Тя я отмяташе от лицето си без суета. Тъмно кафявите очи бяха големи, леко издължени и вирнати към слепоочията, разположени над високи скули, които го накараха да си помисли, че у нея има индианска кръв. Дребни лунички бяха разпилени по елегантните скули и финия нос. Устните й бяха меки и плътни, горната устна по-плътна от долната, което й придаваше изключително чувствен вид. Като цяло не можеше да бъде наречена красива, но у нея имаше свежест, някакво излъчване, заради което всички останали жени, които познаваше, му се сториха обикновени.

Да не говорим, че слабините му никога не се бяха сблъсквали с коляното на която и да е друга жена.

Дори и сега, като си спомни, го обзе гняв. От една страни се ядоса, че не се е предпазил от подобен удар, затова и бе изненадан! От друга страна изпитваше някакъв инстинктивен, чисто мъжки гняв, съвсем сексуален. Всеки път, когато бе наблизо, той внимателно следеше коляното й. А пък самият факт, че тя се бе защитавала, движенията й, му подсказаха, че е минала някакво обучение, а това се оказваше още едно противоречие. Не беше опитна, но знаеше какво да прави. Защо му трябва на едно капризно разглезено момиче, свикнало да обикаля по приеми и купони, да се занимава със самозащита? Някои парчета от мозайката просто не намираха мястото си, а Грант винаги се притесняваше, когато имаше някой, макар и дребен, проблем.

Доста мрачно и песимистично гледаше на цялата операция. Положението им в момента бе доста отчайващо, независимо, че точно сега бяха на сигурно място. По всяка вероятност бяха успели да се отърват от войниците, един господ знаеше за кого работят, но Турего бе друга работа. Микрофилмът не бе единствената грижа в момента. Турего бе действал без разрешението на правителството и ако Джейн успееше да се върне и да подаде оплакване срещу него, той щеше да загуби поста си, а най-вероятно дори и свободата си.

Грант отговаряше тя да се измъкне оттук, но това съвсем не беше простичкото измъкване, което той бе планирал. От момент, в който забеляза, че Пабло се е облегнал небрежно на хеликоптера и ги чака, разбра, че нещата не са както трябва. Пабло не бе от хората, които да чакат спокойно и незаинтересовано. Откакто Грант го познаваше, Пабло винаги бе изпълнен с напрежение, готов да действа, винаги седнал в хеликоптера, пуснал перките да се въртят. Небрежното му поведение бе прекалено издайническо. Може пък да се е опитвал да го предупреди. Така и нямаше да разбере.

Сега трябваше да преведе момичето през джунглата, да минат планините и блатата на юг, като не забравят, че Турего ги преследва. Ако имаха късмет, след ден-два щяха да открият някое село и да си изпросят някой да ги закара, но дори и тази възможност зависеше колко близо зад тях се намира Турего.

Като капак на всичко, той й нямаше доверие. Беше обезоръжила войника прекалено самоуверено и не продума и дума за случилото се. Прекалено спокойно се отнасяше към всичко, което ставаше. Тя не бе това, което изглеждаше, затова бе опасна.

Трябваше да бъде предпазлив с нея, а в същото време не можеше да спре да я гледа чисто по мъжки. Прекалено сексапилна, налята, екзотична като орхидея от джунглата. Какво ли ще бъде, ако спи с нея? Дали използва тези прелестни извивки на тялото си, за да накара мъжа да забрави кой е? Колко ли мъже са били подведени от това свежо открито лице? Дали и Турего е бил подведен така? Бил е изпълнен от желание към нея, знаел е, че може да я насили във всеки един момент, но е искал да я спечели сам, да я накара да му се отдаде по своя воля? Как иначе е можела да го контролира? Нищо от наблюденията му нямаше общо с предварителната му представа, освен ако тя не си играеше с мъжете и колкото по-опасен бе мъжът, толкова по-приятно й бе да го контролира.

Грант не искаше тя да има чак такова влияние над него, защото просто не си струваше. Колкото и примамливо да бе изражението в тези тъмни, котешки очи, тя просто не си струваше. Не му трябваха усложненията, които вървяха с нея. Единственото му желание бе да я изведе от това място, да си получи парите от баща й и да се порадва на спокойствието и самотата във фермата. Вече усещаше как джунглата го тегли, усещаше и горещата, дори сексуална възбуда от опасността. Пушката бе като продължение на тялото му, а ножът лягаше на дланта му, сякаш никога не бе го оставял. Всички стари навици и инстинкти си бяха у него, а чернотата се надигна отново, докато се чудеше мрачно дали някога ще успее да загърби този живот. Жаждата за кръв бе пламнала отново и сигурно щеше да убие войника, ако тя не бе ритнала пушката.

Нима въодушевлението по време на битка го караше да изпитва желание да навлезе в тялото й, докато забрави всичко от удоволствие? От една страна бе тъкмо това, но от друга бе нещо, зародило се на пода в спалнята, преди броени часове, когато бе усетил меките й закръглени гърди в дланите си. Щом си спомни, му се прииска отново да усети как изглеждат гърдите й, дали са вирнати, или раздалечени, дали са стегнати, дали зърната й са малки, или големи, розови, или кафяви. Усети възбуда и желание и трябваше да си напомни с неприятно чувства, че от доста време не е бил с жена, така че е съвсем естествено да се възбуди. Ако не друго, то поне трябваше да е доволен, че тази функция на тялото му все още съществува!

Тя се прозя и го погледна като сънена котка.

— Ще подремна — заяви тя и се сви на земята. Отпусна глава на едната си ръка, затвори очи и отново се прозя.

Наблюдаваше я с присвити очи. Умението й да се приспособява бе още едно парче от мозайката, което не си беше на мястото. Би трябвало да мрънка и да недоволства, че й е неудобно, а не да се свива на земята, готова да заспи най-спокойно. Само че идеята й да поспят бе наистина чудесна, каза си той.

Грант се огледа. Дъждът се бе превърнал в порой и плющеше по мушамата, превръщайки всичко в река. Неспирните проливни дъждове, отмиваха хранителните вещества в почвата и превръщаха джунглата в истинско противоречие. Тук вирееше най-голямото разнообразие от растения, човек можеше да открие невероятни животни, а по-бедна почва нямаше никъде по света. В момента, заради дъжда, бе невъзможно някой да ги открие. Поне засега бяха в безопасност и за пръв път от дни наред си позволи да отпусне болезнено напрегнатите мускули. И той можеше да поспи, щеше да се събуди, когато дъждът спре, защото липсата на шум щеше да го стресне.

Протегна ръка и я разтърси за рамото, а тя се събуди и го погледна сънено.

— Дръпни се навътре — нареди той. — Направи ми място и аз да се протегна.

Тя се сви, както бе поискал той, протегна се и въздъхна доволно. Той отмести раниците им на една страна, след това отпусна едрото си тяло между нея и дъжда. Отпусна се по гръб, подпъхнал едната си загоряла ръка под главата. Нито се въртя, нито се намества, нито се прозява. Просто се отпусна, затвори очи и заспа. Джейн го наблюдаваше сънена, втренчила поглед в орловия му профил и забеляза белега на лявата скула. Как ли го бе получил? Бе му поникнала брада, значително по-тъмна от косата. Веждите и миглите също бяха тъмни, а кехлибарените очи изглеждаха доста по-светли, почти жълти, като на орел.

От дъжда й стана хладно, затова тя се премести по-близо до него, за да се наслади на топлината, която се излъчваше от тялото му. Той бе толкова топъл… Чувстваше се в безопасност… както не се бе чувствала от девет годишна. След тиха въздишка, заспа.

Малко по-късно дъждът спря неочаквано и Грант се събуди рязко като от запалена лампа. Застана нащрек и в готовност. Понечи да се надигне, но усети, че тя се е свила до него, положила глава от едната страна на гърдите му. Не можеше да повярва. Как бе успяла да се намести толкова близо до него, а той да не усети и да не се събуди? Спеше като котка и се будеше дори от най-незначителните шумове и движения — но ето че тази проклета жена се бе настанила отгоре му, а той дори не бе усетил. Сигурно е останала разочарована, каза си побеснял той. Ядът му бе насочен както към него, така и към нея, защото инцидентът показваше колко се е отпуснал през последната година. А ако беше небрежен, можеха да загубят живота си.

Остана да лежи неподвижен, пълните й гърди до него. Беше мека и апетитна, един от краката й прехвърлен върху бедрото му. Само да се превърти настрани и щеше да се окаже между краката й. Щом си представи какво може да стане, по челото му избиха капки пот. Господи! Тя трябва да е гореща и стегната. Стисна зъби, за да преодолее напрежението в слабините. Тя не бе дама, но бе истинска жена и той я желаеше гола и разпалена под себе си толкова силно, че всичко у него се сви.

Трябваше да се премести, иначе щеше да я обладае направо тук на скалистата почва. Отвратен от себе си, че се е оставил тя да го изненада отново, той измъкна ръката си изпод главата й, след това разтърси рамо.

— Ставай да тръгваме — нареди бързо той.

Тя измърмори нещо, челото й се смръщи, но не отвори очи. След секунда челото й отново се отпусна и тя заспа дълбоко.

Грант нетърпеливо я разтърси.

— Ставай, де!

Тя се превъртя по корем, въздъхна дълбоко и зарови глава в свитата му ръка, сякаш за да се намести по-удобно.

— Хайде, трябва да вървим — продължи да я разтърсва той. — Събуди се!

Тя се помъчи да го плесне с ръка, сякаш бе досадна муха и отмести ръката му. В яда си Грант я стисна за раменете и я изправи да седне, а след това отново я разтърси.

— Мама му стара, ти няма ли да ставаш? Ставай, съкровище, че ни чака ходене.

Най-сетне тя отвори очи, мигна с премрежен поглед, но не понечи да се изправи.

Грант изруга под носа си и я повдигна на крака.

— Просто остани тук и не се пречкай — каза той, завъртя я и я упъти настрани, след като я плесна по бедрото. След това се зае да развали навеса.