Линда Хауърд
Среднощна дъга (13)

Тринадесета глава

Около мястото във Вирджиния беше тихо и спокойно, дърветата бяха зелени, а цветята и храстите грижливо поддържани. Тук приличаше на имението на баща й в Кънектикът. Всички бяха любезни, някои дори поздравиха Грант, но Джейн забеляза, че малцината, които разговаряха с него, се държаха смутено, колебливо, сякаш се страхуваха.

Кабинетът на Кел си бе на старото място, а вратата все още нямаше име. Агентът, който ги придружаваше, почука тихо.

— Съливън е тук, господине.

— Да влязат.

Първото, което Джейн забеляза бе старовремското очарование в стаята. Таванът беше висок, камината сигурно бе оригиналната, строена с къщата преди сто години. Стъклените врати зад бюрото бяха отворени, за да влиза следобедното слънце. По този начин мъжът седнал на бюрото оставаше в сянка, просто един силует, така че всеки, който влезеше, щеше да бъде заслепен от светлината, нещо, за което Джордж й бе разказал. Когато влязоха, той се изправи, висок мъж, може би колкото Грант, но слаб и жилав, което показваше, че не е свикнал да седи само зад бюрото си.

Пристъпи към тях.

— Изглеждаш ужасно, Съливън — каза той, когато двамата се здрависаха, след това обърна очи към нея и Джейн за пръв път усети силата му. Очите му бяха толкова черни, че дори не отразяваха светлината, напротив, поглъщаха я. Косата му бе гъста, също черна, той бе мургав и тя усети бликащата от него енергия.

— Госпожице Гриър. — Той й подаде ръка.

— Господин Сейбин — отвърна тя и стисна ръката му.

— В Далас сте оставили един силно смутен агент.

— Не бива да се притеснява — отвърна Грант. — Леко му се е разминало.

— Ботушите на Грант бяха в раницата — обясни Джейн. — Затова го е заболяло и се е почувствал замаян, когато го праснах по главата.

В очите на Сейбин се появи някакъв отблясък, но Джейн не бе сигурна, че го е видяла. Грант стоеше зад нея със скръстени ръце и чакаше.

Сейбин оглеждаше откритото й лице, котешките тъмни очи и бледите лунички по скулите. След това вдигна поглед към Грант, застанал непоклатим като скалата на Гибралтар зад нея. Можеше да я разпита, но бе уверен, че Грант едва ли ще му позволи да я тормози. За Съливан не беше естествено да се намесва, но той бе напуснал, така че старите правила не важаха за него. Тя не бе красавица, но от нея лъхаше чар, който накара Сейбин да се усмихне. Може да се е сближила със Съливън. Сейбин нямаше доверие на откритите излияния, защото сега знаеше за нея повече, отколкото в началото.

— Госпожице Гриър — започна бавно той, — вие знаехте ли, че Джордж Пърсол…

— Да, знаех — прекъсна го весело Джейн. — Понякога му помагах, не много често, защото той обичаше всеки път да използва различен метод. Предполагам, че искате това. — Тя отвори раницата и започна да рови в нея. — Тук е някъде. А, ето го! — Извади малка ролка филм и я постави на бюрото.

И двамата мъже бяха като поразени от гръм.

— И вие го разнасяхте със себе си? — попита Сейбин, неспособен да повярва.

— Нямаше къде да го скрия. Понякога си го слагах в джоба. Така Турего можеше да претърси стаята ми ако иска, но нямаше да го намери. Шпионите толкова усложняват нещата. А Джордж винаги настояваше да е много по-просто.

Грант се разсмя. Не можа да се сдържи. Наистина беше смешно.

— Джейн, защо не ми каза, че микрофилмът е в теб?

— Мислех, че ще си в безопасност, ако не знаеш нищо за него.

Сейбин отново не можеше да повярва, защото не бе възможно някой да се опитва да защити Грант Съливън. Кел бе най-непроницаемият човек, когото познаваше, но Грант забеляза, че Джейн е успяла да го извади от равновесие, както ставаше и с всички останали. Сейбин се закашля, за да прикрие реакцията си.

— Госпожице Гриър — попита предпазливо той. — Вие знаете ли какво има на филма?

— Не. Джордж също не знаеше.

Грант се разсмя отново.

— Хайде — подкани той Сейбин. — Разкажи й за филма. По-скоро покажи й. На нея ще й хареса.

Сейбин поклати глава, след това извади филма и започна да го развива. Грант извади запалка, приведе се и запали лентата. Тримата наблюдаваха как пламъците изяждат целулоида близо до пръстите на Сейбин. Той най-сетне го пусна в огромен пепелник.

— Микрофилмът беше копие на нещо, за което не искахме никой да знае. Той трябваше да бъде унищожен, преди някой да го види.

Когато миризмата на изгоряло я лъхна, Джейн продължи да гледа как догаря последната част от лентата. Единственото, което са искали е филмът да бъде унищожен, а тя го бе влачила през джунглата и после през половин континент, за да го предаде и да гледа как гори. Сви устни. Страхуваше се да се развика, но и бе уморена да се контролира. Не можа да се сдържи. Избухна в кикот. Обърна се към Грант и двамата се сетиха за всичко преживяно. Джейн стисна ризата му, защото се смееше толкова силно, че коленете й омекнаха.

— Паднах по онзи скалист склон — хълцаше тя. — Откраднахме камион… застреля гумите на друг… счупих носа на Турего… за да го гледам това как гори?

Грант също се заливаше от смях, държеше се за ребрата и се превиваше. Сейбин ги наблюдаваше, обзет от любопитство.

— Защо сте застреляли гумите? — попита той, но в следващия момент и той избухна в смях.

Агентът пред вратата се заслуша, привел глава напред. Не бе възможно. Сейбин никога не се смееше.

 

 

Лежаха в леглото в хотел в центъра на Вашингтон, окръг Колумбия, приятно изтощени. Щом затвориха вратата, се строполиха на леглото, махнаха дрехите и се любиха. Това бе преди часове, а сега бяха съвсем голи и се унасяха.

Грант я галеше лениво по гърба.

— Ти доколко беше навътре в дейността на Пърсол?

— Не много — измърмори тя. — А, знаех какво прави. Трябваше, за да го покривам, когато се налагаше. Понякога ме използваше като куриер, но рядко. Често разговаряше с мен, разказваше ми най-различни неща. Той беше странен и много самотен.

— Бяхте ли любовници?

Тя вдигна учудена глава от гърдите му.

— С Джордж? Не, разбира се.

— Защо „разбира се“? Той също беше мъж. Да не говорим, че е починал в стаята ти.

Тя се поколеба.

— Джордж имаше проблем. Здравословен. Не можеше да бъде любовник на когото и да е.

— Значи част от доклада е била погрешна.

— Нарочно. Това му бе прикритието.

Той стисна косата й и я дръпна, за да я целуне.

— Радвам се. Беше прекалено стар за теб.

Джейн го наблюдаваше с умните си тъмни очи.

— Дори и да не беше така, за мен той не представляваше интерес. Ти си единственият ми любовник. Преди да те срещна, не бях пожелавала друг.

— А когато ме срещна? — измърмори той.

— Пожелах те. — Наведе глава и го целуна, прегърна го и се настани върху него, за да усети възбудата му.

— И аз те желаех — призна с шепот той.

— Обичам те. — Думите й бяха като болезнен вик, подтикнати от отчаяние, защото това бе последният им път заедно, ако тя не рискуваше. — Ожени се за мен.

— Джейн, недей.

— Недей какво? Да ти казвам, че те обичам ли? Или да те моля да се ожениш за мен? — Тя седна върху него и тръсна черните си коси назад.

— Не можем да живеем заедно — обясни той и очите му станаха тъмно златисти. — Не мога да ти дам това, което искаш и ще бъдеш нещастна.

— Аз така и така ще бъда нещастна — отвърна тя, като се стараеше да говори небрежно. — Предпочитам да съм нещастна с теб, отколкото без теб.

— Аз съм самотник. Бракът е обвързване, а аз предпочитам да остана сам. Погледни реално, мила. Добре ни е заедно в леглото, но това е всичко.

— За теб може и да е. Обичам те. — Въпреки че не й се искаше, тя не успя да скрие болката от гласа си.

— Наистина ли? Бяхме подложени на огромен стрес. Естествено беше да сме заедно. Щях да се учудя, ако не се бяхме любили.

— Моля те, спести ми психологическия анализ! Нито съм дете, нито някоя глупачка! Знам кога обичам някого. Дяволите да те вземат, обичам те! Не е нужно да ти харесва, но не се опитвай да ме разубеждаваш!

— Добре. — Той се отпусна и погледна гневните й очи. — Искаш ли да се преместя в друга стая?

— Не. Това ни е последната вечер заедно и ще я прекараме двамата.

— Въпреки че се караме ли?

— Защо не? — предизвика го тя.

— Не искам да се караме — отвърна той и се изви. Джейн се озова по гръб и го погледна учудено. Той навлезе бавно в нея и вдигна високо краката й. Тя затвори очи, обхваната от възбуда. Той беше прав. По-добре да прекарат времето си заедно като се любят.

Тя не се опита да го убеждава отново, че имат бъдеще заедно. Знаеше от опит какъв е инат. Щеше и сам да стигне до същия извод. Затова му се отдаде с толкова жар, че да е сигурна, че той няма да я забрави, че нито една друга жена няма да му даде удоволствието, с което тя го даряваше. Това щеше да бъде нейното сбогуване.

Късно през нощта се наведе над него.

— Страх те е — обвини го тихо тя. — Преживял си толкова много, че се страхуваш да обичаш, защото знаеш колко лесно може да бъде унищожено всичко.

Гласът му прозвуча уморено.

— Джейн, престани!

— Добре. Повече нищо няма да кажа, освен, че ако решиш, че ме искаш, ела и ме вземи.

Рано сутринта се измъкна от леглото и го остави да спи. Знаеше колко леко спи и не бе възможно да не се е събудил, докато тя се къпеше, докато се обличаше, но той не трепна и не показа, че е буден, затова тя прие преструвката. Излезе, без дори да го целуне. А и вече се бяха сбогували.

Когато чу, че врата се затваря, Грант се претърколи; очите му бяха празни, докато оглеждаше пустата стая.

 

 

Джейн прегърна майка си и баща си през сълзи. Празнуваха завръщането й часове наред, затова стана късно преди двамата с баща си да останат сами. Джейн нямаше почти никакви тайни от него, защото той беше прекалено проницателен и здраво стъпил на земята. Не се бяха договаряли, да не споделят с майка и нещата, които щяха да я разстроят, но Джейн приличаше повече на баща си с невероятната си воля.

Тя му разказа как точно е преминало всичко в Коста Рика, дори му разказа приключенията в джунглата. Той веднага долови нюансите в гласа й, когато споменаваше Грант.

— Влюбена си в Съливън, нали?

Тя кимна и отпи от виното.

— Срещал си се с него. Какво ти е мнението? — Отговорът беше важен за нея, защото се доверяваше на преценката на баща си.

— Намирам, че е необичаен. Има нещо в очите му, което плаши. Доверих му живота на дъщеря си, ако това е достатъчен отговор и съм готов да го сторя отново.

— А ще имаш ли нищо против да стане част от семейството ни?

— Ще го посрещна с отворени обятия. Мисля че с него най-сетне ще се установиш — заяви мрачно Джеймс.

— Предложих му да се ожени за мен. Сега съм го оставила да се посвари на собствен огън, а след това ще започна с подлите номера.

Баща й се усмихна широко, със същата усмивка, наследена от дъщерята.

— Какво си намислила?

— Ще го преследвам, както никой мъж не е бил преследван досега. Ще остана тук седмица-две, след това заминавам за Европа.

— Ама той не е в Европа!

— Знам. Ще го преследвам от разстояние. Искам сам да разбере колко много му липсвам, а той ще разбере колко му липсвам, когато чуе колко далеч съм заминала.

— А как ще разбере.

— Все ще уредя нещо. А ако не стане, едно пътуване до Европа никога не е излишно.

 

 

Бе невероятно колко много му липсваше тя. Никога не бе идвала във фермата, но понякога сякаш духът й витаеше наоколо. Имаше чувството, че е казала нещо и когато се обръщаше, откриваше, че е сам. Нощем… Господи, нощите бяха просто ужасни! Не можеше да спи, липсваше му лекото тяло, което спеше върху него.

Опита се да се изтощи с тежък физически труд. Беше се натрупала ежедневна работа, а не го бе имало едва две седмици.

С парите, които му платиха, за да открие Джейн, щеше да изчисти натрупаните дългове и да му останат, затова можеше да наеме човек, който да работи с него. Само че работата му действаше като терапия, когато дойде тук за пръв път и все още бе слаб и немощен от раните си и така напрегнат, че дори когато нощем някоя шишарка паднеше, той скачаше от леглото и посягаше към ножа.

Затова работеше на слънцето, съсипваше се от работа, копаеше дупки за коловете на новата ограда, кърпеше старата и боядисваше обора. Смени покрива на къщата, поправяше стария трактор, който бе получил заедно с фермата и се чудеше какво да насади следващата пролет. Засега единственото, което бе насадил, бяха зеленчуци, но след като притежаваше ферма, бе най-добре да я обработва. Човек не можеше да забогатее, не и с ферма с тези размери, но поне знаеше какво трябва да прави. Когато работеше, го обземаше спокойствие, сякаш се докосваше до момчето, което бе едно време, преди войната да промени живота му.

В далечината се издигаха планините, величествените мъгливи планини, където все още бродеха призраците на чероките. Сега склоновете не бяха населени и малцина смелчаци смееха да нарекат планината свой дом. На Джейн планините щяха да й допаднат. Бяха стари, обвити в сребърно мъгливо було и съществуваха от повече години, отколкото човек можеше да си представи. В тези планини имаше места, където времето не течеше.

И планините, и земята, бяха успели да го излекуват, а процесът бе толкова бавен, че той усещаше резултата едва сега. Може би окончателното му излекуване бе настъпило с появата на Джейн, която го накара отново да се смее.

Беше й казал да престане, да се откаже и тя го бе послушала. Беше си тръгнала рано на сутринта, без да каже и дума, защото той я бе отпратил. Обичаше го, беше сигурен. Опита се да се престори, че става въпрос за нещо друго, че това е чувство породено от стреса, но знаеше не по-зле от нея, че това не е вярно.

По дяволите! Тя му липсваше толкова много, че усещаше физическа болка, а ако това не беше любов то тогава той се надяваше никога да не се влюбва, защото нямаше да може да издържи. Нямаше начин да я изтръгне от мислите си, а чувстваше болезнена празнина, която нямаше как да изпълни и облекчи.

Тя бе права. Той се страхуваше да рискува, страхуваше се да се остави да не би да бъде наранен. Въпреки това го болеше. Щеше да е пълен глупак, ако я оставеше да си отиде от живота му.

Само че преди това трябваше да изглади старите проблеми.

Обичаше родителите си, знаеше, че и те го обичат, но бяха обикновени хора, които живееха близо до земята, а той се бе превърнал в нещо, което те не разбираха и не познаваха. Сестра му бе русокоса красавица, доволна от работата си в местната библиотека, съпругът й бе тих човек и имаха три деца. Вече две години не бе виждал племенника си и двете си племеннички. Когато се отби преди година, за да каже на родителите си, че се е оттеглил и си е купил ферма в Тенеси, те се чувстваха неловко, затова той остана само няколко часа и си тръгна, без да се види с Рей и децата.

И така реши и се отправи към Джорджия, застана на старата веранда и почука на вратата на къщата, в която бе израснал. Майка му бършеше ръце в престилката си, когато дойде да отвори. Наближаваше обяд и както винаги, тя готвеше обяд на баща му. В тази част на страната не се наричаше обяд. По обед беше лека закуска, а вечерята бе същинското ядене.

Медно кафявите й очи се разшириха от изненада, същите очи като неговите, малко по-тъмни.

— Синко, каква изненада. Защо чукаш, за бога? Защо не влезе направо?

— За да не ме застрелят — отвърна честно той.

— Много добре знаеш, че не позволявам на баща ти да държи огнестрелно оръжие в къщата. Единствената пушка е в обора. Как можа да го кажеш? — Обърна се и влезе в кухнята, а той я последва. Всичко в старата къща бе до болка познато.

Отпусна се на един от столовете, подредени около кухненската маса. На същата тази маса се бяха хранили още от времето, когато бе момче.

— Мамо — каза внимателно той. — Толкова много са стреляли по мен, че сигурно това ми се струва нормално.

Тя застина за момент с наведена глава, след това отново се зае със сладките.

— Знам сине. Винаги съм знаела. Само че не знаехме как да се свържем с теб, как отново да те върнем при нас. Ти беше момче, когато замина, а се върна мъж и не знаехме как да говорим с теб.

— Нямаше начин да се говори с мен. Все още бях прекалено ядосан на света, прекалено див. Само че фермата, която си купих в Тенеси… много ми помогна.

Не бе нужно да обяснява и го знаеше. Грейс Съливън притежаваше мъдростта на хората, които живееха близо до земята. Тя бе фермерско момиче и никога не се бе преструвала, че е друга и той я обичаше тъкмо затова.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Бих искал да остана ден-два, ако нямате планове и няма да преча.

— Грант Съливън, много добре знаеш, че двамата с баща ти нямаме никакви планове.

Звучеше по същия начин, както когато той беше пет годишен и се бе нацапал веднага след като си бе сложил чисти дрехи. Спомни си как изглеждаше тогава, косата й беше тъмна, лицето гладко и младо, златните очи искрящи.

Засмя се, защото усети, че всичко става по-хубаво и майка му вдига учудена очи. От двадесет години не бе чувала сина си да се смее.

— Чудесно — каза весело той. — Защото ще ми отнеме поне толкова, за да ти разкажа за жената, за която ще се оженя.

— Какво? — Тя се изви към него и също се засмя. — Ти се майтапиш! Наистина ли ще се жениш? Разкажи ми за нея!

— Мамо, много ще ти хареса — каза той. — Много е шантава.

 

 

Не бе и предполагал, че ще се окаже толкова трудно да я открие. Беше си въобразявал, че просто ще звънне на баща й ще вземе от него адреса. Трябваше да се сети преди това. При Джейн нищо не бе лесно.

Първо му отне дни да се свърже с баща й. Очевидно родителите й бяха заминали и икономката не знаеше къде е Джейн, или й бе казано да не споменава нищо.

Като знаеше какво е станало в миналото, сигурно бе второто. Затова чака цели три дни, преди да успее да поговори с баща й, но това не го успокои много.

— В Европа е — обясни без притеснение Джеймс. — Беше тук около седмица и тогава замина.

На Грант му се прииска да изругае.

— Къде в Европа?

— Честно казано не знам. Не каза точно. Нали познаваш Джейн.

Страхуваше се, че я познава.

— Обаждала ли се е?

— Да, два пъти.

— Господин Хамилтън, трябва да говоря с нея. Когато се обади отново, бихте ли разбрали къде се намира и да остане там, докато се свържа с нея?

— Това ще стане чак след две седмици. Джейн не се обажда често. Ако е нещо спешно, може би познаваш човека, който знае къде се намира. Спомена, че е разговаряла с твой приятел… момент само да си спомня името…

— Сейбин — предположи Грант и стисна зъби от яд.

— Точно така. Сейбин. Защо не му се обадиш? Така ще си спестиш време.

Грант нямаше никакво желание да звъни на Кел, искаше да го види очи в очи, за да го удуши. Да върви по дяволите! Ако беше вербувал Джейн за сивите си мрежи…

 

 

Той губеше и време и пари, докато я преследваше из страната и настроението му беше ужасно, когато стигна във Вирджиния. Нямаше разрешително да влезе, затова се обади на Кел.

— Съливън. Кажи да ме пуснат. Ще пристигна след пет минути.

— Грант…

Грант затвори, защото не искаше да чуе и дума по телефона.

Десет минути по-късно се бе надвесил над бюрото на Кен.

— Тя къде е?

— В Монте Карло.

— По дяволите! — кресна той и удари с юмрук по бюрото. — Как можа да я въвлечеш в това?

— Не съм я въвличал — заяви студено Кел, а тъмните му очи издаваха, че е нащрек. — Тя беше тази, която ми се обади. Каза, че забелязала нещо странно и си помислили, че може да ме интересува. Оказа се права. Заинтересувах се.

— Как те е намерила? Номерът ти е поверителен.

— И аз я попитах същото. Май е стояла до теб, когато си ми звънял от Далас.

Грант изруга и потри очи.

— Трябваше да се сетя. Трябваше да предположа, след като запали онзи камион без ключ. Беше ме гледала как го правя само веднъж, а следващия път го направи съвсем сама.

— Ако ще те успокои, не е запомнила номера точно. Помнела цифрите, но не и реда. Каза ми, че ме открила на петото позвъняване.

— Дяволите да го вземат! В какао се е забъркала?

— Във взривоопасна работа. Натъкнала се на страхотен фалшификатор. Имал съвършени матрици на лирата, на франка и на някои наши банкноти. В момента той се опитва да направи сделка. Някои от приятелите ни са доста заинтригувани.

— Сигурно. И тя какво си въобразява, че може да направи?

— Ще открадне матриците.

Грант пребледня.

— И ти си й позволил?

— По дяволите, Грант! — избухна Кел. — Много добре знаеш, че тук изобщо не става въпрос да й се разреши! Проблемът е да я спреш, без да подплаши онзи тип и той да се покрие толкова дълбоко, че да не можем да го открием повече. Около нея е пълно с агенти, но онзи тип си е въобразил, че е влюбен в нея, а купувачът е пуснал хрътките си да душат, затова не можем просто да я изтеглим, без да взривим цялата операция.

— Добре, добре. Аз ще я измъкна.

— Как? — попита Кен.

— Сам ще открадна матриците, след това ще я изтегля и ще се уверя, че няма повече да те притеснява.

— Много ще съм ти задължен — каза Кел. — Какво ще направиш с нея?

— Ще се оженя за нея.

Нещо просветна на мрачното лице на Кел, той се отпусна на стола и сложи длани зад врата си.

— Да му се не види. Ти наясно ли си в какво се забъркваш? Тази жена не мисли като повечето хора.

Това бе твърде любезно казано, по Кел не му съобщаваше нищо ново. Само момент, след като я бе срещнал, Грант бе разбрал, че Джейн е различна. Само че той я обичаше, а във фермата нямаше да се забърка в неприятности.

— Да, знам. Между другото, поканен си на сватбата.

 

 

Джейн се усмихна на Феликс и очите й блеснаха. Той бе толкова симпатичен дребосък. Наистина го харесваше, въпреки че беше фалшификатор и се опитваше да направи нещо, което щеше да навреди на страната й. Беше слаб, със срамежливи очи и леко заекваше. Обичаше да залага и откакто Джейн бе до него, имаше невероятен късмет. Затова тя редовно седеше до него и той вече бе много привързан към нея.

Независимо от всичко тя много се забавляваше в Монте Карло. Грант се забави, но тя не бе отегчена. Имаше проблеми със съня и трябваше да приеме факта, че от време на време се събуждаше обляна в сълзи. Той й липсваше. Сякаш част от нея си бе отишла. На друг не можеше да се довери, не можеше да се отпусне в чужди ръце.

Движеше се по острието на бръснача, но възбудата не й позволяваше да се остави на депресията. Единственият й проблем бе, колко дълго ще издържи. Ако разбереше на кого Феликс е решил да продава, щеше да е принудена да действа бързо, преди матриците да се озоват в чужди ръце.

Феликс отново печелеше, както и всяка нощ, откакто се бе запознал с Джейн. Елегантното казино бе пълно с народ, тежките полилеи разпръсваха отблясъци от диамантите по вратовете и ушите на жените. Мъжете, облечени във фракове, а жените с дълги рокли и скъпи бижута пръскаха състояния на зарове и карти и създаваха неповторима атмосфера. Джейн лесно се вмести в този свят, беше слаба и много грациозна в черната копринена рокля с гол гръб и рамене. Обеците й висяха до раменете, косата й бе вдигната в хлабав кок. Не носеше нито колие, нито гривни, само обеците, които подчертаваха златистите отблясъци на кожата й.

От другата страна на масата Бруно ги наблюдаваше внимателно. Той ставаше нетърпелив от подозрителната нерешителност на Феликс и нетърпението му щеше скоро да я принуди да действа.

А и защо не? Наистина чака, докато можа. Ако Грант се интересуваше, щеше вече да се е появил.

Тя стана, наведе се и целуна Феликс по челото.

— Връщам се в хотела — усмихна му се тя. — Боли ме главата.

Той я погледна ужасен.

— Болна ли си?

— Не, просто ме боли глава. Останах по-дълго на плажа. Не си тръгвай с мен, остани и се наслади на играта.

Той я погледна уплашено и тя му намигна.

— Тъкмо ще провериш дали можеш да спечелиш без мен. Кой знае, може би не съм аз причината.

Той се усмихна, горкият дребосък, и се върна към играта с нов устрем. Джейн си тръгна от казиното и забърза към хотела. Искаше да се качи право в стаята си. Винаги имаше подозрения, че я следят, защото усещаше, че е така. Бруно бе изключително подозрителен човек. Бързо съблече роклята и отвори гардероба, за да си извади тъмни панталони, когато нечия длан покри устата й и мускулеста ръка я обгърна през кръста.

— Не пищи — каза тих леко дрезгав глас и сърцето й подскочи. Дланта се дръпна от устата й, Джейн се завъртя в ръцете му и зарови лице във врата му, за да вдъхне чудесния познат мъжки мирис.

— Какво правиш тук — прошепна тя.

— Според теб какво правя? — попита раздразнен той, но ръцете му плъзнаха по полуголото й тяло, за да се порадва отново на кожата й. — Когато те прибера вкъщи, може и наистина да те напляскам, както те бях предупредил. Измъкнах те от ръцете на Турего и щом си обърнах гърба, ти пак си се навряла в неприятности.

— Не съм се навряла в неприятности — сопна се тя.

— И как ще го докажеш? Обличай се. Махаме се.

— Не мога. Има едни фалшиви матрици, които трябва да взема. Наблюдават стаята ми, затова ще се кача през прозореца и така ще стигна до стаята на Феликс. Имам страхотна идея къде ги е скрил.

— И твърдиш, че не се навираш в неприятности.

— Не съм! Виж Грант трябва да вземем тези матрици.

— Вече съм ги взел.

Тя мигна като бухал.

— Взел си ги? Ами… как? Искам да кажа… откъде знаеш… Няма значение. Е къде ги беше скрил Феникс?

Тя се забавляваше.

Той въздъхна.

— Къде, според теб, ги беше скрил?

— В окачения таван. Сигурно е извадил някой от квадратните панели и ги е сложил там. Това е единственото скришно място в стаята, а й той не е от хората, които ще ги сложат в сейф, както бих направила аз.

— Не, не би — тросна се той раздразнен. — Щеше да ги скриеш в окачения таван, точно как го е направил той.

Тя се ухили.

— Права бях!

— Да, права беше. — Май не трябваше да й казва. Обърна я и я плесна по дупето. — Започвай да си събираш багажа. Малкият ти приятел сигурно всяка вечер проверява скривалището си, преди да си легне, а ние трябва да сме се махнали много преди това.

Тя отвори куфарите и започна да хвърля в тях дрехите. Той я наблюдаваше и по челото му избиха капки пот. Изглеждаше още по-добре от преди, гърдите й налети и кръгли, краката дълги и грациозни. Дори не я бе целунал. Стисна я за ръката, обърна я към себе си и я притисна.

— Липсваше ми — каза той и сведе устни.

Тя откликна веднага. Вдигна се на пръсти, притисна се към него и го прегърна през врата, за да зарови пръсти в косата му. Беше се подстригал и тъмно русите кичури се плъзгаха между пръстите й, за да се върнат на мястото си.

— И ти ми липсваше — прошепна тя, когато той откъсна устни.

Той дишаше накъсано и я пусна с нежелание.

— Ще довършим, когато имаме време. Джейн, би ли се облякла?

Тя се подчини, без да задава въпроси и сложи зелени копринени панталони и свободна зелена блуза.

— Къде отиваме?

— Сега ли? На плажа, за да предадем матриците на агент. Ще се качим на полета за Париж, след това за Лондон и накрая за Ню Йорк.

— Освен ако Бруно не ни чака пред вратата и не ни пусне да поплуваме в Средиземно море.

— Бруно не чака пред вратата. Би ли побързала?

— Готова съм.

Той грабна куфарите и двамата слязоха долу, където той съобщи, че тя напуска. Всичко вървеше като по часовник. От Бруно нямаше и следа, нито пък от хората, които бяха разкарали биячите на Бруно. Предадоха матриците на агента и потеглиха към летището. Сърцето на Джейн биеше бавно и равномерно, когато Грант се настани до нея и закопча предпазния колан.

— Така и не ми каза какво правиш тук. Не помниш ли, че си се оттеглил? Не би трябвало да вършиш подобни неща.

— Не се прави на невинна — посъветва я той и я погледна със златните си очи. — Забелязах пръста ти в тази работа. Получи се. Тръгнах след теб. Обичам те. Ще те отведа в Тенеси и ще се оженим. Но не забравяй, че съм наясно с номерата ти и знам, че си прекалено хлъзгава. Нещо да съм изпуснал?

— Не — отвърна Джейн и се настани удобно. — Мисля, че каза всичко, което трябваше.